Частен сектор

32

Наближаваше два след полунощ. Джанет не отговаряше на мобилния си телефон, а аз седях зад бюрото на Черил и с грандиозно раздразнение се питах защо. Опитах отново, пак чух три сигнала, после гърленият й глас изрече на запис:

— Джанет Мороу. Моля, оставете съобщение и ще ви се обадя.

Казах:

— Хей, аз съм. Открих връзката. Слушай… Джулия, Ан и Лайза… те са се познавали. Страхотно, нали? Обади ми се. Незабавно.

Но не останах доволен. Къде може да бъде по това време една красива двайсет и девет годишна неомъжена жена, освен в леглото си? Е, нямаше как да си затворя очите пред отвратителната възможност двамата с гадния Джордж да са се сдобрили напълно и сега мобилният й телефон да е изключен, за да не се стигне до прекъснат полов акт. Кой знае защо, това подозрение много ме разстрои.

Разрових се из телефонния указател, открих номера на хотел „Четирите сезона“, набрах централата и помолих да ме свържат с Джанет Мороу.

Телефонистката отговори с глух, безличен глас, подсказващ, че е подрямвала на работното място:

— Съжалявам, търсеното от вас лице напусна хотела.

— Какво?

— Сър… казах, че напусна хотела.

— Но тя… кога?

— Днес.

— Защо?

— Определено не разполагам с тази информация, сър.

— По кое време?

— И с тази информация не разполагам.

— Но…

— Ще ви свържа с рецепцията.

Така и направи. Дежурният администратор се оказа по-услужлив и човечен. Уведоми ме, че Джанет е напуснала в шест вечерта.

Странно.

Не, повече от странно. Тя така и не ми съобщи, че си тръгва. Освен това чух с ушите си как онзи от ФБР я покани на вечеря.

— Късно става — уведоми ме сънено Черил. — Трябва да се прибирам да дремна.

— Тръгвай. И, Черил… благодаря ти.

— Добре де. Няма защо. Намери ли каквото търсеше?

Станах и я целунах по бузата.

— Повече. Много повече. — Измъкнах портфейла и й подадох банкнота от сто долара. — Утре да купиш на сина си въздушна пушка.

— Не е толкова скъпа — отбеляза тя.

— Тогава купи една и на майка му. Да си правите престрелки.

Тя се усмихна.

— Добър човек си.

Взе си чантата и излезе.

Поседях още пет минути зад бюрото на Черил, опитвайки се да сглобя мозайката. Между Лайза, Джулия Кътбърт и Ан Каръл имаше връзка. Нямах представа каква, но трите жени се познаваха и фактът, че бяха убити, подсказваше недвусмислено, че не са избрани напосоки от сериен убиец. Това не елиминираше докрай съществуването на сериен убиец, но подсказваше — не, направо доказваше, че убиецът ги е избрал заради тази връзка.

И тъй — къде беше Джанет?

Втурнах се надолу към гаража. Куфарчето ми лежеше в колата. Разрових се, докато намерих папката с материали за кризисния офицер. Открих вътре телефонния номер на мистър Мороу и го набрах веднага.

След първата среща бях разговарял с бащата на Лайза още няколко пъти по различни въпроси и знаех, че номерът е валиден. Изчаках петнайсет-двайсет сигнала и си припомних, че при предишните обаждания след шестия сигнал се включваше телефонен секретар. Опитах отново. Добре де, беше късно, мистър Мороу беше стар и може би вече не чуваше много добре, но най-малката му дъщеря Елизабет живееше с него и… Господи, все някой от двамата щеше да чуе проклетия телефон.

Положението ставаше все по-смахнато. Първо Джанет внезапно изчезва, после бащата и малката й сестра не са си в леглата, където трябва да бъдат по това време.

Съвпадение? Може би.

А може би не.

Обадих се в бостънската телефонна централа, дадох адреса на мистър Мороу и помолих телефонистката да ме свърже с най-близкия полицейски участък.

След малко отсреща прозвуча женски глас:

— Полицай Даян Марино, с какво мога да ви услужа?

— На телефона майор Шон Дръмънд от вашингтонското подразделение на армейския Отдел за криминално разследване.

