Частен сектор

7

Мина един безкрайно дълъг и мразовит час, докато Спинели най-сетне се върна при мен. Приближи се със злорада усмивка, извади от джоба си малък бележник и го разгърна, но не видях да държи в другата ръка молив или писалка.

— Та какво казахте за жертвата? — попита той. — Откъде я познавате?

— Казах ви… че работехме заедно. Имах тук среща с нея, за да обсъдим новото ми назначение.

Спинели се ухили.

— Да бе, мамка му… казахте ми. — Той козирува. — Е, свободен сте.

Ако имах в джоба си ледокоп, щях да го забия в челото му. Поради липсата на подобна възможност изтичах към колата, седнах вътре и изхвръкнах от паркинга с яростно свистене на гуми.

Когато пристигнах в апартамента си, незабавно грабнах телефона, набрах централата на Пентагона и помолих телефонистката да ме свърже с дома на генерал Клапър във Форт Макнеър, мъничка база край река Потомак откъм страната на столицата, която приютява Националния университет по отбрана и жилищата на цял куп генерали.

Клапър вдигна след третия сигнал и аз казах:

— Господин генерал, обажда се Дръмънд.

Дълго мълчание.

— Дано да е нещо важно, Дръмънд.

— Важно е. Тази нощ са убили Лайза Мороу.

Той сякаш не реагира на потресаващата новина.

— Току-що напуснах местопрестъплението — уведомих го аз.

Отново никаква реакция.

— Убийството е извършено около девет вечерта — продължих аз. — Някой й е строшил врата. Тялото бе открито на северния паркинг до колата й. Дамската чанта липсва.

Когато Клапър най-сетне реагира след дългото мълчание, въпросът му беше чисто технически:

— Кой води разследването?

Не възприех това като безчувственост от негова страна. Знаех, че Клапър високо цени Лайза, че я подготвя за бляскаво бъдеще и новината го е потресла жестоко. Но при военните работата стои над скръбта или удоволствието.

— Александрийската полиция реагира първа, после ОКР пристигна и пое следствието.

— Къде е трупът?

— Не знам къде я откараха. — Оставих го да осмисли фактите, после казах: — Ще ви помоля за една услуга.

— Каква?

— Бих желал лично да уведомя близките й. Също така бих желал да ме зачислите за техен кризисен офицер.

— Добре — промърмори Клапър, макар и двамата да знаехме, че това едва ли може да се нарече услуга.

Както навярно подозирате, малко организации могат да се сравняват с армията по въпросите, свързани със смъртта. Съвършенството идва с практиката, а армията е разполагала с няколко века и милиони възможности да изпипа детайлите. Уведомяващият офицер е онзи, който изниква на прага, за да съобщи на съпругата и другите близки, че техният любим ненадейно е преминал от категорията „годен за военна служба“ в графата „починали“. След него идва кризисният офицер, за да уреди достойно военно погребение, да уреди въпросите с наследството, застраховката, посмъртните обезщетения и тъй нататък.

Подобни задължения не привличат доброволци. Уведомяващият офицер трябва да сподели смайването, избухналата скръб и емоционалните изблици на семейството, което винаги е потискащо, а понякога се стига до грозни сцени. Ситуацията често е деликатна и, разбира се, армията има наръчник, инструктиращ как точно да се уведомят близките, че за следващата Коледа ще трябва да сложат един прибор по-малко. Съветват те да се държиш стоически, любезно и твърдо, да ограничиш разговора до уставното „С дълбока скръб ви уведомявам, че на (да се попълни точната дата) вашият съпруг (съпруга, син, дъщеря) загина при изпълнение на служебния си дълг“. Много е важно да не сбъркаш при попълването. Съветват те също така да доведеш свещеник в случай, че работата тръгне на зле.

Щом приключихме разговора, звъннах на отдела за злополуки в „Личен състав“, обясних намеренията си и получих отговора, че дежурният офицер скоро ще се обади. Наистина, след малко някакъв анонимен майор ми прати по куриер служебното досие на Лайза, даде ми номер за издаване на самолетен билет до Бостън, предупреди ме да се придържам към армейските правила и обичаи за уведомяването и ми пожела успех.

След три часа неспокоен сън, прекъснат от навъсения куриер, аз хванах ранния самолет в шест и петнайсет от летище „Роналд Рейгън“. Отказах предложеното кафе и разгърнах досието на Лайза. Армейското лично досие представя пълна картина за живота на войника — от религиозните убеждения, кръвната група и предишните назначения до обучението, наградите и тъй нататък. Според общоприетата армейска система за повишенията някакви офицери, които не са ти виждали и очите, разгръщат личното дело, преглеждат годишните оценки и по тия канцеларски показатели решават дали Чичо Сам се нуждае от твоите услуги на по-високо ниво.

