Черната роза

9.

Светкавици разкъсваха облаците над канала. Вятърът се изви свистейки и накара прозорците да потреперят. Неочаквано студеното небе се отвори и от него се изсипа дъжд като из ведро.

Като сянка една тъмна фигура се огъна на вятъра и се насочи право към покрива. За миг невидими ръце се плъзнаха по стъклото и прозорецът се отвори. Завесите се развяха в див танц, докато той безшумно прекрачи перваза.

Присви студените си очи и започна да изучава обгърналата го тъмнина. Какво й бе станало на проклетата свещ? Челюстта му потрепна, докато той се придвижваше край стената като се опитваше да се ориентира в стаята. В тъмнината се блъсна в една маса, като обърна на земята поставения върху нея свещник.

Лорд Рейвънхърст процеди ядна ругатня и тогава кракът му докосна нещо. Нещо меко.

Точно в този момент светкавица освети стаята. Заслепен от фосфорния й отблясък Дейн стоеше замръзнал на мястото си и не вярваше на очите си. Дори и когато отново го обгърна мрак остана така, бездиханен, неспособен да забрави гледката на бледите страни на Тес обгърнати като ореол от лъскава кестенява коса. Само на няколко сантиметра от крака му беше бялата й ръка, обгърнала цвете от килима, като че ли готова да отскубне впримчените тичинки на цвета.

Тя лежеше, безмълвна и красива, точно на прага, а косата й стоеше като украса на килима. Изглеждаше почти като мъртвец, единствения признак на живот беше лекото повдигане на гърдите й.

Грубите ръце на Дейн се свиваха и отпускаха конвулсивно.

Солей… слънцето ми.

Чиста, красива жена, а сега хладнокръвен предател.

Нова светкавица прониза небето и този път Рейвънхърст използва момента, за да потърси свещ и кибрит. Придвижи се към бюрото, където бяха поставени.

Нейде отдолу долетяха сърдити стъпки. Някой се изкачваше по стълбите.

— Махни се от пътя ми, Хобхауз! Зная пътя много добре. Само не се опитвай да ме спреш!

Рейвънхърст замръзна на мястото си. Къде беше тръгнал митническия инспектор сега? Той тихо се промъкна през мрака до отсрещната стена и отвори гардероба. Едва беше затворил вратичката след себе си, когато чу, че Хоукинс беше вече на третия етаж.

— Имам ключ, глупако! Сега изчезвай! Свали го долу, Мънди. И го вържи, ако отново се опита да се качи!

В ключалката се превъртя ключ. След секунда вратата се отвори. През тясната ключалка на гардероба Рейвънхърст видя как Хоукинс влиза със свещник в ръка, затваря вратата и я заключва след себе си. Ухилен, инспекторът пусна ключа в джоба си и се обърна с жаден поглед към жената на пода.

— Спиш ли, красавице? — измърмори той. — След малко ще те видя будна и топла. — Хоукинс остави свещта на нощното шкафче и се наведе над Тес, като пръстите му трескаво започнаха да разкопчават копчетата на нощницата й.

Мъжът в гардероба изтръпна, залят от гореща вълна на ярост.

Коварното му копеле! Докато тя спи той ще…

Коравите пръсти на Рейвънхърст се свиха, и той усети студенината на металния свещник в ръката си.

Приклекнал до вратата Хоукинс се смееше триумфално. Сега Тес беше негова. Никой нямаше да застане на пътя му. Ръцете му несигурно заопипваха малките копчета, които само му се изплъзваха. С цветуща псувня хвана деколтето на ефирната нощница й го дръпна, като няколко копчета изхвърчаха.

Навън в нощта вятърът блъскаше прозорците. Внезапно блесна светкавица.

Дейн беше готов. Когато светлината изчезна той се измъкна от гардероба.

Хоукинс дори не успя да усети удара от железния свещник на тила си. Със сподавен стон се свлече на килима до Тес.

