Частен сектор

3

Силно дрезгавият глас изрече по телефона:

— Името ми е Сали Уестин. Възложено ми е да ви поздравя с добре дошъл в „Кълпър, Хъч енд Уестин“. — Тъй като не отговорих веднага, тя подсказа: — Фирмата, за която работите.

Часовникът все още сочеше четири и половина сутринта.

— Вие знаете ли кое време е? — попитах аз.

— Разбира се. А вие знаете ли къде се намираме?

— Сигурен съм, че е написано в телефонния указател.

— Чудесно — отвърна тя. — Потърсете ме, като пристигнете. Съдружниците идват в осем и не е зле да ги изпреварите. Не водим сметка кой кога идва… но се забелязва. А вие навярно искате да направите добро впечатление от самото начало.

Ами да, точно това исках. Добре, че ми го напомни. Оставих слушалката, превъртях се и затворих очи.

В осем и половина пуснах телевизора, оставих Кейти и нейната банда да ме бомбардират с кипналата си жизнерадост, после дадох и на Даян шанс да се пробва в битката за място в класациите, минах през душа, избръснах се и тъй нататък.

Нека ви обясня защо не исках да се включвам в онази програма. Аз обичам армията. Там ми е мястото. Както казват редовите войници, ЕВС, което в зависимост от моментното настроение се превежда като „ела да видиш свят“ или „ега ти военната скука“. В някои дни означава и двете. Е, какво още да кажа — интересна работа, простичко облекло, добре уреден свят и чувство, че служиш на висш идеал. Прекалено съм сластолюбив, за да бъда свещеник, тъй че друго не ми остава.

Освен това има огромна пропаст между света на военното и на гражданското право, особено когато става дума за добре смазаната машина на корпоративното законодателство. Ние не въртим игрички с хонорарните сметки, не увъртаме, не се подмазваме на клиентите, нито пък се борим за тях и което е най-печално — не получаваме чекове с тлъсти премии за Коледа. И все пак горчивият опит ме е научил, че мнозина юристи от големите фирми ни гледат отвисоко. Смятат ни за малоумници на държавна издръжка — малодушни, лениви и лишени от интелектуална мускулатура. Но това изобщо не ме стряска; те пък всички са разглезени и високомерни гадини с незаслужено високи доходи.

Що се отнася до уверенията на Клапър относно Лайза Мороу и нейните преживявания във фирмата, генералите не лъжат, но понякога истината пресича устните им под най-странни форми. Казват ли например: „Ония взводове току-що се опитаха да превземат върха и ги направиха на кайма, а сега Господ да ви благослови, момчета, вървете и с вас да се случи същото“? Не, ще изтърсят някоя тъпотия от сорта: „Вие сте най-добрите войници на този свят и затова ви избрах за великата чест да превземете онова ниско, зле отбранявано хълмче.“

Знаех какво ме очаква: ъглова стаичка някъде в сутерена, където цяла година да броя колко кламери харчи на ден една адвокатска фирма. А в края на годината щях да получа почетна табелка, на която името ми е изписано грешно, защото с изключение на портиерите никой в скапаната фирма няма ни най-малка представа кой съм и какво правя там.

И последно, Клапър не е чак толкова хитър, колкото си въобразява. Както повечето генерали умее да притиска картите до мундира си и както повечето юристи сръчно прикрива истината. Между нас казано, леко се засегнах, задето си въобразяваше, че ме е заблудил. Явно имаше някакъв по-общ план и нещо ми подсказваше, че в крайна сметка Шон Дръмънд ще се озове зад бюро в Пентагона в Отдела по договорите, където да преговаря по споразумения за наем на бази, оръжейни поръчки и други неописуемо вълнуващи начинания.

Разбирам, все някой трябва да го върши. Но не и аз, много благодаря.

Както и да е, въпросната фирма се оказа разположена на Кънетикът Авеню, недалече от Белия дом — квартал, прославен с изисканите си ресторанти, претовареното движение и потресаващите наеми. Намерих подземен гараж, паркирах и се отправих към девететажната сграда, където едно табло на стената до асансьора уведомяваше, че фирмата заема горните три етажа. Това осветляваше първия въпрос. Фирмата беше голяма. Отговаряше и на незададения въпрос — фабрика за пари.

