Частен сектор

17

Той бе проследил с весело безразличие новинарското отразяване на неговите убийства. Две кратки бележки на трета страница в столичния раздел на „Поуст“ и три-четири удивително небрежни споменавания по местните телевизионни канали. Нищо повече.

Полицията полагаше огромни усилия, за да не допусне паника. Бяха укрили връзката между убийствата, да не говорим за няколкото очебийни и многозначителни подробности. Това го забавляваше най-много.

Те се надяваха, че е избягал или е заситил глада си и повече няма да нанесе удар. Казваха си, че мълчанието за тия подробности е в интерес на обществото — всъщност единственото разумно действие. Не би имало никаква полза да стряскат местните жители. Освен това разгласят ли всичко до последната мръсна подробност, имитаторите ще си водят записки и ще приемат новината като покана за обща веселба. Навсякъде ще почнат да изникват трупове, а след като си изложил всички търговски тайни, няма как да различиш оригинала от фалшификатите. Не бива да стигаме дотам, убеждаваха се те.

Всъщност те бяха готови да измислят какви ли не глупави оправдания и теории и да се придържат към тях, докато им позволяват обстоятелствата. Човешката натура и бюрократичният инстинкт ги тласкаха натам.

Скоро обаче късметът щеше да им изневери. Той предполагаше, че вече са формирали ударна група, която да проучи задълбочено методите му и да го хване. Така правеха винаги. Засега ядрото щеше да бъде малко, група местни ченгета, които вършат всичко по силите си, за да го заловят, макар че опитът им в подобни дела е отчайващо ограничен. Вероятно бяха завъртели няколко телефона до ФБР, но още не бяха паднали на колене да молят за помощ. И засега навярно не я получаваха.

Странно как винаги нещата се раздвижват от третия път. Първият почти винаги се приемаше като всекидневно събитие или някакво случайно отклонение, което едва ли ще се повтори. Печално, трагично и тъй нататък, но какво толкова, случват се и такива неща. Над втория труп започваха малко по-енергично да се чешат по брадите и им минаваха мисли да вдигнат тревога, но почти винаги се въздържаха. Тройката просто беше златното число, което им ритваше столчето изпод краката.

И каква незабравима тройка щеше да бъде. Днес следобед местните ченгета щяха да почувстват, че са нагазили в безнадеждно дълбоки води и като всички простосмъртни щяха да се обърнат към висшестоящите за напътствие, за съвет, за опит и за някой, с когото да споделят упреците. Молбите щяха да бъдат отчаяни и навсякъде щяха да плъзнат агенти от ФБР. Техният директор живееше тук. Вероятно всяка сутрин получаваше у дома си „Уошингтън Поуст“. И точно там, на прага, още преди дори да е отпил първата глътка сутрешно кафе, заглавията щяха да му натрият носа — сексуално извратен безумен убиец върши мръсните си дела в собствения му заден двор. Жена му и децата щяха да видят това по телевизията, за бога.

Всъщност колкото по-скоро ФБР излезеше на сцената, толкова по-добре. Според неговия сценарий времето им беше дошло.

Каролайн Фиорио — тя щеше да ги доведе всички накуп, задъхани от бързане. Щеше да премахне и последните следи от съмнение, че из Вашингтон вилнее извратено чудовище.

Точно в този момент той се възхищаваше на нейното хладнокръвие върху малкия телевизионен екран в купето на просторната лимузина. Говореха за смъртната присъда и дебатите бяха страстни и разгорещени. Едва двайсет и девет годишна, а вече седеше срещу двама сладкодумни сенатори и един дебел приказлив републикански мошеник и съвсем успешно отбиваше атаките им.

Дебелият републиканец беше груб и неприятен, привърженик на смъртната присъда, който често прекъсваше събеседника и държеше да разчета докрай всяка подробност. Единият от сенаторите, също яростен привърженик на екзекуциите, непрекъснато се опитваше да използва възрастта и престижното си положение, за да се държи снизходително към Каролайн — по-изтънчен, но също тъй отровен вариант на грубостта. Другият сенатор беше фурнаджийска лопата, не му стискаше да заеме ясна позиция, затова въртеше глава и очи насам-натам, оставяйки Каролайн сама да се справя с ролята на опозиция. Никакъв проблем — доколкото можеше да прецени, тя не се нуждаеше от помощ.

