Частен сектор

2

На снимката отчетливо се виждаше красиво, леко ъгловато лице. Сочни устни, вирнат нос, удивителни тъмнозелени очи. Беше заснета в мига, когато се усмихваше — приятна усмивка, сърдечна и неподправена. В очите искреше заразителна жизнерадост. Не носеше грим. Нито бижута. Беше красива, но сякаш не обръщаше внимание на вида си или поне избягваше да го подчертава. Това му допадаше, както и много други неща у нея.

Тя щеше да бъде първата.

Той пак се озърна крадешком към прозореца на нейната спалня; там още светеше и човекът отново се вгледа в снимката, сякаш търсеше някаква пропусната важна подробност.

Тя изглеждаше под трийсет — не се забелязваха нито бръчки, нито торбички под очите или отпусната кожа. И все пак той знаеше със сигурност, че през май е прекрачила в четвъртото си десетилетие, че е неомъжена, без емоционални връзки в момента и от три години насам живее в предградията на Вашингтон.

Преди два дни той неусетно се нареди на опашката зад нея в близкото кафене, помириса парфюма й и го одобри: скъп и изискан. Беше висока около метър и седемдесет, тежеше някъде към петдесет и два килограма и се държеше чудесно — с достойнство, но без следа от високомерие или напереност, както би могло да се очаква от жена с подобна външност и ум. Към момичето зад бара се отнесе учтиво и дружелюбно и остави седемдесет и пет цента бакшиш за кафето от долар и двайсет и пет — малко пресилена щедрост според него — без сметана и захар. Не прекаляваше с грижи за здравето си; на два пъти я бе виждал да яде месо, но иначе не личеше да има лоши навици.

Да, тя трябваше да бъде първата.

Вече безброй пъти го беше прехвърлял в главата си. Обмисляше всички „за“ и „против“, разсъждаваше толкова напрегнато, че едва не си докара жестоко главоболие.

Трябваше да е тя.

Премахнеше ли я, всичко щеше да рухне.

Но как?

Рискът с нея щеше да бъде далеч по-голям, отколкото при всички други от групата. Необходимостта му налагаше да е методичен и той дори бе разработил компютърна програма, с чиято помощ да измерва и преценява тия неща. Включваше един или друг фактор, добавяше даден риск и алгоритмите извършваха своята заплетена магия, за да изплюят накрая определено число. Десетка означаваше най-адска трудност. Тя беше осмица, а всичко над седем го плашеше — програмата не беше идеална, а несъмнено съществуваха фактори, които е пропуснал, качества, които не е успял да проучи, тъй че показателят да се окаже занижен. Той никога не бе посягал към деветка или, пази боже, десетка. През изминалите години на няколко пъти му се бе случвало да обмисля подобни обекти, но винаги им обръщаше гръб. Шансовете за грешка просто бяха прекалено високи, а наказанието за провала — немислимо. В списъка имаше и седмица, клоняща към осмица, но всички останали бяха от шестица надолу. Обичайният му метод бе да запазва най-трудното за накрая, тъй като една грешка в началото можеше да съсипе целия план.

Но сега нямаше избор.

Трябваше да е тя.

И тъй, обратно към въпроса: как?

Най-горната папка на автомобилната седалка до него беше претъпкана с подробности за живота и навиците й, събрани почти без затруднения от общодостъпни източници и благодарение на няколко дни предпазливо следене. До три-четири извънредно важни сведения се беше добрал по друг начин.

По навиците й човек можеше да си сверява часовника. Всяка сутрин точно в пет и половина прозорецът на спалнята светваше. Петнайсет минути по-късно тя изскачаше от предната врата по ластичен клин, който определено отиваше на фигурата й — дълги, стройни крака и изкусителен задник. Сутрешният костюм се допълваше от черна спортна фланелка, приятно подчертаваща късата й руса коса, и удобни, но скъпи маратонки. Беше в отлична форма и много, много бърза. На два пъти той й засече време — осем километра за трийсет и две минути по тежък хълмист терен, без нито веднъж да промени маршрута или темпото.