Асансьорът се отвори на осмия етаж и този факт бе подчертан по най-впечатляващ начин — ламперия от полиран махагон, дискретно осветление и златни букви, възвестяващи гордо от отсрещната стена: „Кълпър, Хъч енд Уестин“. Излязох от асансьора и повърнах на килима. Не бе, само се шегувам.

Наоколо бяха пръснати и няколко кожени канапета с бронзови кабарчета, масички, лампиони, морски пейзажи и една привлекателна дама на средна възраст, настанила добре облечения си задник зад дълго дървено бюро, която незабавно запита:

— Мога ли да ви услужа?

Говореше отсечено, с аристократичен британски акцент, който отлично подхождаше на обстановката.

— Можете — отговорих аз. — Сали Уестин.

— Името ви, сър?

— Дръмънд.

Жената притежаваше една от ония шантави телефонни уредби. Натисна бутона, прошепна в микрофончето нещо и след това ме осведоми:

— Седнете, ако обичате. След малко мис Уестин ще дойде да ви вземе.

Усмихнах се и я попитах:

— Хей, знаете ли онзи виц за корпоративния адвокат, дето умрял? — Тя не прояви интерес, затова си отговорих сам: — И аз не го знам, ама започва добре.

Леко раздразнена, тя сподели:

— Всъщност в момента съм доста заета.

Посочи ми стол, после натисна един бутон и се престори, че разговаря с някого.

Седнах. Очевидно това място се нуждаеше от разведряване. Наоколо сновяха служители, предимно мъже, надути и самодоволни с костюмите си за по две хиляди долара и куфарчета „Гучи“. Сбръчках лице и също се престорих на важен. Направих го много усърдно. Зачудих се дали да не си купя куфарче „Гучи“. Май нямаше смисъл.

Най-сетне една млада дама се приближи и ми каза:

— Аз съм мис Уестин. Очаквах ви… е, очаквах ви малко по-рано. Всъщност доста по-рано.

И тъй. Да започна от външността й — около трийсетгодишна, в цветущо здраве, с дребничко, но изящно лице и вероятно красива, само че нагласена, облечена и сресана по начин, издаващ някакво раздразнение от този факт. Кестенява коса, прибрана в стегнат кок, очила със златна рамка, никакъв грим; гърдите, бедрата и прочие женски атрибути присъстваха както си е по устав, но бяха пристегнати, прибрани и маскирани най-усърдно, та да не бият на очи. „Няма да те огрее“, мина ми през ума незабавно, но може би прибързвах с изводите.

А сега изражението й — нацупено, укоризнено, определено вдъхващо чувство за вина. Май все пак не прибързвах.

— Както виждате — каза тя, след като стана ясно, че няма да обясня закъснението си, — тук имаме страхотна организация. По отношение на електрониката сме най-напредналата фирма в света, имаме сътрудници и секретарски персонал от висша класа, а библиотеката ни се попълва с всички най-нови съдебни решения по каквито и да било въпроси, свързани с корпоративното право. — Без повече предисловия тя се отправи навътре, като подхвърли: — Нека да ви покажа определения за вас кабинет. Сигурна съм, че ще ви удовлетвори.

Заедно поехме по дълъг коридор с тапети в приглушени тонове и меки ориенталски пътеки. Много шик. Накрая тя свърна наляво в ъглов кабинет с размери около шест на девет метра с морски пейзажи по стените, бюро с ръчно изработена дърворезба и две кожени канапета върху огромен ориенталски килим. Двете остъклени стени разкриваха панорамен изглед към центъра на града.

Ако ви интересува, нормалният ми кабинет е с размери три на шест метра без прозорец, но пък си има нащърбено метално бюро и сива вградена каса, като идеята за произведения на изкуството на армията са няколко плаката, призоваващи към продължаване на военната служба, което, ако питате мен, е пределно идиотска гледка в кабинета на един съдебен защитник. И все пак ми хрумна, че мога да поостана тук. Нали разбирате, поне докато приятелите от армията наминат да видят как живеят нормалните хора. Отвратително… направо непоносимо.