Беше красива, с ангелска хубост и колкото по-груб ставаше републиканецът, толкова по-приятна изглеждаше. На нейна страна беше силата на контраста и всеки път когато той почваше гръмогласно да дрънка глупости, камерата показваше ту него, ту нея, което някак го правеше още по-дебел, още по-зъл и позицията му ставаше такава, че никой не би желал да я подкрепи. Всеки път когато снизходителният сенатор казваше провлачено и лениво: „Е, добреее, мис“, тя поглеждаше право в камерата и зрителят просто нямаше как да не почувства, че онзи е надут и невъзпитан идиот.

Тя беше лукава и нейните опоненти си плащаха жестоко, задето са я подценили. Си Ен Ен й подхвърляше всяка година шест милиона, за да ръководи най-гледаното коментарно предаване по телевизията, либералния вариант на „Факторът О’Рейли“, и тя си ги заслужаваше до последния цент. Рейтингите й скачаха до тавана, а рекламодателите се блъскаха на опашка и плащаха луди пари. Тя притежаваше детинска закачливост, ум като бръснач и съсипваше гостите си с невинна физиономия, за която всеки наемен убиец би дал мило и драго.

Момичето на Америка, така я наричаха в рекламните материали. „Нюзуик“, „Таим“, „Пийпъл“ и цял куп по-дребни списанийца непрекъснато я слагаха на кориците си — умното момиче, в което всички са влюбени до уши. Тя бе дошла изневиделица, за да превземе с щурм журналистическия свят. Истинско явление беше това момиче.

Той я гледаше как приключва предаването и се обръща към камерата с умоляващи сини очи и скръбна усмивка.

— Днешната тема беше смъртното наказание. Правилно ли е една цивилизована нация да убива за отмъщение? Не забравяйте, когато екзекуторът дръпне ръчката, която пуска хиляди волтове през едно човешко същество, той представлява мен и вас. Ако деянието му е несправедливо, не сме ли виновни всички?

Поклати глава, пресегна се и изключи малкия телевизор. О, да, много я биваше — златна ръка имаше това момиче. Той вдигна черната фуражка от седалката до себе си, намести я върху перуката и се измъкна навън. Две минути по-късно стоеше почтително изпънат с черния си костюм до дългата черна кола пред студиото.

Каролайн Фиорио щеше да бъде обявена за журналистка на годината на голяма изискана вечеря в Националния пресклуб. Светилата на американската журналистика бяха долетели от всички краища на света, за да се погреят в сиянието на нейната чаровна слава. Предаването й свършваше точно в седем, а вечерята започваше в седем и петнайсет, затова тя трескаво изскочи от входа на студиото и се втурна право към задната врата на лъскавата черна лимузина.

Той отвори вратата и каза много любезно:

— Добър вечер, мис Фиорио. Чудесно предаване направихте тази вечер.

— Благодаря — промърмори тя и се вмъкна в колата.

Дори не го погледна. Така правеха всички. Лимузината идваше от фирма, която разпращаше еднакви коли и анонимни шофьори на богаташите из целия град.

Внимателно затвори вратата, погледна доволно отражението си в огледалните стъкла, после бързо заобиколи, седна зад волана, завъртя ключа и плавно потегли. Истинският шофьор Мигел Мартинес беше натъпкан на пода до краката му с дупка от куршум в челото.

Той се озърна за миг и каза:

— Към Националния пресклуб, нали, мис?

— Точно така. Непременно трябва да съм там до десет минути.

Той се засмя.

— Значи да побързам, а?

— Да, ще ви бъда много благодарна. — Тя бръкна в чантата си и започна да вади разни неща. — Има тържество и операторите ще ме чакат на входа.

Той помълча почтително около минута, преди да подхвърли през дясното си рамо:

— Тежък ви е животът.

Смехът й прозвуча по-мелодично, отколкото по телевизията.

— Седя на задната седалка на лимузина, къпя се в богатство, а вие си мислите, че моят живот е тежък?

— Да, май сте права.

Той изчака да мине още миг тишина — една от онези съвършено естествени паузи между наемния работник и голямата клечка на задната седалка.

