Частен сектор

14

Човекът, когото най-малко бях очаквал, копнял или просто желал да заваря в новия си кабинет, седеше удобно на мекия кожен диван с крака върху ниската масичка, пиеше кафе и гледаше „Съдия Джуди“ по служебния ми телевизор.

Старши следовател Даниъл Спинели вдигна очи и попита:

— Хей, как беше във Флорида?

— Горещо, скъпо и пълно с дъртаци. Какво търсиш тук?

Той изключи телевизора и плъзна поглед наоколо.

— Хубаво местенце, нали?

— Всъщност мястото е гадно. Но мебелите си ги бива.

— Ама те глезят — думи нямам.

— Нали съм най-добрият. Заслужавам го.

Той се изсмя.

— Как ще се прибереш у дома, като свърши всичко?

Идеите на Спинели за любезен разговор явно почваха да се изчерпват. Отвърнах му:

— Сигурен съм, че попитах какво търсиш тук.

Той сви рамене и остави кафето.

— Чувал ли си за Джулия Кътбърт?

— Никога.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

Той стана, пристъпи към прозореца и подхвърли:

— Хубава гледка, нали?

— Страхотна. Между другото, ако се наложи пак да попитам какво търсиш тук, ще го сторя с ритник по задника ти.

Той продължи да зяпа през прозореца.

— Тялото на мис Джулия Кътбърт бе открито тази сутрин в апартамента й от полицията в Александрия. Изнасилена, ограбена и убита.

— Не бях аз. Имам свидетели.

Той се обърна към мен.

— Жертвата е на двайсет и осем години, неомъжена, счетоводителка от „Джонсън енд Сматърс“, някаква голяма счетоводна фирма в столицата. Преживяла е грозен и много дълъг час, преди да й строшат врата.

— Да й строшат… Накъде беше извита главата?

— Също като на Мороу.

— И си дошъл да ме питаш дали е имало някаква връзка между нея и Лайза?

— Имаше ли?

— Нямам представа.

Той се позамисли, сетне каза:

— Две жени приблизително на една възраст, неомъжени професионалистки, красиви. Еднакъв портрет на жертвите… еднаква смърт…

— Ами изнасилването?

— Да. Замислих се по въпроса. Какво ще речеш за такъв сценарий? Убиецът изчаква Мороу на паркинга, опитва се да я натъпче в колата, тя оказва съпротива, заплашва да го издаде и той решава, че е твърде опасна.

Кимнах, но не казах нищо. Спинели играеше номера и ми досаждаше. Така или иначе, всички в ОКР са коварни копелета. За някои това е част от професията, нещо като работно облекло и ако ги налееш с повечко бири, може дори да признаят, че го смятат за неприятно. Спинели беше от другата категория. Освен това изненадващата новина донякъде ме потресе и в емоционално отношение се нуждаех от мъничко време, за да я преглътна, а в интелектуално — да наместя смъртта на Лайза в новата рамка и перспектива. Бях си представял множество варианти и евентуални мотиви — начело с отмъщение, кражба и ревност, — но в нито един от тях нямаше място за напълно непознат извършител. Просто не допусках, че тя се е оказала случайно номерче, изтеглено напосоки от някакъв маниак.

Начинът, по който беше загинала обаче, съвпадаше с оскъдните ми познания за серийните убийци, които обикновено подбират непознати жертви и превръщат цялата идея за убийството в нещо ритуално, лично и дори лишено от логика. Освен това Лайза се отличаваше с извънредно привлекателна външност и колкото повече разсъждавах, толкова по-логичен ми се струваше такъв вариант. Тя беше жива мишена за серийните убийци и странните им прищявки — привлекателни неомъжени жени, които пътуват сами, живеят сами, пазаруват сами и всичко това крие риска да бъдат изнасилени и да умрат сами.

— Добре, схващам — признах аз. — Но версията ти се нуждае от фина настройка.

— Как така?

— Ти не познаваше жертвата. Аз я познавах. Лайза беше шампионка по бягане. Освен това беше умна и предпазлива, не би се оставила да я изненадат. Как се е приближил? Защо не е избягала?

— Вярвала му е — предположи Спинели.

Двамата се замислихме.

— Може да е бил в униформа — подхвърлих аз.

— Може би.

