Частен сектор

43

Джеймс Питърсън беше директор на Централното разузнавателно управление от шест години — дълъг срок за каквато и да било държавна служба във Вашингтон и цяла вечност за царството на грандиозните провали, наречено ЦРУ.

Беше нисък и набит, тъмнокос, с проницателни черни очи, дебели нацупени устни и както мнозина властни мъже излъчваше ореол на компетентност и самоувереност. За човек с неговата мрачна слава и безброй отговорности изглеждаше удивително откровен, прям и дори дружелюбен. Естествено, всичко беше илюзия.

Гледайки втренчено Филис, той прекрачи в залата и попита:

— Е, как върви?

— За съжаление зле — призна тя.

Той кимна на нея и на Макгрудър, после каза:

— Това е Том.

Нямаше нужда да ми представя спътника си. Лично аз не бих го нарекъл Том, защото ставаше дума за генерал Томас Клапър — последния човек, когото очаквах, желаех и държах да видя в момента.

Но Клапър тръгна право към мен, протегна ръка и изрече прекалено спокойно:

— Майор Дръмънд, как сте?

— Добре, господин генерал. Нали разбирате, с оглед на обстоятелствата.

По очите му видях, че разбира. И че в най-близко бъдеще предстои сериозно обсъждане на кариерата ми.

По момента на появата им не беше трудно да се досетя, че са следили какво става в залата.

Той се усмихна на Джанет.

— Аз съм Томас Клапър, бившият началник на Лайза. Може ли да те наричам Джанет?

Както казах веднъж, Клапър е типичен южняшки джентълмен. Ако не се зъби, може да бъде чаровен, дори обаятелен. Поне така съм чувал.

— Да… ще ми бъде приятно — отвърна Джанет.

— Джанет, дълбоко съжалявам за Лайза. Разговарях с баща ти, а сега искам да изкажа съболезнования и на теб. Почти от трийсет и пет години работя във военния съд. Ценях Лайза безкрайно високо. Тя беше чудесна личност и един от най-добрите юристи, които съм срещал.

Звучеше искрено и навярно наистина беше така.

— Благодаря — отговори Джанет.

— Аз пратих Дръмънд в Бостън за ваш кризисен офицер.

— Още веднъж благодаря.

Той се озърна към мен.

— Недей да ми благодариш за това.

Тя сметна последното за шега и се засмя учтиво. Клапър не.

— Той ми спаси живота — каза Джанет. — Може би грешите за него.

— В никакъв случай.

Този път Клапър се усмихна. Но само на нея. Не и на мен. Лош знак.

И като стана дума за лоши знаци, забелязах, че Питърсън е използвал момента, за да привика помощниците си в ъгъла и да ги изкомандва тихичко. Така нареченият Джак Макгрудър явно не харесваше заповедите. Питърсън се приведе към него и прошепна нещо. Макгрудър сви рамене, отдръпна се и очевидно загуби спора.

После Питърсън дойде при нас, ръкува се с Джанет, после с мен и нареди на всички да седнат отново. Той остана прав, да ни гледа отвисоко. Дребните хора знаят всякакви трикове.

Най-напред се обърна към Джанет и мен.

— Обясних на Джак и Филис, че е време да ви разкрием останалото. — Изгледа ни втренчено и добави: — Разбирате, че нищо, казано тук, не бива да излиза извън тази зала.

— Не съм съгласна — възрази Джанет.

— Вярвам, че когато приключим, ще се съгласите.

— Аз пък вярвам, че бъркате.

— О, ще видите.

Клетият глупак явно не я познаваше като мен.

Между демонстрацията на самоувереност и прикритата заплаха границата е съвсем тънка, тъй че не бях наясно кое от двете съм чул току-що.

След като ни даде да разберем какво мисли, той се обърна към Макгрудър:

— Кажи им, Джак.

Божичко — този май наистина се казваше Джак.

И Джак заговори малко кисело:

— Операция „Троянски кон“ — кодовото име напълно отразява същността й. Синдикатът, за който стана дума, се превърна в най-големия световен канал за пране на пари. Както във всеки друг занаят, така и тук успехът ражда успех. Престъпните организации и терористичните групи се редят на опашка, за да им изпере парите.

Филис хвана Макгрудър за рамото и ни попита:

— Разбирате ли защо го направихме?

— Обяснете ни — отвърна Джанет.