Колкото до тази невинна и благородна лъжа, пояснявам: ченгетата възприемат сериозно само свои колеги, а в момента се нуждаех от цялото й съдействие.

— Тук работим по случаите с убиеца от Лос Анджелис уведомих я аз. — Може би сте чували за това, полицай Марино?

— Шегувате ли се? Оная вечер гледах специалното предаване по „Нощна линия“. Божичко, какво мръсно копеле, а?

— Думи нямам. Въпросът е, че попаднахме в извънредна ситуация и се нуждая от вашата помощ.

— Бостънските полицаи са на ваше разположение, майоре.

Е, как да не ги обичаш?

— Роднина на една от жертвите може да разполага с изключително важни сведения. Проблемът е, че не успяваме да се свържем.

— Нищо чудно, минава два и половина след полунощ. Всичко живо спи, освен нас, идиотите от нощната смяна.

— Полицай Марино, убиецът от Лос Анджелис не подбира часа.

— Ъъъ… да, вярно. Съжалявам.

— Дайте да си гледаме работата, става ли?

— Съжалявам, сър. Няма да се повтори.

Бих си спестил резкия официален тон, но хората незнайно защо си въобразяват, че на офицерите лесно им избива парата и трябва да поддържаш това впечатление, иначе може да те помислят за измамник.

Продиктувах адреса и я попитах дали може да прати патрул до къщата да събуди мистър Мороу и да го замъкне при телефона.

Тъй вярно, отвърна тя, явно вече настроена на моя вълна. Казах й, че ще почакам, докато получи потвърждение от патрула. Тя ме включи на изчакване. Минаха десет минути, през които се мъчех да проумея за какво служат всичките копчета и ръчки в лъскавия ми ягуар, като в същото време преценявах възможните връзки между Лайза и другите жертви. Сетих се, че не видях нито едно съобщение до или от най-знаменитата жертва, Каролайн Фиорио. Но три от четирите жертви се познаваха, кореспондираха сравнително редовно и Лайза подписваше посланията си с думите „Твоя“. Евтините чувства не бяха в неин стил, затова ми се струваше разумно да предположа, че отношенията им не са били мимолетни.

— Майоре… имаме проблем — прекъсна размислите ми полицай Марино.

— Уточнете.

— Нещастен случай.

— Продължавайте.

— Снощи къщата на мистър Мороу е изгоряла.

Докато се мъчех да проумея това, както и потресаващото й хладнокръвие, тя добави:

— Съжалявам, че не се сетих, когато ми съобщихте адреса. Смяната ми започна едва в полунощ. Пожарът е бил по-рано.

— Колко по-рано?

— Един момент… чакайте да погледна в компютъра. След няколко секунди тя отговори: — Съсед съобщил за пожара около пет следобед. Пожарна тревога втора степен. Тия стари къщи на Бийкън Хил изглеждат разкошно, но са същински факли. Дървена конструкция, без използване на съвременните огнеупорни материали. Направо…

— Пострадал ли е някой?

— Изчакайте. — Тя зачете от рапорта. — Една установена жертва, Джон Мороу с тежки изгаряния. Бил на горния етаж, наложило се пожарникарите да го изнесат и…

— А по-млада жена? Елизабет Мороу?

— Не е отбелязана. — Полицай Марино се поколеба. — Но инспекторите още не са влезли да търсят трупове в развалините. Трябва да поизстине. Утре, след…

— Знаете ли причината?

— Не… засега. Разбира се, утре сутрин ще пратим с комисията и специалист по палежите. Смятате ли, че е…

— Благодаря — казах аз и затворих.

Пожарът започва около пет, а Джанет напуска хотела в шест. Какво ставаше?

Включих двигателя и напуснах гаража. Нямах представа накъде отивам, просто не можех повече да седя със скръстени ръце.