Е, навярно и двамата не искахме да очертаем следващата грозна крачка в тази насока. Военната униформа, особено офицерската, вдъхва доверие и респект. Самите офицери, между които беше и Лайза, я възприемат като символ на другарство и братство. Дори и цивилните като Джулия Кътбърт я смятат за знак на доблест, здрав разум и професионализъм. Но което е вярно за военната униформа, важи в различна степен и за другите униформи, включително тия на полицаите, куриерите от „Федеръл Експрес“ и боклукчиите. Униформата означава членство в организация, което пък говори за подбор и проучване и всичко това вдъхва доверие или поне чувство за нещо познато.

— Разговаря ли вече със сестра й? — попитах аз.

— Каня се — отвърна той. — Чудех се дали знаеш как да я намеря.

Погледнах часовника си.

— Имам среща с нея след трийсет минути. Ела, ако искаш.

Предложих само от чиста учтивост. Но гадното копеле се хвана за думата. Пътувахме в мълчание, защото единственият въпрос, който ми хрумваше, беше как е успял да стане такова говедо. А ако го попитах, можеше и да отговори.

Джанет чакаше пред хотела — съобразителност, която оцених високо, тъй като ми спести шест долара за паркиране. Вярно, работех в богата фирма, карах скъпа кола и дори се обличах като богаташ, но всичко това беше само празна хартийка без бонбон.

От казаното можете да се досетите, че бях решил да остана още малко при главорезите от „Кълпър, Хъч енд Уестин“. Исках да издиря убиеца на Лайза, а ако ме изхвърлеха за лошо поведение, Клапър щеше да ми подбере гадна работа на гадно място — две благини, от които армията не изпитва недостиг. Колкото до фирмата, едва ли работата по две-три жалби щеше да ми отнеме чак толкова много време, пък и, тъй или иначе, Бари и Сали щяха да се борят със зъби и нокти кой да реши проблема на Джейсън и да спечели битката за заслуги, повишение и дял от годишните приходи. А срамежливият Шон можеше тихомълком да се влачи след тях чак до финала.

Освен това получавах купища комплименти за новия си гардероб.

Както и да е, Джанет надникна в колата, видя Спинели и се настани отзад. После каза с такъв глас, сякаш бяха приятели от детинство:

— Здрасти, Дани. Как си?

Той се ухили.

— Скъсвам се от бачкане. Имаме напредък по случая със сестра ти.

След това се зае да излага подробностите и да я разпитва какво знае за новата жертва. Джанет отговори, че никога не е чувала за мис Джулия Кътбърт, но връзката със смъртта на сестра й наистина изглежда правдоподобна и интригуваща.

Тогава Спинели отново насочи поглед към мен и попита:

— Помниш ли онзи тъпак Мартин, дето беше на паркинга?

— Тъпак на паркинга? — Погледнах го. — А, да. Имаше един, но съм сигурен, че не се казваше Мартин.

Той измънка нещо нечленоразделно, после каза:

— Иска да разговаря с теб. Знаеш ли как да стигнеш до управлението в Александрия?

Знаех. Пътуването дотам бе сравнително приятно, тъй като Джанет намери с какво да разсее Спинели — разпитваше го за работата му като следовател от ОКР, той се хвалеше колко много злодеи е закопчал и прибрал на топло, а тя го обсипваше с изрази на възхищение и по всякакъв начин ласкаеше самолюбието му.

Добре де, излъгах. Пътуването не беше приятно.

Но пък за сметка на това беше много полезно и поучително да гледаш как работи един истински професионалист имам предвид Джанет. Не е рядкост дребосъците или както казват напоследък, ръстово ощетените мъже, да развиват комплекси — от Наполеонов до мания за преследване. Стената на гордостта в кабинета на Спинели очевидно издаваше, че и той е някъде в този спектър. Силно подозирах, че след неудачната първа среща мис Мороу се е позамислила и е избрала стратегия за спечелване на ума и сърцето му. Между нас казано, обожавам коварните хитроумни жени. А нали помните, че имаше и великолепни крака.

Както и да е, най-сетне пристигнахме и Спинели успя някак да се ориентира из вътрешността на участъка. Накрая попаднахме в голяма зала, която изглеждаше досущ като детективски отдел с двайсетина дървени бюра — половината празни, а на другата половина разни хора беседваха с посетители, разговаряха по телефона или дъвчеха сандвичи.

Изтъкнах на Спинели, че никъде не се виждат понички и може би сме сбъркали мястото. Той не го сметна за смешно. Може и да не беше.

Влязохме в остъкления кабинет в дъното на залата и лейтенант Мартин набързо изпъди двама детективи. Със Спинели се спогледаха тревожно, после Мартин подчертано се обърна към мен.

— Майоре… радвам се да ви видя отново. А вие навярно сте мис Мороу?

