Частен сектор

18

Беше единайсет и половина сутринта от моя първи ден като ревизор, когато Бог ми прати чудодейно спасение. Впрочем централата на „Морис Нетуъркс“ се намира в кула, напомняща трийсететажна бутилка за уиски, разположена съвсем наблизо до шосе 123 в едно предградие на Вирджиния, известно под името Тайсънс Корнър.

Преди трийсетина години група далновидни инвеститори построили на това място голям търговски център, тъй като се намирало на двайсет километра от града, наоколо имало само ниви и терените били евтини. Няколко години по-късно покрай търговския център изникнали три-четири кули с офиси, после втори търговски център, после хотели и още стъклени кули, скоро всички се побъркали и онова, което започнало като обикновена търговска зона, се превърнало в пълноценен град с всичките градски неудобства, каквито могат да създадат идиотският растеж и липсата на планиране. Като земеделски район мястото било наистина много хубаво.

Така или иначе, бях заточен в огромна заседателна зала край дълга маса, обсадена от уродливи представители на двата пола, повечето от които носеха дебели очила и говореха на някакъв неразбираем език. Всички трескаво натискаха клавишите на калкулатори, подмятаха компютърните разпечатки като конфети, бръщолевеха за финансови справки, ограничени продажби и амортизационни разходи и ако имах оръжие, щях да ги разстрелям до крак.

А ако имах само един куршум, щях да гръмна себе си.

Изведнъж вратата се отвори, една млада дама влезе, усмихна се лъчезарно и каза:

— Ако обичате, бихте ли ми помогнали? Търся Шон Дръмънд.

Аз дори леко се обидих, че трябва да пита. Но някой посочи с пръст към нещастния идиот, който седеше в ъгъла с опрян до слепоочието показалец и тренираше руска рулетка.

Колкото до нея, тя беше на около двайсет и пет години, руса, синеока и всъщност тъй абсурдно съвършена, че се зачудих дали диша.

Излязохме заедно в коридора и посетителката ми подаде ръка.

— Аз съм Тифани Алисън, асистентка на Джейсън.

— Ясно. Аз пък съм Шон Дръмънд.

Тя се усмихна.

— Да, досетих се. Джейсън пита дали имате време да обядвате с него.

Косата и очите вече описах; иначе беше висока горе-долу колкото мен, с тъмносин костюм, стегнат в бедрата и бюста, и бях сигурен, че заема място на трийсет и трета страница в най-новия каталог на „Викторияс Сикрет“. Тя обаче ме откъсна от сладките мисли.

— Майор Дръмънд.

— Какво?

— Обяд?

— Ами… става.

— Добре. Тогава позволете да ви упътя.

Докато вървяхме, аз попитах:

— Какъв е поводът?

— Повод? — Тя завъртя очи. — О… питате защо Джейсън иска да обядва с вас?

— Именно.

— Спомена, че ви е срещнал в дома си във Флорида. Направили сте му добро впечатление.

Спомнях си много добре, че впечатлението бе всичко друго, но не и добро, затова отговорих:

— Без майтап?

— О, много беше впечатлен от вас. Каза, че не си поплювате. Джейсън високо цени честността и силния характер.

— Разбирам.

В действителност не разбирах. Но твърдо бях решил да бъда любезен, защото исках мис Алисън да види, че съм съвършен джентълмен.

— Кабинетът на Джейсън е само три етажа по-горе — каза тя. — Стълбището ли предпочитате или асансьора?

— Стълбището. Поддържа във форма, нали?

Тя се усмихна.

— И аз предпочитам стълбището.

Отворих вратата и като истински джентълмен казах:

— След вас, моля.

Всъщност предпочитам асансьорите. Но страшно ми се искаше да й огледам дупето, а в асансьор няма начин.

Тя подхвърли през рамо:

— „Свеж“ беше думата, с която ви обрисува Джейсън. Помълча и сподели: — Позволете да ви разкрия една тайна. Проклятието в живота на Джейсън е, че хората винаги му казват онова, което смятат, че иска да чуе.

