Частен сектор

36

В бостънския отдел на ФБР не ни чакаха добри новини.

След убийството на детективи Филип Джансън и Хорас О’Донъл извършителят бе изчезнал. След напрегната работа по алеята криминалистите разкриха, че убиецът носи обувки четирийсет и четвърти номер и е избрал за сутрешния си крос маратонки „Ню Баланс 715“. Нямаше следи от кръв, косми или други телесни течности, което беше много неприятно, защото една проба от ДНК би била безценна за установяване на връзка с две други убийства и един опит за убийство.

Водеше се масово издирване из целия щат. По границите на щата пътищата бяха блокирани. Летищата и автогарите разполагаха с копие от портрета, съставен по описанието на Джанет, и имаха заповед да задържат всеки пътник дори при най-леко съмнение за прилика. Болниците в радиус от триста километра чакаха да се появи едър бял мъж с една или две рани от малокалибрен куршум.

И все пак навярно всички разбирахме, че той е прекалено хитър, за да го хванем по този начин. Разбира се, полицията и ФБР трябваше да свършат каквото се полага — ако ми позволите футболно сравнение, също както човек се чувства длъжен да вкара гол в деветдесетата минута, дори ако губи с три на нула. Освен това онзи тип вече беше прибавил към сметката си две убити ченгета, а униформеното братство приема подобни неща много болезнено.

От провала край реката бяха минали четири часа. Цял самолет озъбени и настръхнали феберейци долетяха от Вашингтон да разпитат всички замесени. Имайте предвид, че щом поемат един случай, тия хора го смятат за нещо като феодално владение, където за тях са всички замъци и забавления, а от останалите очакват да прекопават картофите и да им целуват задниците. Чувстваха се прелъстени и изоставени. Бяха вкиснати до немайкъде.

И тъй като точно техният отдел за връзки с обществеността издаваше съобщенията за пресата, всички усетиха, че е време за играта „прикрий си задника“.

Евентуалните неприятности за бостънската полиция идваха от това, че бяха изтървали най-гадното копеле в страната. Доколкото разбрах от подслушани разговори из коридорите, смятаха да заявят, че са загубили двама храбри мъже в гонитбата на злодея, който изобщо не бил техен проблем, но онези от Вашингтон им го подхвърлили. Казано с други думи: „Вече дадохме милостиня, не идвайте повече.“ Но разбира се, това беше Бостън и в случай, че никой не вземе претенциите им на сериозно, неколцина зализани хитреци дотърчаха от кметството да кръстосват из управлението и дискретно да напомнят на ФБР, че двама много влиятелни сенатори от Масачусетс заседават в Съдебната комисия и Комисията по бюджета; и ако приятелите от ФБР искат бюджетната им заявка да мине и догодина, или пък поредната им издънка да мине тихомълком, сигурно ще е най-добре да заметат сегашната история под килима. И несъмнено би било проява на колегиалност да вмъкнат в съобщенията си за печата по няколко добри думи за бостънската полиция. Да се чуди и мае човек колко гладко минават тия истории.

Отбраната на Спинели вървеше по линията, че аз съм потърсил него, а той взел всички необходими мерки за залавяне на престъпника, включително и като предоставил случая на местните власти. Желязно оправдание. И отгоре на всичкото беше вярно.

А Джанет? Е, всички истории, особено трагичните, се нуждаят от изкусителна героиня, а тя бе направо родена за тази роля — фаталната жена, юристката от Бостън, която раздава ритници, опечалената сестра на жертвата, която рискува душа и тяло, за да премахне заплахата за обществото. А после… е, после тя бе имала храбростта да застане в мрачната сянка на озъбеното чудовище и да напълни с олово гнусния му търбух. Очаквайте книга и филм.

И тъй, всички си имаха добра защита, алиби или претенции за слава.

По-точно… не съвсем всички.

