Частен сектор

27

Джанет пристигна по пладне. Влезе, пусна палтото си до вратата и веднага тръгна да разузнава. Защо ли го правят жените? Когато ние отиваме в техните жилища, най-много да се зачудим каква бира имат. Обикновено е от тъй наречената „лека“, която всъщност представлява газирана чешмяна вода, затова винаги си нося по няколко бири. А те биха се разровили и из чекмеджетата ни за бельо, ако знаят, че няма да ги засечем. Засечем ли ги, казват някоя глупост от рода на „Ама тук няма салфетки. Къде ги държиш?“.

Както и да е, аз живея в съвсем малък апартамент — миниатюрен хол, кухненски бокс, спалня и тясна баня. Много съм подреден и спретнат, макар да са ми намеквали, че един вътрешен дизайнер би направил две-три дребни промени. Не съм специалист, но мисля, че обзавеждането е в стил „Тая кочина се нуждае от доста работа“, тъй като някои гостенки мърморят точно това. На мен обаче ми подхожда напълно.

Знам например, че основното правило на вътрешния дизайн повелява всеки хол да има притегателен център. Моят център е шейсетинчовият телевизионен екран, захранван от кабел. Няколко очукани рафта с книги и две удобни кресла, разположени стратегически на два метра от екрана, довършват обстановката. Маниак съм на тема голи стени и не понасям килимчета, саксии, ъглови масички, лампиони и прочие. С помощта на приятел се нанесох за четиридесет и пет минути, а за напускане сигурно ще ми трябва по-малко. Малкото багаж е предимство, когато си в армията, и задължително условие, когато трудно намираш шефове, които да те харесват.

Джанет поклати глава.

— Наистина ли живееш тук? — Тя бързо добави: — О… извинявай. Сигурно си се нанесъл наскоро.

— Много смешно.

Тя се разсмя и каза:

— Тая кочина се нуждае от доста работа.

Да, бе.

Както и да е, аз се оттеглих към малкия балкон до хола, където на скарата димяха две пържоли. Джанет огледа грамадния телевизор, взе дистанционното, щракна го и попита:

— Видя ли какво показват по телевизията?

— А трябваше ли?

— Много е зле, Шон.

Е, телевизорът беше настроен на спортния канал, тъй че й се наложи доста да щрака, докато откри „Фокс Нюз“. Застанала с микрофон до устните пред висока сива сграда и очукан зелен контейнер за смет, изумително красива репортерка говореше:

— … когато в нашето вашингтонско студио, чиято сграда виждате зад мен, се получи обаждане, че в контейнера отвън има труп. Управителят на студиото Леели Джаксън и един служител от охраната отидоха да проверят, после уведомиха полицията. Макар местните власти да не разкриват подробности, от описанието на Джаксън знаем, че последната жертва е ужасно обезобразена. Тялото й е голо, крайниците са натрошени от многобройни удари с тъп тежък предмет. И което изглежда особено зловещо, носът е бил отрязан.

Репортерката изслуша въпрос от водещия в студиото и отговори:

— Не, Марк, жертвата не е идентифицирана, но ФБР се надява още днес да установи нейната самоличност. По-твърдиха, че вратът й е бил строшен също като на другите жер…

Джанет рязко натисна бутона за изключване и ме осведоми:

— В предния бюлетин съобщиха, че на дланта й е изписано 4/10.

Преобърнах пържолите и тя дойде при мен. Стоеше и гледаше в далечината. Денят беше студен и навъсен. Тъмни облаци препускаха и се вихреха из небето; явно наближаваше буря с проливен дъжд — типичен декемврийски ден във Вашингтон и още една жена, която нямаше да види края му.

Метнах пържолите на чиния и Джанет ме последва, докато ги внасях в кухнята. Измъкнах картофите от фурната. Бях отворил бутилка червено вино — да диша, както казват, макар че не горя от желание да си изясня загадката как точно диша умрялото грозде. Налях чаша вино на Джанет, а за себе си отворих бира. Кухнята имаше плот за хранене и двамата се настанихме удобно.

— Между другото, какви са шансовете Уилям Мъри да бъде осъден? — попитах аз.

— Какво?

— Уилям Мъри. — С въпроса исках да я изкарам от равновесие, но получих в отговор само недоумяваща физиономия. — Заговор и измама с поръчки на стоки по пощата.

— Не знам за какво говориш.

И наистина ми се стори озадачена.

— Ами „Парагон Венчърс“?

