Частен сектор

47

Въведох ги в стаята и докато Мийни поръчваше да ни донесат закуска, аз отскочих до банята за един душ, бръснене и обличане. Но не се наведох да си измия пръстите на краката — знаех, че Макгрудър е наблизо.

Когато излязох от банята, бях идеално чист, чувствах се отпочинал, все още не бях загубил кредитната карта и девствеността си и изглеждах твърде представителен със синия костюм от „Брукс Брадърс“. Мийни и Макгрудър седяха на масата, а явно някой бе отскочил да покани и Джанет, защото сега тя седеше до Джордж. Край тях имаше количка за сервиране, отрупана с пържоли, яйца, гевреци, палачинки и понички.

Мийни ми се усмихна.

— Благодаря за закуската, Дръмънд. Много е вкусно.

— Какво сте поръчали, по дяволите?

— Цялото меню. Успокой се. Вече си богат.

Ха-ха. Шегичка. Плащаше ЦРУ.

Мийни посочи един стол.

— Защо не седнеш при нас?

— Да, бе. Стаята моя, масата моя… какво толкова да се притеснявам?

Седнах. Напълних си една чиния, после Мийни и Макгрудър ме накараха да разкажа всичко от предния ден и ме обсипаха с въпроси дали съм бил убедителен и дали всички са се вързали на измамата. Това продължи към двайсет минути и сигурно се справих доста добре, защото накрая не чух никакви възражения или препоръки.

Все пак Мийни просто не се удържа от коментар:

— Жалко, че трябваше да стигнем дотук. Ако не си беше пъхал носа където не трябва, Дръмънд… нищо нямаше да се случи.

— Какво означава това?

— Много просто. Малко остана да провалиш една извънредно важна операция, която разработвахме много дълго. Едва не разобличи един от агентите ни. Наистина не обичаме да ни се месят разни невежи клоуни.

Естествено, перчеше се пред дамата. Освен това подозирах, че ми има зъб след дребното произшествие на балкона. Дъвчеше прекалено предпазливо. Навярно просто не можеше да се удържи, но на мен ми писна непрекъснато да ме нарича клоун, затова пренебрегнах гласа на здравия разум и попитах:

— Затрудних ли ти работата, Джордж?

— Адски си прав, затрудни я.

— Каква ти е работата?

— Знаеш много добре каква е, по дяволите.

— Знам каква казваш, че е. Но всъщност това не ти беше работата, нали?

— Не те разбирам.

Но изглеждаше доста изнервен.

— Още ли разправяш на обществото, че гониш убиеца от Лос Анджелис?

— Това ли било? А ти още ли се мъчиш да ни надхитриш?

Вече бях привлякъл вниманието на Джанет и тя се обърна към Джордж.

— Вярно ли е?

Без да й обръща внимание, Джордж продължи да говори на мен:

— При случай от подобна величина и важност изборът на заподозрени не е мой.

— Нима?

— Да.

— Ти лично вярваш ли, че е убиецът от Лос Анджелис?

— Може и да се съмнявам. При убийства винаги имам съмнения. Като адвокат, бих очаквал да го разбереш. — Той добави: — Според официалната позиция на Бюрото приликите между сегашния случай и убийствата в Лос Анджелис си остават убедителни.

— Ами различните описания на убиеца?

— Радвам се, че повдигаш въпроса. Ако беше чел сутрешния вестник, щеше да знаеш, че едната от двете свидетелки, която твърдеше, че е видяла убиеца от Лос Анджелис преди три години, сега оттегля твърденията си. Признава, че човекът може да е бил много по-висок.

— Или междувременно да е пораснал с две педи? — предположих аз.

— Привеждал се, за да натъпче жертвата в колата си, и свидетелката признава, че може би не е преценила правилно ръста му.

— Колко удобно.

— Какво намекваш, Дръмънд? Не зависи от мен какво ще кажат свидетелите.

Беше време за смяна на тактиката, затова попитах:

— Как успя вчера да дотичаш в апартамента ми толкова бързо?

