Частен сектор

25

Докато карах към „Морис Нетуъркс“, използвах вградения телефон на ягуара, за да се свържа с мобилния на Джанет. След пет сигнала механичен женски глас ми предложи няколко възможности — да набера едно за гласовата поща и тъй нататък. Натиснах единицата и казах:

— Говори Дръмънд. Обади ми се. Незабавно.

Изкачих се с асансьора и отидох в заседателната зала, където заварих Марта седнала в ъгъла да оглежда озадачено дълга разпечатка. Разменихме си няколко кратки шеги и ми хрумна безумната мисъл, че може би точно тя записва ония съобщения за телефонните компании. Имаше същия глух монотонен глас и… ама на кого му пука?

— Вчера — напомних й аз — ти ме попита за една компания на име „Гранд Вистас“.

— Да?

— С каква информация разполагаш за нея?

— Проблем ли има?

— Никакъв. Трябва да ги уведомя, че са включени във финансовия отчет. Обичайна адвокатска любезност.

Тя кимна, отиде към средата на залата и се върна с тънка папка.

— Информацията за връзка е вътре. Става дума за чуждестранна частна компания. Вероятно счетоводната фирма, с която обикновено работи „Морис“, знае повече, но ние бяхме наети само за ревизията и не сме чували нищо за „Гранд Вистас“.

Благодарих й и се върнах в колата.

Джанет ми позвъни, докато карах към апартамента си. Обясних й къде живея и си уговорихме среща за обяд.

Само преди две седмици животът ми беше прост, спретнат и до голяма степен приятен. Имах работа, която харесвах и разбирах, в организация, която мнозина обичат, но никой не я разбира. Вярно, с шефа имахме малко конфликтни отношения, но доколкото армията позволява подобни индивидуални волности, бях господар на съдбата си.

И ето че изведнъж се озовах в лапите на множество враждуващи страни. Джанет например — манипулираше ме, за да провери подозренията си. Спинели ме викаше по тревога при всеки изникнал нов труп. Бари може би кроеше как да ми лепне вината за нещо в ревизията. А сега някой непознат, или може би познат, ме накисваше за нещо далеч по-лошо. Съдбата сякаш разпродаваше на парче задника на Шон Дръмънд и исках да знам защо.

Влязох в апартамента, стартирах компютъра, включих се в Google.com и натраках: „Джанет Мороу — Бостън Глоуб“.

Три преки и дълъг списък от частични попадения. Първото пряко попадение описваше присъда за убийство, издадена благодарение на Джанет срещу участник в бандата „Крипс“, който застрелял трима тиквеници от конкурентна банда. Цитираха се думите на Джанет: „Правдата възтържествува“, а защитникът, естествено, се кълнеше, че процесът бил отвратително несправедлив, и даваше обет да обжалва. Следваше почти същото — доживотна присъда за двуженец, който очистил двете си съпруги заради застраховките, а по-нататък имаше присъда за някакъв сводник, който убил две от момичетата си в пристъп на ярост.

Беше колкото интересно, толкова и поучително — три дела за убийства в интервал от седем месеца. Окръжните прокурори по принцип пращат най-борбените си хора, когато обвинението е убийство, или, както казваме в занаята, магнит за пресата. Това подсказваше, че Джанет е любимка на големите клечки.

Набързо прегледах останалите материали, докато открих един, озаглавен „Джанет Мороу получава наградата «Патриот»“ — част от бюлетин на някаква организация, наречена „Патриотичен съюз и отговорно гражданство, посветено на опазването и усъвършенстването на реда и законността във великия град Бостън и неговите околности“. Сигурно беше достойна кауза, каквото и да означаваше. В материала се посочваше датата на официалната вечеря, кой е присъствал и тъй нататък — важните особи четат само колкото да видят дали са ги споменали. В словото си председателят на „Патриотичната лига“ Джак някой си възхваляваше многобройните професионални постижения на Джанет, нейния несравним процент на ефективни присъди и я обявяваше за ангел-отмъстител на Бостън. Много мило.

След това се захванах с „Гранд Вистас“ и изскочиха множество информации. Названието се оказа еластично и подходящо за какво ли не — от порно сайт „за любители на латиноамериканки с големи задници“ до туристическа агенция. Накрая открих уебсайт на компания със същото име.

Върху екрана изникна стандартна корпоративна емблема — грамадно Z като на Зоро с цял куп портали за всичко, от официална информация до предлагане на работни места. Помислих си, че не е зле да започна от работните места. Скоро можеше да ми потрябват.

„Гранд Вистас“ се описваше като международна холдингова компания, регистрирана на Бермудите, със солидни инвестиции и интереси в телекомуникациите, цинка, диамантените мини, златните мини, корабоплаването и даването под наем на тежко машинно оборудване. Звучеше ми като компания, която сама не знае накъде да се насочи. За собственици и инвеститори — нито дума. Нито пък за административната структура и ръководството. Няколко снимки на кораби и мини илюстрираха разностранните делови интереси на компанията.

Божичко. Троянските коне предлагат повече информация.

Изрових от папката телефонния номер за връзка. Огледах дългата поредица цифри, която започваше с 011 — връзки с чужбина, — но кодът на държавата ми бе непознат.