Дамата размаха ръка наоколо.

— Шест години тук работи един колега, който едва не стана съдружник. Уволниха го миналата седмица. Разполагате с кабинета до следващото заседание на управителния съвет.

Докато се оглеждах, тя добави:

— Моят кабинет в другия край на коридора не е толкова разкошен. — После попита, според мен малко сприхаво: — Е? Ще можете ли да работите тук?

— Има ли автомат за кафе?

Тя завъртя очи към тавана.

— За еспресо и за капучино. Ако имате по-изтънчени вкусове, някоя от секретарките с удоволствие ще изтича да ви донесе каквото желаете.

Божичко, на кой свят бях попаднал? Ако кажех на асистентката си, сержант първи клас Имелда Пепърфийлд, да изтича за чашка от онова скапано кафе с мляко, после би се наложило да вадят с лебедка крака й от задника ми. Но като институция армията се отчита пред обществото и тъй нататък, поради което не гледа с добро око на опитите да третираме жените като слугини. Както споменах, между обществения и частния сектор има значителна разлика; не съм казал, че е чак толкова лошо.

Седнах на едното канапе и подскочих няколко пъти — свестни пружини, мека кожа, здрава, устойчива рамка — човек можеше да си спи по цял ден на него.

— И с какво казахте, че се занимавате във фирмата? — обърнах се аз към мис Уестин.

— Работя тук от три години. Наскоро ме прехвърлиха към най-големия ни корпоративен клиент. — Тя помълча и попита. — А вие с какво право се занимавате в армията?

— Само с наказателно.

— О… разбирам. — Тя пристъпи от крак на крак. — Е, несъмнено идвате на най-подходящото място, за да се запознаете с корпоративните дела и договорите, Дръмънд. „Кълпър, Хъч енд Уестин“ има превъзходна репутация в тази област.

Преди да отговоря, нечия кашлица внезапно привлече вниманието ми към една фигура на прага — мъж на възраст някъде над шейсет и пет, облечен в един от споменатите вече костюми за две хиляди долара, набит, с гъста чуплива бяла коса, подрязани черни вежди, присвити устни и червендалестото лице на човек, който често излиза сред природата. Всяка частица от фигурата, стойката и поведението му крещеше, че е негодник с бели обувки. Ако случайно не знаете, така наричаме служителите от правни фирми, които никога не прекрачват в канавката на истинския живот и следователно няма как да си изцапат подметките.

— Аз съм Харолд Бронсън, главен съдружник — представи се той и ми кимна. — А вие трябва да сте Дръмънд, предполагам.

— Да, и аз така предполагам.

Той не протегна ръка и изобщо не подсказа с нищо, че моето присъствие му е приятно. Само добави:

— Наминах да ви видя. Натоварихме мис Уестин да ви поеме и да ви въведе в нашата среда. Тя е отлично запозната с делата, по които ще работите. — Той ме изгледа малко по-втренчено и попита: — А вие?

— Какво аз?

Той побутна очилата върху носа си малко по-надолу.

— Вие, разбира се, Дръмънд. Какъв опит имате с корпоративното право и съдопроизводство?

— О… Ами занимавам се изключително с наказателно право.

— Криминални дела?

— Точно така.

Мистър Бронсън нервно подуши въздуха, навярно за да провери дали не съм домъкнал някое кучешко лайно върху скъпите му килими.

— Ние не се занимаваме с наказателно право, Дръмънд. И ние, и нашите клиенти не желаем да имаме нищо общо с тази част от правото. — Той помълча и добави: — А нашата работа, както несъмнено ще разберете, предлага много по-големи предизвикателства… в интелектуално отношение.

Разбрахте ли сега какво имах предвид за тия с белите обувки? Помощ! Измъкнете ме оттук!

Но мистър Бяла обувка беше набрал инерция и продължи:

— Занимаваме се с търговски спорове, покупки и сливане на компании, договори, охранителна дейност, телекомуникации, граждански искове и тъй нататък, а освен това, както всяка друга голяма фирма, лобираме в полза на своите клиенти. Поради общия икономически упадък през последните години значително се разшири дейността ни по фалитите. Всъщност аз съм специалист именно в тази област. Сега тя обхваща повече от половината от работата ни.

