Частен сектор

19

Около една дълга и лъскава черна лимузина сякаш се провеждаше полицейски събор. Цял взвод вирджински полицаи плюс отряди униформени и цивилни местни ченгета покорно търпяха командите на късо подстригани типове със сиви и сини костюми, за които и слепец би разбрал, че са от ФБР. Петнайсет телевизионни коли и цяла армия репортери, оператори и фотографи оформяха безредна тълпа, слушаща информацията на симпатичен агент с безупречен костюм. Горе в небето кръжаха няколко новинарски хеликоптера.

Само две неща привличат толкова много журналисти безплатно пиене или особено гнусна смърт.

Двамата със Спинели стояхме на малкия паркинг до паметника на „Иво Джима“ и ми хрумна, че статуята не е виждала такова стълпотворение от деня на откриването си. Пет минути след нашето пристигане горе на пътя спря такси и от него излезе Джанет Мороу. Бях последвал Спинели с фирмения ягуар, което ми се видя много практично, тъй като ми осигуряваше начин за бягство.

Както и да е, гледах Джанет да слиза по склона и изражението й ми подсказа, че споделяме обща догадка — в лимузината лежеше вкочаненият труп на някоя извънредно известна личност. В края на краищата мухите не подбират над коя мърша да се съберат. Репортерите са по-придирчиви.

Спинели бе забил мрачен поглед в земята, а мускулите на челюстите му се стягаха и отпускаха. Имах чувството, че е ядосан на мен, страшно ядосан на нея, а задникът му се пече на бавен огън заради онази лимузина. Но не му досаждах с въпроси. Когато стоиш до човек, който изглежда вбесен и има пистолет, търпението се превръща в особено ценно достойнство.

Джанет ми кимна любезно и каза на Спинели:

— Кой е умрял, Дани?

Без да обръща внимание на въпроса, той отсечено ни заповяда:

— Последвайте ме.

Поведе ни право към лимузината, като размахваше значката си и ругаеше наивните местни ченгета, които се опитаха да го спрат пред жълтата лента. Предните и задните врати на лимузината бяха широко разтворени. Първо минахме отпред, където зърнах едър мургав мъж с черен костюм, свит на пода до волана. На челото му се тъмнееше струйка засъхнала кръв, а самата рана изглеждаше закрита с парче черна лепенка.

После надникнахме през задните врати, където на седалката беше подпряно голо женско тяло. Позата ми се стори нагласена, също като на Джулия Кътбърт, с широко разперени ръце и крака — странна демонстрация на пълна уязвимост и може би ново послание до полицията. Глезените и китките бяха прежулени до кръв, а на пода се валяха огледалце и червило. Както споменах, жената беше гола, а дрехите й лежаха на пода до нея, но грижливо сгънати и подредени — от убиеца, както подсказваха обстоятелствата. Личеше, че е била вързана и удушена жестоко, но никъде не зърнах въжета, ремъци или нещо подобно. Убиецът отново се бе постарал да не остави улики. Всъщност подозирах, че е оставил колата на асфалта, за да не намерят криминалистите следи от стъпки.

Приведох се напред и огледах жертвата по-внимателно. По гърдите, ръцете и краката личаха многобройни синини. Освен това забелязах по ръцете и гърдите изгаряния, причинени от нещо малко и нажежено, може би цигара или запалка. Кожата й имаше восъчен цвят, а в колата миришеше непоносимо — напълно разбираемо, тъй като тялото вече започваше да подпухва от газове. Според тия признаци жената и шофьорът трябваше да са мъртви поне от дванайсет часа. Тя беше брюнетка, доста хубава и смътно позната, но не се сещах откъде. Като край на описанието, а явно и на живота й, ще спомена, че главата беше извита надясно под безумно неестествен ъгъл. Посмъртната й маска представляваше озъбена гримаса на ужас.

— Познаваш ли я? — обърна се Спинели към Джанет.

Тя не отговори.

Всъщност все още надничаше в колата, оглеждайки сцената на убийството. Мина ми през ума, че Спинели ни е уредил това посещение и грозната гледка, за да предизвика потрес или смайване. Лицето му подсказваше, че сега е ядосан и разочарован.

— Попитах те дали я познаваш — повтори той.

Джанет се озърна през рамо и отговори спокойно:

— Всички я познават, Дани. Каролайн Фиорио.

Вече съвсем ядосан, той настоя:

— Ти познаваш ли я?

— Виждала съм я по телевизията и съм чела за нея в списанията. Това е всичко.

— А ти, майоре?

— Чувал съм за нея. Мацката с предаването, нали?

Той пак се обърна към Джанет.