Всяка правителствена приказка се нуждае от виновник за назидание и след като всички си разпределиха ролите, стрелката изведнъж някак се завъртя назад към човека, лишен както от красота, така и от институция, зад която да си прикрие задника. Започнах да проумявам това, когато в моята стая за разпити взеха да се точат нови и нови агенти с кисели физиономии. След като станаха двайсет, вече имаше само места за правостоящи и на вратата сложиха човек да продава билетчета. Между другото, Джордж Мийни стоеше начело и забелязах, че се усмихва злорадо, когато си мисли, че не го гледам. Честна дума, видях го.

Точно в този момент специален агент Арнолд, който водеше разпита, продължаваше да ми говори:

— … и тъй като вдигна по тревога всичко живо, изтървахме единствения си шанс да хванем убиеца, Дръмънд. Аматьорска работа. Един господ знае колко назад си ни върнал…

И прочие, и прочие.

Слушах тази лекция вече за трети път и от това определено не ставаше по-добра, но все пак демонстрирах внимание и засрамено клатех глава. Освен това мисля, че неволно потропвах с пръсти по масата в такта на популярна песничка и докарвах ритъма много добре. Усетих го чак когато Арнолд изведнъж се пресегна и притисна дланите ми към масата.

— Да ти щракна ли белезниците? — попита той.

— На жена ти харесва ли й?

— Недей да замесваш…

— С мен й хареса.

Аз се усмихнах. Той не.

Както и да е, при разпита никога не бива да изпускаш ситуацията, а публиката беше голяма, затова той въздъхна дълбоко и каза:

— Майор Дръмънд, би ли ни обяснил отново как реши, че убиецът е напуснал Вашингтон и идва насам?

За четвърти път отговорих:

— Когато видях имената на две от жертвите в електронната поща на Лайза Мороу, изводът ми се стори ясен. Лайза, Кътбърт и Каръл са били приятелки или познати.

— Става дума за съкращенията „Дж.“ и „А.“. Това ли твърдиш?

— Не твърдя. Такива са фактите. — Помълчах и добавих: После се опитах да се свържа с мис Мороу, узнах за пожара и си направих неизбежните изводи.

— Значи ти… Май се повтарям, но това си е чиста фантазия. Със сигурност има неща, които не ни казваш. — Той се облегна назад и придърпа реверите си. — Какво премълчаваш?

— Имах предчувствие.

— Обади ли ти се убиецът? Бележка ли ти остави? Свърза ли се с теб по някакъв начин?

ФБР е претъпкано с адвокати и счетоводители, има най-добрите научни лаборатории в целия свят и, естествено, смята предчувствията и инстинктите за пълна глупост. Публиката замърмори. Тук-там прозвуча презрителен смях. Ядосах се.

Арнолд се наведе напред.

— Фантазиите в стил Шерлок Холмс не минават, Дръмънд. Ние тук сме добрите.

— О’кей… прав си.

— Тъй ли?

— Ехааа… ама вас човек не може да ви излъже, нали?

— Радвам се, че най-сетне го проумя.

— Истината е… — Той се приведе към мен. — Когато бях с жена ти, тя каза… каза, че имаш малка патка.

Той изрева и стовари юмрук върху масата. Аз обаче съвсем ясно чух как се захилиха момчетата от задните редици. Повярвайте ми, не е лесно да го постигнеш пред чужда публика.

— Яд те е, че не ви се обадих — казах аз. — Съжалявам. Бях изпаднал в паника.

— Защо не ни се обади?

— Военните адвокати се свързват с ОКР.

— Глупости. Специален агент Мийни ни уведоми, че ти е дал визитната си картичка. — Арнолд си пое дъх и добави: Ако ни беше потърсил, целият този провал нямаше да се случи. Помисли над това, умнико.

Добре, замислих се. Значи ми приписваха вината за двамата мъртви бостънски детективи и избягалия злодей, защото не бях позвънил на когото трябва? Ама че тъпотия!