Свързаха ме с един от онези металически гласове, който изреди десет варианта, но с нито един нямах желание да разговарям. Вероятно защото сам нямах представа кого или какво търся. Накрая ми бе позволено да натисна девет, за да разговарям с живо човешко същество.

— „Гранд Вистас“, с какво мога да ви услужа? — изрече женски глас на английски, но с някакъв неопределен европейски примес.

Отговорих, че искам да разговарям с човек, който познава функционирането на корпорацията. Жената изтъкна, че редица отдели познават функционирането на корпорацията, и ме помоли да бъда по-конкретен. Може би счетоводството? В никакъв случай, отвърнах аз. Правен отдел? Не, адвокатите са мръсници. Финансови операции? Да, чудесно.

След малко чух мъжки глас:

— Филип Жардо слуша.

— Здрасти, Филип — казах аз. — Говориш ли английски?

— Малко. Може ли-и да ви помогне с нещо?

— Надявам се. Името ми е Бил… Бил Клинтън, и работя за „Морис Нетуъркс“.

— Кли-ин-тон? — попита той с онзи типичен навик на французите да объркват нашите гласни.

— Знаменито име, нали?

— Да, предполагам.

— Винаги казвам на хората, че наистина пуша пури.

— Извинявайте, аз…

— И представи си, жена ми се казва Моника. Скъсват я от майтапи. — Добре, стига толкова с объркването относно моята самоличност. Попитах Филип: — Хей, какъв пост заемаш в компанията?

— Аз заместник-ди-иректор по финансови операции.

— Хей, значи намерих когото трябва. Работата е, че ме натовариха с ревизия на компанията и изскочи името на вашата групировка. Разбираш ли, заради онази ежегодна замяна.

— Замяна?

— Да, замяна на акции и съвместно използване на мрежите.

— А… да, аз запознат.

— Ревизията е изключително важна. Без нея няма да вземем една голяма поръчка от Министерството на отбраната.

— Добре. Разбирам.

— И сме отчели големи печалби от вас. Осемдесет милиона само за миналото тримесечие.

— Да?

— Оказа се, че в Министерството на отбраната не са и чували за вас.

— И защо това проблем?

— Обикновена проверка. Бюрократи, какво да ги правиш.

След дълго мълчание човекът отсреща каза:

— Боя се, че не може да ви помогне.

— Хей, приятел, няма нищо трудно. Само кажи кои телекомуникационни компании извършват суап с „Морис“.

— Аз… ъъъ… един момент.

Филип сигурно бе закрил слушалката с длан, защото чух приглушени гласове. Езикът не беше нито английски, нито френски.

След малко той ме уведоми:

— Ние частна компания, да? Ние не разкрива партньорите си пред външни лица.

— Знаеш ли, винаги казвам на Джейсън, че се издъни, дето не останахме частна компания. Сега се налага да носим бельото върху панталоните си.

— Това ваш проблем, мистър Кли-интон… не наш.

— Добре казано — съгласих се аз и попитах: — Ще ти бъде ли по-удобно да обсъдим темата, ако долетя да се срещнем лично? Само кажи къде и излитам още довечера.

— Не, това…

— Филип, тоя договор струва два милиарда. Джейсън ще пощурее, ако го изтървем само защото вие там сте се спекли на тема поверителна информация.

Ново дълго мълчание. Вероятно Филип пак разговаряше с някого. Накрая той каза:

— Как да се свържем с вас в „Морис Нетуъркс“?

— В момента съм при ревизорите. Работя с Бари Босуърт. Познаваш ли го?

— Ъъъ… не. Момент. — Когато пак заговори, гласът му бе променен: — По всички въпроси се обръщайте към мистър Босуърт. Повече не се обаждайте и не ни безпокойте.

Рязък тон, шумно щракване и край на връзката.

Ония там здравата се бяха заели да заличат следите.

Така де, във всяко едно отношение знаех точно толкова, колкото и преди разговора. Но като разбирах това, вече знаех много повече.

Някои компании си остават частни и отбягват обществените пари, защото са семейни фирми и не искат чужди ръце да пипат семейните скъпоценности. Други, защото работата опира до самолюбие, а трети, защото ги притежават маниаци на тема контрол като Хауард Хюс, които смятат акционерите за болестотворни микроби. Но дори и тези компании не отказват да посочат партньорите си. Нали разбирате, в известен смисъл цялата капиталистическа игра е да си мерим оная работа — защо са ти няколко сантиметра в повече, ако няма да ги показваш?

И тъй, ето ви я тайнствената холдингова компания „Гранд Вистас“, разположена на един остров, известен с липсата на данъци и абсолютната либералност по отношение на бизнеса. Двамата служители, с които разговарях, бяха чужденци. Основният език на компанията обаче не бе нито английски, нито френски. Не ми звучеше и като испански или азиатски. Оставаха още стотина-двеста възможни езика, но добрата детективска работа често се свежда до постепенното елиминиране на вероятностите.

По-интригуващо беше, че Филип непрестанно закриваше слушалката с длан, за да разговаря с някого, който диктуваше разговора. Нали разбирате, толкова предпазливи са само три вида хора — военните, шпионските централи и мошениците.

Отидох в кухнята, измъкнах две пържоли от фризера, намерих в шкафа два картофа и се заех да готвя обяд.