Частен сектор

13

Сай, Бари, Сали и аз се събрахме на терминала за частни самолети на международно летище „Дълес“, откъдето бързо ни натовариха в „Лиърджет“ с два реактивни двигателя. Интериорът на самолета беше специално обзаведен за разглезени и богати клиенти — четири меки кожени кресла около заседателна маса и дяволита млада стюардеса на име Джени с изкуствен загар, разкошни крака, кораво като камък дупе и фамилиарно бодряшки маниери на инструктор по аеробика. „Хайде сега всички заедно, дайте бързо да затегнем коланите.“ Широка усмивка, пляскане с ръце и тъй нататък. Помощ, спасете ме!

Но красивата мис Джени ми напомни нещо, което бях чул или чел за нейния работодател. Мистър Джейсън Морис се славеше като първокласен женкар. Според слуховете беше оправил половината сладурчета в Холивуд плюс дълъг списък от други прочути дами. Ако можеше да се вярва на ония жълти вестничета с грамадни заглавия кой в чия спалня се вмъква или измъква, мистър Морис заемаше първо място сред любителите на тия потайни игри.

Но как успяваше клетият Джейсън да трупа бели пари за черни дни, след като през цялото време ту хвърчеше за Бимини с някое поредно миньонче, ту щъкаше из Хамптънс с новата знойна красавица — това, уверявам ви, е въпрос, на който горещо бих искал да знам отговора. Говореше се дори, че бившите му любовници си организирали клуб на преживелите екстаз във въздуха. Разсеяно се зачудих какво ли прави ослепителната мис Джени, докато нейният шеф чука красивите гостенки върху меката кожа на креслото, в което седях.

Закуска на борда: яйца по бенедиктински, херинга и бекон, френски кифлички и портокалов сок със солидна добавка джин. Истина ли беше, или сънувах?

Сай и Бари се тъпчеха като невидяли, надигаха чаша след чаша от безобидния на вид сок и си бъбреха радостно, а ние със Сали играехме ролята на амбициозни младши сътрудници и прелиствахме купищата юридически документи, които вчера лежаха върху бюрото й. Текстовете бяха многословни и съставени в онзи убийствен граматически стил, който адвокатите ползват, за да объркат клиентите и да си оправдаят високите хонорари, но самата тема беше сравнително проста. Свеждаше се до следното:

Първоначалните условия на САИМО за поръчката се крепяха на три главни изисквания. Първо — мрежата (наричана на технически жаргон „магистрална линия“) трябваше да е в състояние да предава постоянен видеосигнал по шестнайсет канала едновременно, за да могат учените от САИМО да работят в синхрон. Все едно да натъпчеш шестнайсет различни телевизионни предавания в един кабел и да ги пуснеш на един екран. Второ — мрежата да бъде напълно обезопасена, недосегаема за смущения, подслушване, хакерски атаки или други пробиви. Трето — обслужващият персонал да притежава секретен достъп на най-високо ниво.

Набързо прелистих техническите брътвежи за гигабайтове, честоти, маршрутизатори, комутатори, после десетки чертежи, бизнес планове и финансови оценки, от които ставаше ясно, че момчетата на Джейсън са размазали конкуренцията. Следващото най-добро предложение беше с двайсет и пет на сто над това на Морис. Оттук нататък работата ставаше все по-напечена.

На 15 ноември Министерството на отбраната публично бе обявило „Морис Нетуъркс“ за победител. Един ден по-късно адвокат на „Ей Ти енд Ти“ бе посетил Отдела по договорите в Пентагона и бе задал редица актуални въпроси. Научил, че за „Морис Нетуъркс“ е направено озадачаващо изключение. Отпаднали са изискванията за сътрудници със секретен достъп на най-високо ниво.

Оттук идва основата за възражение номер едно от страна както на „Ей Ти енд Ти“, така и на „Спринт“. Защо е било отменено въпросното условие?

Възражение номер две беше по-мъгляво и многословно, но в крайна сметка настояваше да се изясни как изобщо е възможно „Морис Нетуъркс“ да изпълни задачата на предложената цена.