После каза:

— Аз… ъъъ… гледах предаването ви по телевизията, докато чаках.

Тя бе стиснала тампон, напоен със спирт, и яростно смъкваше дебелия слой студиен грим. За секунда се озърна към него, после пак заби поглед в огледалото, което стискаше с другата си ръка.

— Наистина ли го вярвате? — продължи той. — Дето смъртното наказание било неморално и тъй нататък.

— Да, вярвам. Никога не заемам позиция, в която не вярвам.

— Попитах, защото на мен пък ми харесва смъртното наказание.

— Много хора смятат така. Затова е законно.

— Сигурно. — Той намести огледалцето и се вгледа в нея. — Разбирате ли, аз подхождам от друг ъгъл, не като вас.

Тя си слагаше очна линия и все още гледаше отражението си.

— В какъв смисъл?

— Представете си го така. Да речем, че ви хванат да вършите нещо много лошо и ви предложат избор — доживотен затвор или смърт. Какво ще предпочетете?

— Доживотен затвор — отговори тя.

— Много бързате, мис Фиорио. Има и по-лоши неща от смъртта.

— Какви например? — попита тя, без да обръща сериозно внимание на разговора. Просто се гримираше и разсеяно се опитваше да бъде любезна с този прекалено бъбрив шофьор. Плащаха й големи пари, за да обсъжда тия теми с големите познавачи пред камера, и не изгаряше от желание да дава безплатни уроци на начинаещи.

— Ами, например да те затворят в клетка за цял живот без друга компания освен шайка убийци, мошеници и улична измет. Знаете какво пише в книгите… Господи, какво ли не преживяват някои престъпници зад решетките. — Той пак я погледна в огледалото. — Гнусна работа, ще знаете. Безболезнената смърт трябва да е по-добра, нали?

— Аз не говоря от гледна точна на престъпниците — отвърна тя, плъзгайки по устните си тубичка вишнено червило.

— А може би трябва.

— Не. Те отговарят за действията си, а аз отговарям за своите. Ако подкрепя смъртното наказание, тогава ще нося товара на вината.

— Да — отговори той. — Чух ви да го казвате към края. Много красноречиво.

Нова дълга пауза, после той каза:

— Въпросът е дали някога ви е хрумвало, че може да има хора, които просто са пристрастени към убийствата. Нали разбирате, само това да правят. Отново и отново. Няма друг начин да им попречиш, освен да ги унищожиш.

— Имате предвид социопатичните личности?

— Е, не знам как точно е учената дума, но сигурно да.

— Те са душевноболни. Трябва да бъдат лекувани, а не убивани.

Тя очевидно бе обсъждала тия теми и друг път, тъй че имаше готов отговор на всеки въпрос. Също като по телевизията, когато говореше, не се долавяше и следа от съмнение.

Беше привършила с грима и сега проучваше резултата в малкото огледалце, без да забелязва факта, че вече са на двайсет пресечки от Националния пресклуб. Или че лимузината навлиза в една част от Вашингтон, където рядко се мяркат големи лъскави коли, освен тия на наркобосовете и сводниците.

В другите части на града натовареното движение все още не бе приключило. Тук обаче малцина имаха работа, поне официално, и коли почти не се мяркаха. Тук-там пред ъгловите магазинчета висяха хлапаци, пиеха бира и гледаха от кого да изкрънкат някой фас марихуана, но повечето местни жители висяха в домовете си пред телевизорите, избягвайки благоразумно опасните улици.

Той каза:

— Знаете ли, бас държа, че ако имах, да речем, два часа в компания с вас, щях да променя мнението ви. Бас държа, че бих ви накарал да вярвате с цялото си сърце в смъртното наказание.

— Няма начин. — Тя се разсмя. — Мнението ми е непоклатимо.

Той внезапно зави наляво и внимателно вкара лимузината в съвсем тясната уличка, която бе набелязал преди три дни. Изключи от скорост, завъртя се и започна да прескача облегалката. Тя изненадано вдигна очи, изтърва огледалцето, сетне застина за миг и избъбри:

— Хей, какво…

Тогава видя изражението му. Отчаяно се помъчи да отвори вратата, но откри, че стените на уличката са твърде близо.