Частен сектор

5

За един дълъг и приятен миг мъжът с наслада спря очи върху стегнатото й дупе, докато тя се навеждаше да огледа гумата на колата си. Той знаеше, че е спукана.

Вторник вечер, девет без една минута. Почти от три часа насам се бе размотавал из това ъгълче на огромния паркинг. Сега на четирите квадратни километра гладък черен асфалт оставаха не повече от двеста коли, разпръснати далече една от друга. Само преди няколко часа необятното пространство беше задръстено от автомобили без нито едно свободно местенце. Хиляди хора с куфарчета в ръце бяха минали покрай него към колите си, едни планираха предстоящата вечер, други бързаха да вземат децата от детска градина и почти никой не му обърна внимание.

Малцината, които си направиха труда да го загледат, щяха да си припомнят висок възпълен мъж с черна коса, буйни моржови мустаци и грамадни черни очила, напълно закриващи очите. Това изобщо не го вълнуваше. По-късно щеше да махне мустаците, да изгори перуката и да свали подплънките около кръста, които му придаваха вид на дебелак.

Какво щяха да правят полицаите след обаждането? Тази вечер почти нищо, смяташе той. Утре сутрин навярно щяха да пратят двама-трима униформени на тротоара, който водеше към паркинга. Те щяха да показват значките си на минувачите и да ги разпитват дали предната вечер не са забелязали нещо съмнително или някоя странна личност. Дали наоколо не се е навъртал подозрителен тип, проявяващ натрапчив интерес към минаващите жени.

Нека си питат. Малцина свидетели биха си спомнили точно за него, а дори и те щяха автоматично да го отхвърлят.

Той тръгна покрай колите, като проверяваше ключалките и оглеждаше вътрешността през стъклата — за всеки страничен наблюдател би изглеждало, че усърдно си върши работата. Между пет и шест вечерта пешеходното движение беше същински потоп. Човешките вълни отминаваха една подир друга. Най-напред идваха тълпи зле платени секретарки със спортни обувки, които размахваха ръце и развълнувано се оплакваха какви глупости ги карат да вършат шефовете им, после тълпи цивилни служители с кисели физиономии и измачкани евтини костюми. Последни се задаваха хората в униформи, много сериозни на вид, сякаш носеха тежестта на целия свят върху уморените си плещи. Между шест и седем ритъмът поотслабна като сетни струйки кръв, бликащи от наранено тяло. В огромната административна сграда оставаха само хората от нощната смяна и фанатично посветените на работата си. Те определено не бяха много.

Той се приближи и насочи лъча на фенерчето към лицето й.

— Проблем ли има, госпожо?

Тя стреснато вдигна глава, после се отпусна, когато видя униформата му.

— Ъъъ… да, спукана гума.

Той завъртя лъча към дясната задна гума.

— Така си е. Срамота. Изглежда почти нова.

— Как да не изглежда. Навъртяла е едва петнайсет хиляди километра.

Той тихичко се засмя.

— Няма го вече някогашното качество, а?

И добави наум: особено след като е намушкана с нож на няколко пъти.

— Не съм толкова стара, че да знам — също се засмя тя и скръсти ръце. За негово разочарование не изглеждаше много разстроена.

Той пристъпи по-близо.

— Имате ли абонамент за „Пътна помощ“?

— Да.

— Само че…

— Точно така. Само че… колата им ще пристигне след час.

Той я видя как погледна часовника и разбра, че обмисля възможностите. Вдигна вежди.

— Не сте ли го правили сама? Да смените гума, искам да кажа.

— Никога.

— Първия път не е лесно. Нека да ви помогна.

— Благодаря, но няма да се наложи.

Усмивката му стана по-дружелюбна.

— Няма проблеми, така или иначе, цяла нощ трябва да се мотая тук.

— Тъй ли? — Тя го изгледа с любопитство. — Не знаех, че паркингът има охрана.

— Тук ли работите? — попита той.

— Временно.

— Това обяснява всичко.

— Какво обяснява?

— След онази история през септември неизменно сме тук. Нали разбирате — озъртаме се за дългобради злодеи с куфари в ръце.

— О… разбира се.

— Чиста загуба на време, ако питате мен. За цяла година хванах двама крадци на коли и пропъдих няколко скитници. — Той потупа внушителния си корем и се изкиска. — Доста народ глобих за неправилно паркиране, но явно терористите са надушили, че големият зъл Джон обикаля по тия места.