Затворих последния документ и вдигнах очи. До мен Сали продължаваше да прелиства папките. Имаше най-малкото един ден преднина, а още не беше свършила. Добрите адвокати четат бързо — това е доказан факт. Спомних си как Сай ме осведоми, че едва успяла да надхвърли средното ниво в курса и неволно се зачудих как е стигнала и дотам.

Озърнах се към Сай и отбелязах:

— Много интересно.

Той се разсмя.

— Заслужаваме по шест стотачки на час само задето четем тоя словесен боклук.

— Шест стотачки на час?

— Това е таксата ми в момента.

Олеле. И като го казах, точно това си помислих: олеле. За една сутрин Сай изкарваше повече от месечната ми заплата.

— Може ли да задам няколко въпроса? — попитах аз.

Бари се усмихна сладникаво и отвърна:

— Разбира се. Кое не разбираш, Шон?

— Бари, казах ли, че не разбирам нещо?

— Ъъъ… не. Съжалявам, ако съм те засегнал.

Изобщо не съжаляваше и аз тъкмо обмислях как точно да го усмъртя, когато Сай ми метна строг поглед.

Категорично не бях в настроение за нова лекция как всички трябва да сме първи приятелчета, да си разменяме майтапи и тъй нататък, затова попитах:

— Защо Министерството на отбраната е отменило изискването за достъпа?

— Беше излишно — отговори Бари. — Онзи, който е писал условията, явно не е имал представа как действат комуникационните мрежи. Всъщност съвсем типично за държавните и военни служители.

Мистър Босуърт май заслужаваше гарота. Постепенното затягане е крайно болезнено… Но премълчах и попитах:

— Морис ли помоли министерството да го отмени?

— Изчете ли цялостните условия? — попита Сай.

— Изчетох ги.

— Видя ли, че става дума за денонощно работеща мрежа, свързана с хиляда и петстотин сайта?

— Да.

— И спомняш ли си изискванията за персонала?

— Варираха според проектите. От сто и петдесет до петстотин оперативни работници и администратори.

— Много добре — вметна Бари.

Само за сведение държа да отбележа, че не ми трябваше нито похвалата, нито снизхождението му и аз отхвърлих гаротата. Реших, че заслужава да бъде обесен на вратовръзката си „Гучи“. Всъщност вече го виждах как рита с изхвръкнали от орбитите очи, когато добави:

— Достъпът на най-високо ниво струва приблизително двеста и петдесет хиляди на глава и освен това се получава минимум след година. Това повишава стойността на програмата с десетки милиони.

— Е, и?

— И Морис просто изтъкна, че изискването е неразумно. Абсурдно пилеене на парите на данъкоплатеца.

— Наистина ли?

Бари отговори:

— В договора са включени клаузи, според които Министерството на отбраната има право да проверява сигурността в „Морис Нетуъркс“, тъй че другото става излишно. Разбира се, нямаше нищо лошо и в това, че кандидатите искаха да направят най-ниското предложение.

Сали вдигна очи и каза:

— За мен е напълно логично.

Но за мен все още не беше логично и аз попитах:

— Тогава защо „Ей Ти енд Ти“ и „Спринт“ протестират?

Двамата се спогледаха някак странно. След кратко мълчание Сай ме осведоми:

— Преди около година Джейсън нае Даниъл Наш като член на управителния съвет.

— Ясно.

— Но Дани няма нищо общо с това — бързо добави Сай. — Той не е глупав. Нито пък Джейсън, който отлично осъзнава необходимостта от огнена стена между Дани и министерството.

Впрочем Даниъл Наш, за когото току-що стана дума, беше работил две години като министър на отбраната в предишната администрация, бивш конгресмен, чието най-забележително качество се оказа пълната липса на забележителни качества. След една дълга кариера на Хълма, през която си пъхаше носа във всеки военен въпрос и се перчеше като голям експерт по отбраната, той се оказа, меко казано, пълен провал в ролята на военен министър. Излезе, че мистър Наш е страхотен майстор да сипе огън и жулел по Пентагона, но хич не го бива да се предпазва от подобни нападки.