— Тоест целуват му задника, защото струва три-четири милиарда долара?

— Да, и така би могло да се каже.

Освен по-очебийните си достойнства Тифани се оказа високо образована, притежаваше разкошна изразителност и страхотно произношение, беше впечатляващо благовъзпитана и знаеше как да се държи. Досущ като френски пудел в човешки образ. Впрочем дупето й определено си заслужаваше три етажа катерене по стъпалата. Тя добави:

— В действителност Джейсън Морис е съвсем нормален. Хората не си представят милиардера като най-обикновен човек, но той е точно такъв.

— Ех, колко е тежък животът, а? — Аз поклатих глава и тя последва примера ми. — Хей, кой е любимият футболен отбор на Джейсън?

— Аз… ами, не съм сигурна дали… Всъщност Джейсън не гледа спорт по телевизията.

— Любимата му бира?

— Джейсън много държи на здравето си и се въздържа от бира. — Тифани се озърна през рамо и каза: — Но ако намеквате, че е сухар, няма такова нещо.

— Тъй ли?

— И дори е известен познавач на изисканите вина. Наскоро във „Вина и Сирена“ имаше голяма статия за колекцията му. Може би сте я чели?

— Не. Но благодаря, че ми напомнихте да си подновя абонамента.

Тя поклати глава и тихичко се разсмя. Напуснахме стълбището и тръгнахме по коридор. После прекосихме комплекс от седем-осем бюра, обслужвани от секретарки, повечето с по два-три компютъра пред себе си, и всичките говореха по телефони или яростно тракаха по клавиатурите. Направо си е за смайване що за човек може да намери работа на цяла армия секретарки и двайсет-трийсет компютъра. Аз имам само една сътрудничка и тя през половината време бъбри по телефона с приятелки. Нямам представа какво прави през другото време.

Продължихме по къс коридор, водещ към лъскава черна врата. Тифани разтвори двете крила и ме въведе.

Помещението бе огромно. Джейсън Морис седеше безкрайно далече в дъното зад гигантско кръгло бяло бюро, отрупано с десетина монитора. Той се озърна към мен, стрелна пръст във въздуха, после продължи да пише и същевременно да говори забързано по секретарската уредба нещо за завишени цени на деривативи, спадащи пазарни показатели и тъй нататък. Само като го гледах, и ми се завиваше свят. Всичко в кабинета беше високотехнологично. Креслата приличаха на гравирани купи. Няколкото големи картини по стените създаваха впечатлението, че някой слон е повръщал боя по платната. Килимът беше на усукани черни и бели ивици, хармониращи с цветовете на мебелировката, сякаш някаква чудовищна зебра бе дошла да издъхне тук.

Моите лични вкусове клонят към традиционното, но този кабинет демонстрираше агресивен свръхмодернизъм, който навярно бе подходящ за една компания, работеща в областта на авангардните технологии. Джейсън изключи уредбата и пъргаво скокна иззад бюрото. Беше облечен с джинси, пуловер и бяла тениска. Аз бях с чисто новия си тъмносин костюм от „Брукс Брадърс“. Чувствах се като идиот. Отново.

— Шон, радвам се да те видя пак — каза той и протегна ръка. — Радвам се, че успя да се откъснеш от работата заради мен.

— Е, изборът никак не беше лек. Страшно се изкушавах да хапна поредния сандвич в зала, пълна със счетоводители.

— Наистина ли?

— Бяха ми обещали да си поговорим за митническите тарифи и валутните индекси.

Той се разсмя.

— Тежко се живее там долу, а?

Докато си бъбрехме, той бързо ме насочи към стъклена маса в другия край на помещението. Меката седалка едва бе изсъскала под задника ми, когато черните врати стремително се разтвориха и дотичаха двама сервитьори с количка. Изумително.

— Надявам се да не възразиш, че поръчах и за теб — каза Джейсън. — Струваш ми се класически тип „месо и картофи“.

Не бях сигурен как да тълкувам последното.