— Просто Джанет, ако не възразявате.

Тя му подаде визитната си картичка, която той погледна набързо и прибра в джоба си.

После Мартин попита дали знаем защо сме тук. След като потвърдихме, че знаем, той каза:

— Добре тогава. Моля, седнете.

Вдигна от бюрото си снимка и я подаде на Спинели, който я прехвърли на мен, а аз след един бърз поглед я връчих на Джанет. Вместо да подаде снимката на някого, Джанет се вторачи в нея почти цели трийсет секунди. Присви очи, но доколкото можех да преценя, запази емоционална дистанция. Не че очаквах да повърне или нещо подобно, но се полагаше поне един тих стон или тръпка на погнуса.

Черно-бялата снимка изобразяваше гол женски труп, подпрян на лакти и колене с високо вдигната задница. Китките и глезените бяха завързани, а главата бе жестоко извъртяна настрани, тъй че лицето надничаше през дясното рамо. Подът беше покрит с килим, а на малката масичка до тялото имаше купчина списания. Очевидно бе, че мис Кътбърт не е убита в тази поза, и отново ми хрумна, че тялото е нагласено по този безсрамен начин от убиеца като предизвикателно послание към полицията, своеобразен начин да каже: „Никога няма да ме хванете.“ Жертвата беше млада брюнетка със синини на няколко места по тялото и лице, застинало в изражение на неописуем ужас.

— Не я познавам — каза Джанет на лейтенант Мартин и хвърли снимката на бюрото му.

— Нито аз — обадих се аз.

— Моля ви, погледнете още веднъж.

Той ни подаде друга снимка — цветна, в месингова рамка, на която млада жена в академична тога стискаше диплома, застанала между мама и татко, грейнали от гордост и надежда. Очевидно я беше отмъкнал от апартамента на мис Кътбърт. Но на кого му пука? Не и на нея във всеки случай.

Макар и не ослепителна красавица, Джулия Кътбърт беше хубавичка, стройна, с млечнобяла кожа, но според мен малко мечтателна и лековерна. Имаше онзи вид на току-що пристигнало селско момиче, по който дебнещите сводници разпознават още на автогарата избягалите хлапачки, а следващата спирка е право в сърцето на кошмара. Защо ли невинният вид е почти винаги покана за злото?

— Не, не я познавам — повтори Джанет.

Аз също кимнах.

— Е, извинявайте, че ви разкарах дотук — каза Мартин. И то по такъв повод. — Той посочи полицейската снимка и добави: — Трябваше да съм сигурен.

— Изобщо не ни затруднихте — отвърна Джанет. — Дошла съм, за да помогна по всеки възможен начин. Кога е била убита?

— Снощи около девет часа. — Той сведе поглед към снимката на мис Кътбърт. — Имала проблеми с водопровода и тази сутрин домоуправителят влязъл в апартамента й.

Джанет допълни:

— Което означава, че убиецът е знаел къде живее. Също както е знаел колата на Лайза?

— Не прибързвайте с извода, че убиецът е един и същ.

— Но вие очевидно смятате точно така.

— Да не надценяваме приликите. — Мартин въздъхна, разтърка чело и настоя: — За момента всеки извод би бил прибързан.

Което в превод от полицейски език означаваше: „Да, същият е.“ Мартин ми се струваше откровен и честен човек и неговата подчертана сдържаност, или както казват цивилните, опашата лъжа, беше разбираема. Ако широката общественост узнаеше, че из града броди на воля убиец и сексуален маниак, работата му щеше да стане сто пъти по-трудна.

— Някакви улики в апартамента? — попита Джанет.

— Точно това е най-странното — отбеляза Мартин. — Той е почистил след себе си. Избърсал е масите и дори е пуснал прахосмукачка. Но криминалистите откриха влакна от облекло, следи от изнасилването — по-точно сперма — и кожа под ноктите на жертвата. Лабораторията работи в момента по резултатите. След няколко дни ще разполагаме с неговата ДНК и ще проверим в архивите.

Джанет се озърна към Спинели и каза:

— Значи е носил ръкавици?

— Да — потвърди Мартин. — Ръкавици от еленова кожа.

Бинго! Същият тип.

— И без съмнение вие ще пратите лабораторните резултати на ФБР? — обадих се аз.

— Стандартна процедура при случаи от подобен характер.

— Изнасилването? — попита Джанет. — Само вагинално ли е било?

— Не сме сигурни. Пратихме в лабораторията намазки от всички отвърстия. — Той посочи снимката и добави: — По гърба й имаше сперма. Ето тук.

