Частен сектор

50

Зад прозорците на учебната зала се лееше студен зимен дъжд, а моите курсисти дремеха, драскаха човечета, флиртуваха, разправяха си вицове и какво ли не още, само и само да не ме слушат.

От срещата в хотела бяха минали три дълги и доста напрегнати дни.

Веднага след разговора напуснахме хотел „Мадисън“ и се отправихме към стая 2Е535 в Пентагона, където е кабинетът на генерал Клапър. Филис обясни на шефа ми, че трябва тутакси да бъда изтеглен от фирмата и натоварен с друга задача — задача, която да ме остави разголен и уязвим, но не прекалено. Не бях сигурен какво означава това, но Клапър обеща да го уреди, после много сърдечно помоли Филис да изчака в приемната, докато ние двамата си разменим някои мисли.

Размяната на мисли се оказа еднопосочна и започна малко сухо, с дълга лекция за уместните правни процедури и необходимостта от безупречно професионално поведение, когато работиш в частния сектор, да не говорим за други държавни организации и тъй нататък. Клапър изказа някои много верни и точни мисли и грижливо изтъкна всички области, в които се нуждая от незабавно усъвършенстване, а аз през цялото това време стоях изпънат срещу бюрото му.

Когато отметна тази задача, той каза:

— Майор Дръмънд, вече можеш да седнеш.

Прехвърлихме се на същите кожени кресла в ъгъла, където беше почнало всичко само преди няколко седмици. Седнах срещу него. Той кръстоса крака, усмихна се и каза:

— Струва ми се, че имаме да уредим още един въпрос.

Отговорих невъзмутимо:

— Струва ми се, че не пропуснахте нищо.

— Парите.

— Пари ли?

— Седемдесет милиона долара.

— А… онези пари.

— Хайде, напомни ми как попаднаха у теб.

— В резултат на извънсъдебно споразумение.

— Нещо си се объркал, майоре. Парите са резултат от криминално разследване.

— Не, господин генерал — възразих аз. — Бях нападнат и получих обезщетение по общоприетия законен ред.

— Може би имаме проблем с терминологията — отговори той. — Ти получи парите чрез изнудване на една голяма компания. Изнудването бе разрешено в интерес на провежданото криминално разследване. На простонароден език това се нарича „ужилване“ и парите принадлежат не на посредника, а на правителството, което го е упълномощило. — Той ме погледна строго и добави: — Вече поисках мнение по въпроса от най-добрите военни юристи. Увериха ме, че шансовете са хиляда към едно в полза на правителството.

Но това беше преди три дни, а аз не съм злопаметен. Добре ме нагласи, но си го върнах тъпкано. Развалих му дългогодишното сърдечно приятелство със Сай, който неизвестно защо остана много недоволен, че неговият добър приятел е пратил пакостника Шон в прекрасната му фирма. Фирмата пък не беше доволна, че Сай е предложил онази програма за работа с армията и така нататък до безкрай. На следващия ден след като напуснах фирмата, управителният съвет предложи на Сай да се преквалифицира от съдружник в „съветник“, което обикновено е любезен начин да се каже „пенсиониран си“, само че в конкретния случай означаваше „уволнен си“. Бари го сполетя същото, но без учтивата форма. Направо го уволниха.

Но не си въобразявайте, че Клапър няма чувство за хумор. След молбата на Филис той ме назначи временно за инструктор във Форт Майър, да преподавам на офицери юристи — представете си само! — корпоративно счетоводство. А хората са постъпили там тъкмо защото не искат да имат нищо общо с корпоративното право. Нали така? А в класната стая винаги става весело, когато учителят споделя чувствата на учениците си.

Също като курсистите, аз вече цял час се озъртах към стенния часовник. Още три минути до щастливия край. Прекратих увлекателната и вдъхновяваща лекция за валутното хеджиране и реших да приключим в оптимистичен тон. Например с един хубав виц. Изревах им да млъкнат. И те млъкнаха.