Тя също се разсмя, после попита:

— Тук ли бяхте през онзи ден, когато падна самолетът?

— Слава богу, не бях на смяна. Видях го по телевизията както всички останали. Ужасна работа.

— Голяма трагедия.

— Така си беше. Е, да започваме ли?

Тя се усмихна.

— Наистина ще се справя и без ваша помощ. — Отново погледна часовника си, после вдигна очи. — Един приятел ще дойде да ме вземе. Би трябвало да пристигне всеки момент.

Той отвърна на усмивката, макар че отговорът не беше нито очакван, нито желан. Един ненадеен посетител би провалил всичко, а тя упорито отказваше да се включи в играта. Вече трябваше да лежи в собствения си багажник с оковани зад гърба ръце и да трепери от страх при мисълта какви ли ужаси й е подготвил.

Той се озърна като усърден охранител, оглеждащ владенията си.

Не видя никого.

Нямаше жива душа.

Отново я погледна.

— Ще имате ли нещо против да си правим компания, докато дойде приятелят ви? По това време тук става скучно.

— Напротив, ще ми бъде много приятно.

— И на мен. Е, с какво се занимавате в петоъгълната лудница?

— Юристка съм. От военната прокуратура.

— Без майтап? — Той небрежно опипа нещо на пояса си. — Много харесвам телевизионния сериал.

Тя се усмихна.

— Всъщност изобщо не е така.

— Наистина ли?

— Няма нищо общо с действителността. Военен прокурор да излита от самолетоносач е пълна глу…

Тя застина. Изведнъж бе насочила цялото си внимание към грамадния пистолет, насочен срещу корема й. Погледна лицето му. Мъжът вече не се усмихваше и от това изражението й стана съвсем объркано.

— Не се вълнувайте. — Той съзнателно вложи в гласа си спокойна решителност. — Най-обикновен обир. Ни повече, ни по-малко.

Очите й зашариха из паркинга и той долови отчаянието й, че са съвсем сами сред това необятно пространство. Наоколо нямаше нищо друго освен празни автомобили и злия човек с пистолета.

Протегна свободната си ръка, смъкна чантичката от рамото й и взе куфарчето, което стискаше. Не срещна никаква съпротива.

— Почти приключихме — каза той. — Сега отворете колата и жабката.

— Нямам нищо ценно в колата.

— Може би… Бих предпочел да се уверя лично.

Тя се вгледа в лицето му и хладнокръвието й го впечатли. Някоя друга вече щеше да е изпаднала в истерия, да вие като на умряло и да провали цялата работа. Беше зарязал първоначалния си план, действаше по усет и страшно се радваше, че я е преценил правилно.

Той размаха пистолета.

— Хайде, отворете вратата и жабката.

— Не мога.

Човекът направи свирепа гримаса.

— Не ме предизвиквайте, госпожо.

— Ключовете ми са у вас.

— О… в чантата ли?

— Точно така.

Той протегна чантата и позволи на жената да порови из нея, докато открие ключовете. Тя ги вдигна пред лицето му. Беше решила да не го предизвиква и да разчита на най-доброто. И двамата си отдъхнаха.

Тя му обърна гръб и отключи колата. Човекът тихичко остави чантата и куфарчето на земята, после прибра пистолета в кобура. Жената се наведе напред и посегна навътре в колата, за да отвори жабката. Той направи още една крачка към нея, протегна ръце, сграбчи я с едната отпред за гърлото, а другата стегна здраво около челюстта й. Тя понечи да се изправи, да се отблъсне назад към него, да окаже някаква съпротива, но изненадата, ръстът и силата бяха на негова страна.

Яростно врътна челюстта й надясно и съвсем ясно усети пукота на строшения прешлен. В гърлото на жената избухна задавен стон. Тялото й тутакси провисна безсилно напред — ако още не беше мъртва, скоро щеше да издъхне. Той я издърпа заднишком и остави трупа да се свлече на асфалта.

Затвори колата, заключи я и метна ключовете обратно в чантата. Извади шишенце от джоба си, приведе се набързо над тялото за последните дребни подробности, взе чантата и куфарчето, после спокойно се отдалечи. Беше оставил колата си на Южния паркинг, тъй че заобиколи почти цялата гигантска сграда и потегли без произшествия.

Жалко, че му се бе наложило да импровизира и да остави тъй невзрачна визитна картичка. Сега трябваше да компенсира с номер две и знаеше точно как да го направи.