Джанет предположи:

— Което подсказва, че изнасилвачът може да е мастурбирал върху нея? Или може би е имал неволна еякулация?

— Или я е омазал, или не е улучил точното място. Могат да се предложат редица правдоподобни обяснения. Ще разберем, когато приключат в лабораторията.

— Междувременно — казах аз — имате две убийства за три вечери. Нападенията са станали приблизително по едно и също време, а пречупените вратове и ръкавиците от еленова кожа подсказват, че човекът е същият.

Мартин отговори:

— Това са косвени улики. За изводи още е твърде рано.

— Което подсказва наличие на система — упорито продължих аз — и навежда на много грозни изводи. Нашият убиец може да се е разлудувал. Може да има предварително набелязани жертви…

— Няма причина да… — започна Мартин.

— И — прекъснах го аз — ако е човек на навика, а в девет вечерта го прихващат дяволите, след около трийсет минути можем да очакваме поредното изпълнение.

Спинели, който до този момент беше необичайно тих, отсече:

— Това да си остане между нас.

— Ако онзи не реши другояче — изтъкнах аз.

По погледите, които си размениха Спинели и Мартин, разбрах, че вече са водили този разговор. Ако загинеше още една жена, трябваше да уведомят обществото и тогава започваше веселбата — истерия сред самотните жени, политиците бият тъпана, федералните хукват на помощ, формират се ударни групи, на всеки час има пресконференции и шепа замаяни ченгета се мъчат да изглеждат самоуверени, което почти винаги крие пълна безпомощност.

Джанет пристъпи до бюрото, взе снимката и я огледа отново.

— Как е влязъл в апартамента? — попита тя.

Спинели се почеса по носа.

— Справил се е с ключалката.

— Може ли по-подробно?

— Мис Кътбърт е имала две ключалки. Той е използвал специален инструмент, за да отключи… и секач за веригата.

— Благодаря. — Джанет помълча и зададе логичния въпрос: — А как й е попречил да вика?

Мартин обясни:

— С намордник… нещо като модифициран кучешки намордник с каишка за гърлото и издатина, която влиза в устата. Изглежда, убиецът си пада по връзване, унижение, а може би и садизъм. — След малко той добави: — Утре сутрин с психологическия му портрет ще се заеме специалист от ФБР.

Джанет хвърли снимката обратно на бюрото и обобщи:

— Налетели сте на най-лошия възможен кошмар.

— Защо? — попита Спинели. Но подозирах, че вече знае отговора.

— И на двете местопрестъпления почти няма улики. Носел е ръкавици, за да не получите отпечатъците му, което подсказва, че това го тревожи. Но съвсем съзнателно ви е оставил ДНК, следователно не е нито във вашата база данни за ДНК, нито в тази на ФБР. Едва ли ще го откриете и в списъка с извършителите на сексуални престъпления. Но отпечатъците му може да са в някое досие. Струва си да помислите над това.

— Може просто да е глупав — отвърна Спинели.

— Знаеш, че не е.

— Тъй ли?

— Дани, човекът планира всичко. Проучва жертвите и се подготвя. Някак успява да се приближи до тях. Носи си комплект за изнасилване, всички необходими инструменти и знае как да ги използва. Той е сексуален хищник, но когато плячката наруши сценария му, потиска сексуалните си импулси и хладнокръвно ликвидира проблема.

— И какво означава това?

— Вършил го е и преди. А способността му да владее импулсите и яростта си е ужасяваща. — Тя помълча и отбеляза: — Не се срещат често подобни типове.

Логичната й постройка бе впечатляваща. Двамата полицаи кимнаха с уважение. Аз също бях впечатлен. Но и озадачен. Ако случайно не сте забелязали, сестра й беше убита преди три дни, а тя идва и с ледено хладнокръвие се включва в разследването. А сега дори развива професионални хипотези кой може да е убил жестоко сестра й, владее напълно емоциите си и мозъкът й работи на пълни обороти.

Смахнато? Да.

Но едно почукване на вратата на Мартин подсказа, че трима нетърпеливи детективи чакат да излезем, за да заемат мястото ни. Бяхме постигнали целта си и дори ако не броим обичайните беди и кошмари, с които беше затрупана полицията в Александрия през тази мразовита вечер, при наличието на две млади жени, убити от маниак, Мартин и Спинели очевидно стояха на ръба на пропастта.

Двамата с Джанет си тръгнахме, оставяйки Мартин в компанията на Спинели, което едва ли го зарадва.

