Частен сектор

39

Щом излязохме от асансьора във фоайето на партера, Джордж Мийни застана на крачка от мен, пъхна пръст под носа ми и каза:

— Дръмънд, писна ми от теб и твоите тъпотии.

Бях леко изненадан от неговата поява и силно раздразнен от пръста му под носа ми. Всъщност тъкмо посягах да му пъхна пръста отзад, когато Джанет пристъпи между нас и каза:

— По-кротко, Джордж. Ако имаш нещо за казване, кажи го на мен.

Той изненадано се отдръпна назад.

— Това не те засяга, Джанет. Засяга мен и Дръмънд.

— Щом е между вас двамата, значи засяга и мен.

— Не, не те засяга — настоя той. Но очевидно не беше прав. Все пак помълча малко, преди да признае: — Никак не ми хареса, че този тъпак те убеди да долетиш тук и да се излагаш на такъв риск. Но не затова дойдох.

— А защо?

Той се вгледа в лицето й.

— Директорът ми се обади преди час. Бесен е. Директорът, по дяволите… — Той помълча. Клетият Джордж изглеждаше леко замаян и аз предположих, че разговорът не е бил твърде приятен. — Само защото твоят приятел най-идиотски се е раздрънкал пред някакъв репортер от Асошиейтед Прес.

Джанет бързо ме погледна, после пак се обърна към Мийни.

— За какво говориш?

— За новините, Джанет. — Той видя недоумяващата й физиономия и обясни: — Само за това се говори. Тоя идиот Дръмънд казал на някакъв журналист, че убиецът е малоумен, че Бюрото е оплескало случая, защото не сме успели да го спрем. Освен това казал на журналиста, че ФБР се е насочило към погрешен заподозрян и че човекът, който те нападна, очевидно не е убиецът от Лос Анджелис. — Погледът му се прехвърли на мен. — Трябва ли да обяснявам колко много се радва Бюрото да бъде оплювано от този клоун?

Не си спомнях да съм се изказвал точно по този начин. Виждате ли какво става, когато правиш услуга на журналист?

Джанет също ме гледаше втренчено и попита остро:

— Шон, моля те, кажи ми, че не си говорил такива неща пред журналист.

— Говорих и още как. Представи си всички ония жени, дето се озъртат за нисък набит тип с конска опашка. Може дори да съм спасил нечий живот. Ти помисли ли за това, Джордж? А твоите началници?

— Лъже — възрази Мийни. — Обадил се е на журналиста, за да ме унижи и да ми провали кариерата.

Не беше вярно. Просто не беше вярно. Но неволно ме хвана яд. Ама че съм заплес — трябваше да направя нещо и в това отношение.

Мийни ме изпепели с поглед и добави:

— Знаеш ли какво, умнико? Директорът се обади на твоя шеф. Генерал Томас Клапър, нали? Сега ти ще си имаш проблеми с кариерата.

Надявах се Джанет да разбере колко тъп и отмъстителен злобар е този човек.

Но в същото време ми хрумна, че май здравата съм загазил. Пред очите ми изплува ужасно видение: атолът Джонстън Айланд, а на него Шон Дръмънд се превива от кашлица и гълта остатъци от антракс, иприт или нещо подобно.

Но пък, от друга страна, това ми беше най-малката грижа, след като вече ме гонеше убиец от световна класа, а горе тълпа разярени адвокати се чудеха как да ме спипат за гушата. Всъщност се бях захванал с много неща едновременно и животът ми зависеше от това да помня кои могат да доведат до катастрофа и кои само до бедствие.

Както и да е, Мийни се зае да обяснява на Джанет колко много е направил, за да хване убиеца. Всичко звучеше много впечатляващо, стига да не се вслушваш по-внимателно, защото тогава излизаше, че просто е търчал като куче подир опашката си.

Това трая доста дълго, тъй като Мийни спадаше към хората, които бъркат приказките и действията с резултатите.

— Ето, така беше, скъпа — обобщи той най-сетне.

— Добре. А сега какво? — попита Джанет.

— Сега е твой ред. Трябва да те откараме на някое сигурно място. Директорът разреши да използваме тайна квартира. Освен това увеличихме охраната ти на десет души.

— Джордж, прекаляваш — каза Джанет.

Той се усмихна и я погали по ръката.