— Компанията, обвинена в онази голяма измама с разходи по общественото здравеопазване?

— Знаеш ли за случая?

— Да… всички знаят. От седмици насам пишат за тая история в „Бостън Глоуб“. Окръжната прокуратура води разследването.

— Свързана ли си с обвинението?

— Защо питаш?

— Свързана ли си?

Тя поклати глава.

— „Парагон Венчърс“ се обвинява в корпоративно престъпление. Аз съм по криминалната част и имам работа предимно с убийци. Защо питаш?

— Тази сутрин ме викнаха пред двама от големите шефове във фирмата. Сървърът, в който се включихме онзи ден, сочи, че сме изтеглили две юридически досиета. Оказа се, че „Кълпър, Хъч енд Уестин“ води защитата и по двата случая.

— О… и ти…

— Да. Здравата съм загазил. Обвиняват ме в съучастие при кражба на поверителна фирмена информация, която е много опасна за двама от техните скъпоценни клиенти.

— Наистина си загазил.

— Тогава си обуй гумени ботуши. С теб сме съучастници.

Тя се замисли, после попита:

— И твърдят, че тия файлове са били в електронната поща на Лайза?

— Така казва сървърът — отвърнах аз и добавих: — А ме увериха, че той не лъже. Знаеш ли, бил свързан с някакъв шантав часовник в Гринуич, дето го поддържал точен до три… как беше?

— Какво? — попита тя, леко объркана. — Това е смешно. Ти видя каквото видях и аз.

— Така си мислех.

— Видя го. Значи… някой е подправил файловете впоследствие. Друго обяснение няма.

— Има и други, но не са правдоподобни: — добавих аз, после попитах: — Споменавала ли ти е някога Лайза за Бари Босуърт?

— Защо? Смяташ ли, че е замесен?

— Нямам причини да смятам.

Тя се вгледа в мен за няколко секунди, сетне каза:

— През изминалата година Лайза ми е разказвала за доста хора, с които работеше във фирмата. Останах с чувството, че е много… враждебна среда. — Тя добави: — Босуърт заемаше едно от първите места сред хората, които й вдъхваха неприязън и недоверие.

— Жена му и децата изпитват същото. По-подробно, ако обичаш.

— Лайза на няколко пъти ми се оплака от него. Тормозел я, приписвал си заслугата за най-добрите й постижения, всячески се опитвал да й подлее вода. Виждал в нея заплаха и правел всичко възможно, за да й навреди.

— Скъпото ми приятелче Бари. А Сали Уестин?

— По точки изпреварваше Бари.

— Дали говорим за една и съща Сали?

Тя кимна.

— Лайза спомена на няколко пъти, че долавяла нещо странно и… Не, всъщност каза, че в нея има нещо фалшиво. Стори ми се, че нейната неприязън към Уестин е по-лична от чувствата й към Босуърт. Според мен смяташе Сали за по-опасна. — Тя добави: — Не знам защо.

Почувствах се леко объркан.

Така де, Сали ми се стори безнадежден случай — не твърде умна, недодялана в отношенията с клиентите, просто една от ония нещастници, които изнемогват от усърдие, без да постигнат нищо. Във всяка фирма ги има — момчето или момичето, което се облива в пот, прекалено често остава до полунощ в службата и протрива колене, лижейки задника на началството. Мислят си, че ще бъдат справедливо възнаградени за положените усилия. Не е така. Просто не е така. В жестоката конкуренция на юридическия свят само талантът и мозъкът водят до голямата печалба. Не бях забелязал у мис Сали Уестин нито едното, нито другото.

Но като стана дума за Сали, както вече споменах, аз също усещах нещо странно, потиснато почти до границата на избухването. След като знаех трагичната й биография, предполагах, че таи в себе си противоречиви емоции, горчиви съжаления, гняв, вина и бог знае още какви отровни атрибути. Децата на родители самоубийци често са принудени да носят тежкия кръст на пустотата, посърналите надежди и обърканата съдба. Но тепърва трябваше да съобразя по какъв начин всичко това превръща Сали в заплаха.

Попитах Джанет:

— Има ли още някой, от когото да се пазя, да го държа под око или нещо такова?

Тя вдигна чашата и се загледа във виното.

— Ами… Сай Бъргър.

Сега объркването се изписа и върху физиономията ми, затова тя попита:

— Искаш да кажеш, че още не знаеш?

— Какво да знам?

— Мислех, че ти… добре де, мислех, че знаеш. — Тя остави чашата. — Помниш ли, че почти през цялата изминала година Лайза се срещаше с някого?