С потъмнели очи Рейвънхърст задърпа тялото на Хоукинс през стаята. Внимателно отвори вратата и се ослуша. Минута след това издърпа изпадналия в безсъзнание митнически инспектор в коридора. Точно беше затворил вратата след себе си, когато се сети, че ключът от стаята на Тес бе все още у Хоукинс.

— Смятам да те лиша от това — прошепна Рейвънхърст на неподвижното тумбесто тяло. Той изви устни в усмивка когато използва присвоения ключ, за да заключи вратата и след това пусна студения метал в джоба си. Щеше да му е страшно полезен.

Дълго време Рейвънхърст се взираше в спящата Тес. Мълчаливо наблюдаваше как се издигат гърдите й. Страните й бяха бледи на светлината на свещта на Хоукинс. Припомни си какво беше решил да направи този звяр, забравил, че и той бе имал подобни намерения.

Жената на пода се раздвижи, червените й устни помръднаха и тя промърмори нещо под носа си.

Пръстите й се протегнаха към свещта.

Нямаше ли представа, че е опасно, чудеше се ядосан Дейн, или беше станала толкова сурова, че нищо не проникваше зад фасадата й.

Той сви устни в горчива усмивка.

Какво му влизаше в работата? Това, което имаше значение за него беше информацията, която искаше да получи от Тес и за начало самоличността на Лисицата.

Господи, сега щеше да разбере името!

Очите на Рейвънхърст бяха тъмни и непроницаеми докато повдигаше Тес и я занесе на канапето. Косата й се разпиля по ръцете му като коприна и въздухът се изпълни с аромата на лавандула.

Слабините му пламнаха. Очите му заискряха. Да, помисли си горчиво той, тогава щеше да я има и нея.

Отвън в коридора се чуха бързи, леки стъпки. Дейн намръщено положи Тес върху леглото.

— Това е Хоукинс! И е в безсъзнание!

Рейвънхърст разпозна гласа на прислужницата на Тес.

— Боже, какво ще правим сега? — уплашено попита тя невидимия си събеседник.

— Мисля, че ще се наложи да го свалим долу! — дойде хладния отговор на Хобхауз.

— Но той ще побеснее като се събуди!

— Без съмнение — каза бавно икономът, като в гласа му се прокрадна нотка на огромно удоволствие. — Само ако можех да стисна ръката на този, който му е направил това.

Резето щракна, вратата леко проскърца.

— Заключено — промърмори Хобхауз. — В тебе ли е ключът ти?

— А, да, тук е. И хич не ме интересува дали оня е все още в безсъзнание. Ще бъда с нея през цялата нощ. Не ми се мисли какви ще ги върши този звяр, когато се събуди. Заключената врата даже не би го спряла.

Дейн се промъкна до прозореца. Внимателно дръпна завесите и освободи резето. Прозорецът се отвори. Студен дъжд поръси лицето му. Прехвърли крак през перваза като същевременно внимателно изучаваше стръмния покрив осеян с комини. В ключалката превъртя ключ.

— Побързай, защото това ревящо говедо може да се събуди и да ни открие.

Рейвънхърст тихо потъна в нощта. С лице потъмняло от ярост той започна да обмисля последните подробности около своя план.

— Събудете се, Тес! О, небеса, какво ви се е случило?

Тес се намръщи, опитваща се да се пребори с тъмните пръсти, впити в раменете й.

— Моля ви, мис Тес, трябва да се събудите!

— Върви си… — измънка тя, като отвори очи. — Лети, какво…

— Аз възнамерявах да ви задам същия въпрос, мис! Намерихме Хоукинс в антрето пред стаята ви, в безсъзнание. Хобхауз го отнесе долу и аз дойдох да ви видя. Не можете ли да си спомните какво стана?

Тес прекара треперещи пръсти през бледото си лице.

НЕ СЕ ОПИТВАЙ ДА МЕ СПРЕШ!

Хоукинс?

Груби, топли ръце я повдигат. Усещане за твърди мускули, долепени до гръдта й.