И все пак не беше напълно лишен от таланти. Дори прояви удивителната способност да води живот, какъвто не се купува с пари: да пътува с луксозно обзаведения си „Боинг 747“, да отсяда в петзвездни хотели и да си пийва в кралски компании заедно с подбрани корпоративни шефове и чуждестранни големци. Заместникът му се славеше като най-претовареният човек във Вашингтон.

Човек с по-цинична натура би могъл дори да заподозре, че мистър Наш си вие гнезденце за уютен живот в бъдеще и тъпче бележника си с имена, които да ползва, след като се върне в частния сектор, да речем, като ръководна фигура в „Морис Нетуъркс“, откъдето явно не го бяха наели заради управленческите му способности.

Посрещнах уверението на Сай с почтително мълчание, преди да намекна:

— И все пак е възможно да има поне някаква вероятност за сериозно нарушение, нали така? На Наш е наложена… как беше? Ако не греша, двегодишна забрана за опити да влияе върху бившото си министерство.

Сай се изкиска. След малко отговори:

— Сто на сто ще го изтъкнат. Но Дани се кълне, че не е припарвал до цялата проклета история.

— Без съмнение.

Леко смутен от факта, че явно не приемах уверенията на един уважаван съдружник, Бари каза:

— Даниъл дори сам предложи да мине тест с детектор на лъжата. Ние го посъветвахме да се въздържи, но предложението все още е в сила. Би ли постъпил така един виновен човек?

Обожавам този въпрос. Защо ли подозирах, че ако правителството кажеше: „Добре бе, Дани, дай да ти лепнем задника на гадния лъжеметър“, момчетата и момичетата от „Кълпър, Хъч енд Уестин“ щяха да надделеят и предложението изведнъж да се оттегли?

Аз обаче потиснах това подозрение. Засега бях в компанията на тия момчета и момичета, следователно се полагаше да знам откъде си вадя хляба. Макар че всъщност ставаше дума за техния хляб. И за прецакване на министерството, където работя. Нямате представа колко обичам да ме насаждат в ситуации с конфликт на интересите.

Време беше обаче да преодолеем мъртвата точка, затова попитах:

— И как точно „Морис Нетуъркс“ успя да предложи много по-евтин вариант от конкурентите?

— Тук играят редица фактори — обясни Бари. — Първо, „Морис Нетуъркс“ е много по-нова компания.

— О… по-нова.

Бари се усмихна хладно.

— Цялата й мрежа е най-модерна, без да бъде задръстена с разни остарели системи, както е в „Спринт“ и „Ей Ти енд Ти“. Новите системи са по-надеждни, изискват по-малко персонал, по-евтини са за експлоатация и поддръжка.

— И това обяснява двайсет и двата процента преднина в сравнение със следващия конкурент?

— Отчасти. Освен това Джейсън поддържа по-стройна и икономична организация. Той е отличен ръководител и не се обременява с огромна администрация като по-едрите компании. Отрежеш ли излишната сланина, не се налага да разпределяш разходите надолу. — Той се усмихна и добави: — Но ти очевидно нямаш делови опит и вероятно не ги разбираш тия неща.

Сай явно реши да предотврати назряващото убийство и бързо каза:

— Но въпросите са добри, Шон. Трябва да пообщуваш с хората на Джейсън. Накрая ще повярваш.

— Бас държа, че си прав — казах аз.

Излъгах, естествено.

Нали разбирате, като видиш как при обществен търг едно от най-важните условия се отменя за компания с бивш министър на отбраната в джоба, въображението ти неволно тръгва в определена посока.