— Насърчихме този растеж, за да могат нашите хора и Агенцията за национална сигурност да направят пълна дисекция на синдиката. Той е много голям и разклонен, но следим значителна част от телефонните му разговори, електронни съобщения и банкови преводи. Все още не сме го проучили докрай, но с всеки ден от мръсната му дейност узнаваме нови и нови неща.

— Най-важното: научаваме откъде идват парите, колко са и къде отиват — побърза да я подкрепи Макгрудър.

— Ами тогава конфискувайте колкото можете и врътнете кранчето — предложих аз.

— Това е последното, което бихме желали да сторим възрази Питърсън.

— А не трябва ли да е първото?

— Не става дума за парите — отвърна Филис. — Те никога не са били важни.

— А кое е важно?

— Парите са обикновена хартия, печатана от правителствата. Интересуват ни клиентите на синдиката. Интересуват ни хората и организациите, които правят тези пари, как ги правят, откъде идват парите, къде отиват и какво се купува с тях. Научаваме къде ги влагат и как ги прибират, след като са изпрани. Използваме тази информация, за да разкриваме терористични групи и престъпни банди по цял свят. Прибираме хората един по един, за да не заподозрат нещо. Притискаме ги и научаваме още. Понякога вършим работата сами, друг път я предоставяме на американски или чуждестранни колеги.

Тя ни остави да проумеем чутото, след това отбеляза:

— Създадохме истински „Жълти страници“ за най-гнусните организации по света.

— Според вас как успяхме за последните години да унищожим толкова много ядра на „Ал Кайда“? — продължи Макгрудър. — Защото масово ползват услугите на синдиката. От спестовната касичка измъкнахме толкова много разузнавателни сведения, колкото не бихме получили по никакъв друг начин. Успяваме да следим парите на колумбийски наркобарони, мексикански престъпници, терористи…

— Стига толкова, Джак — прекъсна го Питърсън.

И Джак млъкна точно на най-интересното.

Питърсън се обърна към мен и Джанет.

— Разбирате ли какво ви казахме?

Всъщност не питаше. Просто подчертаваше очевидното и за всеки случай добави:

— „Троянски кон“ е най-успешната разузнавателна операция в цялата ни история. Това е днешният еквивалент на „Венома“, с която разгадахме съветските кодове, или на операциите, разкрили германските и японските кодове през Втората световна война. В днешния разпокъсан нов световен ред тази операция, този синдикат ни дава ключа направо към банката.

Озърнах се към Джанет. Добре, че тя гледаше Питърсън, а не мен, защото в момента преживявах тежък пристъп на морална клаустрофобия. Имайте предвид, че Клапър бе дошъл да освежи професионалната ми памет, да разсее тревогите, че след няколко седмици носене на цивилни дрехи в компанията на привилегировани богаташи идеята за Дълг, Чест и Родина бе поизбледняла в съзнанието ми. А и като юрист от Специалния отдел бях подписал задължителната клетвена декларация. Ако не ме лъже паметта, там ставаше дума за опазване на националните тайни, чието разгласяване се наказва с еди-колко си години затвор.

И тъй, седях, смазан от сблъсъка на чувство за вина, угризения и конфликт между два идеала. Просто не виждах начин всички да останат доволни — и дори изобщо някой да остане доволен. На чиято и страна да застанех, чакаше ме лична скръб и тежка загуба.

Джанет най-сетне се откъсна от размислите и „естествено“ попита Питърсън:

— Добре, кой уби сестра ми?

— Не знам.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Но имате подозрения, нали?

— Не забравяй къде се намираш, Джанет. Тази сграда е хранилище за подозрения. Денят ми почва с подозрения, пълен е с подозрения, а нощем най-лошите подозрения не ми дават да мигна. — Той повиши глас. — Да, имам подозрения.

— Добре. Помогнете ми да открия убийците на сестра си.

За мен изглеждаше добро решение. Но Питърсън се навъси и каза:

— На ЦРУ е забранено да провежда операции вътре в Съединените щати. Бих искал да помогна; не мога.

— Тоест — уточни Джанет — не искате да рискувате безценната си операция.

— Разбира се, и това има значение — призна той. — Убиецът обаче не е моя грижа. Въпросът не е международен, а местен. Аз имам грижата да следя синдиката, да опазвам живота на милиони хора от международния тероризъм, наркотиците и други престъпни деяния.

