Частен сектор

4

Сали се върна в кабинета броени секунди след като Сай излезе. Потеглихме на обиколка из фирмата, започвайки от библиотеката, която заемаше една четвърт от седмия етаж. Състоеше се от километри скъпи килими, дървени маси, кожени кресла и солидни етажерки, претъпкани с дебели книги. Някоя грижовна душа бе оформила интериора като английски клуб за джентълмени. Мирисът пък ми напомни за мъжка съблекалня. Взе да ми се повдига.

— Повечето фирми — обясняваше Сали — използват електронни услуги или книги на компактдискове. Ние гласувахме и решихме да си запазим истинска библиотека.

— Защо?

— Въпрос на време. Електронните услуги са извънредно изчерпателни и актуални, но губиш много време, докато се свързваш и изчакваш края на търсенето. Съдружниците това не ги интересува, разбира се. Но за нас, служителите, е много важно.

Всъщност и мен не ме интересуваше.

— Следваща спирка, моля.

Следващата спирка се оказа асансьорът към деветия етаж, където бяха настанени съдружниците. За да подлъжем кабината да поеме в тази посока трябваше да разчитаме на дамата с британския акцент зад бюрото, която държеше ключа. Ама наистина, къде бях попаднал? Както и да е, докато пристъпвахме към бюрото, аз се усмихнах и намигнах, но тя беше твърде добре възпитана, за да забележи. Бронзовата табелка до десния й лакът уведомяваше, че се казва Елизабет. Доколкото знам, почти три четвърти от англичанките носят същото име. Сигурно е много удобно за англичаните, защото ако сутрин зърнат до себе си непознато лице, спокойно могат да кажат: „Добро утро, Лизи“, и в шейсет процента от случаите утрото минава нормално.

— Тук, във вашингтонския офис имаме седем старши и осемнайсет младши съдружници — обясни ми Сали в асансьора. — В Ню Йорк, Филаделфия и Хюстън са два пъти повече. А централата в Лос Анджелис, която се специализира в областта на забавленията и спорта, има три пъти по толкова. Бостън е най-тихото кътче, но нас ни смятат за бедните роднини и работим здравата, за да опровергаем това мнение.

Превод: вашингтонските служители искат повече съдружнически места и по-тлъсти заплати.

Вратата на асансьора се отвори — тук нямаше секретарка, но не липсваха дървени ламперии, разкошни килими и дискретно осветление. Почваше да става досадно. Все същата безвкусица, само в по-друг мащаб. Коридорът представляваше издължен правоъгълник. Всички врати бяха от външната страна, откъм вътрешната нямаше нито една. По тях със стилизирани златни букви бяха изписани имената на съдружниците. Има нещо много шик в това, да ти изпишат името на вратата — знак за солидност, непоклатимост и гарантирана работа. А и няма опасност някой да сбърка кабинета с мъжката тоалетна и да ти опикае стената.

— Всички кабинети са с изглед навън — обясни Сали. — Старшите съдружници гледат на изток, по-новите — на запад.

По средата има заседателна зала и столова. В столовата се допускат само съдружници и клиенти.

Продължихме към коридора на старшите съдружници и тя посочи още няколко врати.

— Ето кабинета на Сай. Следващият е на Харолд Бронсън.

Повървяхме така още доста, като Сали сочеше врата след врата и изричаше разни имена, а аз полагах усилия незабавно да ги забравя. Най-сетне стигнахме там, откъдето бяхме тръгнали — при асансьора.

— Какво е делото, по което ще работим? — попитах аз.

— След малко ще разбереш. С делата се занимават предимно старшите служители, които докладват пряко на съдружниците. — Тя ме погледна и добави: — Ние с теб ще докладваме на Бари Босуърт. Той докладва на Сай. Също като при военните, нали?

Кимнах. Но всъщност цивилните само си мислят, че военните работят така, по този начин го представя Холивуд, а изобщо не е вярно. Никой не ми се бърка в работата, докато не дам повод. Между нас казано, бях готов да се разплача от носталгия.

Отново минахме покрай Елизабет и тя пак ме удостои с кремъчен поглед. Сигурно ми беше хвърлила око, но не смееше да си признае. Англичаните се славят със своята сдържаност в това отношение.

Както личеше по трите димящи чашки, вече сложени върху масичката за кафе, Бари Босуърт ни очакваше. Правеше големи усилия да изглежда гостоприемен, дори излезе иззад бюрото си с идиотска усмивка и рече:

— Добре дошъл, Шон, добре дошъл. Хей, мога да те наричам Шон, нали?