Когато се опре до военни поръчки, индустрията страшно си пада по хитроумните трикове за отхвърляне на най-евтината оферта. Няколко години по-късно победителят идва пак в министерството и казва: „Абе, момчета, много ни е неприятно, ама както изпълнявахме поръчката, стана една забавна история. Изникнаха… така де, изникнаха непредвидени трудности… преразход… уточняване на разни неща, дето не сте ги споменали в условията… едно-две природни бедствия и… ъъъ… нали казахме, че ни е много неприятно?… Та значи момчета, няма ли начин да врътнете още малко кранчето за парите?“

Понякога министерството им казва точно къде да си напъхат договора и го отменя или пък, ако работата съвсем се разсмърди, насъсква по тях цяла глутница федерални следователи. Мисля, че веднъж дори се стигна до присъда. Но почти винаги правителството осъзнава нищожния шанс да се докаже измама и казва: „Прави сте, много е неприятно… обаче засяга жизненоважна програма и едно закъснение или, не дай си боже, отменяне, ще е катастрофа за националната сигурност. Само… такова… дайте някак да се опазим от пресата, бива ли?“

Искрящата черна лимузина, която чакаше на летището в Палм Бийч, ни понесе вихрено през града, продължи по магистралата и прекоси моста за Джупитър Айланд, който с размера и величието на жилищата по него заслужаваше по-скоро името остров Олимп, тъй като по всичко личеше, че боговете на търговията идват там да си отдъхнат от тежкия труд, след като дни и месеци наред са ринали парите с лопати.

Отбихме по частна алея, преградена с желязна порта, и след още стотина метра стигнахме до чудовищно яркорозово здание, щръкнало на двайсет метра от океана. Половината население на Салвадор подрязваше храсти и живи плетове. Имах чувството, че навлизам в друг свят, в някаква южняшка плантация, където белите господари лениво сърбат ментов джулеп, а „момчетата“ имат грижата да поддържат фамилната резиденция в разкошно състояние.

Понякога се мисля за републиканец, друг път за демократ. В този момент кипях от чисто марксистки страсти. Дори ме обзе безумното желание да рипна от лимузината и да се провикна: „Хуан, Пако, Хосе, грабвайте мачете и ножици… Да живее революцията!“.

Но преди да се поддам на импулса, един много едър мъж отвори предната врата и излезе да ни посрещне. По черния костюм личеше, че е наемен служител, а тайнствената издутина под лявата мишница подсказваше точно към кой вид служители спада. Ама че странно, а?

Мъжагата се усмихна на Сай и стана ясно, че го познава, защото каза:

— Добро утро, господин сенатор. Радвам се да ви видя отново. — Той плъзна поглед по нас и сигурно му се сторихме безобидни, защото продължи: — Мистър Морис е отзад. Закъсняхте с три минути, тъй че побързайте, моля.

Много беше учтив.

С леко ускорена крачка го последвахме през вестибюла, всекидневната и грамадна остъклена врата — пътешествие, което трая почти два часа, понеже скапаната всекидневна беше малко по-голяма от Европа. Преброих поне двайсетина канапета, струпани на различни места. Мистър Морис или си падаше по грандиозните празненства, или страдаше от болезнена страст към канапетата.

Обикновено избягвам да съдя за книгата по корицата, но ако ми я натъпчат в задника и я завъртят два-три пъти, ставам склонен към предразсъдъци. Казано с други думи, частните самолети, лимузините и крайбрежните резиденции определено сипват сол в раните на един бедняк от долния слой на средната класа. И тъкмо си казвах: „Стига детинщини, Дръмънд, не ставай дребнав“, когато зърнах на кея отзад някакъв чудовищен плавателен съд с размерите на „Куин Мери“ — петдесетина метра дължина, три снежнобели палуби и ореол на безочливо богатство.

Тъй като бях виждал лицето на богаташа върху кориците на цял куп списания, веднага разпознах човека, който седеше на шезлонг край басейна, гледаше океана, бъбреше по мобилен телефон, пиеше кафе и плъзгаше пръст по компютърната разпечатка в скута си — какво да ви казвам, всестранно развита личност.