— Сестра ти познаваше ли я?

— Аз поне не съм чувала.

Спинели задъвка нещо, може би езика си.

— Елате с мен — нареди той.

Последвахме го към групичка дъбове на петдесетина метра от труповете в колата. Спинели се озърна, за да е сигурен, че никой няма да чуе.

Избърса нещо от връхчето на носа си и погледна заплашително Джанет.

— Снощи в седем и петнайсет Фиорио трябвало да бъде на някакво голямо събитие. Лимузината била поръчана от сътрудник на телевизията и дошла да я вземе от студиото около седем и пет. Мъртвецът на пода е Мигел Мартинес… съпруга, три малки деца. Истинският шофьор. Когато не се явила на сбирката, оттам позвънили в студиото, студиото потърсило службата за лимузини, а службата опитала да се свърже с Мартинес по радиостанцията. Към полунощ студиото съобщило на столичната полиция за изчезването на Фиорио и лимузината. Преди три часа вашингтонските централи на Ен Би Си и Си Би Ес получили анонимно обаждане къде е колата.

Докато описваше всичко това, тонът му подсказваше, че ни е взел на мушка или че сме му станали страшно антипатични, макар че в случая нямаше разлика между двете.

Джанет понечи да каже:

— Аз…

Той стрелна пръст към лицето й.

— Слушай, госпожице.

— Слушам.

— Ти знаеш нещо… надушвам го.

— Нямам представа за какво говориш.

— Яйце ми се пече на задника. Като следовател по първото убийство аз съм включен в ударната група и ме правят на нищо. Тъй че недей да се правиш на ударена.

— Какво знам според теб, Дани? — попита невинно Джанет.

— Недей да ми играеш игрички.

— Игрички?

— Знаеш какво имам предвид.

— Не, обясни ми.

Той ритна буца пръст. В юридическите факултети наистина ни учат на много неща — например как да вбесяваме хората. Подозирах, че мис Мороу е имала много добри оценки.

Разярен и отчаян, Спинели каза:

— Не схващаш ли? След убийството на сестра ти имаше още две. Ако не отървем улиците от онзи мръсник, ще има и други. — Изгледа я изпитателно и добави: — Хайде де. Знаеш нещо, нали? Кажи ми.

— Какво например?

— Ах, мамка му.

Още трийсет секунди стояхме така — Спинели, Джанет и аз — и никой не обелваше дума. От едно дърво се отрони жълъд и падна в краката ни. Високо в небето един самолет оставяше дълга бяла следа.

— Същият тип, нали? — обади се най-сетне Джанет.

— Да, да, същият шибан тип. — Спинели помълча и добави: — Определихме, че смъртта е настъпила снощи около девет. Както смъртта на сестра ти и Кътбърт.

— И смятате, че убиецът се е обадил на Ен Би Си и Си Би Ес? — попитах аз.

— Така смятаме.

— Значи нарочно подклажда огъня — констатира Джанет. Избрал е Фиорио, защото е знаменита. Привлича вниманието към себе си, за да ви принуди публично да признаете, че по улиците броди чудовище.

Въпросът не се нуждаеше от отговор и Спинели премълча.

— Но защо? — зачуди се Джанет. Погледна черната лимузина и си отговори сама: — Защото иска да всее паника.

Спинели посочи с пръст тълпата журналисти.

— И ще успее.

— Какво още? — попита Джанет, докато аз я гледах смаян. Беше принудила Спинели да отговаря на нейните въпроси. Хайде, Дани, какво не си ни казал?

— Мръсникът разкри на пресата всякакви гадости, тъй че така или иначе ще го чуете. Върху дланите на жертвите са изписани номера. Сестра ти беше 1/10. Кътбърт беше 2/10, а Фиорио е 3/10.

Тя скръсти ръце и попита:

— Защо не ни каза преди?

Спинели сви рамене, но за да изясня всичко докрай, аз попитах:

— Значи ги номерира?

— Да. И лъска бастуна над тях.

Джанет го изгледа строго и попита:

— И над Лайза ли?

— Открихме сперма върху крачола на сестра ти. Но имаме голям проблем… и за него няма да чуете по новините.

— Продължавай.

— ДНК е различна.

— Различна… в какъв смисъл различна?

— Хей, знам, знам. Смахната работа. — Той се позамисли и добави: — Спермата върху капитан Мороу не съвпада с онази от Кътбърт. А върху крака на Фиорио също има сперма. До утре ще разберем дали съвпада с тази по сестра ти или Кътбърт. Но засега предполагаме, че си имаме работа с двама идиоти.