— Ако ми бяха разрешили, щях да пратя двайсет. Ти си най-важното нещо в живота ми, малката. Не поемам рискове.

Дори и колегите му се разкашляха или извъртяха очи към тавана. Джордж сигурно забеляза това, защото каза:

— Всъщност директорът изрично нареди да вземем всички необходими мерки за твоята сигурност.

Добре де, Джордж, дай да се разберем защо точно го правиш — от страстна обич или заради заповедите на началството?

Подчертавам обаче, че всъщност не давах пет пари за мотивите му и дори бях много доволен от този вариант. В момента исках — не, нуждаех се — Джанет да бъде прибрана на сигурно и далечно място.

Сбогувахме се и дори получих целувка по бузата, което ме изненада и силно раздразни Джордж Мийни точно преди да отмъкне клетата девица към потайната си планинска крепост.

Но в момента му бях здравата задължен.

И сякаш не ми стигаха другите ядове, изведнъж си припомних, че ягуарът още е паркиран до хеликоптерната площадка на Пентагона, юнаците на Мийни току-що потеглиха с рояк лъскави черни автомобили, а горе със сигурност никой не беше в настроение да откара горкия стар Шон до вкъщи. Много тъжно ми стана. Хванах такси.

Ако щете вярвайте, но почуках на вратата на апартамента си — нещо, което не правя обикновено. Радвам се, че го сторих, защото ми отвори Дани, който носеше бронирана жилетка и сякаш неволно насочи към лицето ми грозната черна цев на автоматична карабина М–16.

— Спокойно, той е — подхвърли Дани през рамо.

Отдръпна се и аз влязох. Видях посред всекидневната си още двама с бронирани жилетки, които тъкмо отпускаха оръжията си. Спинели махна към тях.

— Следователи Бил Белиновски и Чарли Уотърс.

Кимнахме си. Попитах Спинели:

— Проблеми?

— Никакви. Префито ми дължи две-три услуги, а аз му казах, че трябва да охраняваме свидетел по дело за убийство на войник.

Намекваше за полицейския префект на Форт Майър и целия Вашингтонски военен окръг — полковник от военната полиция, натоварен с незавидната задача да опазва реда и закона сред военния персонал в столицата и околностите. Това са трийсетина хиляди души, тъй че човекът по цял ден се тъпче с аспирин от единия край и свещички за хемороиди от другия. А след като бе подписал разрешението, бях готов от все сърце да му дам първородното си чедо или по липса на такова, нечие чуждо.

Имайте предвид, че бях сторил всичко възможно, за да привлека убиеца към себе си. Но мисис Дръмънд не е отгледала идиот; нищо подобно. Макар че в личния двубой има известно благородство — нали знаете, някогашните рицари, яхнали верните си жребци, размахват мечове и препускат един срещу друг да мерят храброст, ум и умение — все пак Наръчникът на пехотинеца недвусмислено заявява, че ако тръгнеш на бой и силите се окажат равни, значи си планирал зле.

Както и да е, обърнах се към тримата и попитах:

— Някой случайно да се е сетил да донесе и за мен жилетка?

Спинели вдигна една жилетка от пода и ми я подхвърли.

— Но без оръжие. Не ни разрешиха. — После попита: — Сигурен ли си, че ще дойде?

— Не знам, но преди малко си направих застраховка за един милион.

Всички се разсмяхме, което е признак за сила и мъжество в подобни ситуации. Всички знаят, че момчетата от армията са непоклатими, корави като желязо и храбри до безумие, тъй че, щем не щем, трябваше да се правим на такива.

Но Били, който между другото беше висок метър и осемдесет и пет, тежеше към сто килограма и се справяше с щангите не по-зле от убиеца, ме попита:

— Какво можеш да ни кажеш за онзи изрод, майоре? Къде му е силата, има ли слабости?

— Радвам се, че попита. Разгледахте ли портрета?

— Дани ни го показа.

— Тогава всички знаем как изглежда… не, знаем как изглеждаше тази сутрин — поправих се аз. — Може да си пада по маскировките. Но за тази вечер съм си уговорил среща с непозната. Тъй че ако се появи висока и много грозна майка с големи цици…

— Да?

— И ако попита за мен…

— Аха.

— Онзи тип е страшно хитър… Нали сте наясно… има само един начин да разберем със сигурност. Сещате се какво намеквам. Това ще е твоя задача, Бил.