Честно казано, след два часа слушане на глупости твърдо вярвах, че ако вместо Спинели бях потърсил ФБР, сега Джанет Мороу щеше да лежи в тебеширено очертание близо до Чарлс Ривър. Те просто нямаше да повярват. Въпреки аргументите ми и съвпадащите описания на четирима очевидци, все още настояваха, че си имаме работа с убиеца от Лос Анджелис.

Макар да бях предвидил неговата поява в Бостън, те упорито твърдяха, че съм стигнал до верния извод въз основа на идиотски предположения. Със същото упорство щяха да отхвърлят и нашата теория за имитатора, защото тя би срутила успокояващите им изявления пред широката публика. Разбира се, това би било крайно неприятно и никой в тази стая, особено мистър Мийни, не искаше да стане за смях, като признае, че е сбъркал човека. Но, от друга страна, в една голяма бюрократична система като тяхната всичко трябваше да мине по каналния ред, преди да стане ясно какво точно мислят.

Още един тип със сив костюм се вмъкна тайнствено в стаята, пристъпи до Арнолд, прошепна му нещо на ухо и се отдръпна. Мнозина от присъстващите носеха скрити радиостанции и изведнъж гора от ръце се вдигнаха да засилят звука или да наместят слушалките по-удобно. Приличаше на онези детски игри, в които група хлапета имитират жестовете на водещия.

Специален агент Арнолд стана и приглади костюма си. После ме уведоми:

— Разпитът приключи. Смяташ да се върнеш във Вашингтон, нали?

Потвърдих.

— Знаем къде да те намерим. По-късно пак ще си поприказваме.

И след тази зловеща закана цялата група се устреми към вратата. Какво ставаше? Така де, както си бях знаменитост и отвън спекулантите с билети трупаха куп пари от мен, ето ме изведнъж в празна стая. Накрая станах и си излязох.

Джанет и Дани Спинели чакаха в коридора, пиеха кафе от картонени чашки и изглеждаха леко разтревожени.

Джанет се отлепи от стената и каза:

— Държаха те вътре почти два часа. Станало ли е нещо?

— Нищо особено. Просто им трябваше повечко време, за да изразят… нали разбираш, колко се възхищават от замисъла и изпълнението на блестящия план и колко доволни са останали всички.

Тя потърка слепоочията си и изстена.

— Съжалявам. Знам, че ти беше прав. — После добави: Те… намерили са още един труп.

— Чий? Къде?

— На десет пресечки от убитите полицаи. Някой си Харолд Ботичър. Бил с прерязано гърло, а портфейлът и ключовете от колата му липсвали. Захвърлен в контейнер за смет, също като Ан Каръл.

Изводът бе очевиден.

— Знаят ли марката на колата?

— Марката, модела и номерата.

Това обясняваше защо стаята се изпразни толкова бързо.

— Само си губят времето, по дяволите — сприхаво отбеляза Спинели. — Той вече си е намерил друга.

Имаше право, разбира се. Странно, но и двамата сваляхме шапка на онзи тип. Разиграваше ФБР както си иска.

Като по сигнал точно в този момент специален агент Мийни шумно дотърча иззад ъгъла, следван от трима свои подчинени. Размахваше ръце и сипеше отсечени команди, а тримата драскаха в бележниците си и послушно кимаха. Мен ако питате, и за слепите беше ясно, че тоя нещастник се мъчеше да впечатли бившото си гадже, като й покаже колко е делови, отговорен и възхитителен.

По някое време внезапно се озърна към нас, сякаш ни забелязваше чак сега, и отпрати тримата си помощници. Приближи се, демонстративно тръсна глава да прогони тревогите и каза на Джанет:

— Боже мой, скъпа, каква глупост си направила. Имаш късмет, че си жива.

Скъпа? Изтървал ли бях нещо?