От войниците се изисква веднъж годишно да представят нова снимка в цял ръст, за да потвърдят, че отговарят на армейските изисквания за височина и тегло и че нямат чак толкова идиотски вид, та да не бъдат повишени в следващ чин. Според официалната версия добрият външен вид и военната стойка нямат ни най-малко значение, дори не се взимат предвид… и удивителната липса на хора с физически недостатъци във висшата армейска йерархия явно се дължи на някакво странно съвпадение. Снимките са напълно стерилни, черно-бели и на тях всички стоят вдървено изпънати като при команда „мирно“.

За момент се загледах в снимката на Лайза. Армията предупреждава офицерите да не се усмихват пред обектива и като добър офицер Лайза Мороу не се усмихваше. Но тя спадаше към онези хора, чийто заряд от вътрешна радост просто не може да се скрие от апарата. Разбира се, беше и необикновено красива, което също нямаше как да се скрие. Плюс това имаше изумителни очи, леко извити надолу в крайчетата, които привличаха и утешаваха изтерзаната ти душа. Усещах, че вече ми липсва. Откъснах снимката и я прибрах в портфейла си — да ми напомня какво имам да върша.

Малко след осем вече седях в кола под наем, ругаех натовареното бостънско движение и бавно пъплех към квартал Бийкън Хил. Преповторих си какво знам за Лайза и нейните близки. Бащата също беше прокурор, имаше още три дъщери, отгледани като нея в охолство. Четирите сестри бяха близки както по възраст, така и по душа. Знаех, че Лайза е посещавала елитна девическа гимназия в Бостън, след това е учила във Вирджинския университет и накрая е завършила право в Харвард — висше училище, от което само малцина постъпват в армията, защото фирми като „Кълпър, Хъч енд Уестин“ предлагат по-тлъсти заплати, а очевидно и по-изискано облекло.

Знаех, че Лайза е загубила майка си още преди да завърши гимназия. Като най-голяма, тя запълнила семейния вакуум. С баща й били извънредно близки, както се случва само между вдовец и най-голямата му дъщеря. Както и да го гледах, чакаше ме ужасно гадна задача.

Къщата се оказа внушителна каменна сграда в подножието на хълм, осеян с други подобни здания. Хубав квартал, а ако се съдеше по паркираните наоколо мерцедеси, ягуари и прочие лъскави автомобили, запазена територия за професионалисти, които не търсят успеха — той вече им е осигурен. Десетина минути търсих къде да оставя колата и в девет без петнайсет застанах пред вратата на семейство Мороу.

Дълбоко си поех дъх и направих усилие да се успокоя. Обикновено уведомяващият офицер не познава покойника, тъй че не му е особено трудно да се държи стоически и спокойно. Овладях се, натиснах звънеца и мина около половин минута, преди да ми отвори някакъв мъж с черен официален костюм. По моя преценка наближаваше седемдесетте, беше строен и добре сложен, с оредяла сребриста коса и гъсти бели вежди над чифт необикновено зелени очи. Имаше сбръчкано и загрубяло лице на човек, който прекарва много време на открито, сърдечно лице, излъчващо воля и интелигентност, но се усещаше, че при необходимост може да стане и строго.

Няколко секунди се гледахме и преди да насиля устните си да проговорят, той безсилно се подпря на рамката на вратата с ужасяваща, дълга въздишка. Хората, чиито близки служат в армията, знаят много добре, че най-страшното идва, когато на прага застане непознат офицер в парадна униформа.

Напразно се мъчех да овладея вълнението.

— Мистър Мороу, аз съм майор Шон Дръмънд. С Лайза бяхме… добри приятели. — Думата „бяхме“ издаде преждевременно всичко, затова побързах да кажа: — Съжалявам. Лайза почина снощи.

Когато изрекох „почина“, той едва не се свлече и аз посегнах да го подкрепя. Не проговорихме. Той затвори очи и по бузите му бликнаха сълзи. Прихванах го по-здраво.

— Татко, кой е? — обади се отвътре женски глас.

От гърлото му изригна задавен стон. Една млада жена изскочи от къщата, видя ме, видя баща си прегърбен от скръб и извика:

— О, боже… само не Лайза!

