Частен сектор

22

Още един ден в ада.

По-точно късен неделен следобед, чудесен ден, повторно циганско лято, слънчевите лъчи струят през прозорците, калкулаторите тракат, а в края на масата трима счетоводители обсъждат разпалено подробностите по някакво партньорство с тайнствена фирма на Бермудите.

Отвъд стените целият град и предградията преживяваха колективен епилептичен пристъп. Убиецът от Лос Анджелис, както го кръстиха, бе прескочил две вечери без убийства. Избуяваха всевъзможни теории. Може би се е наситил. Може би тепърва ще открият труп със строшен врат. Може би следващата му жертва е сред множеството жени, решили в пристъп на паника да си вземат внезапна почивка, и сега е принуден да дебне подходяща заместничка.

Вашингтонските телефони бяха претоварени от обаждания на родители до дъщери и от приятелки, които си звъняха взаимно, за се уверят, че още са живи. В полицейските управления се сипеше порой от молби да проверят дали всичко е наред с разни млади жени, пропуснали да вдигнат слушалката. Беше открита гореща линия и по нея идваха стотици фалшиви тревоги и съобщения за съмнителни типове.

По принцип серийните убийци са явление на запада. В Калифорния и северозападните градове изникват като по часовник. Една седмица е вампирът от Сиатъл, който сече ръце, следващата — изродът от Сан Бернардино, който подпалва проститутки. Откакто Чарли Менсън вся страх в сърцата, обединеното гражданство реагира с примирен ужас и постепенно привиква.

От време на време изниква по някое чудовище във Филаделфия, Чикаго или Ню Йорк. Но ако не броим онзи случай със смахнатия снайперист, Вашингтон остава почти незасегнат. Смятаме се за столица на хероиновите войни, терористичните самолети, Уотъргейт и Моникагейт. Имаме си проблеми колкото щеш — серийните убийци не са добре дошли.

Градът беше изпаднал в истерия и медиите забиваха пирони в сърцето му. Новинарските канали бясно търсеха пенсионирани психолози от ФБР. Предната вечер по „Нощна линия“ пуснаха цял час специално предаване с един, който заяви, че преди три години работил по случая в Лос Анджелис, че сега категорично виждал почерка на същия тип, че онзи бил най-коравият убиец, с когото някога се е сблъсквал, че променял схемите и подходите си в зависимост от жертвата, че се възбуждал от чуждия ужас и че най-вероятно е неженен, необщителен и неуверен. Добави, че при едно от отвличанията двама свидетели зърнали убиеца от Лос Анджелис; според описанията им бил нисък, някъде към метър и шейсет и пет, мускулест като бивш борец или гимнастик, широкоплещест, с масивен врат и дълга черна коса, вързана на опашка.

Но всички тия шумотевици и вълнения ставаха извън залата. Вътре дори мухите мряха от скука.

Аз си седях като вцепенен на стола в ъгъла и сънливо обмислях възможностите. Седемстотин и трийсет бона годишно. Сто и трийсет бона премия при постъпването. Почти милион само през първата година, а Тифани вече два пъти ме води на обяд, за да превъзнася „страховитите“ преимущества на компанията — здравна осигуровка, варианти за ежегодно придобиване на акции, безплатна храна, с две думи, най-доброто, което може да предложи частният сектор. На втория обяд тя сложи ръка върху моята, запърха с ресници като плаха кошута и лукаво намекна, че може да има и други странични плюсове.

Е, това вече е приказка.

Откровено казано, в мислите си бях отминал въпроса „дали“ и се отдавах на фантазии, свързани с думичката „какво“ — какво ще правя с парите и какво точно ще сторя на Тифани.

— Извинявай.

Вдигнах глава. Една счетоводителка на име Марта, същинска мелница за числа, протягаше към мен някаква папка и се взираше в лицето ми. Имаше механичен глас — отсечен, безизразен и метален, какъвто може да се очаква от робот в женска форма.

— Доколко си запознат със задграничните ни партньори? — попита тя.

Шегуваше ли се? Дотук счетоводителите ми бяха поискали правно решение по три въпроса. Моят принос беше да съставя кратко резюме на всяко питане и да го пратя по факса във фирмата, където все на някого щеше да му пука повече, отколкото на мен. Тия прояви на обезпокоително невежество и пълна апатия не бяха останали незабелязани. Никой в залата не ме взимаше на сериозно и това ме устройваше идеално.