— Тогава изглеждаше другояче — отвърна Джанет. — Бяхме го спипали, Джордж. Стоеше само на метър от мен. Пуснах му два куршума.

Той отново плъзна длани покрай ръцете й.

— Разбирам. И ти се възхищавам за смелостта. Наистина… Не те упреквам. — Озърна се към мен и каза: — Упреквам идиотите, които позволиха да се изложиш на риск. Ти се поддаде на скръбта… — Без да откъсва поглед от мен, той продължи: — Защо не ми се обади? Трябваше да се посъветваш с човек, на когото имаш доверие. Вече не предприемай нищо, без да ми кажеш. Това е заповед, скъпа.

Майната ти, Джордж.

— Нямаше време — каза Джанет. — Имахме изключителен шанс и не искахме да го изтървем.

— Разбирам. — Той плъзна ръце нагоре към раменете й, погледна я в очите и добави: — Но аз пък не искам да изтърва теб. Не сега… не отново. След като вече преодоляхме дребните разногласия. Аз… е, радвам се, че нищо ти няма.

Гадост. По улиците броди смахнат убиец, а този тъпак ми разиграва епизод от някаква сапунена опера. Сменете канала, моля ви.

Но Джанет сякаш се хвана на въдицата и отговори:

— Наистина съм добре, Джордж. — После попита: — Какви са шансовете да го заловите?

— Трудно е да се каже. Вдигнах по тревога околните щати. Ще ръководя издирването от бостънската централа. Освен това разпратих навсякъде описанието, което получихме с твоя помощ… в това отношение наистина ни помогна. — Той замълча и лицето му изведнъж стана сантиментално-сладникаво. — Знаеш ли, не мога да повярвам, че си имала присъствие на духа да го огледаш тъй внимателно. Невероятна си, малката.

Божичко. Случвало ми се е да късам с приятелки и, разбира се, човек трябва да положи усилия, ако иска да си върне предишното им благоразположение плюс някои други неща. Но има моменти, когато не бива да излагаш мъжката общност. Мийни прекаляваше с усилията. И почвах да се чудя защо.

Сякаш това не му стигаше, той направи сериозна физиономия и добави:

— Скъпа, не искам да те тревожа, но има вероятност да те нападне отново. Смятаме, че е избягал от града, но не се знае… Ти си единствената жива свидетелка, която може да го разпознае в съда. — Той помълча, като че страдаше най-искрено, после каза: — Знаеш каква е стандартната процедура в такива случаи.

— Няма да приема охрана, Джордж — поклати глава Джанет.

— Но…

— Не. Не си го и помисляй.

За момент той се вгледа в лицето й.

— Стига де. Така ще е по-лесно за всички ни.

Тя го гледаше втренчено.

Колкото и да ми беше неприятно да подкрепя Джордж в каквото и да било, аз се обадих:

— Послушай го. Прав е.

Тя заяви и на двама ни:

— Всички знаем, че не могат да ме охраняват насила. Няма да се крия в миша дупка заради онзи нещастник.

Отворих уста, но тя ме прекъсна.

— Не. Точка.

Гледах я и се мъчех да разбера какво й минава през главата. Да играе един-два месеца домино с агенти от ФБР в някоя хотелска стая изглеждаше неприятна перспектива, но смъртта е още по-неприятна. Освен ако Джанет искаше онзи да я нападне отново. А за да го подмами, трябваше да остане достъпна и уязвима.

Както и да е, Мийни печално поклати глава.

— Знаех си, че така ще кажеш.

— Много си прозорлив.

— Но ще бъдеш под наблюдение и охрана докато картината се проясни. Не приемам отказ.

Тя не се съгласи, но и не възрази.

Той продължи:

— Помниш ли Боб Андерсън от предишната ми служба? Той ще остане с теб, докато успея да отделя още агенти. Но при това масово издирване в момента просто не мога.

— Благодаря, Джордж, ще се справя — каза Джанет. — Шон и Дани също са тук.