Мистър Мороу се отдръпна от мен и двамата рухнаха в прегръдките си. Това трая около минута — те стенеха, аз стоях смутено на прага и нямах представа какво трябва да направя и да изрека, или какво не бива да направя и да изрека.

Накрая успях да избъбря:

— Ужасно съжалявам. С Лайза работехме заедно. Станахме близки приятели. Тя беше талантлив юрист и… страхотна личност.

Уместни думи. Но за ушите на един баща, който я е хранил с биберон, сменял е пелените й, споделял е мигове на големи победи и дребни провали, това неизбежно звучеше изкуствено, бездушно и нагласено.

Той явно усети притеснението ми и каза:

— Влезте, ако обичате.

Хвана дъщеря си за ръка и аз ги последвах по коридора към кабинет в задната част на къщата. Самата къща — просторна, с високи тавани и изискано обзаведена с масивна дървена мебел, кожени кресла и ориенталски килими — беше типично мъжки дом, разведрен тук-там с по някоя свежа дреболия, доказателство за наличието на четири дъщери. Навсякъде имаше снимки на четири млади момичета, от бебешка възраст през детството до зрелостта — връчване на дипломи, сватбена фотография, четири девойки в лодка заедно с мистър Мороу и всички се смеят, а вятърът развява косите им. Над камината в кабинета висеше портрет на изумително красива жена, без съмнение майката на Лайза — руса, зеленоока, отправила към художника любопитен и топъл поглед. Приликата бе тъй невероятна, че за миг дъхът ми спря.

Прегърнати през раменете, бащата и дъщерята се свлякоха на дивана. Аз седнах на протритото кожено кресло отсреща. Мълчах. Въпросите тепърва щяха да дойдат.

— Как? — попита накрая мистър Мороу.

Аз отговорих:

— Сър, наредено ми е да заявя, че все още предстои резултатите и обстоятелствата да бъдат уточнени. Ще ви уведомим незабавно, щом всичко се изясни.

Той потропа с пръст по коляното си.

— Как?

— Убийство. Вратът й е бил строшен. Било е бързо и безболезнено, доколкото е възможно изобщо.

Гледах как жестоката изненада изкривява лицата им. Смъртта си е смърт, независимо от причината. Но автомобилните злополуки, самолетните катастрофи, сърдечните удари и мълниите са поне плод на случайността и създават донякъде чувството, че Божията ръка или съдбата е отнела живота на вашия скъп човек. Убийството е различно. Както и усещането след него. Не някаква случайна, свръхестествена сила е раздавала картите, а някое гнусно простосмъртно копеле ви е отнело нещо безкрайно скъпо.

— Заловиха ли убиеца?

— Не. Засега. — Той ме пронизваше с поглед, затова добавих: — Лайза била излязла от Пентагона и отивала към колата си. Чантата й липсва, значи може да е било грабеж. Но не вярвам полицията вече да е открила следа, водеща към извършителя.

Настана замаяно мълчание. Двамата се мъчеха да осмислят чутото. Накрая мистър Мороу каза на дъщеря си:

— Ще се обадя на Каръл и Джанет да дойдат веднага.

Остави ме насаме с дъщерята, която беше на около двайсет и три, тъмнокоса, слаба, почти мършава, хубавка и в момента съсипана от скръб. Сетих се, че не сме се запознавали и казах:

— Аз съм Шон Дръмънд. Бях приятел на Лайза. Тя много често говореше и за трите ви.

Тя едва се удържа да не изхлипа.

— Извинявайте. В момента просто не ми се говори.

И избяга от стаята.

Станах да огледам заглавията на книгите — последен спасителен ход във всяка неудържима и потискаща ситуация. Забелязах, че мистър Мороу е почитател на класиците и гръбчетата на книгите по лавиците бяха протрити от безброй докосвания. Всяко семейство има Стая с главно „С“ и в случая се намирахме в нея.

Двайсетина минути по-късно външната врата се отвори, после чух приглушени гласове, скръбен стон и ридания. След още пет минути вратата пак се отвори и последва същият ритуал.

По някое време се раздадоха стъпки и четиримата влязоха един по един. Мистър Мороу разсеяно оглеждаше стаята и аз предположих, че преживява наново някакъв спомен, който само преди час би бил щастлив, а сега е болезнен, може би как Лайза си пише домашните на бюрото му или прелиства томче на Дикенс, седнала край камината.

Той каза:

— Майоре, аз съм… Забравих как ви беше малкото име.

Тъкмо отварях уста, когато една от дъщерите подсказа:

— Шон, татко… Шон Дръмънд.

Той кимна.