Протегнах се, без да крия прозявката си. Сигурно щях да внимавам повече и дори да се държа сърдечно, ако мистър Бронсън не притежаваше една от онези типично изпити и неприятни физиономии. Имах чувството, че вината не е толкова в мен, колкото в цялостния му вид, излъчващ неописуемо самодоволство. Освен това говореше рязко и снизходително, което навярно впечатляваше клиентите, но на мен ми опъваше нервите.

А отгоре на всичко мис Уестин попиваше с поглед всеки негов жест. Направо надушвах около нея дъха на страх, тревога и неудобство.

Мистър Бронсън отново бутна очилата си нагоре и добави:

— Но за голямо наше съжаление вие не притежавате абсолютно никакъв опит в тази област. Ще бъдете въвлечен в дейности, които са крайно деликатни и важни за нашата фирма, Дръмънд…

И така нататък, и така нататък. Отново за очевидната ми липса на квалификация. За необходимостта да се отуча от старото и да превъзмогна немарливите си навици на военен юрист. За огромната чест да се уча на занаят от великите майстори на юридическото изкуство.

В течение на цялата безкрайна лекция аз седях небрежно, слушах учтиво и потисках почти неудържимото желание да го пратя на майната му. Наистина съжалявах, че Клапър не присъства на разговора. Би се гордял с мен. Зачудих се какво ли прави в момента прелестната капитан Мороу — пак си напомних да й завъртя един телефон… освен това трябваше да си взема дрехите от химическо чистене, да върна една книга в библиотеката и…

— Дръмънд, слушате ли ме?

Ха така!

— Аз съм много зает, младежо — заяви мистър Бронсън. — И ако ви е чак толкова отегчително да ме слушате… Чухте ли поне една дума от онова, което казах?

Стана ми много неудобно. Крайно време беше да се престоря на засрамен и да го уверя, че словата му са били не само поучителни, но и вдъхновяващи.

— Извинявайте — отвърнах аз съвсем искрено. — Мислех си, че приключихте някъде преди десетина изречения.

Той взе да усуква вратовръзката си. Щеше да е голяма гадост, ако го обземеше нелепото чувство, че съм някакъв новопостъпил сътрудник, когото може да мачка както си иска, нали така? Не, и за мен, и за него би било по-добре ако решеше веднага, че в тази фирма няма място за двама ни и се налага светкавично да ме изрита. Честно казано, не се надявах това да стане още от първата среща. Но човек е длъжен да опита.

На него обаче явно му беше писнало. Кимна отривисто на мис Уестин и се оттегли скоропостижно.

От гърдите й се отрони тежка въздишка. Тя ме изгледа навъсено и заяви:

— Беше ужасно глупаво.

— Не се тревожете. И той е адвокат като другите.

— Не е като другите. В тази фирма той е Господ, идиот такъв.

— А може ли да ми издаде пропуск за паркинга?

— Какъв ви е проблемът? — Изнервена до немай къде, тя скръсти ръце и ме посъветва: — Когато се срещнете с другите съдружници, постарайте се да им направите по-добро впечатление. Ще ме вкарате в беля.

— Моля?

— Добре ме чухте. Докато сте тук, аз отговарям за вас.

— Обяснете, ако обичате.

— Управителният съвет смята, че появата на армейски юрист в редиците ни може да породи културни и образователни търкания. Моята задача е да ги предотвратявам.

— И какво по-точно означава това?

Всъщност знаех много добре какво означава.

— Слушайте, Дръмънд…

— Името ми е Шон.

— Добре. Позволете ми да…

— А аз мога да ви наричам Сали, нали?

— Ако е толкова важно за вас. Вижте, Дръмънд, вие очевидно сте некомпетентен…

— Седни, ако обичаш — прекъснах я аз. Посочих отсрещното канапе. Усмихнах се. — Дай да почнем отначало. Аз съм Шон, ти си Сали. Не си ми нито наставничка, нито бавачка, а колежка. Би трябвало да се отнасяме един към друг с уважение, дори приятелски и…

На прага бе изникнал нов посетител, който каза:

— Добро утро, майоре. — Усмихна се лекичко и добави: — Аз съм Сай Бъргър… един от старшите съдружници.

