Частен сектор

34

Скочихме в полицейската кола: зад волана ченге, до него Спинели, Дръмънд отзад. Полицаят включи лампите и сирената, след това даде газ и изхвръкна от паркинга. Изведнъж ми хрумна, че прави голяма грешка.

Наредих му да отбие и да изключи сирената, после казах на Спинели:

— Какво прави в момента онзи тип?

— Де да знам, по дяволите? Сигурно наблюдава апартамента й. — Той се почеса по носа, за миг направи озадачена физиономия и отбеляза: — Неее. Вмъква се в къщата, докато старецът е на работа, слага бензин и подпалки, изчаква го да се прибере и след малко драсва кибрита. Нали? — Кимнах и той продължи: — Намира удобно място и наблюдава пожара. Вижда как пожарникарите измъкват тялото, после подкарва подир линейката, тъй че знае коя е болницата.

— Откъдето хваща дирята на Джанет — допълних аз. Проследява я на излизане.

— Вероятно в момента наблюдава къщата на леля й довърши Спинели.

Заехме се да обсъдим този сценарий. Разбира се, имаше голяма вероятност убиецът да не е свързан с пожара, да сме хукнали за зелен хайвер и на Шон Дръмънд да му се готвят дълги сеанси на кушетката пред много мил и много любопитен психоаналитик. Но инстинктът ми подсказваше, че онзи е тук. Спинели смяташе същото.

Ако нахлуехме в квартала с мигащи лампи и вой на сирени, щяхме да издъним цялата работа. По всичко личеше, че насреща ни стои много печен тип; нямахме представа как изглежда; той щеше да ни види, ние него — не и край на приказката.

— Да се промъкнем незабелязано — реши Спинели.

— Отлично.

— Трябва ни кола без отличителни знаци и някаква маскировка.

Обсъдихме и този въпрос.

Обичайните маскировки бяха на водопроводчици или техници по климатичните инсталации, но за това не можеше да става и дума в толкова кратък срок. Тогава ми хрумна идея и потеглихме.

Трийсет минути по-късно отец Шон Дръмънд и отец Даниъл Спинели спряха пред дома на леля Етел в Кеймбридж с раздрънканата хонда, която ни бе дал назаем отец Брайън Мълрейни от енорийската църква „Дева Мария“. За щастие мястото беше съвсем невзрачно: дъсчена двуетажна къщурка, порутена и занемарена, без преден двор, само с пет стъпала, слизащи към напукания тротоар.

Отвори ни леля Етел. Беше някъде към осемдесетте, съсухрена до височина под метър и половина, с рядка бяла косица, навъсено костеливо лице и пронизващи очи, които ни гледаха строго.

Нервно опипах якичката си и обясних:

— Аз съм Дръмънд. Разговаряхме преди малко. Това е старши следовател Спинели, служител от военната полиция. Моля ви… поканете ни вътре.

— Защо сте облечени така?

— Моля ви — настоях аз. — Вътре ще обясним.

Тя изгледа свирепо Спинели и каза:

— Предполагам, че имате значка или нещо такова.

Той показа значката. След миг бяхме вътре и вървяхме по къс коридор към кухнята. Както в повечето старчески къщи, навсякъде миришеше на мухъл и застояло; наоколо се трупаха всевъзможни вехтории: изтърбушени кресла, плетени покривчици, порцеланови статуетки и тъй нататък. Кухнята се оказа малка, задръстена и приличаше на мавзолей за антични домакински прибори. Леля Етел беше много странна птица.

Джанет остави чашата чай и спокойно се зае да ни представя, което при дадените обстоятелства прозвуча някак неестествено. Трите сестри се гушеха една до друга край масата, изтощени и мрачни.

След миг неловко мълчание Джанет попита:

— Защо сте облечени като свещеници?

Обясних маскировката, разказах какво съм узнал от файловете на Лайза и привърших с нашите подозрения, че убиецът може да дебне из квартала, според нас прави точно това и няма намерение да се отказва.

Обяснението ми прозвуча малко задъхано и както можеше да се очаква, след него в кухнята настана пълна тишина. Нали разбирате, сестри Мороу току-що бяха научили, че изгарянето на баща им не е нещастен случай, че едната от тях вероятно е набелязана за убийство и че жътварят на злото може да дебне зад кофите за боклук в задния двор на леля Етел. Бяха корави жени и не изпаднаха в паника, но сънливостта им отлетя като по магия.

— Защо му е да подпалва нашата къща? — попита след малко Джанет. — Защо му е да убива баща ми?

— За да те доведе тук — отвърна Спинели. — Твоят старец е сиренцето в капана.

— Защо? Ако иска да ме убие, защо не го стори във Вашингтон?