— Благодаря, Джанет. Ъъъ… Шон, това са сестрите на Лайза — Елизабет, Каръл и Джанет.

Погледнах Джанет, която знаеше името ми. Стори ми се малко странно, защото я срещах за пръв път.

Трите сестри бяха еднакви на ръст и… всъщност само на ръст. Както вече споменах, Елизабет, с която останах насаме преди малко, беше чернокоса и слаба, а Каръл бе кестенява, къдрава, малко по-пълничка и също хубава, само че с онази старомодна, стерилна хубост, каквато имат жените, занимаващи се с наука.

Но да се върна на Джанет. Тя беше много привлекателна, дори потресаващо привлекателна, с гарвановочерна коса, сини очи, извити вежди, вирнат нос, изящно изваяни скули и две трапчинки на бузите, които стопляха красотата й. Носеше простичък костюм, под който се очертаваше фигура като тази на Лайза — стройна, заоблена точно където трябва, атлетична, примамлива.

— Има ли още нещо? — внезапно попита мистър Мороу.

— Има — обясних аз. — Назначен съм и за ваш кризисен офицер. Това означава, че ще се погрижа за въпросите около наследството.

— Не, няма — незабавно се намеси Джанет. — Аз ще ги поема.

— Не е препоръчително. Лайза имаше военна застраховка „Живот“, полагат й се военни обезщетения за близките и… вижте, моля ви да го обмислите. Ще разберете, че е много благоприятно да разполагате с военен юрист, който да отхвърли тия неща. — Погледнах бащата и добавих: — Мистър Мороу, в документите на Лайза сте вписан като неин наследник. Що се отнася до погребението, предполагам, че бихте искали тя да бъде погребана в Националното гробище „Арлингтън“.

— Боя се… че никога не съм мислил по въпроса.

— Разбира се. Не бързайте.

Четиримата забиха погледи в пода. Думата „погребение“ най-сетне ги бе накарала да проумеят, че смъртта на Лайза е окончателна и необратима.

Усетих, че злоупотребявам с търпението им, затова казах:

— Ще оставя адреса и телефона си на масата до вратата. Ако има нещо… моля, обадете ми се.

Никой не възрази и аз напуснах стаята. Вече слизах по външното стълбище, когато вратата рязко се отвори и Джанет изскочи на верандата. Протегна ми визитната си картичка и аз покорно се върнах да я взема.

— По всички въпроси търсете мен — каза тя.

— Ясно.

— Не искам да безпокоите баща ми.

— Разбира се.

Тя се обърна да влезе, спря, завъртя се отново и рече:

— Казахте на баща ми, че полицията не е открила следа.

— Поне снощи беше така. Нямам представа дали са напреднали.

— Кой води следствието?

— Армейският Отдел за криминално разследване.

— И по-точно?

— В добри ръце е, мис Мороу. Армейският ОКР има много способни служители.

Разбира се, това бе уверение, каквото армията очаква да предложиш на близките в труден миг. Но не лъжех. ОКР има далеч по-висок процент на разкриваемост от повечето цивилни полицейски управления. Спор няма, самите особености на военния живот допринасят в голяма степен за тези успехи, тъй като ОКР си има работа с малки затворени общности, където почти всеки яде ябълков пай на закуска, обяд и вечеря. Да извършиш престъпление във войската е като да пръднеш в църква — не очаквай съчувствие от свидетелите.

Бях пропуснал обаче да спомена необичайния характер на това престъпление от военна гледна точка. То беше извършено насред просторен открит паркинг, само на няколко километра от един от най-престъпните градове на света, тъй че заподозрени не липсваха. Обстоятелствата около убийството — липсата на нож, куршум и тъй нататък — също не представляваха сериозна пречка за следствието. Можеше да се окаже, че Лайза е оставила в апартамента си бележка: „В случай, че бъда убита, моля, арестувайте еди-кого си“. Само че в истинския живот и най-вече в истинската смърт никога не става така. Търсенето на извършителя щеше да бъде голяма мъка.

Джанет ме изгледа, после изрече малко рязко:

— Не се дръжте с мен като с неуко хлапе, Дръмънд. Става дума за сестра ми. Убиецът й ще бъде открит.

— Точно така. ОКР ще хване убиеца и ще го изправи пред съда.

Когато вратата се затръшна, останах с чувството, че отговорът не й допадна.

Погледнах визитната картичка. Най-отгоре бе отпечатано „Джанет Мороу“, а по-долу „Заместник окръжен прокурор, Бостън, Масачусетс“.

Да му се не види!