Всъщност вече го знаех.

В един град, претъпкан със знаменити лица, това на Сиймор (или просто Сай) Бъргър спадаше към най-известните. Той беше изкарал два мандата като конгресмен, после още два като сенатор и властваше над Капитолийския хълм, но после онази неприятна история с една служителка в Конгреса — всъщност не беше само една, а цял куп служителки плюс жените на други сенатори и още много дами от всякакъв ранг — го препъна. Политическото му умение и влияние бе от такава величина, че всички го знаеха като Краля на хълма, преди тълпи от разплакани жени да изникнат изневиделица с обвинения, че Сай бил посегнал на целомъдрието им. Припомних си телевизионните репортажи от заседанията на анкетната комисия, медийния шум около делата за бащинство, втория развод с негодуващата съпруга и накрая пресконференцията, на която сенатор Бъргър обяви, че се отказва от борбата за преизбиране, за да се заеме „с лични дела“.

Ако питате мен, можеше да го каже и по друг начин.

Така или иначе, Вашингтон е шантав град със съвсем различна културна представа за политическата немилост и професионалния провал. И Сай постъпи по вашингтонски — оттегли се в мощна адвокатска фирма, където получаваше десет пъти по-голяма заплата, отколкото като сенатор и след като Джей Лено приключи с майтапите за негова сметка, постепенно се превърна в нещо като висш държавник. В неделя сутрин редовно посещаваше някое телевизионно предаване, крънкаше услуги от бившите си колеги и личните му дела отново станаха съвсем лични.

Но разберете едно: от всичко на света Вашингтон най-много обича сочните политически скандали и през тия два месеца Сай Бъргър беше човекът, за когото говореше цялата столица.

Кралят на хълма получи новия прякор Наперения петел, а сред широката публика плъзна вицът за един фермер, който платил цяло състояние за петел на име Сай, прославен с приказната си мощ и издръжливост. Човекът отнесъл Сай у дома, пуснал го в кокошарника и зачакал да види как ще действа. Резултатът го поразил — Сай не само бил неуморен, но и не подбирал на кого налита. До пладне обслужил всичките триста кокошки, после прехвръкнал на пасището при кравите, оправил четиристотин глави добитък, а когато се заел със свинарника, на фермера му омръзнало да гледа. Но на другата сутрин, когато човекът излязъл на двора, заварил безценния си петел да лежи по гръб с изпружени към небето крака, явно мъртъв от изтощение. Горе вече кръжало ято лешояди. Фермерът побеснял, че са го измамили, и се разпсувал здравата. В този момент обаче Сай отворил едно око и прошепнал: „Хей, млъкни, ако обичаш. Вече почти съм примамил лешоядите“.

Но да се върна към настоящия момент.

— Добро утро, сенаторе — казах аз.

— Зарежи тия тъпи формалности. Викай ми Сай.

За пръв път го виждах отблизо. Оказа се по-висок, отколкото предполагах, с масивно телосложение, сипаничаво червендалесто лице, прошарена коса и внушителен топчест нос. Не беше нито красив, нито дори привлекателен, по-скоро бих го нарекъл грозен. И все пак нещо във феромоните му излъчваше усет за власт, а във Вашингтон това е най-сигурният пропуск към всички благини на живота.

— Мога ли да вляза? — попита ме той.

Кимнах.

Сай погледна мис Уестин, усмихна се сърдечно и поздрави:

— Добро утро, Сали. Как си днес?

— Отлично, Сай. Благодаря, че попита.

Той отново се завъртя към мен.

— Прекъснах ли нещо?

— Мис Уестин тъкмо обясняваше, че ми е нещо като бавачка.

— И ти имаш нещо против?

— А ти нямаше ли да имаш?

— Да, сигурно. — Той се позамисли, огледа ме, после каза: — Аз съм съдружникът, натоварен с надзора на правната дейност, която ще вършите заедно. И пак аз убедих фирмата да се включи в тази армейска програма.