— Добре, слушайте — казах аз. — Трима души подават молби за постъпване в ЦРУ. Проверяващият ги води един по един в някаква стая. Казва на първия: „Ето ти пистолет. Жена ти е зад онази врата. Иди да я застреляш.“ Човекът взима пистолета, поти се, влиза, след десет минути излиза и признава, че не е успял да го направи. Проверяващият му казва, че не отговаря на изискванията за преданост, и го отпраща. С втория същата работа — изскача навън само след три минути и му бият дузпата. Третият взима пистолета и влиза. Чуват се три изстрела. Минават още пет минути и човекът накрая излиза. Хвърля пистолета по проверяващия и казва: „Тъпо копеле, някой идиот е заредил с халосни патрони. Наложи се да я удуша.“

Обсипа ме порой от смях и хартиени топчета.

— Свободни сте — казах аз и всички хукнаха към вратата.

А аз започнах да си събирам материалите в куфарчето. За щастие водех лекциите в централата на военното градче, тъй че нямах много път под дъжда — само да прекося паркинга, после тревната площ и се озовавах в офицерското ергенско общежитие, където разполагах с една тясна стаичка.

Смяташе се, че престоят ми в общежитието е временен, докато убиецът бъде заловен и приключа с ремонта на апартамента. Но временното обикновено е най-дълго. Представяте ли си, собствениците на сградата подадоха до съда официална молба да бъда изхвърлен. Лично аз смятах доводите им за малко неубедителни, но техните адвокати изглеждаха твърдо уверени, че една експлозия и престрелка са напълно достатъчни за принудително изселване.

В крайна сметка обаче бях щастлив да се върна в армията, да бъда с хора, които се обличат и мислят като мен, а най-щастлив бях, че напуснах фирмата. Вярно, Елизабет щеше да ми липсва; малко бях хлътнал по нея. Виж, ягуарът беше жестока загуба. Но поне си имах великолепен гардероб и дори Клапър не можеше да ми го отнеме.

На вратата се почука. Един войник подаде глава и попита:

— Приключихте ли, господин майор?

— Да — отвърнах аз. — Само да си събера багажа.

— Хей, сър, ако не възразявате, имам наряд за почистване на цялата сграда. Искам да почна отрано. За довечера съм си уговорил среща.

— Заповядай тогава.

Завъртях се и почнах да прибирам диапозитивите от проектора. Чух го как подрежда столовете зад гърба ми.

— Откога си в армията? — попитах аз.

— Прекалено отдавна. След два месеца ми изтича договорът и няма пак да подпиша. Не, сър, стига ми толкова.

— Тъй ли? Помисли си добре, приятел. Трябва да ти кажа, че в частния сектор не са само цветя и рози.

— Сериозно?

— Мене питай. Да знаеш, че…

Не знам колко време мина, преди да отворя очи. Седях на стол, бях вир-вода и тилът ме болеше ужасно. Понечих да го разтрия и, представете си, ръцете ми се оказаха вързани зад гърба.

Човекът ме гледаше отвисоко и държеше празен буркан.

Усмихна се.

— Изненада.

Какъв мръсник. Лоша работа. Беше петък, минаваше пет следобед, всичко живо си тръгваше, а вратата сигурно беше заключена. Отделих малко време да го разгледам. Беше облечен в бойна униформа със сержантски знак на яката. На етикетчето с името му пишеше Смит, но не вярвах да се казва така.

Освен това беше огромен, широкоплещест, с масивни ръце, масивни крака и врат на борец. Нищо чудно, че нито една от жертвите не бе успяла да му се опре. Всъщност изглеждаше доста симпатичен, с волева челюст, прав нос и изненадващо сини очи. Изобщо не приличаше на убиец, което несъмнено му помагаше да се приближи до жертвите. Главата му беше гладко избръсната, но във войската това не е рядкост. До левия му крак лежеше зелена войнишка торба и аз неволно се запитах какво има вътре.

— Хей, приятел, не ти трябва да ме убиваш — казах аз.

— Тъй ли?

— Аз съм страхотен адвокат, а на теб ще ти трябва точно такъв.

— Само това ли успя да измислиш?

— Добре де, какво да кажа? Не беше честно. Ти ме нападна в гръб.

— Я стига, Дръмънд. Нали ти обещах, че ще дойда.

— Мислех, че си заминал.

— За къде?

— Обратно към помийната яма, откъдето си изпълзял.

— Това ще ти струва един пръст — разсмя се той.

— Чудесно. — Аз се усмихнах. — Средният на дясната ръка.

— Дадено.

Той също се усмихна. Май се погаждахме много добре.

— Между другото, кой си ти? — попитах.

— Имам много имена. Бил, Том, Джак, наричай ме както искаш.

