Частен сектор

46

Паркирах в подземния гараж до хотел „Мадисън“, влязох във фоайето и тръгнах право към апартамента си на третия етаж, който по една случайност се намираше до този на Джанет, а двата съседни и отсрещният апартамент бяха пълни с тайни агенти, натоварени да се грижат за нашето здраве и благополучие. Всъщност нашият етаж приличаше на военен лагер — охранителни камери, детектори за движение и толкова експлозиви, че се молех някой да не драсне клечка кибрит.

Между другото, „Мадисън“ си го биваше за скривалище, докато хванат убиеца. Имаше пет звезди и всичкия необходим лукс — хубави стаи, разкошни ресторанти и всичко останало. Слава богу, че ФБР не командваше парада, иначе щяхме да ядем престояла пица в някоя затънтена кочина край шосе 1, а кабелът да хваща само канал „Лайфстайл“. Казвам ви, ЦРУ има съвсем друг подход към тия неща. Не е зле да си имаш засекретен бюджет — все едно Чичо Сам да ти подпише празен чек. А и културната пропаст между ФБР и ЦРУ е като разликата между хижа за поотраснали скаути и таен клуб за фенове на Макиавели. Може би затова не се обичат, не си вярват много и не си споделят нищо.

Както и да е, тъкмо си влизах в стаята, когато на вратата се почука. Беше Джанет.

— Рано се прибираш — каза тя.

— Рано пиле рано пие.

— Налей и на мен.

Послушно отидох до минибарчето и се върнах с бира за нея и уиски за мен. Тя си избра стол до прозореца. И тъй, ето ни най-сетне само двамата.

Наистина се нуждаех от едно питие.

— Как мина? — попита Джанет.

— Добре. Щастливи са, че подписах ревизията и още по-щастливи, че прекратих делото. Всъщност всичко живо ми ръкопляска, задето съм обръснал „Морис“ със седемдесет милиона. Мислят да ме направят съдружник.

— Значи се вързаха?

— Да. Сай каза обаче, че ме оттеглят от „Морис“. Джесика му рекла по телефона, че съм лош човек.

— Жалко. Бяха толкова мили хора.

— А парите са в банката ми. И съвсем сериозно смятам да ти прехвърля половината. Ще го уредя, след като мине десетдневният срок.

— Задръж ги.

— Мисля, че ти не…

— Това са кървави пари. Задръж ги.

Погледнах часовника — определено беше време за едно питие.

Тя взе бирата от ръката ми, отпи и каза:

— Между другото онази жена, дето ни посрещна на асансьора, изглеждаше особено разочарована от теб.

Почесах се по тила.

— А… имаш предвид мис Алисън… асистентката на Джейсън.

— Забрави. — Тя врътна очи към тавана. — Не е моя работа.

Естествено, че не беше. Точно затова повдигна въпроса.

— Обядвахме заедно — казах аз. — Веднъж… или може би два пъти. Стори ми се егоистична и ужасно скучна.

— Разкошна е.

— Не съм забелязал.

— Нищо чудно, че не ти потръгна със сестра ми.

— Какво означава това?

— Нищо… абсолютно нищо.

Смъкнах обувките и се проснах на леглото. Два дни безсъница, престрелки, разпити във ФБР, брифинги в ЦРУ, а сега и това… божичко. Чувствах се смазан и май леко ми трепереше под лъжичката.

— Ти ме изпързаля — каза накрая Джанет.

Изкашлях се и отговорих:

— Не съм.

— Да, изпързаля ме.

— Не. Приех най-добрата сделка, която можехме да получим.

— Откъде знаеш?

— Знам, защото познавам Вашингтон. Защото хората тук не разсъждават като вас в Бостън. Провинция не е географско понятие, а начин на мислене. Прекъсни ме, ако прекаля с метафорите, но Питърсън и неговите хора цял живот мерят на кантара общото добруване и дребните злини. Мръсен занаят. И на тях не им харесва. Но го вършат и всички печелим.

— Но убиецът е само наемник. Смъртта на Лайза лежи върху хората, които са му платили.

— Всички знаем това.

— Щом знаеш, как можа да си затвориш очите?

— Защото ми заповядаха. Защо Клапър беше там според теб? — Някакъв импулс ме накара да добавя: — И да ти кажа една новина. Ако Лайза — твоя сестра, моя приятелка и съратничка по оръжие, — ако беше на мое място, щеше да направи същия избор. Помисли си върху това.