Много съм гаден.

Но според мен всички се чувствахме напрегнати и изнервени, а това трябва да се преодолее, единствената ни надежда за успех беше в хладния разум и спокойните нерви.

Смехът стихна и аз продължих по-сериозно:

— Да оставим портрета настрани. Ето какво не може да скрие. На ръст е горе-долу колкото теб, Бил… може би малко по-едър.

— По-едър. Има телосложение като танк, копелето — отбеляза Спинели.

Изкашлях се и продължих:

— Знаем, че е убил осем души, но ако съдим по уменията му, трябва да са повече. Може би доста повече. Всъщност подозираме, че е професионален наемен убиец.

Забелязах, че Чарли пристъпи от крак на крак.

— Предпочита да убива с голи ръце — продължих аз. Умението му с други оръжия си остава под въпрос, но някой го е обучил отлично и предпазливостта налага да приемем, че владее всякакъв вид оръжие. Давам му много добра оценка за рефлекси, бързина и съобразителност. Във всеки случай не бих го нарекъл слабак.

Ама и аз ги дрънках едни…

— Мръсникът е убиец по рождение — обади се Спинели.

Никак не ми помагаше. Очите на Бил леко се разшириха.

Хвърлих успокоителен поглед към него и Чарли, след това продължих:

— Да, така си е… а сега защо да не си поговорим за слабостите му?

Чарли веднага кимна.

— Чудесно. Какви са му слабостите?

— Ами, първо… така да се каже…

— Няма слабости — прекъсна ме Спинели. — Съвършена машина за убиване.

Бил и Чарли преглътнаха на сухо.

— Много сте смешни — успокоих ги аз. — Първо, той не очаква да сме четирима. Освен това може да е изобретателен, хитър и опитен, но досегашните му похвати сочат, че прекалено много залага на изненадата. Досега това му е носило успех; едва ли ще промени тактиката. Премахнем ли елемента на изненада, губи част от силата си. — Оставих ги да осмислят това, после подхвърлих: — Всъщност трябва да очакваме от него някакъв необикновен начин за проникване тук.

Чарли се ухили на забележката. Аз също, но той ме тревожеше много. Изглеждаше на около трийсет години, рано оплешивял, чернокож и строен. Тревожеше ме лицето му прекалено нормално, младежко и невинно. Напомняше ми за кученцето, което имах като хлапе. Един ден изтича пред камион и стана на палачинка. Бил също изглеждаше нормален, защото така изглеждат всички войници, но в очите му имаше хладен, безмилостен блясък. Ако Чарли не беше от онези момчета, които могат да прострелят монета във въздуха, много щях да се безпокоя за него и неволно се питах защо Спинели го е довел на купона.

— Няма проблеми в това отношение. Нека само се появи обади се Чарли.

— Тъй ли?

— Ами да. Затова съм тук, майоре. Моята специалност е охрана на съоръжения.

Това е доста важна дейност в една армия с много танкове, ракети и разни други гърмящи играчки, защото Чичо Сам много би се ядосал на зелените фуражки, ако ислямският воин Абдула задигне боен танк или хеликоптер и направи с него няколко дупки в Белия дом. Затова реших засега да окажа доверие на мистър Уотърс. Поне се надявах да е компетентен. Иначе лошо ни се пишеше — на всички.

Телефонът иззвъня. Извиних се и отидох да говоря от спалнята. Беше нахаканата юристка Джесика Монър, която започна в типичния си нецензурен стил:

— Дръмънд, задник такъв, какви са тия простотии, че утре си щял да завеждаш дело?

— Кой ти съобщи?

— Босуърт ми съобщи. А сега аз ти казвам да прекратиш тия тъпи шеги — незабавно.

— Виждаш ми се ядосана.

— Готова съм да те убия. — Помислих си доколко буквално да приема това твърдение, а тя добави: — Не знам какви ядове си имаш с твоята фирма, но недей и нас да повличаш в блатото.

— Съжалявам, Джесика, моята адвокатка казва, че няма друг начин.

— Мамка му, какви ги дрън…

— Мотивът на Босуърт беше да ви задържи като клиент. Вие сте поводът за сблъсъка.

— Не, заяждаш се с нас, защото имаме дълбоки джобове. Не си познал, мой човек…

— Сърди се на Бари. Той ме смаза от бой. Не подозирах, че е такъв звяр.