Той изключи телефона и пристъпи насреща ни. Според вестниците Джейсън Морис беше на трийсет и девет години, но изглеждаше на осемнайсет: мускулест, с бронзов загар, пясъчноруса коса, бледосини очи и ослепителна усмивка, да не споменавам чековата книжка, която би смъкнала бикините на всяка жена за по-малко от десет секунди. Изобщо не приличаше на делови магнат. Изглеждаше по-скоро като модел на Ралф Лорън с всички необходими атрибути: квадратна челюст, костеливо лице, бермуди, избеляла фланелка и сандали. Всички ние с костюмите приличахме на идиоти.

Той протегна знаменитата си ръка и каза:

— Сай, благодаря, че дойде толкова бързо. Дано не съм те притеснил.

Сай стрелна напред също тъй знаменитата си ръка.

— Притеснил ли? Джейсън, обожавам твоя проклет самолет. И тая Джени… даваш ли я под наем на час?

Изведнъж осъзнах, че мистър Бъргър и мистър Морис имат обща страст към жените, и за момент се зачудих дали въпросът не е сериозен. Но Джейсън се изкиска.

— Непоправим дявол си, Сай. Джени сама си урежда срещите. Колкото до самолета, може да изглежда претенциозно, но бордът на директорите настоява, че е необходим, за да правим добро впечатление. Аз ли да възразявам?

Вече всички се смееха, макар че по мое мнение шегата съвсем не беше забавна. Хрумна ми, че когато си много богат, няма начин да разбереш дали наистина си чаровен, привлекателен или забавен. Бас държа, че от това богатите сън не ги хваща. Тъй де. После мистър Морис се обърна към мистър Босуърт и попита:

— Как я караш, Бари?

— Отлично, Джейсън.

— Отлично, друг път. — Джейсън погледна Сай и добави: — Я му виж торбичките под очите. Господи, Сай, вземете горкото момче за съдружник, преди да се гътне.

— Обсъжда се — увери го Сай. — Бари е в много добра позиция.

— Искрено се надявам, по дяволите. Сериозно, Сай… Бари ми докара цял куп пари. Очаквам да оцените това и да го възнаградите.

Е, мистър Босуърт разцъфтя като пудел, чийто задник току-що е бил подушен от щедро надарен датски дог. Сай удостои с кимване заслугите му към фирмата, а мис Уестин зяпаше обувките си и несъмнено обмисляше факта, че стои само на крачка от безспорния победител в надпреварата за мястото на съдружник.

Аз пък зяпах грамадната яхта и се чудех колко ли килограма взрив ще й трябват.

Но Морис прекъсна терористичните ми размишления с думите:

— Ас вас двамата мисля, че не се познаваме.

— Аз съм Сали Уестин — зачурулика колежката ми. После добави: — Фирмата току-що ме прикрепи към екипа по делото. Много, много се радвам. Наистина се възхищавам на вас и постиженията ви.

Не падна на колене, но малко оставаше.

Сай каза:

— А това е Шон Дръмънд, временно попълнение от армията. Лайза… имам лоша новина, Джейсън… Лайза беше убита.

Морис отстъпи назад.

— Убита?

— При грабеж. Нали, Шон?

— Така смята полицията — отвърнах аз.

Морис поклати глава и се обърна към мен.

— В ужасно печален свят живеем. Мога ли да помогна с нещо?

— Разбира се. Знаеш ли как се копаят ями?

Той изблещи очи. Потупах го по рамото и се засмях. След малко и той се засмя. После млъкна, защото бе осъзнал със закъснение, че току-що се е провалил в първоначалния опит да спечели симпатиите ми.

— Виж… — бързо каза той. — Не познавах добре Лайза, но тя ми се стори… чудесна личност. При това много умна и компетентна.

— И още как.

Добре де, спипаха ме да се държа грубо. Встъпителните разговори при запознанство са много забавни, когато всички играят по правилата, а аз бях нарушил неписания ред, затова всички се събрахме на групичка и насядахме по шезлонгите. Ние, адвокатите, сръчно наместихме куфарчетата в скутовете си и заехме кръгова позиция като кръвожадни пиявици, надушили плячка. Една потресаващо хубава латиноамериканка цъфна изневиделица, прие поръчките за напитки и безмълвно хлътна в близката колибка, където спокойно би могло да се настани десетчленно семейство.