Защо наистина? Точно над същия въпрос си блъсках главата през целия полет насам. Не бях сигурен, но в болницата Спинели ми бе подхвърлил идея, която си струваше да проучим и аз казах:

— Спинели все още смята, че убиецът е имитатор. — После попитах: — Защо се имитират убийства?

Джанет се позамисли над този интересен въпрос и отговори:

— Обикновено мотивите са завист, симпатия или извратено чувство на духовна близост. Някои искат да се погреят в славата и деянията на други убийци, някои пък искат да надминат прочутите престъпници, като използват същите схеми и методи, но по-успешно от тях. Подражание и болезнено самолюбие.

Кимнах. Преподавателите по право от Харвард биха се гордели с нея. Отговаряше като по учебник, почти дума по дума. Но аз бях имал малко повече време за размисли и ми бе хрумнало, че точно там се крие част от проблема — всички стискаха здраво учебниците.

— Ами като прикритие? — подхвърлих аз. — Ако иска да обвинят другиго? Да? Не?

— Може би има смисъл — отговори Джанет.

— А досега никой не е открил връзка между жертвите, затова преобладава мнението, че връзка няма — продължих аз. — Твоето убийство би накарало всички да преосмислят досегашните си теории и предположения.

— Да. Но и да ме убие тук, пак поема същия риск.

— Той може да смята другояче. Бостън е извън задачите и кръгозора на ударната група във Вашингтон. Освен това убиецът не е в течение на твоята… връзка с шефа на оперативния екип от ФБР. Нито пък знае за участието ти в разследването. — Всичко това бе очевидно. Тя кимна и аз продължих: В такъв случай може би възнамерява да те убие не както Лайза и другите. Да уреди смъртта ти без явни прилики.

Джанет се замисли над това, после изтъкна:

— Правиш доста предположения.

— Виж, знам, че звучи странно, но… — Потърсих най-точните думи. — Започвам да го разбирам как действа.

— Прав си. Не просто странно, а изсмукано от пръстите.

— Потрай още малко. А сега да се обадим на полицията и да изчезваме.

— Да изчезваме? — повтори Джанет.

— Точно така. Да бягаме от онзи тип.

Джанет се спогледа със сестрите си, после погледна мен и Спинели.

— Бихте ли излезли от кухнята? Трябва да обсъдим положението.

Погледнах Спинели и отговорих:

— Няма какво да обсъждаме. Обади се на полицията.

Тя посочи с пръст.

— Мисля, че в хола ще ви бъде удобно.

Какво можехме да сторим? Къщата беше тяхна, тъй че двамата със Спинели минахме в хола, където се заехме да разглеждаме богатата колекция на леля Етел от порцеланови и кристални фигурки. Много интересно, ако си падаш по тия неща. Имаше няколко ръчно боядисани балерини, сума ти крехки мънички кончета, няколко удивителни еднорога и… Всъщност на кого ли му пука?

— Трябваше ние да позвъним в полицията — казах аз на Спинели.

— Може би.

Никакво „може би“, мой човек. Четирите жени в онази кухня скърбяха за убийството на сестра си и опита за убийство на баща им. Шокът от тия събития едва ли щеше да ги тласне към ясна мисъл и логични изводи. Обзе ме тревога, когато осъзнах, че зле съм разиграл ситуацията. От все сърце се надявах да не се навиват взаимно за онова, което знаех, че са си наумили. По някое време Джанет най-сетне ни викна обратно в кухнята. Четирите жени седяха около масата и никак не ми допаднаха свирепите им решителни изражения.

— Седнете — каза Джанет.

Е, в кухнята имаше само четири стола и всичките бяха заети, тъй че ние със Спинели поразчистихме разни боклуци и се настанихме на кухненския плот, което ни докара кръвнишкия поглед на леля Етел.

— Имаме план — каза Джанет.

— Планът е само един — възразих аз. — Да викнем ченгетата. Веднага.

Каръл, която беше втора по възраст след Джанет, каза:

— Първо ще поговорим за нашия план.

А най-малката, Елизабет, допълни:

— Този човек уби сестра ни и вкара баща ни в болницата. Платили сме си за правото да решим какво ще предприемем.

— Това не е… — започнах аз.

— Освен това — намеси се Джанет — той уби още три жени и един шофьор. И по всичко личи, че не смята да спира. Ако си прав… ако е тук, имаме шанс да отървем света от него.

— И тъй — кимна Елизабет, — той смята, че е хванал Джанет в капан. Това ни дава шанс да обърнем играта и да заложим капан за него.

Отдавна бях наясно какво мислят. Но Спинели кимна. Кимнаха и трите сестри заедно с леля Етел.

Дълбоко си поех дъх и казах:

— Благодаря. Много благородна постъпка. И очевидно глупава идея. Шансовете са изцяло в негова полза. — Втренчих се в Джанет и добавих: — Не си и помисляй да играеш ролята на примамка. Онзи тип ще те глътне на един залък.