Той се усмихна многозначително.

— Да, бе. Ще заръчам на Боб да поиска подкрепления от бостънската полиция.

Леле, колко червени точки успя да натрупа.

После пейджърът му записука, той го смъкна от колана си, погледна екрана, сбръчка чело и каза:

— Господи, пак тревога, малката. Нюйоркската щатска полиция смята, че е засякла откраднатата кола на магистралата. Започват преследване.

И той изтича по коридора.

Нещо в Джордж силно ме тревожеше. Всъщност много неща ме тревожеха, но имаше нещо — сам не знаех какво, — което истински ме безпокоеше. Сигурен бях, че е много умен и всички тия награди и повишения не са заради сините му очи, нали така? Но защо мистър Мийни и хората му не проумяваха потресаващата гениалност на детективската работа, която свършихме двамата със Спинели? Без излишна скромност бих казал, че сигурно не отстъпваше, само защото ми имаше зъб.

Или пък отговорът беше по-прост. ФБР е бюрократична машина — което е както сила, така и ахилесова пета — и когато властниците публично заявяват, че гонят същия онзи дребосък с конска опашка, дето извърши пет убийства в Лос Анджелис, амбициозните момчета като Мийни знаят, че ще е зле за кариерата им да възразяват на едрите риби. Обикновено изчакват началството да размисли и чак тогава се завъртат на сто и осемдесет градуса.

Така или иначе, тримата си тръгнахме заедно и ето че пред сградата ни посрещна недодялан младок с омачкан сив костюм.

Вероятно позна Джанет, защото се приближи към нея с широка усмивка и каза:

— Не знам дали ме помниш… Специален агент Боб Андерсън. Работех по случая „Шелтън“ преди няколко години. Ти водеше обвинението.

Джанет също се усмихна.

— Разбира се. Призовах те за свидетел, нали?

— Да, аз бях. — Той се позамисли, сетне каза: — Искрено съжалявам.

— Не се безпокой.

— Ами, аз… божичко, онзи защитник…

— Помня — каза Джанет. — Случва се.

Боб наведе глава.

— Обсипваше ме с въпроси и тълкуваше както му е изгодно.

— Минали работи, Боб. — Тя се озърна към мен и добави: — Понякога просто стават съдебни грешки.

— Така си е — кимна Боб.

Спинели повдигна вежди едва доловимо. Двамата гледахме Боб и си мислехме едно и също.

Допускам, че беше възможно Мийни да е пуснал след убиеца най-опитните си хора с мисълта, че най-добре ще опази Джанет, като премахне заплахата. Имаше и не толкова ласкаво обяснение — че иска да спипа най-знаменития негодник в страната, да стане знаменит и да прескочи още едно стъпало по служебната стълбица. А ако при това заколеха бившата му приятелка, защото е пратил за нейна охрана най-големия некадърник в бостънската централа… е, какво пък, успехът изисква жертви. Нали?

— Наричайте ме Боб — обърна се хлапакът към мен и Спинели. — Не си падам по формалностите. Но не се заблуждавайте. Аз командвам. Правете каквото ви кажа и всичко ще бъде наред.

Спинели извъртя очи към небето.

Както и да е, Джанет упъти Боб към къщата на леля Етел. Движението ставаше оживено, а Боб беше прекалено предпазлив шофьор, което е гадна работа, когато возиш охраняван свидетел, да не говорим, че се влачихме дотам почти четирийсет минути. Но докато слизахме от колата пред къщата, аз се огледах в двете посоки. Нещо ме смущаваше. Какво? Джанет и Спинели вече бяха изкачили стъпалата и отваряха, Боб стоеше с ръка под сакото, а аз не можех да прогоня смътното чувство.

Джанет се завъртя.

— Какво има, Шон?

— Ами… нищо.

Но имаше нещо.