— Как успях?… — Той помълча. — Аз работя ден и нощ. Бях в кабинета на Мартин, координирахме плановете, когато един от съседите ти се обади да съобщи за стрелба. Проверихме адреса, разбрахме, че е в твоята сграда, и сметнах за необходимо да дойда.

Току-що бе допуснал фаталната грешка. И мисля, че го разбра. Като ченге с богат опит в разпитите трябваше да знае, че най-важното е да изкопчиш от заподозрения първата очевидна лъжа.

— Кой се обади? — попитах аз.

— Аз… не помня. Всъщност така и не разбрах. Хората на Мартин приеха обаждането.

— Странно. Управлението в Александрия е на петнайсет минути път. Ти беше в апартамента ми след три минути. Обясни.

— Нищо няма да обяснявам. Не съм дошъл да ме разпитваш. Самозабравяш се.

Джанет изведнъж се приведе напред и каза:

— Отговори му, Джордж. И аз искам да знам.

Той я изгледа втренчено.

— Скъпа, не мога да повярвам, че заставаш на страната на този палячо. Аз… забрави ли за нас… колко много означаваш за мен?

Но Джанет вече беше наясно. Облегна се назад, огледа Джордж от глава до пети и каза:

— Наредено ти е да замажеш нещата. Наредено ти е да заблудиш обществеността… да прикриеш истинската самоличност на убиеца.

— Не е вярно, скъпа. Аз… Обърнах се към Джанет.

— Не бих се учудил, ако точно Джордж е намекнал на пресата за връзката с убийствата в Лос Анджелис. И не само това — добавих аз. — Бас държа, че е трябвало да се погрижи убиецът да не бъде заловен, да се погрижи онзи тип да умре заедно с тайната за кого е работил.

Мийни се облегна назад. Нямах представа какво си мисли, но на негово място сигурно щях да се чудя дали да не си пръсна черепа. Или просто да проумея, че комедията е свършила.

И тъй като не знам що е жалост, аз продължих:

— Ти си умно момче, Джордж. Разбрал си, че с подигравките целя да подмамя убиеца. И тогава двамата с Мартин… какво направихте? Дали пък не сте организирали засада около моята сграда?

Той още не бе решил дали да признае, затова аз продължих с предположенията:

— Твоите хора разполагаха с портрета на убиеца и имаха заповед да стрелят без предупреждение. Нали?

— Не ставай идиот. Бяхме дошли да те пазим. Трябва да ми благодариш, Дръмънд.

— Хубава работа свършихте, няма що. Ако пак ме заплашва нещо, непременно ще те повикам.

Когато той пропусна да отговори, аз попитах:

— Как минаха покрай вас, Джордж?

— Сам познай, като си толкова умен.

Наистина съм умен и тутакси отговорих:

— Не са минали. Вече са били в сградата.

Той кимна.

— Добра догадка, Дръмънд. В края на твоя коридор имало свободен апартамент. Те се вмъкнали там още предния ден. Не бяхме предвидили това. И не очаквахме да наемат за теб външен екип. — Той се обърна към Джанет. — Не ме гледай така. И двамата искахме едно и също.

— Тъй ли?

— Да, разбира се. Когато отидох при заместник-директора, казах му, че искам този случай. Исках убиеца на Лайза. Разказах му за нас и той рече, че мога да поема случая, но при едно условие. Да действам както ми наредят.

Може би казваше истината. Дори със сигурност беше така. Но и двамата с Джанет се досещахме за останалото.

Джордж беше съвършеният кандидат заради връзката си със сестрата на жертвата, а когато се наложи все по-често да ни дърпат юздите, той стана направо безценен.

Джанет прехвърли поглед от лицето на Джордж към това на Макгрудър и накрая към моето. Навярно стигна до извода, че не е в най-добрата компания, че всеки около тази маса я е предал по своему.

Изправи се и каза:

— Ако нямате нищо против, отивам в стаята си. — Помълча, после добави: — И бих искала днес да се върна в Бостън. Направи крачка и пак спря. — Агент Мийни, ще бъда благодарна, ако вашите хора извършат необходимото.

Споменах ли, че докато излизаше, Джанет изглеждаше фантастично в аленочервения си пуловер?