Така или иначе, седнахме и се спогледахме, докато сервитьорите бързо подреждаха покривчици, прибори, чинии и солници. Хрумна ми, че Джейсън е бързак — един от ония типове, дето се раждат с амфетамин в задника. Хрумна ми още, че съм тук не защото Джейсън ме смята за симпатяга, когото иска да опознае. Неговите представи за дълбоко и дълготрайно приятелство сигурно се изчерпваха с размяната на визитни картички.

Преди още сервитьорите да се отдръпнат от масата, Джейсън вече режеше месото си. Трак-трак, прецизно като в японски ресторант. Невероятно.

Той вдигна очи и каза:

— Между другото, допадна ми твоята идея за подход към онази история с Наш. „Спринт“ и „Ей Ти енд Ти“ ще се побъркат.

— Да се надяваме.

— Дано. Залогът е много голям. — Той ме посочи с вилицата си и добави: — Странно, че никой друг не се сети. Сигурно е заради опита ти в наказателното право.

— Как така?

— Накарай обвинителя да докаже всичко… нали така разсъждавате там?

— Понякога… освен ако подозираме, че наистина може да го докаже.

Той се вгледа за миг в мен, после се изкиска и каза:

— Наш беше изцяло вън от играта. Но отрицателно твърдение не може да се докаже, нали? — Преди да отговоря, добави: — Всъщност не те повиках да си говорим за Наш.

— В такъв случай какво ще обсъждаме?

— Теб. — Той помълча, после каза: — Впечатляваш ме.

— Тогава не би било зле да кажеш една-две добри думи на моя шеф. Той ме мрази.

Джейсън пак се изкиска.

— Ще сторя нещо повече.

— Какво?

Той пъхна между устните си две резенчета пържола и трябва да ви кажа, че съм виждал питони да дъвчат по-дълго. После каза:

— Бихме искали да обмислиш едно предложение. Да работиш за нас.

— За нас?

— Да, за нас… За „Морис Нетуъркс“. Джесика вече цяла година търси свестен юрист. Смята, че си съвършен.

— Продължавай.

— Всичко е много просто. Джесика открай време не е доволна от твоята фирма. Понякога се справят добре, но според нея липсата им на опит с наказателното законодателство ги прави късогледи.

— Който живее в тропиците, не си купува зимно палто. Какво те кара да мислиш, че ти трябва специалист по наказателно право?

Джейсън остави ножа и вилицата. Чинията му беше напълно празна. Аз едва дъвчех третата хапка.

— Не е ли вярно, че адвокатите по криминални дела имат по-различно мислене? — попита той.

— Сигурно.

Преди Джейсън да продължи, черната врата пак се разтвори и дотича сервитьор с нова количка. Върху нея се извисяваше грамадна шоколадова торта.

Джейсън посочи тортата.

— „Тъмната страна на Луната“. Правят я в една пекарна в Ню Джързи, наречена „Класически десерти“. Собственикът й е гений. Сам произвежда автентичен белгийски шоколад. Опитай. Изяждам по две на седмица.

Както споменах, богатите наистина имат странни навици. Пълна загадка бе как сервитьорът усети да влезе точно в мига, когато Джейсън остави вилицата. Докато човекът светкавично разчистваше масата и слагаше по парче торта пред двама ни, аз се озърнах за скрита камера. В този кабинет светът се въртеше на бързи обороти. Побързах да посегна към тортата, за да хапна поне малко, преди Джейсън отново да ме остави с празни ръце. Имаше право — тортата беше страхотна.

— Шон, трябва ни твоят начин на мислене — каза той. Понякога ни се налага да провеждаме вътрешни разследвания — злоупотреби, дребни кражби и тъй нататък. Ти ще се заемеш с това.

— И за такава работа ви трябва адвокат на пълно работно време?

— Джесика смята, че ще е от полза. — Той метна в устата си още две хапки от тортата и добави: — Всъщност ми трябва твоята гледна точка спрямо корпоративните въпроси и преговорите.

— Нито разбирам нещо от тия работи, нито ме интересуват.

— Дотук се справяш чудесно. Ако твоята идея за отбиване на протестите излезе успешна, значи ще си помогнал на компанията да печели до три милиарда годишно.