И така, влязохме в къщата на леля Етел, където Елизабет, Каръл и лелята награбиха Джанет и последваха неизбежните прегръдки и целувки по добрата стара схема „мъжете са от Марс, жените от Венера“. После придърпаха Джанет в кухнята да разказва как е минало. Нямах желание да го чувам отново.

Последвах Спинели и Боб към всекидневната, но през цялото време се мъчех да разбера какво ме безпокои. Освен това трябваше да намеря начин да поговоря с Джанет за фирмата „Кълпър, Хъч енд Уестин“, без Боб да ни чуе.

Впрочем Боб незабавно отиде до прозореца и се изтипоса на показ с изпъната челюст и ръце на кръста. Сигурно се надяваше убиецът да види какво страшилище го чака тук и да хване първия влак за Бразилия. Аз пък се надявах Боб да носи бронирана жилетка.

Обърнах се към Спинели.

— Хей, Дани, видя ли порцелановата колекция на леля Етел? Като колекционер сигурно много ще се впечатлиш.

— Какво? Пет пари не давам за скапаните боклуци на дъртата.

Дръпнах го.

— Виж, еднорогът си има всичко между краката.

Намекът беше доста тънък, но той схвана и ме последва към най-далечния ъгъл, където му прошепнах:

— Баламосвай хлапето. Трябва да поговоря с Джанет.

Той ме изгледа с интерес.

— Защо?

— По-късно.

— Неее. Обясни ми сега.

Забелязах, че Боб се озърта през рамо, и изсъсках:

— Не ме прецаквай.

Той се почеса по брадата.

— Знаеш нещо. Надушвам те. И си траеш.

— Слушай, Спинели… помогни ми да се измъкна.

— Задължен си ми. Обеща аз да спипам онзи тип. Искам да знам всичко.

Е, какво можех да сторя?

— Ще ти кажа всичко — обещах аз.

Но тайничко си кръстосах пръстите.

Той ме изгледа втренчено, после пристъпи до Боб и попита:

— Е, момче, отдавна ли си в занаята?

Уверен, че Спинели ще разсейва Боб с полицейски приказки, аз се вмъкнах в кухнята. Помолих Елизабет и Каръл да продължават да бъбрят, после дръпнах Джанет към задната врата.

Озовахме се на миниатюрна веранда.

— Какво правиш? — попита Джанет.

— Време е да си поговорим.

Но за по-сигурно се огледах, видях паркираните коли по улицата и изведнъж осъзнах какво ме тормозеше досега.

— Убиецът… е откраднал кола, нали?

— Така изглежда — потвърди Джанет.

— А как изобщо е стигнал до Бостън?

— Със самолет, влак, кола, плуване, автостоп или парашут. Пропуснах ли нещо? — Аз поклатих глава и тя продължи: — В момента портретът му е разпратен по всички летища, гари и автогари.

— Както е редно.

Джанет обаче беше умна и веднага отсече:

— Намекваш, че е пристигнал с кола под наем?

— И би трябвало да я остави наблизо… за да избяга.

Тя довърши мисълта:

— Но след станалото край реката нямаше как да се върне тук.

Прекосихме задния двор, излязохме на улицата и почнахме да оглеждаме номерата на автомобилите. Колите под наем обикновено са нови, добре поддържани, чисти и лъскави. А ако убиецът беше дошъл от Вашингтон, номерът трябваше да е от друг щат.

Джанет остана на единия тротоар, аз минах на другия. Бързо стигнахме до кръстовището, после свърнахме по страничната улица. Пак завихме, след това още веднъж. Кварталът беше жилищен, до вечерта оставаше още време и по улиците нямаше много коли. Освен това Джанет ми напомни, че поради зачестилите кражби умните бостънски граждани напоследък купуват евтини таратайки, които се застраховат по-лесно и не привличат крадците. И наистина, повечето коли бяха същински купчини ламарина.