Студеният чист въздух сигурно поизбистри ума ми, защото изведнъж взех да се чудя за онази барикада около файловете на Лайза. Сигурно трябваше да попитам Черил дали има такава процедура за всички починали адвокати. Адвокатските фирми държат на сигурността много повече от другите работодатели и би било съвсем логично да запечатват досиетата на покойниците. Но да речем, че не е така. Отговор: някой във фирмата знаеше, че в сървъра има доказателство за връзката между трите убити жени — доказателство, което технически просто не може да се премахне, затова най-доброто решение е да бъде укрито и заградено с бодлива тел. Следователно някой от фирмата трябваше да е замесен в убийствата.

Което повлече след себе си ново откровение. Лайза споменаваше в имейлите си до Джулия и Ан за някакви пратки, в едно от писмата до Джанет също ставаше дума за пратка. Джанет беше сигурна, че не е чувала за Ан и Джулия. Но и трите бяха получили пратки от Лайза. Това ли беше връзката?

Бостън… трябваше незабавно да стигна до Бостън. С кола? Твърде бавно. А националното летище „Роналд Рейган“ пускаше първия полет едва в шест сутринта.

Обмислях останалите възможности и карах покрай Белия дом, когато ме осени прозрение. Отбих до тротоара, разрових се из куфарчето и измъкнах визитна картичка. Набрах номера и след три сигнала ми отговори замаян глас:

— Спинели.

— Обажда се Дръмънд. Събуди се.

— Не ти ли стига, че вдигнах скапания телефон?

Бих казал, че е сърдит, но досега не го бях виждал в друго настроение.

— Давам ти шанс да станеш герой — казах аз.

— Само това ми лисваше!

— Слушай сега. Как ще реагираш, ако ти кажа, че Лайза Мороу, Джулия Кътбърт и Ан Каръл са се познавали?

— Откъде знаеш?

— Просто знам — отвърнах аз и добавих: — А Джанет Мороу може да знае защо.

— Без майтап?

— Само че е изчезнала.

— Тъй ли?

— Сега още нещо — снощи пламнала къщата на баща й. Човекът може да е мъртъв. Един час по-късно тя напуснала хотела и можем да предположим, че е излетяла за Бостън.

Спинели се замисли и предложи:

— Тогава я потърси на мобилния телефон.

— Брей, как не се сетих!

— Не отговаря, а?

— И не ми се иска да мисля защо. Разбра ли? Сега да те видим имаш ли яко дупе.

— Какви ги дрънкаш?

— Във военновъздушната база „Андрюс“ и базата на морската пехота в Куонтико винаги има дежурни хеликоптери, само на петнайсет минути полет от Белия дом и Пентагона. Кажи на началството, че ти трябва един — незабавно.

— Искаш да летим до Бостън?

— Не, мислех си да вървим пеш и да влачим хеликоптера. Но твоята идея май ще излезе по-добра.

— Майната ти.

— Искаш ли да загубиш най-важната си свидетелка?

— За какво говориш, по дя…

— Знаем, че онзи убиец е много хитър и изобретателен, нали? — Оставих му време да обмисли това, после казах: — Хей, зарежи. Извинявай за безпокойството. Ще звънна на Мийни, та ФБР да…

— Не си го и помисляй. — Той помълча, сетне отсече: Ето как се разбираме. Аз водя случая, моя ще е заслугата.

— Не ми пука чия ще е заслугата.

— На мен пък ми пука. Чакам ред за повишение.

— Ако тя умре, ще ти го пиша в досието.

— След трийсет минути на хеликоптерната площадка до Пентагона. И не се будалкай с мен, инак…

— Какво ли е това в ръката ми? Я, то било визитната картичка на Джордж Мийни.

— Трийсет минути.

Пак потърсих Джанет и оставих ново съобщение да ми позвъни незабавно. Точно тогава ми хрумна, че са възможни и други обяснения. Може би „Дж.“ означаваше Джийни, а „А“ — Алис. Може би горкият стар мистър Мороу се е прибрал от работа, метнал замразена пица във фурната, забравил да махне кутията и ето ти пожарна тревога втора степен. Всички знаем колко разсеяни стават старите хора.

Но както обичат да казват французите, „L’audace, l’audace“, което в груб превод означава „Атакувай, забрави риска, заложи всичко на карта и спечели“. А най-вече гледай да забравиш факта, че французите не са спечелили нито една война от два века насам.