— Вече го направи — отбелязах аз.

Той се изкиска. Изобщо не му беше забавно, но се изкиска. Когато хвърлиш камък в блатото, слухът плъзва бързо.

Между другото, мразя натрапчивата дружелюбност при първа среща. От опит знам, че подобни хора най-напред ти забиват нож в гърба, когато задуха насрещен вятър.

Както и да е, той пристъпи към креслата и попита:

— Е, защо не седнем да се запознаем?

Няколко наблюдения за новия ми шеф Бари Босуърт: малко над трийсет, строен, красив, тъмнокос, с набола тридневна четина според последната тъпа мода. Най-забележителната му характеристика бяха чифт присвити черни очи, в които блестеше хладен разум и още по-хладна амбиция. Носеше лъскав скъп костюм и предположих, че има BMW 760, съпруга и 1,3 деца в най-престижното предградие, а вноската за кола и ипотеката обявяват на всеослушание, че трябва или да стане съдружник, или да си събере багажа и да отведе фамилията в някой по-скапан квартал. Но вероятно прибързвах с изводите за човек, когото току-що бях срещнал. Може би пропусках една-две подробности — например любовница или факта, че беемвето е от серия 5 с амбиция да стане седмица.

Така или иначе, той се приведе към мен и каза:

— Надявам се, че Сали те е развела из фирмата.

— Естествено — потвърдих аз и попитах: — Е, какво е това дело, по което ще трябва да работя?

Той се усмихна.

— Направо към деловата част, а? Времето е пари, нали така?

Изкикоти се, сякаш бях подхвърлил страхотен майтап. Но аз не се шегувах. Той вдигна чашката, отпи няколко строго отмерени глътки кафе, огледа ме и каза:

— Чувал ли си някога за „Морис Нетуъркс“?

Понякога не е зле да подхранваш погрешните впечатления на противника, но аз поклатих глава в случай, че все още не е решил дали да сподели мнението, че съм голям дръвник. Той от своя страна кимна любезно, сякаш беше съвсем естествено един възрастен мъж със собствен телевизор и достъп до вестници никога да не е чувал за „Морис Нетуъркс“. Както казах, адвокатите от големите фирми смятат военните си събратя за идиоти.

— Ами… добре. — Той помълча и предложи: — Тогава защо да не почнем от началото? Преди двайсет години, някъде към средата на втори курс, Джейсън Морис отишъл при декана на Станфорд и заявил, че напуска, защото университетът не може да го научи на нищо ценно. Аз самият съм завършил Станфорд… основен курс и право. Представяш си как са приели подобна наглост, нали?

— Представям си.

— Това не е просто някакъв си университет, Шон, а Станфорд, разбираш ли? — След като разясни тази важна подробност, той продължи: — Постъпил на работа в „Ей Ти енд Ти“ и на двайсет и шест години вече бил първи заместник-президент на фирмата. Но напуснал и се прехвърлил в „Уърлдком“, откъдето го примамвали за директор. После в един прекрасен ден Джейсън Морис просто зарязал и тях, защото не можели нито да му предложат предизвикателства, нито да го научат на нещо.

— Този Джейсън ми се вижда твърде последователен.

— Много забавно — отвърна Бари, но не се разсмя и продължи: — След това постъпил в една нюйоркска частна компания за рискови инвестиции, проявил се много добре и на трийсет и три годишна възраст вече притежавал активи за един милиард долара. През 1995 година продал акциите си и започнал да работи за своя сметка. Имал две много добри идеи: че високоскоростните мрежи са бъдещето на телекомуникациите и че високоскоростните мрежи ще разчитат на оптичните кабели. Други инвестирали в сателити или в начини да се прокарат повече гигабайта информация по медни проводници. Джейсън ги смятал за идиоти. Неговата идея била да изгради глобална мрежа от оптични кабели, която да революционизира индустрията. Репутацията му привличала инвеститорите като леминги.

— „Морис Нетуъркс“ — бързо подсказах аз.

— Същият човек, същата компания. От няколко години насам представляваме интересите му. Ако не броим дейността по банкрутите, която днес носи над половината годишни приходи, той е най-големият ни клиент. Поели сме почти цялата юридическа работа около „Морис Нетуъркс“ и повярвай, това издигна вашингтонския клон в очите на цялата фирма. — Той приведе глава и добави: — За миналата година например хонорарите ни само оттам надхвърлиха петдесет милиона долара.