— Задник може ли?

— Хоп… отиде още един пръст.

— Разбрахме се. Средният на лявата ръка.

— Хей, възхищавам ти се. Трудно е да запазиш чувство за хумор в толкова напрегната ситуация.

— На мен ли го казваш?

Той се приведе по-близо и ме огледа.

— Обещах да ти разкажа живота си, но не споменах ли и че ще те кълцам, докато си бъбрим?

— Имаше нещо такова. Но може пък да размислиш. Така де, ще положа всички усилия да бъда добър слушател, но ако кълцаш и бъбриш, може малко да се разсея.

Той кимна в знак, че признава очевидната мъдрост на възражението ми, но изтъкна:

— Да… само че с времето малко съм закъсал. Знаеш ли какво? Имаш право на пет въпроса, преди да започна.

— Само пет?

— Да, само пет. — Той се разсмя. — Охо… ето че станаха четири.

— Мамка му.

— Това въпрос ли беше?

— Ъъъ… не.

Той пак се разсмя и ръцете ме засърбяха да го спипам за дебелия врат.

— Защо? — попитах аз.

— Какво защо? Защо убивам? Защо убих жените? Защо Оливър Стоун не може да направи поне един свестен филм? Той се навъси. — Конкретност, господин адвокат. Не ви ли учат на това в юридическите факултети?

— Добре. Защо уби жените?

— За пари. Така си изкарвам хляба. И аз бях войник като теб. Обучиха ме да убивам заради идеология и идиотски политически решения. Е, по дяволите… писна ми. И от празния джоб ми писна. Затова се прехвърлих в частния сектор и си открих собствен бизнес. Пътешествия, приключения, страхотна тръпка и пари… нямаш представа какви пари… велико е. Предлагам добро, експедитивно обслужване, надеждност и гарантиран резултат. И знаеш ли какво?

— Ка… Не, не знам какво.

Той се разсмя.

— Добра уловка. Две точки.

Беше едва ли не смешно. Намирах се в плен на един смахнат идиот, който се смяташе за Джей Лено. Но познавах хората като него. Трябваше непременно да ми каже колко е хитър, как превъзхожда другите, колко го бива в скапаната игра. Защото също като всеки обикновен психопат смяташе това за игра. Държеше на всяка цена да властва, да побеждава — както в убийствата, така и в чесането на езици. За първото не можех да му се хвана на малкия пръст, но във второто щях да го скъсам. Хрумна ми обаче, че ще е по-добре да си трая. Докато беше приказлив и в добро настроение, нямаше да ме реже. Така.

— Добре — казах аз. — Защо уби жените по този начин?

— Ей, знаех си, че точно това ще попиташ. Добре, ето как стана работата. Мериуедър откри онези съобщения на Мороу за пратката. Значи Лайза трябваше да е първа, защото ако убиех Джулия или Ан преди нея, щеше да разбере. Ясно ти е, нали? — Той помълча. — Хей, умнико, разбра ли откъде се познаваха тия трите?

— Не. Но не искам да прахосвам въпрос за това.

— Бързо схващаш — усмихна се той. — Хайде, от мен да мине. Всички посещавали някаква женска професионална група. Нали знаеш, от онези, където тъпите феминистки ходят веднъж месечно да се жалват как ги ограничават, как целият свят е в мъжка власт и колко трудно било да напредваш, без да разтваряш крака. Ако мъжете сторят нещо подобно, веднага ще ревнат, че е дискриминация. Скапана страна, а?

Социологическите мнения на този идиот изобщо не ме интересуваха, затова казах:

— Бягаш от въпроса ми.

— Не, запазих най-хубавото за накрая. — Той се разсмя. Джанет е последна. Съобразих, че не е нито счетоводителка, нито адвокат във финансовия сектор, така че дори да разчете финансовите отчети, ще й трябва най-много време да реши как да постъпи.

— Хей, имам добра новина — казах аз.

— Да?

— Нейната пратка е подарък от Лайза за рождения ден на баща й.

— Тъй ли?

— Без майтап. Чисто недоразумение. Тъй че всичко приключва с мен.

Той не отговори.

— Знаеш, че тя е под строга охрана — настоях аз. — А вече и няма причина да я убиваш.

Той като че ми повярва, затова добавих:

— Защо да поемаш излишен риск? Ти печелиш и тя печели.