Навън я попитах:

— Вечеряла ли си?

— Не. И умирам от глад.

Тя потръпна и се загърна по-плътно в палтото. Беше студено, но не чак толкова.

— Аз също — казах. — И знам идеалното място.

В действителност снимката на Джулия Кътбърт ми бе прогонила апетита. Когато сте в полицейски участък, всички полагат усилия да се преструват на весели и безчувствени. Донякъде това си е чисто мъжкарско перчене, но има и друго — страстите и емоциите замъгляват логиката, логиката разкрива престъпления и оттам идва пресиленото, почти ревностно старание на всички участници да разглеждат нещата като чисто академичен спор. Пълна измама. Мисля, че под безстрастната маска всички ние си представяхме последния час от живота на Джулия Кътбърт и мъничко ни призляваше. Убиецът бе превърнал едно живо, дишащо човешко същество в долнопробна визитна картичка, за да каже: „Майната ви, тук съм, много ме бива и не съм свършил.“

Ето защо трябваше да се разтоварим и да избистрим умовете си, а аз знаех едно чудесно заведение с тухлени пещи, оригинално изпечени пици в тавички и чудесна смес от вредни за артериите добавки, които можеш да струпаш отгоре. По-краткия път натам и двамата се държахме бодро.

Между другото, „Бертолучи“ е популярно заведение, типично италианско, макар че според някои от местните посетители мъничко прекалява с колорита. Има нещо такова — на рисунките по стените юнаци със странни дрехи карат гондоли сред венециански дворци и изригващи вулкани и този колаж от някакъв съвсем различен свят е тъй безумно нелеп, че почти става убедителен. Но както всичко в предградията, заведението е част от търговски център. А сервитьорите и сервитьорките говорят със смехотворно фалшив италиански акцент и когато се обръщат един към друг, добавят титлата „дон“, от което става още по-весело, защото всички са местни хлапаци с имена като О’Донъл или Смит. Такива работи стават само в Америка. Но вечерта напредваше и обичайните семейни тълпи бяха пооредели, тъй че нямаше нито опашка, нито врещящи дечурлига и ние се озовахме на чудесна спокойна маса край пламтящата камина.

Когато се настанихме, поръчах бутилка италианско вино. Един хлапак цъфна до масата и изрече:

— Бонджорно, синьори, името ми е дон Джими Джоунс и аз ще бъда ваш виночерпец и сервитьор за тази вечер.

После отвори бутилката, наля ни и отиде да си играе театрото другаде. Е, поне пицата беше истинска.

Джанет отпи голяма глътка, после попита:

— Какво мислиш за Джулия Кътбърт?

— В смъртта няма достойнство.

С леко забързан глас тя отвърна:

— Знам, че звучи нелепо, но може би Лайза е имала късмет. Ако не го е предизвикала…

— Знам.

— Не бих го понесла, ако беше умряла така.

— Амин.

— Разни непознати да се мотаят наоколо… да оглеждат нейната снимка… гола… както беше нагласена Джулия Кътбърт…

— Пийни малко вино. Представи си, че сме в Италия.

Тя пийна от виното. След малко попита:

— Водил ли си някога дело по такъв случай?

— Не. Гърдите на нашите серийни убийци са покрити с медали и ги наричаме герои. Някои от нашите се прочуват, след като напуснат армията, но военният живот ги е научил да не се поддават на фантазии.

— Но си се занимавал с изнасилвания, сексуални престъпления?

— Да. На няколко пъти.

— А Лайза?

— Навярно. Началството държи да имаме богат опит. Полагат се големи усилия да опознаем всички страни на съдебния процес.

— Може ли да е участвала в дело, свързано с нейния убиец?

Мъдър въпрос. Трябваше сам да се сетя.

— Не бих го изключил. Едва ли е работила по много дела за сексуално насилие, защото ние водим всякакви случаи. Не би било трудно да проверим в архивите.

— Може да бъде от полза.

— Или пък не. Дори ако Лайза и убиецът й са се срещали във връзка със служебните й задължения, не е задължително да става дума за сексуално престъпление.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти разбираш от психологически профили. Онези, които извършват убийства и изнасилвания, изпитват презрение към всички закони. Може да е бил съден за шофиране в нетрезво състояние, дребни кражби, военни дисциплинарни проблеми. — Помълчах и добавих: — Ще проверя дали е водила дела за сексуални престъпления, но не се надявай излишно. — Но тъй като Джанет бе повдигнала темата, казах още: — Сама разбираш, след като смъртта на Лайза вероятно е дело на сериен убиец, ние с теб не можем да направим почти нищо.