Тя дълго седя, загледана в чашата с бира, а аз си свалих вратовръзката. Искаше ми се да знам какво става в главата й. Честно казано, малко бях хлътнал по нея. Може би дори много. Което сигурно обясняваше защо се засягам и вдигам толкова шум. Имах чувството, че съм загубил нещо безценно, макар че всъщност изобщо не го бях притежавал. Така или иначе, вероятно нищо нямаше да излезе заради Джордж, убийството на сестра й плюс цялата изкуствена ситуация, в която се срещнахме. Но след онова утро отпадаха всички съмнения.

— Тази сутрин ти спомена думата „прикритие“ — каза Джанет.

— Тъй ли?

— И имах чувството, че Питърсън и хората му си правеха оглушки.

— Значи такова чувство си имала?

— За какво говореше?

— За нищо. Обикновен изстрел в тъмното.

— Не, намекваше съвсем ясно за нещо.

— Питай приятеля си Джордж.

— Да не би Джордж… смяташ ли, че е замесен?

Допих уискито.

— Питай него.

Тя се накани да каже нещо, но в този момент мощно чукане разтърси вратата. Отидох да отворя и в стаята влязоха двама биячи със сиви костюми, следвани от Джак Макгрудър, тартора на операция „Троянски кон“, което според мен беше много скапано име. Кодовото название би трябвало да прикрива целта на операцията, нали? Ако лошите момчета чуеха това име, щяха да се чешат по главите и да мърморят: „Троянски кон?… Троянски кон?… Ония от ЦРУ са тъй умни и коварни… Какво ли може да означава? Някой случайно да знае?“

Както и да е, Макгрудър посочи чашата на Джанет и попита:

— Да ви се намира още от това?

Отидох до минибара и извадих една бира. Биячите останаха до вратата, Макгрудър седна срещу Джанет, а аз се върнах на леглото.

Той плъзна поглед из просторната стая. Усмихна се любезно и каза:

— Хотела си го бива, нали? Може да останете тук задълго. Искаме да се уверим, че сте доволни.

— Гони ни убиец, кариерата ми отиде по дяволите, бащата на Джанет е в болница, а сестра й — в моргата — отвърнах аз. — Спести ни гостоприемните приказки, Джак. Кажи какво става и изчезвай.

Макгрудър дълбоко въздъхна. Ако бе очаквал да сме весели и любезни пътници, сега разбираше, че греши.

— Добре — каза той. — Помните, че убиецът избяга от Бостън с кола. Според последните данни на ФБР колата е открадната от някой си мистър Хари Ботичър, бостънски гражданин. Открили са я на паркинг край закусвалнята „Мериленд Хаус“ до магистрала 95. Оттам е открадната друга кола, която пък днес следобед била открита, паркирана на забранено място не къде да е, а на една пресечка от централата на ФБР. — Той се изкиска. — Страхотно чувство за хумор, нали?

Майната ти, Джак.

Джанет обаче попита:

— Има ли отпечатъци, косми или влакна?

— Влакна от памучна риза. Но и двете коли са изчистени най-старателно. Дори е използвал разтворител, представяте ли си?

— А труповете в апартамента ми? — попитах аз.

Той поклати глава.

— Не вършат работа. Един от европейски тип и един латиноамериканец. Не са носили документи, отпечатъците им не фигурират никъде, снимките бяха пуснати през компютрите на ФБР, но без резултат. Използвали са модифицирани картечни пистолети „Узи“, чийто произход не успяхме да установим. Освен това на балкона имаше кървави петна, но никой не е търсил помощ в местните болници.

— Ами близките ни?

— ФБР създаде в близост до тях тайни центрове за наблюдение. Всички са живи и здрави, ще се погрижим и занапред да бъде така.

— Как е Спинели?

— Месец-два ще носи шина. Преди час го изписаха от болницата.

Протегнах се. Знаех, че трябва да изслушам всичко това, но не се доверявах на Макгрудър и исках да изчезне. Вярвах на Джанет. Харесвах я. Но исках и тя да изчезне.

Тя сигурно усети мислите ми, защото каза:

— Джак, той е грохнал. Искаш ли да те изпратя?

— Ами… да, добре.

Гаврътнах уискито, проснах се на леглото и додето мигна, дойде утрото.

Джак пак беше тук.

И водеше Джордж.