— Босуърт едва си повдига оная работа да се изпикае.

— Да, но тренира у дома си с хлапетата.

Тя помълча, защото бе явно, че така няма да стигнем доникъде. После попита:

— С какво мислиш, че разполагаш?

Успешен опит.

— С всичко, Джесика. Ела утре сутрин в съда и ще чуеш всичко за сладката сделка с „Гранд Вистас“. Пазариш ли сее дявола, отиваш в ада.

— Забрави ли за адвокатската тайна, Дръмънд? Не може да разкриваш каквото си научил като наш адвокат. Ще ти скъсам задника от съдебни забрани и ще уредя да си загубиш правата, нещастно лайно.

— Прочети какво пише в раздела за клюките.

— Клюки ли? Ти си адвокат, нещастнико.

— Знаеш ли, моята адвокатка смята, че точно това ще направи делото особено интригуващо. — Помълчах, после казах: — Хей, може и двамата да си оставим имената в знаменит прецедент. Представи си… Дръмънд срещу Монър — чудесно звучи, нали?

След дълго мълчание Джесика изведнъж стана учудващо дружелюбна.

— Слушай, Шон, предложението за работа тук още е в сила. Харесвам стила ти. На теб пък ще ти хареса при нас и ще станеш богат. Дай предложение и ще се опитам да го уредя с Джейсън.

— Чудесно. Два милиона годишно.

— Какво?

— Три милиона годишно.

— Не се опитвай да ме изнудваш, Дръмънд, че…

— Четири милиона годишно.

— Дявол да те вземе, глупако, ще ти…

— Пет милиона.

Раздаде се задавен звук, последван от ново мълчание. Вероятно Джесика обмисляше колко струва една нейна нецензурна дума.

— Размърдай си мозъка, Джесика. Колко бихте дали двамата с Джейсън, за да не допуснете партньорството с „Гранд Вистас“ до съдилищата и новините?

— Аз… добре. Ще поговоря с Джейсън за три милиона. Става ли?

— Грешен отговор. Десет милиона.

— Слушай, говедо безмозъчно. Недей да си правиш гаргара с мен. Давам ти последен шанс за богатство и добро здраве. Ядосаш ли ме, кълна се, че ще те накарам да съжаляваш.

— Ще се видим в съда — казах аз и затворих.

Седнах на леглото и се замислих над разговора. Джесика очевидно беше в играта. Но дали имаше връзка с убиеца? Или просто беше част от измамата?

Преди да довърша тази мисъл, телефонът звънна отново. Беше Сай.

— Шон, трябва да си поговорим.

— Вече си поговорихме.

— Фирмата е готова да оттегли всички обвинения срещу теб и мис Мороу.

— Трябваше да го сторите вчера, Сай. Всъщност изобщо не биваше да повдигате обвинения.

— Може и да си прав. — Сай очевидно беше по-добър от Джесика в пазарлъците, но една кариера на Хълма не се отразява много добре на умствените способности. Той добави: — Объркан съм, Шон. За каква измама намекваше?

— Успешен опит.

— Ти спомена за партньорството с „Гранд Вистас“. С това се занимаваше Бари.

— Защото ти си му наредил.

— Да. Защото Джейсън ме помоли да пратя него. Какво става?

Сай изглеждаше както винаги откровен, сериозен и обективен. Имаше истинска дарба да говори, без да казва нищо съществено, и в момента се мъчеше да налучка какво точно знам — много или малко, — за да предвидят евентуалните последствия.

В действителност знаех съвсем малко. Както вече обясних, идеята беше да натиснем и да видим кой ще отвърне на натиска, а оттам може би да разберем и защо.

В момента например фирмата беше готова да оттегли обвиненията. Нямаше нищо подобно, когато двамата с Джанет напускахме заседателната зала. Значи А се беше обадил на Б, който му е казал да прекрати тия глупости. Но кой беше А? И кой беше Б?

Освен това вече знаех, че „Морис Нетуъркс“ ще ми плати три милиона годишно, за да си затварям човката — вероятно и повече, ако преговарях с някой не толкова сприхав като Джесика Монър.

Така или иначе, казах:

— Става прехвърляне на капитали, Сай. Без „Гранд Вистас“ „Морис Нетуъркс“ ще е храна за лешоядите. Ела в съда и ще чуеш всичко.