Значи той беше виновникът. Естествено, аз попитах:

— Защо?

— Мислех, че ще се отрази добре на репутацията на фирмата.

— Не се отразява добре дори на собствената ми репутация.

Той се изкиска.

— Сигурен съм, че имаш какво да ни предложиш.

Дълбоко заблуждение. Но Сай небрежно изтръска някаква прашинка от панталона си и подхвърли на мис Уестин:

— Сали, направи ми една услуга. Иди да съобщиш на Хал, че майор Дръмънд е тук. — Погледна ме и поясни: — Хал Мериуедър. Той се занимава с личния състав и е склонен към избухливост, когато му нагазят в територията.

Ходът бе много тънък, но човек се научава от опит да усеща тия неща. Щом мис Уестин изчезна, Сай затвори вратата, подпря се на нея и ме огледа от глава до пети.

— Шон, нали така?

— Правилно.

— Е, Шон… Ще трябва да поизгладим това-онова. Хари Бронсън току-що ми се обади. А и горката Сали май съвсем се е паникьосала.

От мен не се очакваше отговор, затова премълчах. След малко той добави:

— Виждаш ли този кабинет?

Нямаше съмнение, че го виждам, затова Сай продължи:

— От години не бяхме имали толкова свестен служител като Джими Барбър. Завършил с отличие право в Йейл, първенец на випуска, публикации в академични издания, най-добрият ни кандидат за годината. Пое нагоре като ракета и щеше да стане съдружник за по-малко от шест години. Миналото лято обаче в едно от предаванията на „Шейсет минути“ жестоко оплюха служител от кабинета. Разкриха, че получавал безплатни самолети от свой спонсор, който освен това плащал сметките на сина му в колежа и наема за апартамента на неговата любовница.

— Онзи, дето…

— Да… същият. Лично аз го уговорих да заведе дело за клевета. И пак аз убедих управителния съвет да повери делото на Джими, един вид последна проверка, преди да го направим съдружник. Джими започна с най-щателна проверка на финансите на служителя. Откри разписки за самолетните билети и за университетските такси на сина му. Така наречената любовница се оказа млада перуанка, на която съпругата му помагала да получи американско гражданство и дори й плащала наема. Чековете били подписани лично от нея. Кажи ми, Шон, ти би ли постъпил така, ако имаше любовница?

— А ти?

Наглият въпрос сам се изплъзна от устните ми. Сай задълго се вгледа в мен. Но той очевидно бе пратен да приложи бюрократични дисциплинарни мерки и беше новият ми шеф, а изграждането на отношенията върви най-добре, когато е двупосочно. Той беше овластената фигура, а аз — непоправимият тарикат и трябваше да намерим обща почва някъде по средата. Побързах да добавя:

— Въпросът беше теоретичен, разбира се.

— Брей, да му се не види — разсмя се той. После отбеляза: — Не, аз си подписвах чековете сам. Естествено, полза нямаше. Съпругите ми редовно научаваха от вечерните новини с кого имам връзка в момента.

— Бас държа, че е било досадно.

— Да… много досадно. — Той помълча. — Но да се върнем на Джими. Излезе, че телевизията е узнала цялата история от някакъв бивш затворник. Излезе още, че преди време въпросният служител е бил окръжен прокурор и именно благодарение на него онзи получил десет години без право на помилване. И най-тежкото: телевизията изобщо не проверила подробностите, не дала на човека никакъв шанс да ги опровергае.

— Значи имахте желязно обвинение.

— Да, така изглеждаше.

Той се вгледа в шарките на килима, сякаш продължението бе твърде болезнено. Но разбира се, след малко подхвана отново:

— Фийлдс Джейсън и Морганто поеха защитата заедно със звездата в екипа — Сайлас Джаклър. Вероятно знаеш, че при обвинението за клевета срещу публична личност най-трудното е да се докаже наличието на умисъл. След седмици подготвителна работа Джими ни каза, че открил вътрешен източник, който участвал в подготовката на предаването и твърдял, че в негово присъствие един от редакторите попитал шефовете дали не трябва поне да проверят обвиненията. Отговорили му да си затваря устата. Нещо повече, източникът на Джими чул един от главните редактори да се хвали, че вече е съсипал един конгресмен и иска да закачи нов скалп на колана си. Несъмнено наличие на умисъл, нали така?