Тортата отпадна от дневен ред, Джейсън отдръпна стола си назад и продължи:

— И тъй, ето го предложението. Хиляда акции като премия за постъпването. Според днешните котировки това са около сто и трийсет бона. Заплата петстотин хиляди с възможност за премии до петдесет процента. Тригодишен договор и ако аз го наруша, продължаваш да получаваш пълна заплата до края на срока, но без премиите.

Зави ми се свят. Това беше десет пъти повече отколкото получавах, а с премиите — петнайсет.

Джейсън с усмивка се вгледа в лицето ми.

— След няколко години ще бъдеш богат човек, Шон. Глупаво би било да се откажеш.

— Правото не е само трупане на пари — смънках неубедително аз. — Ще трябва да си помисля.

Той поклати глава и се разсмя.

— Знаеш ли, точно такива ценности и принципи търся. Погледна часовника си и добави: — Хей, трябва да бягам. Имам среща с клиенти, иначе с радост бих си побъбрил още малко за тия неща. Предлагам ти страхотна сделка… помисли си.

Той скочи от стола и се устреми към флотилията от монитори върху бюрото. Обядът — доколкото можеше да се нарече обяд — очевидно бе свършил и аз послушно поех към вратата. Озърнах се през рамо и го видях как тича от екран на екран, вглежда се във всеки и търси… Бог знае какво.

Излязох и заварих Тифани да ме чака пред вратата.

— Брей… пет минути! — възкликна тя. — Май наистина си допаднахте. Обикновено гостите изхвръкват още на третата.

Поклатих глава.

— Да те поканя ли на обяд?

— О, боже. — Тя вдигна съвършената си ръка и се плесна по съвършеното чело. — Забравих да те предупредя да се храниш бързо, нали?

— Не се вълнувай. И без това нямах шанс.

— Както всички останали. — Тя се разсмя, после каза: Джейсън ме помоли да те разведа из компанията. Каза, че може да постъпиш при нас, затова да ти изясня с какво се захващаш.

Ощипах се. Така де — най-напред почти свръхестествената мис Тифани Алисън се появява, полюшвайки изумителното си дупе, после имам възможността за светкавичен обяд с милиардер, получавам потресаващо предложение, а сега и обиколка, водена от тази оживяла двойница на куклата Барби. Точно с надеждата за такива дни Шон Дръмънд става сутрин от леглото.

Докато вървяхме обратно към асансьорите, аз я попитах:

— Е, Тифани, за какво са всички онези монитори по бюрото му?

— Нали знаеш с какво се занимаваме?

— В общи линии.

— Три от онези монитори са свързани с агенция „Блумбърг“. Джейсън силно се вълнува от ставащото на Уолстрийт. Нашите сделки и преговори се водят чрез акции, служителите ни масово инвестират в компанията, тъй че Джейсън грижливо държи под око цените.

— Да не би и повечето пари на Джейсън да са в акции?

— Да, така е.

— Много ясно, че е така. А останалите монитори?

— Пет от тях следят комуникационния поток по нашите мрежи. Два са за потока по интернет, а останалите три следят специалните мрежи като тази по договора с Министерството на отбраната, който сключихме миналата година.

— Какво го вълнува това?

— Ние сме като транспортна управа. Трябва да знаем откъде идва движението и накъде отива. Наблюдавайки тези монитори, можем да отклоняваме по-натоварените потоци към други оптично-влакнести линии, за да избегнем задръстванията.

— Той да не е вълшебникът от Оз?

— О, боже, Джейсън не се занимава с това. — Тя се разсмя. — Всичко се върши чрез маршрутизатори и комутатори. Той просто обича да вижда, че системата функционира ефикасно. Последните два екрана са за конферентна видеовръзка. Оттам най-вече си изкарваме хляба, там е и бъдещето на нашата корпорация, затова той ги използва за всички вътрешни дела.