И точно тогава — бум! — нещо сякаш гръмна в главата ми.

Какво?

— Жалко. Моята грижа пък е смъртта на сестра ми — каза Джанет. — И ако си въобразявате…

И прочие, и прочие. Две нощи не бях спал. Пропусках нещо, чувствах се замаян, а и напрежението в стаята не ми помагаше. И все пак… какво!

Надигнах глава.

— Един момент.

Джанет млъкна. Питърсън млъкна.

— Ченгетата — казах аз. — Мийни… Как дотичаха толкова бързо в апартамента ми тази сутрин? И за какъв дявол се беше довлякъл Мийни?

— Кой е Мийни? За какво говорите? — тръсна глава Питърсън.

Макгрудър се изкашля. Филис седеше достолепно като любеща баба, липсваше й само кошничка в скута и щеше да изплете нещо. Например примка за нечие гърло.

— Кой е Мийни? — повтори Питърсън.

Макгрудър дълго мълча, преди да уведоми шефа си:

— Мисля, че става дума за специален агент Джордж Мийни, сър. Той ръководи групата на ФБР за издирване на серийния убиец.

В главата ми още едно парче от мозайката си падна на мястото и аз казах:

— Разкажи ни за прикритието, Джак.

Той не отговори. Настана пълна тишина, нарушавана само от скърцане на столове и смутено мърдане на крака.

— Дръмънд, нямам представа за какво говорите — обади се Питърсън.

Кимнах към Филис и Джак.

— Те имат.

Той се вторачи във Филис. После в Джак.

По някое време Филис предложи със сладко гласче:

— Господин директор, може би трябва да си поговорим… насаме.

Джанет ме гледаше смаяно.

Но аз се обърнах, погледнах Филис в очите и попитах:

— Кога разбрахте?

Тя още гледаше шефа си, който й нареди:

— Отговори му, Филис. — После натърти: — И аз бих искал да знам.

Всичкото това упорито зяпане изведнъж свърши, защото Филис се завъртя към Джак и отсече:

— Ти обяснявай.

Вярно казват хората, мръсотията тече надолу.

Джак взе да заеква:

— Ние не бяхме… тоест когато убиха капитан Мороу, нямахме представа… не успяхме да свържем фактите… Тя беше напуснала адвокатската фирма преди няколко седмици. Полицията смяташе, че е било грабеж.

— Ами след Кътбърт? — услужливо подсказах аз.

— Не, не… дори и тогава. Не виждахме връзка между нея и капитан Мороу. Едва след като Ан Каръл… искам да кажа… тя беше от КЦКБ и всъщност ФБР откри връзката… — Той помълча. — Едва когато стигна до нашето внимание.

Джанет му хвърли леден поглед и попита:

— Защо?

Макгрудър стрелна очи към Питърсън, който кимна.

— „Троянски кон“ беше съвместна операция с ФБР. Ние поемаме задграничната част, ФБР води работата в страната. Колегите от ФБР имаха своя операция в „Кълпър, Хъч енд Уестин“. Много усилия хвърлиха. Тя е изключително важна и трябва да бъде опазена.

— Каква операция? — попитах аз.

— Сигурно помните, че синдикатът използва закъсали компании. Фактически „Морис Нетуъркс“ беше една от първите. — Той поклати глава. — Дори първата, която засякохме. Това откритие ни разтревожи.

— Защо?

— Питахме се как е разбрал синдикатът.

— Какво е разбрал?

— Имайте предвид, че корпорациите с финансови затруднения и тежки парични загуби са извънредно потайни. Разчуе ли се, конкуренцията ще разбере и ще се нахвърли върху тях, акциите им рухват и банкрутът става буквално неизбежен. Помислете си за „Ексон“, „Уърлдком“, „Глобал Кросинг“ и всички други от новините през последните години. Ръководството им знаеше… висшите финансови служители и правните отдели знаеха. Останалите служители нямаха представа, че вървят към банкрут. Дори Уолстрийт и банкерите им оставаха в неведение. — Той добави: — Добре, как синдикатът подбираше точно тези компании? Откъде знаеше в кого да се прицели? Без съмнение разполагаше с вътрешна информация.

— Продължавай.