— Така си е. Само се надявам да сте проверили грижливо източника.

— Да, проверката е задължителна, нали? — Той вдигна вежда. — Но само секунди след като Джими представи нашия свидетел в съда, Джаклър трупна цяла камара доказателства, че човекът бил уволнен от телевизията, защото хитрувал със сметките за служебните разходи, както и показания от неколцина свидетели, които го чули да се кълне, че ще си отмъсти. При кръстосания разпит на Джаклър свидетелят рухна и си призна всичко.

— Като на кино.

— Така е. — След малко Сай добави: — По-късно Джими призна, че ни е лъгал. Искал да ни впечатли с детективските си способности. Всъщност човекът го открил и заявил, че прочел за делото във вестниците и издирил нашата фирма, за да предложи услугите си.

— Подставено лице?

— Вероятно.

— Но върви го доказвай, нали?

— Вярно. Искът беше отхвърлен. Съдът дори нареди да възстановим съдебните разноски на ответника. В нашия занаят слуховете плъзват много бързо. Беше голямо унижение за фирмата, а Джаклър взима по шестстотин долара на час. Алчното копеле ни изръси с десет милиона.

В цялата тази история трябваше да има някаква поука и аз се досетих:

— Със същата фирма ли ще си имам работа?

— Със същата.

— И жадувате за кръв?

— В никакъв случай. — Сай ме погледна в очите и натърти: — Тук всички сме професионалисти, Шон. Никога не влагаме лично отношение в работата.

Двамата се разсмяхме на дребната лъжа. Този тип почваше да ми харесва.

— Но делата ни винаги са за големи пари — каза той. — Големите корпорации като „Пепси“ или „Дженеръл Електрик“ наемат най-добрите, плащат баснословни хонорари за услугата и държат да сме съвършени. Не е като да береш череши.

Което очевидно водеше към реалната тема на разговора. Психологическа мотивация, раздел 101 — Сай правеше сравнение между залозите в корпоративното и наказателното право: пари и репутация срещу човешки съдби.

Разбира се, човек не стига до висините на Сай, без да притежава изтънчена убедителност и обаяние. Затова почтително отделих няколко секунди за размишления върху твърдението му. Не, пак си беше пределна глупост.

Но реших, че сега е мой ред. Облегнах се на бюрото и попитах:

— Ами Сали Уестин? Защо са ти тропосали и нея?

Той въздъхна.

— Историята на Сали е… интригуваща. Дядо й бил един от основателите на фирмата. Почина преди около двайсет години, но си остава легенда. Ръката му и до днес се усеща из цялата фирма и според нас тъкмо там е тайната на успеха ни. Бил ексцентричен стар глупак, който твърдо вярвал в успеха на всяка цена. Побърквал останалите съдружници и както съм чувал, правел обикновените служители на маймуни. Всяка фирма обича да се хвали с това през какви изпитания минават сътрудниците й. Откровено казано, в сравнение с нас всички други са като пансиони за благородни девици. Товарим служителите двойно повече, подлагаме ги на далеч по-голям натиск и сме много по-взискателни от която и да било друга фирма. Казваме на кандидатите, че шансовете им да станат съдружници са едно към седем, и тъй като студентите по право са същества с извратено чувство за конкуренция, това ги привлича като мухи на мед.

— А какво общо има Сали Уестин?

— Тъкмо стигнах дотам. Сали завърши право в университета „Дюк“ с успех малко над средния. Ние можем да си позволим да бъдем много придирчиви и наистина сме такива. Избираме само десет процента от завършилите с най-висок успех. За нея направихме изключение.

Моментът изглеждаше подходящ да попитам:

— Защо?

— Вина.

— Вина ли?

— Да. Бащата на Сали също бил съдружник във фирмата, още по времето, когато командвал старият Уестин. Знаеш как става понякога — извратен стремеж да не се допусне протекция. Старецът изгърбвал сина си от работа, товарел го за трима и не му давал дъх да си поеме. Това траяло седем години. Накрая го уволнил.

