Частен сектор

12

Върнах се в апартамента и заварих на телефонния секретар съобщение от офицера по церемониите в армейската Стара гвардия, който искаше да уточним окончателно подробностите около погребението: колко души ще присъстват, по какво вероизповедание да се извърши погребалният ритуал, кой ще вземе флага, с две думи целия спектър от дреболии, свързани с военните погребения. Армията действаше с обичайната си селективна ефикасност. Удивителна е разликата в нейното отношение към живите и към мъртвите. Ако имаш проблем с навременното получаване на заплатата, може да се пенсионираш, докато го разрешат; умреш ли, буците пръст почват да тропат по ковчега ти още преди да е засъхнало мастилото на некролога.

Второто съобщение беше от Клапър и гласеше:

— Сай Бъргър ми се обади за някакъв идиотски изпит, който трябвало да вземеш. Не ме излагай, Дръмънд. Провалиш ли се, незабавно те пращам за военен юрист на атола Джонстън Айланд. Заповедта лежи на бюро…

Олеле! Телефонният секретар изведнъж подскочи от масичката и с трясък се блъсна в стената.

Това е положението. Тъкмо вярваш, че си изпипал всичко, някой умник ти прочита мислите и животът отива по дяволите. Вече минаваше десет вечерта. Въпросните наръчници събираха прах на бюрото ми във фирмата.

Четирийсет минути по-късно седях зад гореспоменатото бюро и проучвах дебела папка със заглавие „Подготовка и процедурни задачи при изготвяне на сметка за хонорар“. Аз бих го кръстил по-простичко: „Как да дерем по три кожи“. Около четири сутринта знаех за етичните и административни принципи на големите фирми много повече, отколкото би ми се искало. Прегърбен под товара на тия знания, аз пролазих към удобния кожен диван.

Скоро нечия извънредно досадна ръка ме разтърси за рамото и когато вдигнах поглед, съзрях злорадо ухиленото лице на Сали Уестин.

— Крайно време е да навлезеш в работния ритъм — заяви тя.

— Стресна ме.

— Да. За твое добро.

Разменихме си кратки погледи, заредени с взаимна неприязън, после аз казах:

— В самолета сядат един до друг двама души, Сам и Бил. Бил неволно забелязва, че Сам е с насинено око и го пита: „Хей, какво е станало с окото ти?“ Сам отговаря: „Ами дребна грешка на езика.“ Заинтригуван, Бил пак пита: „Как така?“ А Сам обяснява: „Закусвах с жена си и исках да кажа: Хей, скъпа, би ли ми наляла още малко от това чудесно кафе? Само че нещо ми се отплесна езикът и изтърсих: Ти ми съсипа живота, злобна, трътлеста, самодоволна кучко!“

Тя се втренчи за миг в мен, после отбеляза:

— Не е смешно. — Скръсти ръце и ме огледа от глава до пети. — Не ти харесва тук, нали?

— С какво издадох тайната си?

— С какво ли не я издаваш? — отвърна тя и попита: — Защо?

— Не ти трябва да знаеш.

— Ако си разиграеш картите както трябва, току-виж, ти направят предложение да станеш съдружник. Чух, че на Мороу й направили. Повечето адвокати биха дали какво ли не, за да бъдат на твое място.

— С други думи, нима всички юристи от държавния сектор не мечтаят да влязат в голяма фирма?

— Не съм казала такова нещо.

Но без съмнение имаше предвид точно това. Ежегодната надпревара за привличане на новоизпечените юристи се извършва по строг йерархичен ред: най-напред престижните големи фирми, след тях по-малките и не тъй престижни, а накрая идват бедните чичковци с малки кантори за недвижими имоти.

Малцината щастливци, попаднали в престижните фирми, предполагат, че ние, останалите, сме завистливи свине, готови на всичко, за да избягаме от скучните си работни места и нищожните заплати. Във всичко това има зрънце истина; аз обаче се смятам за изключение. Животът на границата на бедността ме задоволява напълно. Спестява ми много товари, изкушения и перспективи за труден избор.

Смъкнах крака от дивана и по инерция се изправих. А относно нейната гледна точка заявих:

— Правото не е само трупане на пари и гонитба на престижни титли.

Ама и аз съм един… Незабавно хвърлих поглед наоколо да видя дали стените не са се срутили. Но явно основите на сградата бяха забити дълбоко в калта на сребролюбието и алчността, тъй че дори не трепнаха.

— Защо практикуваш право? — попитах аз.

— Какво искаш да кажеш?

— Тази фирма, работата по двайсет часа на ден, високомерните шефове, надпреварата за хонорари… защо?

Забележете как хитро заобиколих бащата и дядото.

— Харесвам правото.

— Какво точно харесваш в правото?

— Аз… всъщност не съм мислила по въпроса.

— Тогава си помисли сега, Сали. — Тя извърна очи и аз добавих: — Не личи да се забавляваш.

— Тъй ли?

— Изглеждаш преуморена, нещастна и разбита.

Ноздрите й яростно трепнаха.

— Благодаря.

Няма защо, Сали.

Протегнах се с дълга прозявка. Снощи бях пристигнал облечен удобно с джинси и фланела, затова сега смъкнах фланелата и посегнах към един от новите си оксфордски костюми. Сали посочи три-четири кръгли белега по гърдите ми и попита:

— Откъде ги имаш?

— Лош момент, лош късмет… знаеш как става.

— Толкова ли е опасно да си армейски юрист?

— Преди животът ми да затъне в тинята, бях пехотинец.

— Говориш тъй, сякаш ти е харесвало.

— Да… всъщност… — Разтрих чело и признах: — Пехотинците убиват хора. Нали разбираш, ядоса те някой и… Виж, знам, че звучи отвратително… но нямаш представа какво удовлетворение… не че мисля за това през цялото време…

Тя предпазливо отстъпи назад.

— Сериозно ли говориш?

— Моята… така де, моята психоложка… Ти сигурно си чувала за посттравматичен стрес… Та тя казва, че имам сериозен напредък. Стига само… нали разбираш, нещо да не влоши състоянието ми. Моля те, не споменавай на никого. Малко е неудобно.

Тя бе забила поглед в стената и аз предложих:

— Не е зле да излезеш, за да се преоблека.

— Да… разбира се. — Тя излезе, но след няколко минути се върна, сложи теста върху бюрото ми и каза с възродена любезност: — Между другото, имаме полет в девет.

— Кой има полет?

— Екипът по възраженията. Би било добре да си чист и избръснат. Джейсън Морис изпраща личния си реактивен самолет. Знам… знам, че е трудно за теб, но е важно да направиш добро впечатление.

— Само не му казвай за… тъй де, за състоянието ми, обещаваш ли?

Тя задълго се вгледа в мен, после излезе и ме остави да разсъждавам над тази нова възможност. Разбира се, беше само въпрос на време цялата фирма да узнае, че армията е пратила на стаж идиот с мания за убийство.

Все пак не би било зле и да опикая обувките на най-печелившия адвокат във фирмата.