— В какъв смисъл?

— Знаеш в какъв. Току-що бяха елиминирани обичайните мотиви: ревност, алчност, отмъщение и заличаване на следите. Вече не представлява тайна защо е убита. Залавянето на сериен убиец изисква полицейска процедурна дейност в огромни мащаби.

— Намекваш ми да се прибера у дома?

— Да. Върви да скърбиш със семейството си. Изчакай, докато ченгетата пипнат онзи тип.

Тя се втренчи в мен за няколко секунди, после каза:

— А ако не е бил сериен убиец?

— Ако… Не те ли чух преди малко да си подмяташ разни теории с Мартин и Спинели?

— Ами ако те грешат?

— Но ти се съгласи с тях.

— Не си слушал внимателно. Нито се съгласих, нито спорих. Само развих хипотеза.

— Добре. Имаш ли основания да заподозреш нещо друго?

— Просто не искам да се обвързвам с една версия.

След като не казах нищо, тя добави:

— Погледни разликите между убийствата на Кътбърт и Лайза. При Кътбърт несъмнено имаме работа със сексуално насилие. Предполагаме, че това е бил мотивът и при Лайза. Кътбърт е нападната у дома си, Лайза на обществен паркинг. Мога да продължа в същия дух. — Тя помълча. — Всъщност единствената прилика е в някои подробности от психологическия профил на убиеца и счупения врат. А това може да бъде съвпадение.

Имаше право. Но не говореше убедително.

— Бих очаквал един заместник окръжен прокурор да има доверие в полицията — казах аз.

— Нима? Аз пък си мислех, че ставаме специалисти по полицейските грешки. Колко дела съм загубила заради тяхната глупост. А и те са хора. Когато жив човек идва всеки ден да провери докъде са стигнали, държат здраво следствието и внимават в подробностите.

Добре, разбирах нейната логика. Ако няколко години си адвокат и използваш полицейските грешки или пък като прокурор се опитваш да ги замажеш, непременно придобиваш навика да заключваш здраво вратата си и да спиш с пистолет под възглавницата. Истина и откровеност обаче са съвсем различни неща.

Но в това време дон Джими Джоунс довтаса с нашата пица и ужасния италиански акцент, който сигурно бе изкопирал от „Кръстника“.

— Грацие — казах му аз и той се ококори, докато не поясних: — Благодаря.

Мама миа! Добре дошли в предградията.

Джанет се разсмя и подметна:

— Може да е заради произношението ти.

— Нищо чудно, че престоят ми в Италия мина толкова калпаво. Всъщност бях там със сестра ти.

— Мисля, че не ми е споменавала.

— Преди няколко години. Взимахме показания от войници в местен затвор.

— А, онази история с Косово. Да, разказа ми. Всъщност позвъни веднага след като се върнахте. Беше хлътнала по теб.

— Хлътнала?

— Така го казваме в бостънските културни среди. Означава…

— Знам какво означава. Какво още ти каза за мен?

— Всичко ли? Доброто, лошото и отвратителното?

Усмихнах се.

— Имам стабилно самочувствие.

— Странно, и тя спомена това най-напред… не, всъщност каза огромно самочувствие.

— Доброто, лошото и отвратителното. Започни от доброто.

— Вече го казах.

Тя се разсмя, първият й искрен смях, откакто се срещнахме. Не искам да кажа, че дотогава беше вкисната, заядлива или нещо подобно — жената знаеше как да се мръщи и пак да изглежда любезна. Но криеше чувствата си, потулваше скръбта, мъчеше се да изпълни задачата, която си бе поставила; и все пак нямаше съмнение, че спокойната маска крие крехко равновесие. Радвах се, че поне за малко съм я разсеял. Харесвах смеха й. Определено харесвах и нея.

Тя продължи:

— Всъщност Лайза те описа като едър мъжкар, който смърка тестостерон на закуска… твърдоглав… вечно се заяжда с началството… Да продължавам ли?

— Нали каза, че тя… как беше думата?

— Хлътнала. Да, беше. Каза още, че си умен, хитър, секси и много забавен, без да се насилваш.

— Какво означава това?

— Трудно е за обяснение. — Тя помълча. — Но мисля, че разбирам какво имаше предвид. — Погледна ме втренчено и попита: — Защо не я покани на среща?

— По много причини.

— Добре. Посочи само една убедителна.