Морис ни остави време да се поотпуснем, после запита:

— Някакви встъпителни мисли?

Както винаги, Бари не пропусна сгодния случай.

— Не предвиждам проблеми. Възраженията се основават на безпочвени обвинения за вътрешно влияние и на значителната разлика между офертите.

— Съгласна съм — вметна Сали, за да отбележи точка на свой ред. — Наистина не виждам сериозни проблеми.

Джейсън кимна пред тази проява на безгранична увереност.

— И как възнамерявате да се справите?

— Що се отнася до първото обвинение — отговори Бари, ще го обсъдим с правния ти отдел и ще разработим стратегия. За второто като начало препоръчваме отново да потвърдиш, че предложената цена е автентична.

— Наистина е автентична — натърти Морис.

— Сигурен ли си, Джейсън? — попита Сай.

— Сай, мога да сваля с още двайсет на сто и пак да изкарам тлъста печалба. Старите телекоми са тъй адски неефективни, че оставането им в бизнеса е направо скандално.

Сай ми метна кос поглед и попита Джейсън:

— Няма ли вероятност твоите хора да са сбъркали и грешката да цъфне след две-три години?

— Глупости. — Морис отривисто размаха ръка. — Виж, ако това ще размърда нещата, кажи им, че бих приел дори наказателна клауза за всяко вдигане на цената.

— Това би помогнало — отбеляза Бари. — Доказва, че си искрен. И уверен.

— Наистина съм уверен, по дяволите. Колкото до вътрешното влияние, за бога, обвиняват ме точно онези, дето от поколения насам празнят джобовете на отбраната. Такава им е играта, нали? Как, по дяволите, могат да ме обвиняват в непочтеност?

И всички усърдно закимаха, сякаш Джейсън излагаше железни аргументи, обясняващи колко гнусен е този свят, щом тъй очевидно скалъпени обвинения могат изобщо да излязат наяве. Макар че, ако трябва да бъда напълно точен, не всички кимаха. Аз подхвърлих на Джейсън:

— Може би подозренията възникват, защото държиш в джоба си бивш министър на отбраната.

До този момент Сай, Сали и Бари тъй задружно му лижеха задника, че той едва сега ми обърна внимание.

— Да, да, прав си, Шон. Ясно ми е до болка. Съжалявам, че го наех.

— Тъй ли? Защо?

— Подлага ни на двоен риск. Не можем да го използваме за работа с Министерството на отбраната, а всички мислят, че само това правим.

— Но си сигурен, че не е въртял телефони, не е искал услуги от никого?

— Как може човек да е сигурен в каквото и да било? — Отговорът очевидно бе съвсем честен и той добави: — Виж сега, Дан дори не знаеше, че участваме в търга. Той не работи в компанията, само е член на борда. Плащам му сто и петдесет бона годишно, за да идва на съвещания и да слуша какво разправят счетоводителите за финансовото ни здраве. — Той поклати глава. — Копелето проспа последните две съвещания.

Сай се изкиска.

— Смятай го за късмет. Заспал той е много по-впечатляващ, отколкото буден.

— Хей, не беше ли точно ти онзи, дето ми го препоръча?

— Да. И не те ли предупредих, че е идиот с гръмко име?

Морис се разсмя.

— Вярно, предупреди ме.

Е, те всички направиха гнусливи гримаси и макар че не се смятам за наивник, стана ми някак криво, като ги слушах как обсъждат покупко-продажбата на един бивш военен министър, сякаш става дума за тостер втора употреба.

Както и да е, Джейсън се изправи и закрачи насам-натам, очевидно потънал в размисли. Накрая застана във фотогенична поза с гръб към проклетата яхта — на преден план самият той с кръстосани мускулести ръце, а върховният монумент на зашеметяващото му богатство кротко се люшкаше като фон. Може би бе заел позата съвършено случайно; може би не.