Да разделим петдесет милиона на двайсет и петимата съдружници от горния етаж. Излиза, че миналогодишните работни места са им в кърпа вързани. А ако изворът продължи да блика, скоро ще увеличат броя на съдружниците във Вашингтон, което дава мотив, яснота и сила на алчния блясък в очите на Бари.

— И какво точно върши вашата фирма за Морис? — попитах аз.

— Нашата фирма, Шон. — Той ми хвърли решителен поглед и ме уведоми. — Тук всички сме един екип.

Тъй ли? Ами тогава дай да си сравним заплатите, мой човек. Но не казах това, а отвърнах:

— Добре… какво правим ние за тази компания?

— Те извършиха двайсетина сливания и покупки на други фирми, за да се доберат до технологиите, от които Джейсън смяташе, че се нуждае за мрежата си. Ние се занимавахме с всичко това. Поехме и грижата за осигуряване на патенти, договори, лицензи, работата с Федералната комисия по комуникациите и Комисията по безопасност на връзките, общите корпоративни въпроси и финансирането, честотите и комуникационните права, движим лобирането пред федералните и щатските власти.

— А какво не правим?

— Много малко неща. Техният служебен юрист се занимава с вътрешните правни въпроси, ние уреждаме външните. Те осигуряват денонощна работа на петима съдружници и цяла армия служители, наели сме и услугите на три чуждестранни фирми.

— А делото, по което ще работя аз?

— Не се нервирай, Шон.

— Не се нервирам, Бари.

— Така е… не се нервираш, естествено — отговори пренебрежително той.

Спогледахме се. Явно не си допадахме и отношенията ни щяха да бъдат трудни. Но той продължи:

— Морис има редица контракти за телекомуникационно обслужване на държавни учреждения, включително Министерството на здравеопазването, образованието и социалните грижи, Министерството на труда, ФБР и три-четири договора с Министерството на отбраната. Наскоро спечели още един контракт за комуникациите на САИМО.

— Службата за авангардни изследвания към Министерството на отбраната?

— Добре. Значи си наясно, че оттам идват най-секретните разработки. Министерството на отбраната обяви конкурс за осигуряване на основни услуги за САИМО — да се създаде връзка между всички учени чрез обезопасена видеовръзка, за да могат да споделят идеите и постиженията си. Морис спечели и двама от неуспялите конкуренти се вкиснаха. „Ей Ти енд Ти“ и „Спринт“ повдигнаха възражения, което си е задължително при подобни случаи. Последната надежда на отпадналите участници е да се опитат да провалят решението. Става дума за големи пари — милиард и двеста милиона в течение на десет години.

Замислих се, после попитах:

— И каква точно е вашата… — Той понечи да ме прекъсне. — Да, де. Каква точно е нашата работа?

— Да се преборим с възраженията. Отчасти чрез съвместна дейност с Министерството на отбраната, отчасти чрез мисионерска дейност в Конгреса, който финансира тези проекти.

Всичко, което бе казал дотук, звучеше логично. Точно затова сме велика страна и Вашингтон е велик град за адвокатите. Всяка година федералните власти прибират от данъци около два трилиона долара. Те трябва да бъдат похарчени и адвокатите се втурват на помощ — пишат договори и тихомълком съдят за нарушаването им когото хванат. Всичко е една огромна борба за кокала, а адвокатите се въртят наоколо да отмъкват трохите.

— Защо избрахте мен? — попитах аз.

— Добър въпрос. Лайза Мороу работеше по същите задачи. Нейните познания за Министерството на отбраната ни бяха много полезни, а тя извлече ценни поуки. Научи много за системата на държавните поръчки. — Той помълча и добави: — Жалка картинка.

— Защо?

— Нали разбираш… работи се с военни и държавни служители.

— Ясно — казах аз и добавих мислено: „Ама че си гадина.“

— Освен това, когато става дума за държавни пари, изниква и грозната муцуна на политиката. „Ей Ти енд Ти“ и „Спринт“ имат дебели връзки.

— И ми е разрешено да работя по тия въпроси? Няма ли опасност от конфликт на интересите?

— Ще те държим извън проблемните области. Никакво лобиране в Пентагона или на Хълма. — Бари се поколеба. — Но определено можеш да се срещаш с юриста на „Морис Нетуъркс“, за да помогнеш при подготовката на делото. — Той остави кафето. — Някакви въпроси?