Той поклати глава.

— Не, ще умре. — Вгледа се в лицето ми и попита: — Хей, ти да не си хлътнал по нея?

— Спомни си уговорката, тъпако. Не съм обещал да отговарям на твоите въпроси.

— Сега пък се ядосваш — изкиска се той. — Е, след няколко дни непременно ще й предам много здраве от теб.

По дяволите.

После той каза:

— Хей, съвсем забравихме за Фиорио, нали? Не се ли питаш за нея?

— Не.

Питах се, естествено. Но знаех, че непременно ще каже. Така и стана.

— Психологически игри, Дръмънд. — Той започна да изброява на пръсти. — Фиорио нямаше нищо общо. Но ченгетата и ФБР щяха да си скъсат задниците да разгадаят нейната смърт и това още повече щеше да ги обърка. — Помълча, сетне призна: — А и малко си падам по знаменитостите. Направо бях пощурял по нейното предаване. Наистина исках да се запознаем. Сега съжалявам. Всяка вечер в шест и половина виждам една голяма празнина в живота си. — Той се разсмя. — Представяш ли си, дори взех автограф от нея, преди да я убия.

Погледна часовника си и каза учтиво:

— Хей, надявам се да не възразиш ако почна да се подготвям. — Наведе се и взе да вади разни неща от торбата. — Следващият въпрос, моля.

Гледах го какво вади и при дадените обстоятелства сигурно би било най-разумно да го помоля да ми прочете „Война и мир“. Но вместо това попитах:

— Кой те нае?

— Още ли не знаеш?

— Може и да знам.

— Първоначално Мериуедър. Той не каза за кого работи, а в моя занаят не се пита. Но предложи големи пари. Десет милиона в аванс, пет милиона премия, ако работата бъде извършена задоволително. Обясни какъв е проблемът, аз му изложих плана си и той страшно се впечатли.

— Хал би се впечатлил и от сандвич със сирене.

Той се навъси.

— Още те е яд на мен заради Мороу, нали? Опитай се да погледнеш нещата като професионалист. Четири жертви една след друга и трябваше да се ликвидират спешно. Помислих дали да не уредя четири катастрофи, но нали разбираш, в математическо отношение никак не се връзва. Знаеш ли кое й е лошото на катастрофата? Висок риск, никаква гаранция. Когато работиш по няколко обекта, серийният убиец е единственото решение. Някой друг поема вината, няма съмнения за допълнителни мотиви и ченгетата тичат подир опашките си.

— Кой те нае да очистиш Мериуедър и Морис?

— Не знам и не ми пука — разсмя се той. — Всичко беше уредено по телефона. Пет милиона за него и Морис.

Изправи се и почна да съблича униформата. Лошо… Очевидно възнамеряваше да ме кълца чисто гол и личеше, че предварително е обмислил всичко, без да пропусне нито една дреболия. На пода лежеше купчина инструменти — няколко остри ножа, трион, клещи и тъй нататък. Освен това три пухкави хавлии и четири кутии бебешки влажни кърпички, с които да се изчисти, преди пак да надене униформата, да прибере всичко в торбата, да излезе с маршова стъпка от сградата и да изчезне.

Вече беше съвсем гол, ако не се броят найлоновите калцуни, които обу на краката си. Пред тоя тип дори и брат ми Джон изглеждаше като расов жребец. Защо ли хората с дребни пишки непременно държат да се докажат? Размерът няма значение, важна е техниката — всяка жена ще ви го каже.

Ами ако лъжат?

На езика ми напираше една страшно сочна закачка по този повод, която щеше здравата да го жегне, но не успях да я изтърся, защото щом отговори на въпроса за Мериуедър и Морис, онзи мръсник се пресегна и запуши устата ми с лепенка. По всяка вероятност това означаваше, че приказките свършват дотук и веселбата започва.

Както можете да предположите, аз бях стреснат и силно разстроен.

Той се наведе, избра един назъбен нож и ме огледа.

— Ако не греша, разбрахме се да почна от средния пръст на дясната ръка.

Кимнах. Той се ухили.

— Не искам да те тревожа, Дръмънд, но излъгах. Започвам от чатала.

Посегна и дръпна ципа на панталона ми. Тъкмо се канеше да извади малкия Шон на бял свят, когато пушечен изстрел раздра задника му. Той се изправи и изтърва ножа. Изглеждаше безкрайно изненадан.