За съвсем кратко време се вгледа в лицето на всеки от нас, после каза:

— Вижте, поканих ви тук, за да ви уведомя, че случаят е адски важен. Има причина „Ей Ти енд Ти“ и „Спринт“ да подадат конкретно този протест. От сигурни източници узнах, че Министерството на отбраната е решило да пусне тази година още три обществени поръчки. Ако сега ни изхвърлят, ще последва верижна реакция. Общата стойност на четирите поръчки е около четири милиарда годишно.

— Големи пари — констатира Бари, сякаш ние не го разбирахме.

— Така е — потвърди също тъй безсмислено Сали. Впрочем може и да имаше смисъл, ако вземем предвид стремежа й към мястото на съдружник.

— Да, големи. — Морис ни огледа отново и обясни: — Вижте, аз съм обикновен бизнесмен. Създавам страхотен продукт и го продавам на страхотна цена. Затова тия динозаври са ме подгонили. Аз съм заплаха за тяхното съществуване и те правят всичко възможно, за да ме унищожат. Трябва да ги спрете. Давам хляб на осем хиляди работяги и те разчитат на вашата фирма, за да има честна игра. Ако ни изхвърлят от военния пазар, ще оцелеем, но Уолстрийт иска непрестанен растеж, тъй че през близките години, докато се възстанови икономиката, трябва на всяка цена да бъдем в отбранителната игра. Ако щете, смучете хонорари до кръв… само недейте да губите точно сега.

Онова за хонорарите и кръвта беше насочено към Сай, който кимна с нескрит ентусиазъм. Бари, естествено, нямаше нужда от подкани и насърчаване — недоспал, гладен, само на една мъничка крачка от заветното повишение. Затова подозирах, че основната част от речта беше насочена към Сали и мен, така да се каже, младшите членове на екипа, които щяха да свършат основната част от черната работа. Озърнах се към Сали. Тя кимаше най-усърдно, сякаш искаше да каже: „Дадено, Джейсън, с теб съм до края — ще си скъсам задника за теб, шефе. P.S. Също като скъпото ми приятелче Бари, и аз копнея да стана съдружник… И още едно P.S. Онзи самолетен клуб… аз също обичам да летя.“

В интерес на истината Морис май усети, че нейният ентусиазъм, как да се изразя, малко прелива през ръба, хвърли ми извинителна усмивка, потупа я по рамото и погледна часовника си.

— Сай, за съжаление имам среща с инвеститори. Трябва да бягам. Надявам се, че нямате нищо против.

Единодушно потвърдихме, че нямаме нищо против, и той сърдечно се ръкува с нас — настройваше войската преди сражението, като поглеждаше всекиго в очите и преценяваше доколко му пука за делото.

Когато стигна до мен, аз задържах ръката му и попитах:

— Имаш ли време за още един въпрос?

— Естествено.

— Защо е въоръженият пазач на входа?

— Той ли? Просто предпазна мярка.

— Ясно. Има ли конкретна причина за подобна предпазна мярка?

Вместо да ми тегли една засукана ругатня, той обясни:

— Както без съмнение знаеш, аз съм много известна личност. Не ми се харесва, но компанията е изградена около мен и всяка публикация в пресата облагодетелства моите работници и акционери. Пестя цяло състояние от безплатна реклама. За жалост в много от публикациите наблягат на богатството ми.

— Значи няма нищо конкретно?

— Няколко заплашителни писма. — Той помълча и добави: — Разчуе ли се веднъж, че имаш пари, разни смахнати изроди налитат като мухи. Би било глупаво да не се защитя.

— Леле, колко е гадно да си богат, а?

— Не, Шон. — Той ми намигна. — За нищо на света не бих се отказал.

Бяха минали по-малко от пет минути, откакто мъжагата с издутината под мишницата ни доведе в задния двор, и ето че пак поехме обратно към разкошните седалки на лимузината. Пресметнете сами: като вземем предвид самолета, колата и хонорарното време на четирима адвокати, нашата триминутна раздумка с мистър Морис му бе струвала някъде към пет пъти повече от моята годишна заплата. Не ще и дума, богаташите са големи чудаци.