— Дълго обмисляхме ситуацията. Всъщност е много сложно. Разбирате ли, когато корпоративните служители усетят, че катастрофата е неизбежна, какво правят? Чака ги съдебен кошмар, искове от инвеститори, от акционери, от банки, може би данъчно разследване и тъй нататък. Много служители и членове на управителния съвет може да бъдат подведени под съдебна отговорност. Рисковете са огромни. Тези рискове трябва да бъдат проучени, обработени, може би дори сведени до минимум, и то колкото се може по-рано.

— Затова се обръщат към адвокати с опит в тази област казах аз.

— Именно. Преди да са обявили банкрут.

Замислих се и попитах:

— Казваш, че фирмата е… какво? Талантлив агент на синдиката?

— Точно така. Закъсалите компании се обръщат към твоята фирма за съвет и подготовка, а оттам уведомяват синдиката.

— Кой го уведомява? Цялата фирма? Всички?

Той се засмя.

— Тия работи стават само в романите на Джон Гришам, майоре. Не, не всички.

Аз не се смеех.

— Кой?

— Не сме сигурни.

— Но ти каза…

— Казах, че ФБР провежда операция.

— В какъв смисъл?

— В смисъл, че внедриха къртица във фирмата.

— Къртица?

— Агент под прикритие.

— Знам какво означава къртица. Кой?

— Това вече не ти се полага да знаеш.

След дълго мълчание Филис обясни:

— Трябва да знаем с кои компании се захваща синдикатът. Вземете например приятеля си Джейсън Морис. Подробностите не са много ясни, но успяхме да се досетим как е станало.

Джак веднага подхвана топката.

— Преди няколко години Морис изпаднал в беда. Цялото му лично състояние било вложено в акции на компанията. Бизнесът му рязко се свивал, целият телекомуникационен сектор страдал от свръхпроизводство и банките станали безмилостни. Тогава той се обърнал към твоята фирма за съвети по един евентуален банкрут.

— Защо точно моята фирма?

— Не знаем. Но някой от фирмата уведомил синдиката и Джейсън Морис получил предложение. Чрез замяна на капацитет получава пари. Всичко е само привидно, разбира се. От „Гранд Вистас“ му пращат пари в брой, а той се отплаща с акции. Тъй като сделката се извършва под счетоводния етикет „суап на капацитет“, никой не се заглежда толкова строго, както при непосредствен заем или продажба.

Настана тишина. Всички размишлявахме какво означава това.

Филис продължи, сякаш смяташе, че сме твърде глупави, за да съобразим сами.

— Наистина гениално. Парите се перат всеки път когато „Гранд Вистас“ продава акции. Огромни суми. А ако акциите на „Морис Нетуъркс“ се вдигнат, „Гранд Вистас“ и техните клиенти ще забогатеят още повече.

В тази зала реалността наистина се менеше през цялото време. Сега отваряха шлюзовете и ни заливаха с информация и разкрития — но забележете, не отговаряха само на онова, за което попитах съвсем недвусмислено. Простичко казано, стискахме ги за топките… само че имаха и резервни топки.

— Обясни ми защо тази сутрин Джордж Мийни пристигна в апартамента ми толкова бързо — казах аз.

— По този въпрос питай Джордж — отвърна Филис.

— Питам теб.

— Не разполагам с отговор.

— Мисля, че разполагаш.

— Погрешно мислиш. Работим по случая с ФБР, но не споделяме всичко. И те също.

Сериозно? ЦРУ и ФБР да не си говорят? Как е възможно? Сигурно лъжеше, но най-добрите лъжи винаги се основават на истината.

Вдигнах очи към Питърсън. Преди минута бе разбрал, че подчинените му крият сведения не само от нас, но и от него. Вероятно Филис и Джак също щяха да си имат проблеми с кариерата.

Но той или бе решил, че вече сме чули достатъчно, или че в никакъв случай не бива да чуваме следващото голямо разкритие, защото ще е много лошо — например напълно неоправдано нарушение на закона. Или пък не искаше да чуем следващото признание, защото така губеше всякакъв шанс да се прави на невинен наивник. Никой не оцелява на онзи стол шест години, без да знае кога да си запуши ушите.

Той се обърна към Джанет и побърза да смени темата.

— Кажи ми какво смяташ, че мога да направя за теб. Как да приключим с въпроса?

Джанет каза:

— Искам убиеца и останалите виновници.

— Много искаш.

— Не е много. Искам правосъдие за убитата си сестра и баща си. Убиеца заедно с хората които са го изпратили.