Като си помисля, нещата може би щяха да тръгнат по-добре, ако бях избрал не тъй предизвикателен начин да изразя възраженията си.

Ноздрите на Джанет трепнаха. С леко раздразнен глас тя заяви:

— Аз… По дяволите, не ме подценявай. Знам да се грижа за себе си. И да не си посмял още веднъж да ме наречеш глупава. — Тя добави: — Естествено, че възнамерявам да използвам бостънската полиция.

— Добра идея… залагаме кордон и го спипваме за топките — побърза да се намеси Спинели. — Но непременно им кажи да ползват само цивилни, и то поне на три пресечки оттук. Онзи е много печен и ще ги разпознае.

Ако имах пистолет, бих гръмнал Спинели на място. Изведнъж ми хрумна, че мотивите му да хукне насам се различават от моите. Много ясно, че искаше да хване убиеца и да стане герой на деня, но не случайно в девиза „Да защитавам и служа“ първа е думата „защитавам“. Освен това операции с примамка не се скърпват на бегом. Отделяш време, за да обмислиш всички възможни варианти и рискове, подбираш най-добрите си хора, планираш, после пак планираш, след това репетираш, а дори тогава от време на време се случва примамката да попадне в тебеширени очертания.

Още веднъж се помъчих да обясня тия съвсем разумни възражения, но по всичко личеше, че съм малцинство.

Накрая Джанет загуби търпение и заяви:

— Виж, недей да си мислиш, че не сме ти благодарни, задето съобрази как стоят нещата и побърза да ни предупредиш. Но нека ти напомня, че съм местен прокурор и тукашната полиция ще ми се подчинява. — После насочи пръст срещу мен и отсече: — Можеш да бъдеш част от решението или да си затваряш устата.

Всъщност случаят спадаше към онези, когато да бъдеш част от решението означава да бъдеш и част от самия проблем. Затова си затворих устата, а те се захванаха да кроят план. След малко Джанет мина в хола и позвъни на централното полицейско управление. Точно този момент чаках. Без съмнение ченгетата щяха да й благодарят за смелостта, а след това да кажат, че не е подходяща за работата, и точка.

Когато най-сетне се върна в кухнята, Джанет каза:

— Току-що разговарях с полицейски комисар Хари О’Мали.

— Да, и какво? — нетърпеливо попита Спинели.

— Хари страшно хареса идеята. Каза да му дадем трийсет минути за разполагане на кордона и предложи през това време да си разработим план.

Мамка му.

След трийсет минути щяхме да стегнем както убиеца, така и жертвата му в плътен кордон. Първият проблем беше, че не го знаехме как изглежда. Вторият — че отлично владееше смъртоносната си игра. В ума ми неволно изплува старата басня за двата скорпиона в една кутия и аз потръпнах, като си спомних как свършваше — двата скорпиона се жилят един друг до смърт.

И тъй, всички седяха около масата и си подхвърляха идеи, аз се цупех в ъгъла, а навън нашият убиец обикаляше и сигурно ставаше все по-нетърпелив и напрегнат. Накрая можеше да му писне от чакане и или да си тръгне, или да превърне тази къща в касапница. Ако си тръгнеше, целият шантав замисъл щеше да се разпадне. Нека го наречем най-добрия вариант. Ако нападнеше, трябваше да убие четири жени вместо една, да не говорим за гостуващите свещеници. Можехме да му видим сметката и това щеше да е добре. Той също можеше да очисти някого от нас и това щеше да е зле.

Елизабет и Каръл упорито предлагаха варианти, при които трите сестри напускат заедно къщата на леля Етел и споделят всички рискове и заплахи.

Идеята беше толкова лоша, че накрая дори Джанет го разбра и заяви на сестрите си:

— Той е тук заради мен. Никой друг няма да рискува.

Елизабет и Каръл тръснаха глави и енергично почнаха да я убеждават в противното. Затова наруших обета си за мълчание и ги прекъснах:

— Джанет е права.

— Естествено, че съм права — отвърна Джанет. — Той чака да ви напусна. Предпочита да избегне рисковете и да ме издебне сама.

— Изглежда, че такъв му е стилът на действие — отбеляза Спинели.

— Тъй ли? — възразих аз. — В случая с Фиорио гръмна шофьора, за да вземе лимузината. Изобщо не го е страх да премахне странични хора, за да получи каквото иска.

Да изложим на риск и трите сестри представляваше глупост, граничеща с идиотизъм. Естествено, три мишени се охраняват по-трудно, отколкото една. Охраната е игра на рискове и шансове, тъй че колкото повече мишени вкарваш в играта, толкова по-сериозно изместваш шансовете в нежелана посока.