Щом самолетът се отдели от земята, затворих очи и се престорих на заспал. Разбира се, това е просто любезен начин да избегнеш разговорите. Нямах нищо общо с колегите си: Сали беше лукава и безсърдечна кучка; Бари — идиот, а Сай, когото всъщност харесвах, беше прекалено зает с алкохолните сокове и мис Джени.

Освен това исках да поразмишлявам за Джейсън Морис и неговите проблеми. Или по-точно за моите проблеми, свързани с неговите. Първо, той беше богат и можеше да изчука почти всяка мацка в Холивуд — внушителен списък от житейски блага, с каквито за жалост не разполагах. Добре де, животът не е честен, горе главата, Дръмънд. Списание „Форбс“ наскоро бе оценило състоянието му на четири милиарда и като надничам дълбоко в душата си, откровено признавам, че щом човек е натрупал такава камара презрени пари, заслужава званието „герой на капиталистическия труд“ и може да си позволи две-три авантюри или някой и друг дворец. А за благото на работниците си аз също бих извършил върховната саможертва да изтърпя уикенд на екзотичен остров заедно със стройна кинозвезда по бикини. Благородството задължава, нали така?

Добре де, да загърбим парите. Иначе той изглеждаше съвсем земен и непретенциозен човек, ако съдя по реакцията му на шегата за богатството, а ако вие държите да взимате тия неща на сериозно — като Сали, която се гърчеше от незадоволени амбиции на съседната седалка — ваша си работа. Той обаче не ги взимаше чак толкова на сериозно. На Уолстрийт напоследък е много популярна една лепенка за коли с лозунга: „Който умре с най-много играчки, печели“. Нищо подобно — според безсмъртните думи на Наполеон Бонапарт, печели, който има повече батальони. Добре би било мръсните капиталисти да запомнят това.

Що се отнася до Наш, наистина би било ненадминат връх на корпоративната глупост да наемеш бивш военен министър, за да получиш поръчка от министерството. Всички очакват точно това. Нали? Враждебно настроените критици биха изтъкнали, че ще го използваш именно защото глупостта е най-добрата маскировка. Хората обаче рядко са чак толкова хитроумни.

И накрая трябваше да поразмисля над тънкия лед на етиката, по който стъпвах сред цялата тази каша. Американската адвокатска асоциация би ми теглила голям пердах за подобно признание, но аз изпитвам простодушна потребност от морална яснота. Това ми допада в наказателното право — адвокатите навлизат в мелето, след като е извършено престъпление, когато спорим само по въпроса кой ще грабне окончателната победа. В корпоративното право, ако клиентът реши да прескочи чертата между законното и не съвсем законното, можеш да се окажеш вързан за него. Учебниците наричат това съучастие и подпомагане на престъпление. Отгоре на всичко цялата работа е в административната област, където законите са размити и неясни, а въпросът се свежда до борба между алчни копелета за няколко долара в повече.

Е, къде беше моралната яснота в случая с Джейсън? Съществуваше ли изобщо? След няколко минути жонглиране с пословичните „за“ и „против“ стигнах до извода, че „Морис Нетуъркс“ предлага необходима услуга на значително по-ниска цена от конкурентите. Ако така се спестяваше малко суха пара, за да купим например повече самолети и танкове за нашите храбри момчета и момичета на бойното поле — какво пък, както се казва, и вълкът сит, и агнето цяло. Нали?

След като изясних този въпрос, умът ми тутакси се насочи към една друга мъглява тема. Джанет ми бе позвънила тази сутрин и аз приех вечерта заедно да претърсим апартамента на Лайза. Нямах представа какво очаква да открие и дали изобщо има нещо за откриване. Тя обаче изглеждаше странно нетърпелива да отиде там — час по-скоро, — което породи в душата ми странното подозрение, че знае нещо конкретно и напълно неизвестно за мен.

Зададеш ли си този въпрос, накрая неминуемо ще се запиташ: къде и как точно Шон Дръмънд влиза в нейните планове?