— Чуй ме, Шон, „Морис“ е много доходна и почтена компания.

Да, а пък Сай хвърляше много труд да докаже своето невежество, следователно и невинността си.

— Докажи го в съда.

— Виж… не предприемай нищо, преди да си поговорим както трябва.

— Утре в десет сутринта — отвърнах аз и затворих.

Не знам защо си спомних стария виц: „Как се нарича адвокат, тръгнал по лош път? Сенатор.“

Отидох в кухнята и направих кафе. Чарли слагаше по прозорците електронни сигнални системи. Вратата ми се бе сдобила с две нови резета и беше подпряна със скрина от спалнята. Другите двама седяха пред големия телевизор и гледаха повторение на „Нюйоркски полицаи“. Спинели се чешеше по носа с едната ръка, а в другата стискаше пистолет. Поредната весела вечер в дома на Шон Дръмънд.

Тъкмо наливах чаша кафе, когато телефонът пак иззвъня. Изтичах в спалнята и вдигнах на четвъртия сигнал.

— Шон, обажда се Джейсън.

— О, дано да не съм ти попречил за нещо важно.

— Няма такава работа. Кажи ми какво става, по дяволите.

— Става това, че бях жестоко нападнат в твоята сграда от адвокат, представляващ твоята фирма и насъскан от Джесика Монър.

— Възмутително. Ще го уволня.

— Това няма да излекува кошмарите ми.

— Я стига.

Той се изкиска. Аз мълчах.

Той престана да се смее и каза:

— Шон, ти си бизнесмен. Мисли като такъв.

— Не, офицер съм.

— Тогава… опитай се да мислиш като бизнесмен.

— Ама така ще съм като риба на сухо, Джейсън. Вие, бизнесмените, как мислите в такива моменти?

— Задаваш си само един въпрос: кое е най-изгодно за теб в момента?

— А… Добре де, помогни ми. Кое ще е най-изгодно?

— Споразумение. Нали така правите вие, адвокатите?

— Да, ако предложението е щедро.

— Добре. Дай да видим какво означава това.

Съвсем ясно долавях в гласа му самоувереност и приятна тръпка. Този човек си изкарваше хляба от сделки; пред него аз бях като теле на заколение. Беше му забавно, че някакъв си зелен новак се опитва да го преметне. Голям смях щеше да падне.

За да му прехвърля топката, попитах:

— Какво предлагаш, Джейсън?

— Още не съм мислил.

— Ами… предложи нещо.

— Какво ще кажеш за десет милиона?

— А ти какво ще кажеш за трийсет?

— Дръж се сериозно.

— Сериозно? Петдесет милиона.

— Аз… Виж, това са много пари.

— Ха, вече станаха седемдесет. Продължавай да си отваряш устата, Джейсън, и ще стигнем до сто. Всъщност точно за толкова предявяваме иск. Може сумата да е нереална, но пък ме топли мисълта, че ти ще загубиш акции за няколко милиарда. — Не се удържах и добавих: — Ти се опитай да мислиш като бизнесмен, Джейсън.

Последва нова дълга пауза. Този приятел не се колебаеше да хвърли стотина бона за един хубав задник. Провалеше ли тази сделка, хиляди адвокати и акционери щяха да се втурнат да ръфат неговия задник. Освен това сигурно си представяше как върху ръцете на корпоративни величия щракват стоманени гривни.

— Мога да уредя седемдесет милиона — каза той накрая. Ще трябва обаче да измисля как точно. Не мога да напиша чек. Данъчните, финансовите комисии, моят управителен съвет… трябва да се съобразявам с всичко това. Трябва някак да оправдая парите. Може би ако… например ако го оформим като прехвърляне на акции…

Докато Джейсън продължаваше да говори, аз обмислях залозите. Представете си само — седемдесет милиона долара.

Това беше опасна цифра, опияняваща цифра и знаех, че ако се замисля за нея, ако наистина си позволя да се замисля за нея и за всичко, което може да купи… Плеснах се през ръцете и го прекъснах:

— Джейсън, размислих.

— Браво, Шон. Не ми харесва тази история, никак не ми харесва, но трябва да мисля за осем хиляди отрудени служители. Напоследък Уолстрийт е станал опасно място. Не съм сторил нищо нередно, но в днешно време дори един слух за непочтеност… Господи, само да се пошушне и акционерите дърпат спусъка.