В гимназията и колежа се беше представяла отлично в бягането на дълги разстояния. Вестникът на колежа я описваше като спортистка със стабилни показатели — неизменно първа срещу по-слабите противници, но склонна понякога да разочарова треньорите си при състезания с водещите отбори. Упрекът му се стори незаслужен. Тя се бе състезавала в източните щати, където доминираха чернокожите, и имаше много добри резултати за бяло момиче. Освен това бе взела диплома с отличие от Вирджинския университет и бе завършила право в Харвард, петнайста по успех. Струваше му се жалко, че няма как да се срещнат при други, не тъй сложни обстоятелства. Той харесваше интелигентните, преуспели и атлетични жени и твърдо вярваше, че двамата биха си допаднали.

Тя живееше сама в един квартал, чиито обитатели имаха еднакво нормални и скучни домове, навици и финансови възможности. Кварталът обаче бе чист, безопасен и разположен недалече от работата й. Тя общуваше със съседите, но нищо повече. Близките си приятели намираше в службата или другаде.

Къщата й беше двуетажна, с тухлена фасада, дървени странични стени и едноместен гараж точно под всекидневната. Зад комплекса се разстилаше гъста гора, явно съхранена от грижовния проектант, за да създава чувство за уединение. Тази ирония на съдбата му допадаше. На два пъти се бе покатервал по тъмно на едно високо дърво, за да я наблюдава през прозореца с бинокъл за нощно виждане.

След сутрешното бягане тя отделяше трийсет минути за душ, обличане и закуска. В седем и петнайсет вратата на гаража се отваряше и отвътре на заден ход излизаше лъскав сив нисан максима. Кратка спирка в кафенето на три пресечки от къщата, после — право на работа. Животът й се въртеше около електронния бележник, претъпкан със записки и уговорени срещи. Обядваше на бюрото си и пазаруваше само през почивните дни. Вечерните часове бяха единствената хаотична и непредсказуема част от деня й. Имаше склонност да работи до късно, понякога дори след полунощ.

Доколкото можеше да се прецени, тя никога не поддържаше повече от една връзка. В интимния си живот беше взискателна и старомодна. Спонтанните запознанства и срещите за една нощ не бяха в нейния стил. Жалко, защото той можеше да си представи варианти с подобен подход, но също тъй ясно си представяше и резултата — светкавично отрязване, заредено с непредсказуеми усложнения.

Тя беше предпазлива и имаше похвалния навик да държи на собствената си безопасност. Според него — съвсем нормално за жена с нейната външност. Заключваше колата си всеки път, когато излизаше. За проникване на работното й място не можеше да става и дума. В дома си бе инсталирала алармена система, която не пропускаше да включи при всяко прекрачване на прага. Доста добра система според експертната му преценка: резервно захранване от акумулатор; сензори на вратите и прозорците; детектор за засичане на движение, разположен във всекидневната; а трябва да имаше и поне един паник-бутон, монтиран най-вероятно в спалнята. Имаше обаче лошия навик да оставя отворен прозореца в банята на горния етаж — сигурно за да не допусне появата на плесен и задържането на миризми.

Този пропуск обаче не му вършеше работа. Сценарият беше всичко за него, а както и да я преобръщаше, усукваше или изопачаваше, очебийната небрежност просто не се наместваше там.

Той разтри врата си, изключи лампичката и метна папката обратно на седалката. Решението му беше взето и изглеждаше разумно във всяко едно отношение.

Щеше да я изненада там, където най-малко очакваше. Щеше да предприеме своя ход, когато бдителността и инстинктите й са спаднали до най-ниско ниво, и да подходи по такъв начин, че тя да свали защитата и да го допусне до себе си.

Тя щеше да бъде визитната му картичка — и то такава, че да се запомни задълго.