Бяхме слезли десет етажа по-долу и вратата на асансьора се отвори към огромна сумрачна зала. Температурата спадна с десетина градуса. Стотина души седяха на пост зад контролни пултове. На стените имаше три големи екрана, по които примигваха потоци от данни. На четвъртата стена нямаше нищо освен сиви метални кутии с излизащи от тях дебели снопове проводници. Очаквах всеки момент да пристигне с валсова стъпка самият Дарт Вейдър и да даде заповед за унищожаване на вселената.

— Оперативна зала номер шест — обясни Тифани, — където работим по договорите с авиацията. Девет от най-големите авиокомпании ни използват като основен доставчик на интернет и бази данни. — Тя посочи машините до стената. Хвърлиш ли бомба тук, цялата американска въздушна индустрия ще спре да работи.

Изведнъж ми се прииска да носех бомба.

Тифани пристъпи до един от пултовете.

— Тук седи Марк, представител на отдел „Клиенти“. Ако от „Америкън Еърлайнс“ искат да знаят например защо тяхно послание до търговец на резервни части не е получило отговор, Марк изяснява проблема.

— Значи можете да четете информацията на всекиго?

— Разбира се. Всеки клиент и всяко известие се кодира, затова Марк го извлича обратно от сървъра. Обикновено излиза, че е било пратено на погрешен адрес или пък операторът в авиолинията го е кодирал неправилно.

— Какъв е обемът на бизнеса? — попитах аз.

— Три милиарда за последното тримесечие. През същия период на миналата година бяха два милиарда и шестстотин милиона. Не е зле, като се има предвид скапаната икономика. Разполагаме с най-добрата технология на планетата и най-мотивираните сътрудници.

— Защо са най-мотивирани?

— Защото вярваме в Джейсън.

— Ясно — кимнах аз и попитах: — А ти защо вярваш в Джейсън?

— Ами… той просто е… изключителен. През последните четири години цялата телекомуникационна сфера се сгромолясваше. Десетки компании не издържаха и фалираха. Оцелява най-приспособеният, а ние сме не само най-приспособените, а дори носим печалба и се разрастваме. Джейсън е гений. — Тя се вгледа в изражението ми и каза: — Но ти си скептично настроен, нали?

— Засега се въздържам от преценки.

— Нямам нищо против. Ще поръчам да ти доставят пакет сведения с годишния ни финансов отчет и информации за компанията. Прочети ги. Ако още се „въздържаш от преценка“ или имаш въпроси, позвъни ми. Ще си поговорим… да речем, утре на обяд?

Би било неучтиво да не измисля поне няколко въпроса за обсъждане с мис Тифани.

Продължихме обиколката, посетихме още няколко оперативни зали и накрая стигнахме до изложбата на продукт, за който Тифани ми обясни, че представлявал революционна система за компресия и декомпресия на видеосигнали. Милиардите битове информация — гласове, изображения или каквото и да било — се смачквали в нещо като дигитална машина за пресоване на отпадъци, после се превръщали в светлина и прелитали по оптичната линия, а в другия край системата измъквала от компютъра всички тия пресовани битове и ги възстановявала в предишната им безупречна свежест.

Поне аз така разбрах лекцията, но обикновено такива беседи ме отегчават до сълзи. Цялата тази дигитална епоха е пълен боклук… искам да кажа, великолепна, нали? Без нея нямаше да гледам футболни мачове по телевизията в неделя следобед. Само ми спестете скапаните подробности, ако обичате. Но онова предложение за седемстотин и петдесет бона годишно в заплата и премии определено повдигна интереса ми към технологичната тема. Присъствието на Тифани пък ми повдигаше нещо съвсем различно.

Но всичко хубаво си има край и ето че тя отново ме върна в заседателната зала. Обещаният пакет сведения пристигна след малко и ми осигури с какво да се забавлявам, докато наоколо всички счетоводители дрънкаха безспир.

В четири следобед вратата пак се отвори и аз надигнах глава с надеждата да видя новата си приятелка. Но не беше Тифани, а момичето от приемната на партера, придружаващо грозен дребосък, който удивително приличаше на Даниъл Спинели в много лошо настроение.