— Ами срещал съм се с няколко германки.

От гърлото й избликна бълбукащ звук.

— Не, глупчо. Не това имах предвид.

— А какво имаше предвид, Марта?

Тя отговори:

— Много фирми сключват външни партньорства, за да получат общ достъп до дадена област, да споделят маркетинговите усилия или да инвестират съвместно.

— Продължавай.

— „Морис Нетуъркс“ има партньорство с една фирма от Бермудите, наречена „Гранд Вистас“. Договорът е сключен преди две години.

— Бил съм на Бермудите — услужливо подсказах аз.

— Тогава сигурно знаеш, че са много популярно място за подобни партньорства. — Развълнувана от темата, тя намести очилата си. — Либерална финансова политика, приятелски настроени банки и никакви данъци — идеална среда за бизнеса.

— Точно затова бях на почивка там.

Тя поклати глава.

— Твоята фирма е извършила правната подготовка за партньорството с „Гранд Вистас“. Обединение с цел инвестиции.

— Много ясно. Сега знаеш защо ги свързахме. — Тя май доста се впечатли от моя отговор, докато не попитах: — Какво означава това, по дяволите?

— Означава, че между „Морис Нетуъркс“ и „Гранд Вистас“ протича обмен.

— О… вярно. И аз опитах да заменя малко слюнка с ония германки. Нали разбираш, оттам може да се премине към даряване на органи… но всъщност това не те интересува, нали?

Тя извъртя очи към тавана.

— Говоря за замяна на акционерни дялове и мрежови капацитети. Според Общоприетите счетоводни принципи замяната на капацитет позволява на двете компании да разглеждат сделката като продажба и да отчетат незабавни приходи.

— И законно ли е?

— Да… Точно това казах.

— О…

— Доколкото знаем, „Гранд Вистас“ е холдингова компания с участие в няколко задгранични телекомуникационни компании. При замяна на капацитет компаниите се задължават да си осигурят взаимен достъп до комуникационните мрежи на всяка от тях.

— И това е важно, защото…?

— Тия взаимоотношения са от огромно значение за „Морис Нетуъркс“. Миналата година компанията е отчела триста милиона приходи от „Гранд Вистас“.

Добре де, всичко това беше много увлекателно, но умът ми вече се рееше назад към догадките как би изглеждала Тифани без ония нелепи дрехи, които я караха да носи на работа.

— Още дълго ли ще трае беседата?

Марта пристъпи от крак на крак.

— За първото тримесечие на настоящия данъчен период „Морис Нетуъркс“ отчита суап операции с „Гранд Вистас“ за около осемдесет милиона. Предполагаме, че партньорството остава в сила.

— Да?

— Трябва да знаем колко ще трае. Твоята адвокатска фирма е подготвила договорите.

Ама че досада. Тъй като беше неделя, другите служители от фирмата вероятно играеха голф или тайничко се промъкваха да зяпат стриптийз — кой каквото си харесва.

— Не може ли да изчака до утре? — попитах аз.

— Само ако ни дадеш два дни отсрочка. Очевидно не можем да приключим с прогнозата за приходите, ако не знаем колко ще трае договорът.

Да, очевидно. Тръснах глава и отидох до батареята телефони в ъгъла. В куфарчето си имах списък с домашните номера на всички от фирмата и сега се свързах с лъскавата къща на Бари в лъскавото предградие.

Отговори ми женски глас:

— Джесика Босуърт. С какво мога да ви услужа?

Имаше североизточен прогимназиален акцент, според мен леко хленчещ, което подсказваше, че страда от самоубийствена депресия заради скапания си брак, а съпругът й е с малка патка и нощем се напикава. Понякога прекалявам с догадките. Някъде в къщата ревяха хлапета. Не ги упреквах, като знаех кой е баща им.

Представих се и я уведомих, че трябва да разговарям със съпруга й. Минаха почти две минути, преди Бари да се обади. Той обясни, че двамата с жена му посрещали гости за рождения ден на детето, избрал съм страшно неподходящ момент и дали няма начин да приключим по-бързо. Дадено, казах аз, после обясних какво искат счетоводителите и той отговори:

— Няма проблеми. Лично подготвих тия договори и преговарях по сделката. Запознат съм с цялата работа до най-малки подробности.

— Знаех си, че теб трябва да търся, Бари — казах аз и попитах: — Е, каква е същността на договора?