— След Босна имах едно дълго дело в Корея, три случая в Европа, още едно дълго дело ме задържа в Русия и тъй нататък. Знам, че ти е трудно да разбереш, но армейският живот не подтиква към стабилни връзки.

— Разбира се. — След кратко мълчание тя каза: — Сега успя ли да измислиш нещо по-убедително?

И още как. Изчаках да минат няколко секунди, после казах:

— Сестра ти ужасно ме плашеше.

Джанет остави чашата и ме огледа внимателно.

— Защо?

— Знаеш защо.

— Искам да го чуя. — Но тя наистина знаеше и се засмя. Може би не си чак толкова храбър, колкото смяташе Лайза.

— Не виждам да носиш годежен пръстен, сестро.

— Имам си оправдание.

— Какво оправдание?

— Аз съм много по-млада от теб. — Тя се разсмя. Пак. После каза: — Трябваше да я поканиш. Тя се обвърза с друг мъж. Това не ни допадна особено.

— Проблем ли имаше?

— Проблеми. По-възрастен, два предишни брака… чаровен преуспял мъж. Определено не беше за нея. Баща ми сън не го хващаше.

Е, по някаква неясна причина, може би вина или пък желание да прехвърля разговора от мъртвите към живите, аз попитах:

— А каква е историята на твоя живот?

Въпросът сякаш я развесели.

— Същата като на Лайза.

— Знам, че бяхте сестри, но…

— Не, Шон. Биографиите ни са почти еднакви в буквалния смисъл на думата. Както казват хората, бяхме ирландски близначки — имахме единайсет месеца разлика, но човек можеше да се закълне, че сме родени в един и същ ден. Еднакъв ръст, еднакъв размер облекло, еднакви оценки по едни и същи предмети… може би си забелязал, че дори гласовете ни си приличат. Всичко вършехме заедно. Тя беше отлична спринтьорка, аз също. Тя посещаваше девическо училище, както и аз. После Вирджинският университет и право в Харвард.

— Без майтап.

— Тъй като съм чернокоса и мургава, а тя е с една година напред, често ме наричаха нейна сянка. Знам, че звучи странно. Бяхме сестри, но и нещо повече.

— Тя ти липсва.

— Той ми разкъса сърцето. Сякаш е убил мен.

Не отговорих, но тия думи донякъде изясниха защо е тук и какъв огромен емоционален залог крие този случай за нея.

Спомних си обаче, че целта на вечерята беше да се разсеем от сериозните теми и попитах:

— Сигурно сте харесвали еднакви мъже?

— Не. Горката Лайза вечно си падаше по нищожества и гадняри.

Интересно.

— Значи не сте се карали заради момчета?

— Всъщност съвсем доскоро имах сериозна връзка.

— Какво стана?

— Позната история. Бизнесът се смеси с удоволствието и нищо не излезе.

— Пак юрист ли?

— Имаше диплома, но не практикуваше. Беше във ФБР. Срещнах го преди няколко години по служба, заживяхме заедно, сгодихме се и… — Тя отметна кичур коса от челото си и каза: — Не ти трябва да знаеш.

— Прекалено личен въпрос ли зададох?

— Не. Просто е много банално.

— Тия неща никога не са банални. Какво стана?

— Джордж беше златното момче в бостънския отдел на ФБР. Бързи повишения, пълно чекмедже с благодарствени писма, изобщо човек с перспектива. Работехме заедно по един случай с мафиотски убийства, които той бе разкрил. Аз работех отскоро в криминалния отдел, това беше първото ми голямо дело, нуждаех се от помощ и той ме напътстваше.

— Продължавай.

— Бях лудо влюбена в него. Живяхме заедно три години. Тя извърна глава и каза: — После скъсах.

— Защо.

— Работихме заедно по друг случай и не ни потръгна.

— Негов ли беше проблемът или твой?

Тя помълча за момент, после каза:

— Джордж беше много амбициозен. Колкото повече успехи постигаше, толкова повече се настървяваше. Нали знаеш как става?

— Случва се с някои хора.

— Джордж работеше по случая от година. Кметът и началството го подлагаха на непоносим натиск, за да разкрие престъпниците. Кражбите на коли са много сериозен проблем в Бостън. Всички плащат за тях чрез повишените застраховки, а в случая действаше разклонена междущатска мрежа за крадени автомобили. Който я разбиеше и докараше случая до присъди, щеше да стане герой. Джордж някак успя да се добере до вътрешни хора, организира цял заговор, използва един информатор, за да вербува друг, и един куп обвинения кацнаха на бюрото ми, за да бъдат представени на предварителния съдебен състав.