Той ме погледна.

— Можеш ли да я вразумиш?

Мамка му — ето че дойде и това. Големият избор: дали да плюя на спомена за Лайза и на приятелството, или каквото там имаше между нас с Джанет… или да потъпча клетвата за вярност и дълг, която ми повеляваше да опазвам и съхранявам националните тайни.

Усетих как очите на Джанет надничат в сърцето ми, а погледът на Клапър пронизва душата ми.

Казах на Питърсън:

— Убиецът се закле да унищожи мен, Джанет и всичките ни роднини. Разбирате ме, нали?

— Нямам нищо против да накажем убиеца. Той е хладнокръвен злодей и заслужава възмездие.

— Какво възмездие?

Той бе предвидил този въпрос и отговори:

— Не прибързвай. Когато го открием, ще мислим за възмездието.

Точно в този момент Клапър, който безмълвно следеше целия разговор, изведнъж се обади:

— Директор Питърсън, смятам, че трябва да отговорите на Шон.

Озърнах се, но той не ме гледаше.

— Добре — каза Питърсън. — Няма да лъжа, страхотно ще ми олекне, ако убиецът окаже съпротива при арест и се наложи употреба на сила. Има обаче и други решения. Ако го заловим жив, аз и директорът на ФБР можем да го засекретим като терорист и заплаха за националната сигурност и процесът да мине при закрити врати. Доволен ли си?

Не. Исках онзи мръсник на два метра под земята. Но бях доволен, че правните тънкости са изпипани.

— А ако узнаем имената на преките му съучастници? — попита Клапър.

— Не мога и няма да отстъпя по този въпрос — отговори Питърсън. — Съучастниците му трябва да се чувстват в безопасност и да си останат по местата заради успеха на операция „Троянски кон“. — После добави: — Някой ден в неопределеното бъдеще ще дойде и техният час за разплата. Но засега трябва да се задоволите с това.

Джанет отвори уста, затова бързо казах:

— Няма да разкриваме връзката с „Гранд Вистас“. Но до залавянето на убиеца искам охрана за нас с Джанет и близките ни.

— Можем да го уредим.

— Да не забравяме за онова дело, с което заплашва фирмата — допълни Макгрудър.

— Откъде знаеш?

Той се усмихна.

— Човекът на ФБР във фирмата ни държи редовно в течение. Здравата си ги притиснал, Дръмънд. Налага се да измислиш убедителен начин да оттеглиш заплахата и всичко да се върне към нормалния живот.

— Можем да го направим.

Озърнах се към Джанет. Изглеждаше потресена, разочарована и с безнадеждно разбити илюзии. Без съмнение заради крайния резултат, а може би мъничко и заради мен. Преглътнах с усилие и казах:

— Джанет, няма друг начин. По-добре половин залък, отколкото…

— Млъквай.

— Веднага.

Питърсън се вгледа за миг в нея, после каза:

— Имам ли съгласието ти?

— А аз имам ли избор? — Не беше въпрос, а горчиво признание. Тя добави: — Ще направя каквото трябва.

— Благодаря. Наистина. Трудно се преглъща такова нещо, но е за благото на страната. — Той помълча още малко, преди да каже: — Много е невъзпитано от моя страна, но трябва да ви предупредя, че ако изтече информация, ако операцията бъде застрашена по какъвто и да било начин, ще знам кого да търся. Ние нямаме официален закон за държавната тайна като британците, но има някои наказателни мерки, които мога да използвам срещу вас — и повярвайте, няма да се колебая. Разбрахте ли?

Аз кимнах. Джанет дълго го гледа, преди на свой ред да поклати брадичка.

Но Питърсън имаше добра интуиция и очевидно усети, че току-що съм платил много скъпа цена за тази сделка. За да замаже положението, той се полюшна от пръсти на пети и каза:

— Майоре, трябва да те похваля за отличната детективска работа. Как разкри операцията… как разгада всичко… това говори за изключително хладнокръвие и интелигентност.

— Преди да стане юрист, Шон свърши доста работа за твоите хора — отбеляза Клапър.

Питърсън кимна, сякаш това обясняваше всичко. После добави:

— Е, когато всичко приключи, Дръмънд, струва си да помислиш дали да не работиш при нас.

Усмихнах се.

— Може и да ми хареса, господин директор.

Лъжех, естествено.

Но в тази сграда беше съвсем нормално.