— Няма що, чудесен човек.

— Един от последните истински безсърдечни мръсници. — След миг Сай добави: — Било е много преди моето време, но съм чувал, че бил много хитър и талантлив адвокат. Синът се прехвърлил в друга фирма, но вече бил развалина. Пет години по-късно, когато Сали навършвала две годинки, баща й отново се кандидатирал за съдружник и пак го отхвърлили.

— Крайно време да се замисли за друга професия.

— Може и да се е замислил. Но вместо това се самоубил. — Той ме остави да разсъждавам една-две секунди над чутото, после обясни: — Но Сали работи като бясна. Откакто започна, едва ли й се събират повече от четири часа сън на денонощие. А и ние не я щадим. Просто не е в наш стил. Всички служители трябва да се докажат.

— И как се справя?

Сай неопределено размаха ръка.

— Имаме седмина служители от нейния випуск. След няколко месеца ще решим кои трима да задържим. Двама са златни деца… истински гении. Освен това, тъй като вече по-голямата част от дейността ни е свързана с фалитите, предпочитаме сътрудниците да притежават не само правно, но и икономическо образование. Сали няма това предимство и между нас казано, ако я бива в сметките, значи добре го прикрива. — Той явно имаше какво още да каже и след малко добави: — Лично аз убедих управителния съвет да я прехвърли на работа при мен. Сметнах за уместно да ти обясня защо в момента изглежда малко скована и напрегната.

Е, има много мотиви да навлезеш в областта на правото — интелектуално или морално влечение, родителски очаквания, а на първо място стоят алчността и чистата глупост. Очевидно мис Уестин гонеше призраци. Не ми се вярваше да е здравословно. Ако аз ръководех фирмата, бих сложил на входа металодетектор и сапьори с кучета в случай, че мис Уестин реши да разчисти старите сметки. Но това си е лично мое мнение.

— Не споменавай на Сали за какво сме говорили — каза Сай. — Всъщност с никого не го споделяй. Мъчим се да уважаваме личния живот на служителите и само неколцина от старшите съдружници знаят тази история. Нашите сътрудници са възпитани в състезателен дух и без съмнение някои биха измислили начин да го използват като оръжие. — Лицето му стана сериозно и той добави: — Но ти не участваш в надпреварата и трябва да бъдеш наясно, че поведението ти може да повлияе на бъдещето й.

— Ще се старая да поемам отговорност за личните си издънки.

— Похвално. — Той прекрачи напред, потупа ме дружески по рамото и подхвърли: — Бас държа, че се питаш защо армията е приела да работи точно с тази фирма.

— Всъщност не.

— Питаш се, не отричай. — Сай ме изгледа многозначително и добави: — Минах през правното образование, за да стигна до политиката… Учих в Католическия университет. В моята група имаше един млад офицер на име Томи Клапър. Станахме много добри приятели.

— Тъй ли?

На излизане той подметна:

— Разговаряме най-редовно.

Ако оставим това настрани, Сай ми допадаше, а мисля, че и той ме хареса. Не казвам, че станахме неразделни, но аз бях пратен на заточение тук, защото ядосвах шефа си, а той — защото беше ядосал целокупния американски народ. Вярно, имаше известна разлика в мащаба, но иначе усещах някаква странна обвързаност между нас двамата. А и около него витаеше чаровният дух на непредсказуем бунтар. Харесвам хората с някой и друг сериозен недостатък. Нали и аз съм същата стока.

И още нещо. Възхищавам се на умението да поднасяш заплахата елегантно, с кадифени ръкавици и тъй нататък. Всеки идиот може да каже: „Изпречиш ли ми се, скапаняк, ще те смажа.“ Дипломатът се усмихва и казва: „Ела тук, добро кученце“, а зад гърба си стиска солиден камък.

А най-впечатляващото му изпълнение беше, че ми разказа историята на Сали Уестин. Като стана дума за психологическа мотивация — как да пренебрегнеш подобно нещо? Главата на горкото момиче гъмжеше от страховити демони и сега добрият стар Шон Дръмънд трябваше да се погрижи да не я изхвърлят на улицата.