Докато те се препираха, аз стоях и пресмятах шансовете. Откъм добрата страна беше, че както повечето служители от ОКР, Спинели владееше принципите на охраната. Покрай многобройните си други задачи именно хората от ОКР охраняват високопоставени служители от министерството и се гордеят с факта, че досега не са загубили нито един. Много обнадеждаващо, нали? Но само докато разбереш, че никога не е имало покушение. Все пак служителите от ОКР получаваха първокласно обучение, а по времето, когато се занимавах със секретни операции, и аз бях минал през нещо подобно. Вярно, уменията ми бяха закърнели и не бях чак такъв звяр като на двайсет и пет години, но помнех всичко научено. Спомнях си например Първи урок — срещу умел атентатор нямаш почти никакъв шанс да опазиш Пратката.

Най-сетне Елизабет и Каръл отстъпиха, а Джанет и Спинели се споразумяха за плана в най-общи линии. После Джанет пак се обади в кабинета на комисаря, откъдето я свързаха с полицейския капитан, който бе назначен за шеф на цялата дандания. Заговориха си като стари приятелчета, размениха няколко топли дружески закачки, сетне Джанет подаде слушалката на Спинели, който отдели двайсетина минути за съгласуване на плана с бостънската полиция, определяне на маршрут, предпазни мерки и тъй нататък. Аз слушах и неволно признавах, че с оглед на обстоятелствата избират най-добрия вариант. Но за протокола държа да отбележа, че „най-добър“ невинаги означава и „най-успешен“. Затова, докато Спинели бъбреше по телефона, аз придърпах Джанет във всекидневната.

Щом останахме насаме, казах:

— Сигурно смяташ, че знаеш какво вършиш, но поемаш много голям риск.

— Разбирам — кимна тя. — Но трябва да го направя. Сам знаеш.

Вече нямаше ни най-малко значение дали трябва или не трябва. Отговорих:

— Щом се захващаш, чуй няколко съвета.

— Стига да са конструктивни.

Посочих краката й.

— Струва ми се, че с Каръл носите един размер. Дай й тия обувки с високи токчета и вземи нейните маратонки.

— Добра идея. Ще го направя.

— Той обича да убива с голи ръце. Не позволявай на никого да се приближи.

— Ясно… никой да не се приближава.

— Първият ти избор е да бягаш.

— Да бягам… да, точно това ще направя.

— Ако не можеш, свий се на топка и падай долу. Това ще ни даде време да стигнем до теб.

Тя кимна.

— Вземи нож от кухнята на леля Етел — казах аз.

— Добре.

— Дръж го в джоба на палтото си.

Тя пак кимна и аз я посъветвах:

— Острието да не е по-дълго от десетина сантиметра. Къс нож се отбива по-трудно.

— Десет сантиметра… да… добра идея.

— Стискай го през цялото време. Изпробвай на няколко пъти как ще го извадиш. Ако се наложи, удряй нагоре и се цели в корема, не надолу. Само любители замахват надолу и отиват право в гробищата.

Тя пак кимна и ме уведоми:

— Готова съм.

— Не… не си готова. Ти си една бодро настроена дилетантка, тръгваща срещу безмилостен убиец.

— Стига си се мъчил да ме уплашиш. Накрая ще ме хване параноята и ще проваля всичко.

Точно това исках. Страхът беше единствената й надежда да оцелее. Исках я тъй наплашена, че при пръв признак на заплаха да изпищи с пълно гърло и да побегне.

— Струва си да помислиш за още нещо — отбелязах аз.

— Какво?

— Този тип, тези убийства, всичко е свързано по някакъв начин с адвокатската фирма.

Тъй като бе подозирала това от самото начало, тя не се изненада, но все пак й трябваха няколко секунди, за да осмисли разкритието.

— Как? Защо?

— Още не знам. Може да има нещо общо с компанията, за която ти споменах. Може и да няма. Все пак си мисля, че е замесен някой от фирмата.

— Знаеш ли кой?

— Ако знаех, нямаше да рискуваш сега. — Сетне ми хрумна нова мисъл. — В три от съобщенията на Лайза до теб, Ан Каръл и Джулия Кътбърт се споменаваше за пратки. Ти получи ли нещо?

— Кога е било?

— Около… — Не помнех точната дата, но в общи линии се ориентирах и казах: — Може би преди три седмици.

— Да, получих.

— И…?

— Беше подарък за рождения ден на татко. Лайза искаше да му го дам заедно с моя. — Тя погледна часовника си. — Виж, сега не бива да се разсейвам. Нека го обсъдим по-късно.

— Ако има „по късно“ — казах аз и добавих: — Запомни: бягай; не можеш ли, падай.

Тя кимна и се върна в кухнята.