Още два бързи изстрела почти го прерязаха на две и ме опръскаха целия с кръв и парчета от вътрешности.

— Военна полиция — изрече високо нечий глас. — Моля, хвърлете оръжието и вдигнете ръце. Не ме принуждавайте да стрелям.

По това време едрият тъпанар едва се крепеше на крака, гледаше към корема си и с крайно изумление виждаше как вътрешностите му се изсипват през няколко доста широки дупки. Завъртя очи към лицето ми. Лепенката ми попречи да се усмихна. Но положих огромно усилие очите ми да изглеждат много, много щастливи. Краката му се подкосиха.

Озърнах се към прозореца, откъдето бяха дошли изстрелите. Дани Спинели ме гледаше и се усмихваше. В следващия миг вратата на залата изтрещя и нахълтаха двама военни полицаи с таран, следвани от федерални агенти с униформени якета и още военни полицаи.

Е, минаха няколко минути, докато суматохата се уталожи, докато ме развържат и смъкнат лепенката и докато лекарският екип даде официално заключение за здравното състояние на негодника — категорично мъртъв. Но откровено казано, чувствах се малко засегнат и спасителите ми дори взеха да съжаляват, че са свалили въжетата преди лепенката, защото след броени секунди от все сърце искаха пак да ми запушат устата. Псувах когото зърна.

Накрая се появиха двамата, които наистина държах да видя — Спинели и Мийни. Най-много ме беше яд на Спинели. Така де, сделката с Филис беше да подмамя онзи тип, но при едно условие: да участва армията и Спинели да ръководи военния контингент. Не че много вярвах на Спинели. Нищо подобно. Но категорично не вярвах на Джордж Мийни.

Никога не се доверявайте на човек със сметки за разчистване. Не допусках Мийни нарочно да ме зареже на волята на съдбата, но тия неща често опират до част от секундата, а точно тогава, току-виж, някое тихо гласче изрекло в главата му: „Добре, Джордж, изчакай само още една секунда… гледай го, сега ще отреже оная работа на Дръмънд… оная работа, Джордж… спомни си как постъпи с теб и Джанет, Джордж… хайде, още една секунда.“ И додето мигнеш, на Шон вече не му трябва цип на панталона.

Погледнах Спинели и казах:

— Да те вземат дяволите, още пет сантиметра и онзи щеше да промени целия ми живот.

— Божичко, ти си бил скапан неблагодарник — отвърна той.

— Защо се забавихте толкова?

— Откъде да го знаем, че е стигнал дотук?

Ами точно защото не биваше да стига — не е ли ясно? Бяха устроили засади около тази сграда и общежитието. Всеки ще се сети, нали? Аз поне бих се сетил.

Но един военен полицай, който оглеждаше купчината инструменти на пода, вдигна глава и поясни:

— Шефе, човекът носеше униформа. Нищо чудно, че е минал край нас. Ето го черно на бяло. От армията е и се казва Смит.

— Виждаш ли с какви трябваше да работя тук? — погледна ме Спинели и повтори подигравателно: — Пише го черно на бяло, казва се Смит. — После попита: — Хей, как мислиш, дали с тая работа ще си уредя повишението?

Тръснах глава.

Мийни заяви съвършено невинно:

— Когато видяхме курсистите да си тръгват, решихме да ти дадем петнайсет минути. Мислехме, че си събираш материалите или някой курсист е останал да си поговорите.

Да, бе. Бях готов да се обзаложа, че Джордж ги е уговарял да ми дадат трийсет минути. Но премълчах. Е, всичко се размина на косъм и краката ми още трепереха, но криво-ляво докуцах до прозореца и се загледах в небето. Всички усетиха, че се нуждая от усамотение, и не ме закачаха.

Както казах веднъж, аз съм католик. Но трябва да призная, че имам дълбоки съмнения относно онази история за рая и ада. Ако Господ имаше адвокатска душа, би звучало логично: свети Петър на райските порти с дебелия тефтер, разните му там приказки за вечно възмездие, благословените и прокълнатите, добрите в едната килия, лошите в другата.

Приятно звучи, но е прекалено хубаво, за да е вярно. Аз обаче вярвам в съществуването на дух след смъртта и се надявам Лайза да е видяла как онзи мръсник си получава заслуженото.