Естествено, предполагаше, че ще се задържа достатъчно дълго, за да помогна. Явно не беше толкова умен, колкото си въобразяваше.

— Засега не — казах аз.

— Добре. И последното. Тази ужасна униформа ще трябва да се махне. Да, знаем, че това може да представлява финансов проблем, затова ти предлагаме същото, което предложихме и на Лайза.

— И какво ще е то?

— Точно в четири следобед да се явиш в „Брукс Брадърс“. Ще получиш всичко необходимо. Фирмата плаща сметката и ти дава дрехите под наем срещу двайсет долара месечно. В края на годината можеш да ги задържиш. Освен това понякога ще се налага да возиш клиенти, затова си позволихме да ти наемем луксозна кола. Ягуар. — Той ме изгледа самодоволно и добави: — Това са професионални изисквания, недостъпни при твоята заплата.

Втренчих се в него. Той също се втренчи в мен.

— Имам си костюми.

— Не се съмнявам. И сигурно са… хм… елегантни костюми, само че… едва ли отговарят на нашите стандарти за качество. Не можем да си позволим човек от фирмата да се разхожда, облечен като клоун, нали?

— А като жиголо?

Той се разсмя.

— Не се занасяй. Хората, чиито интереси представляваме, не искат да ги виждат с мизерстващи адвокати. Всички нови служители получават същото предложение.

— Вече обсъдихме въпроса с прекия ти шеф — подхвърли Сали. — Всичко е напълно законно.

Какво можех да кажа? Ако приемех, превръщах се в храненик и щях да съм задължен на фирмата. Но явно никой не ме питаше. Затова си замълчах.

Сали ме върна в кабинета ми, където някой идиот бе сложил върху бюрото камара наръчници, висока поне две педи.

— Това са нашите служебни и етични принципи — обясни Сали и като ме изгледа втренчено, добави: — До утре сутрин да ги изчетеш. Ще минеш кратък тест, за да е сигурно, че си усвоил материала.

— Шегуваш се, нали?

— Не, не се шегувам. Такава е практиката. Не успееш ли, ще трябва да изтърпиш три дни лекции.

— А после?

— Повторен тест. Фирмата много сериозно държи адвокатите да познават нейните процедури и етични изисквания.

— Така и трябва. А ако пак се проваля?

— За служителите се полага уволнение. В твоя случай фирмата вероятно ще уведоми армията, че не можеш да изпълниш програмата.

Изведнъж взе да става интересно.

— Наистина ли? — възкликнах аз.

— Да.

Отпратих я набързо и набрах номера на Лайза Мороу, който ми бе дал Клапър. Секретарката отсреща обеща да ме свърже.

След малко в слушалката прозвуча леко раздразнен глас:

— Благодаря за обаждането, но съм напълно доволна от сегашните си телефонни услуги и изобщо не се интересувам от подялба на разходите.

Разсмях се.

— Не трябваше ли да позвъниш преди около шест месеца? — попита тя. — Да ме поканиш на едно питие, на вечеря или нещо подобно.

— Виж какво, ако ми дадеш възможност да обясня…

— Шон, недей… — Чух я как въздъхна дълбоко. — Недей да ме лъжеш.

— Лайза… обиждаш ме. Никога не съм те лъгал — отговорих аз съвсем искрено.

След миг напрегнато мълчание тя изрече:

— Прав си. Беше нечестно от моя страна. Съжалявам.

— И с право — допълних аз. — През последните шест месеца бях в кома. Разправят, че непрекъснато съм повтарял твоето име. Само затова не изключили медицинската апаратура. Аз… Лайза, чуй ме… Дължа ти живота си.

Ново, този път почти нежно мълчание.

— Опитай пак — каза тя.

— Пак ли? Добре. Чух, че излизаш с някого, и не исках да те притеснявам.

Последното беше чиста истина.

Тя се изкиска.

— Да, излизах с някого.

Забележете, че го каза в минало време. И колко лесно изкопчих истината. Леле, страхотен съм.

— Познай къде съм — казах аз.

— Не ме интересува къде си. Трябваше да ми позвъниш. Аз издържам на притеснения.

— Може пък аз да не издържам. Седя в новия си кабинет в една тузарска фирма, наречена „Кълпър, Хъч енд Уестин“.

— Ти ли си новият ученик по програмата за обмен?

— Голям късмет извадих. Клапър разправя, че моята предшественичка си изкарала страхотно. И на мен щяло да ми хареса.

— Лъже. Още не съм му докладвала. — Тя помълча и добави: — Но точно ти… Какви ги върши Клапър?

