Частен сектор

26

Ан Каръл все още не се бе появила в новините. Но той не се съмняваше, че след час името й ще стане гореща тема из селските магазини, старческите кръжоци по ръкоделие и полицейските участъци в цялата страна. Невероятно, какво й е сторил онзи звяр, щяха да казват хората, кършейки ръце с нескрит ужас.

Ако Фиорио бе привлякла вниманието заради своята слава и популярност, то болката, причинена на жестоко обезобразеното тяло на Ан Каръл, щеше да принуди цялата нация да скръцне със зъби и да ревне: заловете мръсния убиец.

Много противно, но трябваше да го стори точно по този начин. Той пръсна още една доза препарат върху огледалото и енергично затърка, за да изчисти всяка следа от слюнка или паста за зъби, плиснала някога върху стъклото. Това беше шестото почистване. Но в края на краищата той бе прекарвал толкова време пред огледалото, че не си струваше да допусне грешка точно сега. При нивото на съвременните технологии ДНК можеше да се събере дори от връхчето на карфица. Холът беше приключен — изстърган неколкократно до последния сантиметър с най-добрите разтворители, продавани на пазара. Гардеробът — безупречен. Кухнята искреше от чистота. Дори бе наел голяма прахосмукачка и четири часа обикаля с нея насам-натам, за да събере и най-дребната прашинка. Торбите с боклука изхвърли в кофите за смет до един търговски център на пет километра оттук. Дрехите, които бе носил през последните три седмици, чаршафите, на които бе спал, всичко бе отнесено и изгорено. Велосипедът беше заровен на два метра дълбочина сред гората.

На безупречно чистата маса в хола лежеше новичко куфарче и вътре бяха последните две досиета. Следващото убийство обаче нямаше да бъде извършено в този град. Беше планирал да подгрее тук напрежението по всички възможни начини, а после да я очисти другаде. Смъртта й щеше да бъде различна и никой нямаше дори да допусне някаква връзка със страховития убиец във Вашингтон. Пък и това не беше нейният град, нали? Идването й тук не влизаше в плановете му и той го приемаше като ужасно неудобство. Е, просто трябваше да намери начин да я привлече другаде.

По сутрешните новини бе чул, че на двайсетина километра от Вашингтон край стария път до канала са открили трупа на Джон Негропонте, студент от университета „Джордж Уошингтън“. По окаяното състояние на велосипеда и смъртоносната дупка в главата му полицаите съдеха, че е карал твърде бързо, загубил е контрол и се е блъснал в дърво. Нещастна случайност; вероятно е налетял на дупка и шлемът му някак е паднал. В университетския параклис бе планирана траурна церемония; поканваха се всички желаещи.

Две от трите коли под наем бяха оставени на паркинга до хотела, старателно изчистени, с отключени врати и ключове под килимчето пред волана. След три часа двама сътрудници щяха да ги откарат обратно на агенциите във Филаделфия. По това време той вече отдавна щеше да е изчезнал отвъд Болтимор и да кара последната кола към Бостън за следващото убийство.

Още два-три дни столицата щеше да се пита със затаих дъх къде ще е следващият му удар. След седмица ФБР и ченгетата щяха да почнат да се чешат по главите. Върху дланите на жертвите бяха надраскани цифри, обещаващи десет жертви. Убиецът от Лос Анджелис бе обещал пет и устоя на думата си. Психолозите им бяха казали, че той възприема това като извратена борба на умове и ще заложи всичко, за да спечели.

Те сами се залъгваха със собствените си процедури и методи, затова винаги оставаха изумени, когато убиецът не играеше по правилата, които му приписваха.