Движехме се бързо и набелязахме няколко съмнителни коли, но всички бяха с местни номера. Най-сетне на три пресечки от къщата зърнах сравнително нов тъмнозелен форд таурус с номер от Пенсилвания. Бих сметнал за по-логично номерът да е от Вашингтон или Вирджиния, но колата беше паркирана точно на шест метра от ъгъла — на границата на разрешеното. Ако беше предвидена за бягство, ходът бе хитър, защото никой друг не можеше да паркира отпред и да я заклещи. Но в Америка за всяка привилегия се плаща — например с квитанция за глоба върху предното стъкло. Дръпнах бележката и видях, че е издадена преди пет часа.

И тъй, подходяща кола на подходящо място, а освен това беше стояла тук точно колкото трябва. Махнах с ръка на Джанет и тя веднага дотича. Един бърз оглед разкри, че колата е празна, само на пода до задната седалка лежеше тънко куфарче.

Най-редното и разумното при това положение беше да се обадим на бостънската полиция да прати патрулна кола. Да изчакаме ченгетата, после те да се свържат с прокуратурата, да се установят законни основания за обиск, после да бъде намерен съдия, който да подпише заповед и тъй нататък, и тъй нататък.

Малокалибреният пистолет в джоба на Джанет обаче имаше свое мнение по въпроса. Взе, че изскочи от джоба й, подхвръкна из въздуха и сам-самичък се удари в лявото странично стъкло, което стана на сол. Чудеса, какво да правиш?

Джанет изглеждаше потресена.

— Дявол да те вземе, Шон, та аз съм прокурор! Бива ли да нарушаваш закона пред мен?

И докато ми се караше тъй строго, тя трескаво отключи вратите и пролази на задната седалка.

Аз се вмъкнах след нея. Тя вече беше отворила куфарчето и внимателно вадеше отвътре две папки, като ги хващаше с ръкавите си, за да не остави отпечатъци. Пусна първата на седалката и съдържанието се изсипа.

— Това съм аз — каза тя, сочейки една голяма черно-бяла фотография.

— Много хубава снимка — отвърнах аз.

И наистина беше хубава, както и следващите три, направени под различен ъгъл, с различен фон и различно осветление. Дрехите й също бяха различни. Убиецът явно бе наблюдавал Джанет поне няколко дни.

— Помниш ли кога си носила тези дрехи?

Тя огледа снимките и посочи едната.

— Невероятно, облякох този костюм с панталона точно преди да потегля за Вашингтон. — Тя помълча. — В деня, когато загина Лайза.

Този път и двамата се замислихме.

Под снимките имаше три-четири печатни страници и ние ги подредихме една до друга, като използвахме лактите и ръкавите си. Бяха грижливо отпечатани и номерирани, с безупречен стил, без правописни грешки и тъй нататък. Убиецът явно беше един от ония дрисльовци, дето още в училище пишат по три листа повече, отколкото е поръчал учителят. Никога не съм имал вяра в такива. Бъдещи серийни убийци всичките до един.

Две страници бяха запълнени с грижливо систематизирани лични данни за Джанет: домашен адрес, телефонен номер, марка и номер на личния автомобил, роднини, кратка биография и прочие. Почти всичко на тия страници можеше да се получи от обществени източници, макар самото количество сведения да подсказваше, че имаме работа с човек, който знае къде да търси и какво точно може да получи.

Но следващата страница едва ли беше взета от обществени източници. Посочих списъка с имена и попитах:

— Кои са тези?

— Близки приятели. — Тя изглеждаше ужасена. Посочи няколко имена в долния край на списъка. — Момичето от химическото чистене… инструкторът по гимнастика… личният ми лекар… магазинчето, откъдето често си взимам обяд.

Джанет бутна листовете настрани и остави съдържанието на втората папка да се изсипе върху седалката.

Най-напред изскочи снимка на извънредно чаровен мъж със сив раиран костюм от „Брукс Брадърс“, посягащ да отвори вратата на зелен ягуар.