Джанет обмисли отговора, после каза:

— Няма никаква логика, Дани. Психологическите портрети на серийните убийци разкриват самотници, неуспели да се нагодят към обществото. Те смятат престъпленията си за много интимни събития.

— Чел съм наръчниците. Но това е положението.

Тя попита:

— Открити ли са на някое местопрестъпление следи от полово окосмяване? — попита тя.

— Само от жертвите.

Джанет поклати глава.

— И това не е логично.

— На мен ли го казваш.

Аз подхвърлих:

— Освен ако убийците… нали разбирате… се бръснат.

Спинели ме погледна изненадано.

— Да. Не бяхме се сетили — мъж да се бръсне отдолу. Така де, що за мъж…

Закрачих напред-назад, опитвайки се да обмисля новите разкрития, после казах:

— И тъй, убиецът е знаел, че снощи на Фиорио й предстои онова голямо събитие. Може би са го разгласили предварително? — Спинели потвърди с кимване и аз продължих: — Вероятно е следил Фиорио няколко дни и е разбрал, че използва служба за лимузини под наем. Изчакал е пред студиото, докато дойде колата.

Спинели посочи точката между очите си и ни осведоми:

— Мартинес пристигнал там около трийсет минути преди графика, обадил се на диспечера и изчакал на една-две пресечки от студиото. Предполагаме, че убиецът се е приближил до прозореца на колата, например да попита за пътя или да поиска огънче, и глупакът Мартинес е свалил стъклото. Пистолетът вероятно е бил със заглушител. Барутните изгаряния по челото на Мартинес подсказват, че е стреляно от около осем сантиметра. Цевта е сочила надолу, сякаш Мартинес е гледал нагоре, а убиецът е искал куршумът да слезе през гърлото и да заседне в гръдната кухина — нали разбирате, за да няма кървави петна, които Фиорио би забелязала, когато се качва. Дори е сложил на раната лепенка да не изтича кръвта.

— От какъв тип е пистолетът?

— Според дупката под лепенката — четирийсет и пети калибър.

— Изстрел от упор, право надолу?

— Точно така.

— Прецизно изпълнение и прецизен избор на оръжие. Ниската скорост и големият калибър на куршума гарантират смъртоносни увреждания. Вероятно е използвал куршум с мек връх, та да не отскочи от някоя кост, да излезе от тялото и да направи голяма каша. — Спинели кимна и аз добавих: Вероятно й е държал вратата, за да се качи в лимузината. Време на смъртта около девет, нали?

— Аха.

— И видяхме какво са правили през двата часа заедно.

Джанет обмисли това, после предположи:

— Той явно държи да опознае жертвите си. Или жертвите да го опознаят.

— Това са различни неща — каза Спинели.

— Да, така е… и съм склонна да приема второто — отговори Джанет. — А това, че еякулира после, сочи… какво? — Тя обмисли собствения си въпрос и продължи: — Кътбърт и Фиорио са били вързани и измъчвани. Бог знае какво е предвиждал за Лайза, вероятно някакъв вариант на същото. Строшава им вратовете, защото е непосредствено, лично… окончателен знак за надмощие. Върхът трябва да дойде веднага след като ги убие. Не е стигнал до измъчване на Лайза, но все пак е еякулирал.

— Непрекъснато говориш в единствено число — отбеляза Спинели. — Не вярваш ли, че са двама?

— Категорично не вярвам.

— Обясни тогава разликата в ДНК.

— Не мога. Но цялото изпълнение съвпада с навиците и психологическия профил на убиец, който действа сам. Стремежът към власт, времето насаме с жертвата, сексуалното облекчение след това, всичко.

Спинели каза:

— Може би двама мръсници са сключили нещо като съюз. Координират престъпленията, но действат поотделно.

Тя поклати глава.

— Какви са шансовете двама подобни маниаци да се съберат?

— Е, в момента двама психолози от ФБР проучват въпроса — каза Спинели. — Довечера ще имаме професионалната им преценка.

— Нещо друго? — попитах аз.

Спинели ни изгледа втренчено, явно реши, че сме загубена кауза, но не устоя на изкушението за един последен опит и отговори:

— Да. Ако някой от двама ви крие нещо, кълна се, че ще ви изпържа топките.

Кимнах, после придружих Джанет обратно до колата си. Странно, уважението ми към Спинели растеше. Уважение, не симпатия. Ченгетата са обучени да анализират фактите и да правят изводи. Но най-добрите имат нюх за невидимото и своеобразна интуиция спрямо хората. Спинели беше прав Джанет премълчаваше нещо.

Но не само от него. А на мен вече почваше да ми писва.