— Той ме мрази.

— Не те мрази. Според мен мрази фирмата.

— Е, утре ще е много по-малка фирма. Смятам да дойда на работа с пистолета. Вече съм си съставил списък кого да гръмна.

— Мога да ти дам две-три предложения. По какво работиш?

— „Морис Нетуъркс“. Също като теб. Поне така казват.

— Значи си се срещнал със Сай?

— Да не е същият, дето ме скастри за лошото поведение и небрежно подметна, че двамата с Клапър са дупе и гащи?

Тя се разсмя.

— Хлъзгав като змиорка, нали? Ами Бари?

— Да, Бари. Сложил съм го най-отпред в списъка.

— Добър избор. Но не го подценявай, Шон. Той е злобен. И много, много умен. Бил е пръв по успех в Станфорд. Успя ли вече да го спомене?

— Канеше се, но го отрязах.

След ново, по-дълго мълчание тя каза:

— Наистина се радвам, че се обади. Има някои неща, които сигурно си струва да знаеш за „Кълпър, Хъч енд Уестин“.

— Няма смисъл. Предстои ми тест по процедури и етика и ако се проваля, отново отивам в скута на Клапър. Знаеш ли, вижда ми се прекалено лесно. — Но за всеки случай зададох въпроса, който ме интересуваше: — Между другото, след като си на държавна заплата, фирмата взимаше ли от клиентите хонорар за услугите ти?

— Триста долара на час.

— Как мислиш, може ли човек да се провали, защото е твърде морален?

— Точно така се провалят хората — отговори тя и предложи: — Дори бих ти го препоръчала. Можем ли да се срещнем довечера?

— При мен или при теб?

— Дръмънд, не ставай нахален. — Тя се разсмя. — По едно питие на неутрална територия.

— О… разбирам.

— И недей да се цупиш.

— Няма такава работа… Слушай, срещата делова ли ще бъде или за удоволствие?

— Чисто делова.

— О… разбирам.

Настана дълго мълчание. Накрая тя каза:

— Но какво ще стане след питиетата, това вече си е Божа работа.

Разсмях се.

— За съжаление имам да довърша някои задачи, свързани с „Кълпър, Хъч енд Уестин“. Ще ги обсъдим. До Пентагона. На северния паркинг… около девет, става ли?

— Дадено. Оглеждай се за симпатичен и изкусителен млад мъж зад волана на ягуар.

— Непременно — обеща тя и попита: — Ти ли ще си в ягуара?

Ха-ха.

— Виж какво, Шон — добави тя, — съвсем сериозно…

— Да?

— Не ставай глупав… вземи костюмите.

— Добре.

Приключихме разговора и аз се облегнах назад с доволна, жизнерадостна усмивка. Отдавна трябваше да й позвъня. Харесвах я. Харесвах гласа й. Беше от онези гърлени гласове, които разбуждат приятни тръпки в гръбнака. Изкусителен, леко дрезгав глас, заемащ важно място в нейната почти хипнотична власт над съдебните заседатели от мъжки пол. А навярно прелестното лице, разкошните крака и вълшебното дупе също играеха роля. Но аз съм войник от новата армия — дотолкова подкован в политическата коректност, че дори не забелязвам пола на човека отсреща. Така де.

Между нас казано, леко послъгвах — и нея, и себе си може би; продължителното ми туткане и моткане имаше една съвсем първична и основателна причина — страха. С някои жени просто излизаш на среща, изкарвате си чудесно, а нататък може да стане нещо, може и да не стане. С други остава само приятното време — на сутринта си помните имената, не усложнявате работата и всички са доволни. Такива като Лайза Мороу обаче са рядкост и човек не пристъпва към тях, без сериозно да се замисли, защото знае, че ако нищо не излезе, очаква го дълго и мъчително катерене от дъното на много дълбока и мрачна пропаст. Но може би бях стигнал точно до онзи етап от живота, онова ниво на зрялост, онази емоционална плоскост, когато идва готовността за нещо повече. Спомнях си един отдавнашен разговор с мис Мороу, — в който тя каза, че вярва в моногамните отношения, дългосрочното обвързване и узаконеното кастриране като наказание за изневяра. Тогава ми прозвуча като предупреждение. Наистина ли бях готов за това?

Както и да е. И двамата бяхме дали недвусмислено да се разбере, че предишната ни топла колегиална, чисто професионална връзка скоро ще се превърне в нещо повече.