Беше ми писнало от този човек и от цялата игра, затова го прекъснах:

— Исках да кажа, че размислих за парите. Ще се видим в съда, мой човек.

Затворих телефона.

Обадих се на Джанет по мобилния. Когато отговори, казах:

— Как е?

— Скапано. Чувствам се извън играта.

— Недей. Ти си изигра ролята и всичко върви идеално.

— Разправяй.

— Обади се Джесика Монър, после Сай, после Джейсън. Стигнахме до седемдесет милиона, за да оттегля иска.

Джанет беше кораво момиче, но чух как хлъцна.

— Сигурно не бива да го казвам, но като мой адвокат щях да ти заделя половината — добавих аз.

— Е… Много си щедър.

— Падам си по адвокатите. Разбира се, нямаше да доживеем да похарчим и цент.

— Това ме утешава. — Тя помълча, сетне попита: — Шон, какво става?

— Още не знам. Но е нещо повече от счетоводни фокуси.

— Прав си. Кой ще си дава толкова труд заради някакво финансово нарушение?

— Тогава да започнем от началото — предложих аз.

— Добре. Какво стана в началото?

— Най-напред Лайза, също като мен, е била пратена да работи по сметките на „Морис Нетуъркс“.

— Вероятно са избрали и двама ви заради липсата на познания по корпоративни финанси.

— Добро предположение.

— Защото са адвокати и защото Бари със сигурност — а освен него може би Сай, Бронсън и други — е знаел, че „Морис“ подправя сметките. Никой не е искал да се замесва. Трябвал им е наивник, който да опере пешкира при необходимост.

Следвайки същата линия, аз продължих:

— А ако нещата излязат на бял свят, фирмата може да прехвърли цялата помия към нас. Съдружниците заявяват, че от патриотични подбуди са подкрепили онази армейска програма, без да подозират колко некадърни и глупави са служителите от военния съд.

— Но също като теб Лайза вероятно е разкрила измамата. Трябвало да я премахнат.

— Точно така.

— Само че как са я усетили?

— Когато започна да ме гризе любопитството, аз пратих по факса ревизията на брат си, който е гений на бизнеса. Той проучи ведомостите и ми каза за какво трябва да се тревожа.

— Върни се на Лайза, ако обичаш.

— Не съм се откъсвал от нея. Какво са работили другите жертви?

— Водеща на телевизионно предаване, счетоводителка, юристка от Комисията по ценните книжа и борсите… ох, по дяволите.

— Именно. Лайза се натъква на нещо подозрително, вероятно не го разбира и предава финансовите данни на Джулия Кътбърт, счетоводителка, и Ан Каръл, юристка от КЦКБ, за да й ги разтълкуват.

— Но как е разбрала фирмата?

— Според мен чрез Хал Мериуедър.

— Защо?

— Хал получава по два пъти дневно разпечатки от сървъра. Предполагам, че след като Лайза е пратила данни по електронната поща на Кътбърт и Каръл, Мериуедър е разпознал адресите на КЦКБ и счетоводната фирма на Кътбърт.

— Ами Фиорио?

— Може би Лайза е искала чрез нея да изкара всичко наяве. Не знам нито каква е нейната роля, нито защо е убита.

И тогава Джанет съвсем логично запита:

— Ами аз? Лайза не ми е споменала и думичка за това.

— Мислих по въпроса.

— Продължавай.

— В електронните писма на Лайза до теб, Кътбърт и Каръл става дума за пратки. Мисля, че им е пратила данните от ревизията, а Мериуедър е предположил, че и ти си ги получила.

Всъщност изграждах безумни теории. Свързвах невидими точки. Но от тях се получаваше очертание.

След малко Джанет каза:

— Значи са пратили наемен убиец срещу Лайза и другите, за да погребат тайната.

— Да. Впрочем помоли ли твоя приятел от Бостън да провери „Гранд Вистас“?

— Помолих го. Трябва пак да му се обадя, нали?

Да, трябваше. Разбрахме се веднага след това да ми позвъни. Върнах се във всекидневната, където Спинели и неговите приятели седяха на дивана с пушки на коленете и напрегнато зяпаха повторение на някаква стара серия от „Маями Вайс“. Ченгетата страшно обичат да гледат филми за себе си.