След като не отговорих, тя продължи:

— Ако не греша, споменах също, че у дома всички бяхме силно разстроени от това. Първо, той е много по-стар. Освен това, също като всички останали, знаехме за репутацията му, а тя не е твърде приемлива.

— Какво намери в него Лайза?

— Той е чаровен и пробивен. — Но като се замисли малко повече над въпроса ми, Джанет предположи: — Смятам, че е отчасти заради образа му на лошо момче. Звучи ли логично?

— Не.

— Целият живот на Лайза беше много… как е точната дума? Каквото и да си наумеше, винаги преуспяваше — първа в класа по всичко, звезда на отбора по бягане, момчетата тичаха подир нея. Това може да направи една жена уязвима.

— Уязвима?

— Да, уяз… ти не разбираш много от жени, нали?

Разбирах поне дотолкова, че да не отговоря.

Тя обясни:

— Някои жени… може би и Лайза в това число… са много самоуверени, а това поражда силен стремеж към превъзпитание на околните. — Тя небрежно плъзна поглед из апартамента ми и добави: — Може би затова е харесвала и теб.

Хммм.

— Продължавай.

— Повечето жени имат такава жилка. Според теб защо Ричард Гиър и Вин Дизел са кинозвезди? Жените ги гледат на екрана и си мечтаят как ще ги спасят от самите тях.

Ама че смахната работа. Животът наистина е пълен с подобни щуротии от сорта „мъжете са от Марс, жените са от Венера“. Когато един мъж види лошо момиче, помисля ли си изобщо да я превъзпита? Не, казва си: „Имам ли шанс да докопам това маце и да изчезна през задната врата, преди да ми е научила телефона и истинското име?“ Ако някога имам дъщеря, ще си поговорим надълго и нашироко за мъжете. Свине. Същински свине.

Но да се върнем на темата.

— И как свърши? — попитах аз.

— Става дума за Сай.

— Лайза го е спипала да й изневерява?

— Точно така.

— С кого?

— Не каза. Разбрах само, че започнал връзка с друга жена. — Тя добави: — Когато Лайза го притиснала до стената, Сай имал нахалството да й предложи тройка.

— Бас държа, че е станало интересно.

— Нямаш представа.

Нещо не се връзваше и аз подхвърлих:

— Сай каза, че Лайза е получила предложение за място на съдружник в бостънския клон. Тя приела и се готвела да напусне армията.

— Така ли е казал?

— Да.

— Е… нищо не знам за това.

— А би трябвало да знаеш, нали?

— Не е задължително.

— Но аз си мислех…

— За пръв път го чувам.

Погледнах я слисано. Така де, Лайза значи обсъжда къде си вади сенаторското пишле (или по-точно бившото сенаторско пишле) нейният интимен приятел, но пропуска да спомене за бъдещо назначение, при което и двете ще живеят в един и същ град. Шантава работа. Напълно шантава.

Но имаше по-неотложна тема и аз попитах:

— Чувала ли си някога за компания на име „Гранд Вистас“?

— А трябва ли да съм чувала? — отвърна с въпрос тя и продължи: — И те ли са клиенти на бостънската прокуратура?

— Не, доколкото знам. Но е възможно. Става дума за международна компания с дялове в какво ли не — от корабоплаване и благородни метали до телекомуникации.

— Защо да съм я чувала?

— Няма конкретна причина. — Налях й още вино. — Чудех се дали Лайза не я е споменавала.

— Не.

— Имаш ли познат, който може да я проучи?

Тя се замисли и след малко пак ме погледна.

— В бостънската окръжна прокуратура има отдел за корпоративни измами. Често работи с данъчните. С шефа Джон Андрюс сме приятели.

— Добри ли?

— Би искал да сме нещо повече от приятели.

— Значи можеш да го помолиш и…

— И той ще поиска да знае защо. Не случайно е на такъв пост. Не нарушава правилата за никого… било то мъж или жена.

— Това може да създаде затруднения.

— Ясно. — Тя отпи глътка вино и попита: — Обществена или частна компания?

— Частна. И регистрирана на Бермудите.

Тя тъкмо се канеше да зададе следващия въпрос, когато телефонът иззвъня. Даниъл Спинели се представи и ми заръча час по-скоро да си замъкна задника до полицейския участък в Александрия, където щял да ме чака. После попита дали случайно не знам как да намеря красивата мис Джанет Мороу. Случайно знаех.

Не беше трудно да се досетя какво ни чака.