— Кръстосани инвестиции и суап в използването на мрежите.

— Срок на договора?

— Четири години с възможност за подновяване. Договорът е подписан преди две години, тъй че остава в сила поне още две.

— При какви условия могат да се оттеглят партньорите?

— Няма условия. Не е предвидено в договора.

— Няма условия… не е ли малко необичайно?

Детският глас продължаваше да реве. Бари ми напомни:

— Дръмънд, нямам време. — Чух нетърпелива въздишка. Сега да не си станал експерт по търговски договори?

Обожавам да ми изтъкват колко съм некадърен.

— Попитах те не е ли малко необичайно — повторих аз.

— И двете… — Хлапето запищя толкова силно, че Бари трябваше да повиши глас. — Ъъъ… и двете компании са много доволни от споразумението. Недей да се тревожиш, става ли?

Не се тревожех. Всъщност пет пари не давах за договора. Но беше неделя следобед, а аз киснех в тази зала и с тия хора, защото Бари ме прати тук. Колкото до хлапето, сигурно беше напълнило гащите до пръсване и трескаво дърпаше крачола на баща си. С леко усилие мога да стана голям досадник. Дори без усилие.

— Добре, значи нареждам на всички да си вървят по домовете до утре, когато ще ти е по-удобно да отговориш на въпросите ми.

— Майната ти.

Леле, колко забавно ставаше. Женски глас крещеше отнякъде с нарастващо възмущение:

— Бари… Бари!…

— Хей, знаеш ли какво? — започнах аз. — Току-що ми хрумна цял куп въпроси, на които трябва да отговориш веднага. За начало…

— Мътните да те вземат, Дръмънд! Не се бъзикай с онзи договор. Разбра ли? Не знаеш в какво се забъркваш, по дяволите.

— Тъй ли?

— Ъъъ…

Хлапето вече виеше пронизително, а жена му крещеше с всичка сила. Бари се помъчи да ги надвика.

— Всичко е напълно законно. Дого… Млъквай веднага! — изрева той и продължи: — Договарящите страни одобриха условията. Това е всичко, което трябва да знаете и ти, и счетоводителите.

— Защо казваш, че договорът е законен?

— Не. Аз… ъъъ… просто исках да кажа, че партньорството е… ах, майната му… — Той дълбоко си пое дъх, после се изкиска. — Хей, Шон… приятел, старая се да ти помогна.

Той пак млъкна, а гласът на хлапето скочи с две октави нагоре и Бари сигурно закри слушалката с длан, но не много успешно, защото ясно чух силен плясък и неговия приглушен вик:

— Млъквай, че ще те вземат дяволите, малко чудовище!

Олеле! Бях планирал да връча на Бари наградата „Образцов татко“, но май се налагаше да размисля. Изведнъж се разлая женски глас и чух как Бари лае на свой ред със същата злоба. Отчетливо различих думите „кучка“ и „мръсник“, сетне някъде се затръшна врата.

Тишина.

След малко Бари каза:

— Никой никого не е карал насила, Дръмънд. Всичко е съвършено законно, разбра ли, по дяволите? „Морис Нетуъркс“ отчита приходите по договора с приложение към годишната декларация за КЦКБ. Схвана ли? А сега кажи на счетоводителите да попълнят скапаните прогнози.

Не бях изразил ни най-малко съмнение в законността на партньорството. Бари сам повдигна въпроса.

— Хей, приятен ден — казах аз.

Връзката се прекъсна.

Интересно… Всъщност Бари не бе признал нищо. Напротив, отричаше категорично. Проблемът беше, че никой не го караше да отрича каквото и да било.

Сигурно се питате защо. И покрай това не забравяйте, че кристално чистото име на Шон Дръмънд щеше да бъде лепнато най-отгоре в списъка на отговорните за ревизията. Ако по-късно някоя част от нея се окажеше фалшифицирана или недостоверна, КЦКБ и Американската адвокатска асоциация щяха дружно да ме скалпират. Дали пък Бари не искаше да надзиравам ревизията точно защото бях некомпетентен?

Е, засега подобна догадка изглеждаше пресилена. В момента Бари беше подложен на натиск и стрес, а както вече казах, понякога прекалявам с догадките.

Или може би не.

Отидох при Марта и я светнах, че заедно с приятелчетата си може смело да прогнозира поне още две години живот на бермудското партньорство.

Тя кимна, а аз се върнах в ъгъла да размишлявам.