Отделихме няколко минути за проверка на подготовката. Най-напред Чарли изнесе кратка лекция за уязвимите места и входните точки на моя апартамент. Жилищният блок беше строен преди петдесетина години, когато строителната технология предвиждала тежки стоманени греди, масивни тухлени стени и дебели междуетажни плочи. Ако сградата беше по-нова и не тъй масивна, обясни той, нападателите биха могли да проникнат с насочен взрив през стените или тавана, но тук няма начин. Отговорих, че точно това ме е привлякло в обявата за продажба. Стана му много смешно.

После той ми показа електронното устройство, което беше монтирал на пода на мъничкото балконче до хола — черно килимче, действащо като електрическа ограда, само че токът се включваше от допир и вибрация. Чарли ме увери, че ако случайно изляза на балкона, нямало да пострадам особено. Щяло да ми се размине с малко изгорели косми и няколко разклатени зъба, защото напрежението било предвидено за зашеметяване, а не за убийство. Прозорците ми бяха закрити с черна хартия и свързани със сензори за движение. Под вратата минаваше кабелът на миниатюрна камера, наблюдаваща коридора. В хола срещу вратата бяха монтирани четири метални щита, каквито използват антитерористичните екипи за предпазване на стрелците си.

След като обсъдихме всички тия прелести, Бил ме попита:

— Какво те кара да мислиш, че ще дойде скоро?

— Имам предчувствие.

— Откъде изобщо ще знае, че си тук? — обади се Чарли.

— Знае, защото те следят мен и Джанет от няколко дни.

— Те? — попита Спинели. Сигурно бях пропуснал да му спомена за това.

— Да, те — отговорих аз. — В папките от куфарчето имаше много снимки. Джанет например беше заснета в деня, когато загина Лайза. Снимката е направена в Бостън. Размърдай си мозъка.

— Ама че работа!

— Той не действа сам. Има си съучастник, който води разузнаването, вероятно помага и за подготовката на убийствата.

Спинели поклати глава.

— Значи затова мръсникът убива толкова бързо.

— Можем да предположим, че са ме видели да напускам фирмата и да идвам насам.

Телефонът иззвъня и аз се върнах в спалнята.

Беше Джанет, която ми съобщи:

— Свързах се с Джон в дома му. Каза, че в неговата база данни няма нищо за „Гранд Вистас“.

— Не е ли странно?

— Ако става дума за чуждестранна частна компания, която рядко си има работа с Щатите, не е. Затова Джон се свързал с американското консулство на Бермудските острови. Оттам открили адреса и пратили човек да провери. „Гранд Вистас“ са наели малък офис на Хамилтън Стрийт. Човекът от консулството разговарял със собственика и научил, че офисът е нает преди четири години. Рядко се случвало някой да влиза или да излиза.

— Тоест?

— Джон предполага, че вътре може да има автоматична централа. Офисът изпълнява изискването за деклариран адрес; обажданията се прехвърлят другаде.

— Много странно, нали?

— Не и според Джон. Корпорациите, които искат да се възползват от данъчните облаги на бермудската регистрация, често прибягват до такива трикове. — Тя добави. — После Джон се обадил на свои познати от КЦКБ да пита дали разполагат с нещо за „Гранд Вистас“.

— И какво?

— Не са чували за такава компания.

— Друго?

— Още нещо. От КЦКБ са разпратили питане до всички сродни организации в цяла Европа. Обявили са го за спешно, тъй че отговорите може и да не се забавят много.

Настана дълго мълчание, после Джанет каза:

— Шон, време е да кажем на Джордж.

— Той там ли е? При теб?

— Не. Докара ме и веднага хукна по работа. Остави ми номера на мобилния си телефон.

— Няма да му казваме. Засега.

— Какво те тревожи?

— Споменах ли ти кой движи основната част от обработката на данни и електронната поща на ФБР? „Морис Нетуъркс“.

— Страшно.

Имаше право. Беше си за страх.

Но в същото време се радвах, че късчетата от мозайката най-сетне си идват на място. Всичко се връзваше — убиецът, мотивът, съучастниците, — всички онези „кой“, „какво“ и „как“, разкриващи престъплението. Нали така?

Не, не беше така. Не можех да се отърва от чувството, че пропускам нещо голямо, че докато сглобявам картината, гледам в погрешна посока.