Кимнах, но от мен не се очакваше коментар, затова премълчах.

— Мрежата беше голяма, няколкостотин души, от уличните хлапета, които задигаха колите, до нелегалните автокъщи и милионерите, които ги контролираха. Няколко адвокати от защитата се обърнаха към мен. Казаха, че Джордж е нарушил правилата, и се оплакаха, че представените пред тях документални доказателства били само частични, а някои от най-важните улики се укривали. Говореха за принуда спрямо свидетелите, физическо насилие, а може би и незаконно подслушване. Всичко това бе достатъчно, за да ида при Джордж и да го попитам. Той категорично заяви, че лъжат. Но аз познавах Джордж. Той лъжеше. На другия ден неговата служба помоли прокуратурата да ме отстрани от случая под претекст, че не съм проявявала достатъчно ентусиазъм и усърдие.

— И твоят шеф се хвана?

— Хвана се на простия факт, че нито един прокурор не постига успехи без пълното и дружеско съдействие на местното ФБР. Освен това ставаше дума за класически случай с удар по джоба. Той също искаше да го похвалят, че е намалил застрахователните такси.

— Съжалявам.

— Е, Джордж постигна своето — присъди, повишение и прехвърляне в централата на ФБР.

— Кога беше това?

— Преди около шест месеца.

— Какво му каза после?

— Нищо. Колкото и да е странно, все още го обичах и нямах представа как ще се справя в един сблъсък. Оставих му бележка, напуснах и си взех един месец отпуск. Когато се опита да ми позвъни, затворих телефона.

— При подобни случаи е същински балсам за душата да погледнеш човека право в очите и да му теглиш една майна.

Тя се усмихна и каза:

— Следващия път ще ти позвъня да питам за съвет.

Май нямах успех с бягството от неприятните теми, затова опитах отново:

— Защо не последва Лайза при военните?

— Всъщност колебаех се. Но баща ми старееше, по-малката ми сестра тъкмо беше постъпила в гимназия, майка ми почина… нали разбираш? Някой трябваше да остане наблизо. Докато растяхме, Лайза поемаше всички товари. Сега беше неин ред да тръгне по света и да следва мечтата си.

Понякога насред приятен разговор се случва да изречеш нещо съвсем невинно, само дето не е чак толкова невинно. Мисля, и двамата изведнъж бяхме потресени от осъзнаването на жестоката истина, че мечтата на Лайза се е превърнала в кошмар. Това окончателно уби настроението.

Джанет отпи още няколко глътки вино. Аз също. Избягвахме да се поглеждаме. После аз казах:

— Джанет, бъди честна. Какъв ти е интересът да заловиш тоя тип?

— В смисъл на отмъщение или справедливост? — Аз кимнах и тя отговори: — Аз съм служител на правосъдието. Работя вътре в системата и вярвам в нея въпреки всичките й слабости.

— Радвам се да го чуя. Друго не бих приел.

Ето че и двамата казахме верните думи. Всъщност за мен правосъдието беше отмъщение, особено ако изпържат убиеца на горещия стол. Но не бях сигурен дали и тя иска точно същото. Насочихме се към пицата и общите приказки, но настроението беше безвъзвратно съсипано, после подносът опустя, а дон Джими Джоунс разчисти чиниите и ни донесе сметката.

На излизане казах на Джанет:

— Ще те откарам до хотела.

— Не още — възрази тя. — Мислех да идем да претърсим апартамента на Лайза.

— Какво?

— Не е далече. Искам да го огледаме сега.

— Мислех си, че сме на едно мнение — имаме работа със сериен убиец.

— А аз си мислех, че сме на едно мнение за още нещо всичко това са предположения. Нека Мартин и Спинели работят по тази линия.

— Преведи, ако обичаш.

— Ще вземем предпазни мерки.

— Предпазни?

— Да. Все някой трябва да обмисли останалите мотиви и възможности.

Подобно упорство ми се видя необичайно и взех да се чудя дали Джанет Мороу не знае повече, отколкото споделя, дали няма някакво солидно основание да подозира, че във фактите, както ги виждахме засега, зеят широки пробойни.

Ако бях прав, значи имаше някаква причина тя да не сподели подозренията си с мен. Което изглеждаше странно, но аз бях прекарал с тази дама достатъчно време, за да разбера, че тя играе по свои собствени правила. С две думи, единственият начин да разнищя загадката беше да й играя по свирката, което пък ми напомни онова древно предупреждение любопитството уби котката.

Но аз имам кучешки нрав. Значи нямаше страшно.