Не, не беше Хоукинс.

Тя отвори широко сивозелените си очи, обляна от нов наплив на болката. Тогава забеляза, че не е върху канапето, а върху леглото. Със сподавен стон се изправи на колене.

В този момент нещо падна на килима — копче от нейната нощница! Синият муселин се отвори, като разкри гръдта й.

— Но как стана това? — запита Лети, зяпнала Тес от учудване.

„Мили Боже — помисли си Тес, — и това ли беше дело на Хоукинс?“ Тя долепи юмрук до стиснатите си челюсти. Трябваше да внимава, в противен случай кошмарите й в най-скоро време щяха да се превърнат в част от реалния й живот.

— Не зная, Лети! Трябва да съм припаднала, след като влязох в стаята. Помня, че беше тъмно и… — Тес сбърчи чело забелязвайки припламващата свещ върху нощната масичка.

— Хоукинс трябва да я е донесъл, мис. Този път той имаше и ключ. Хобхауз се опита да го спре, но хората на инспектора го задържаха. Когато се върнахме, го заварихме проснат на земята в коридора — долетя отговорът на прислужницата.

Тес потрепери, усетила студените тръпки на страха да пролазват по гърба й. Докъде ли беше стигнал Хоукинс тази нощ в желанието си да я насили?

Погледът й се спря на железният свещник на пода и внезапно дъхът й секна. Да не би да беше използвала този предмет, за да се защити от неканения дебел посетител? И ако беше така, защо нищо не можеше да си спомни?

С побеляло лице тя погледна Лети, която само повдигна рамене.

Придържайки роклята си със замръзнали пръсти, Тес се смъкна от леглото и отиде до прозореца. Дъждът плющеше по покрива и се лееше като из ведро.

За миг над блатото проблесна светкавица и след това изчезна.

С крайчеца на окото си тя видя нещо лъскаво на пода. Бавно се наведе и вдигна ключа, който беше паднал под прозореца.

Нейният ключ. Дори нямаше нужда да проверява дали влиза в ключалката.

Господи, какво се бе случило? Бе сънувала ужасен сън, а събуждането й я ужаси още повече.

Но нямаше да се предаде — нито на Хоукинс, нито на когото и да било друг! С изправена глава Тес посрещна завладяващото я чувство на безпомощност и се пребори с него, както бе правила много пъти преди това. Както бе изплашена, сега я обзе дива ярост. Очите й засвяткаха, докато си представяше как дебелите пръсти на Хоукинс опипват роклята й.

Никога повече! — закле се тя. Никога няма да бяга. Никога няма да отстъпи и крачка пред никого и нищо на света! Ейнджъл беше нейна, Феърли — също!

Ако контрабандата й помагаше да ги запази, тя щеше да прекара пратка бренди дори и край призрака на самия мистър Пийт!

Мръсната му свиня! Как е посмял да го стори!

На следващата сутрин Тес се събуди, изпълнена с ярост и недоумение, и зяпна разпилените на пода спални завивки и кърпи, като че ли никога повече нямаше да бъдат използвани.

— Къде е той? — властно запита тя Хобхауз, който бе застанал до нея.

— Бях го сложил на една кушетка в салона за гости, мис Тес. Събуди се по същия начин, по който си представям, че е заспал — грозен и ръмжащ. Цялата сутрин ругаеше и се кълнеше, че ще си отмъсти. Между другото на главата му е изникнала цицина, голяма колкото човката на Максимилиан. Предполагам, нямате представа къде я е получил?

— Не си спомням нищо — съвсем честно отвърна Тес. Погледът й отново се върна на разкъсаните ленени завивки на пода и тя изруга наум — „Чудя се само защо не съм го ударила по-силно“!

Двадесет минути по-късно тя се носеше в двуколката си из тесните улички на Рай. Вятърът развяваше дългата й коса и подмяташе кестенявите й къдрици пред очите й. Кръвта й все още кипваше при мисълта за арогантността на Хоукинс. Но все пак я предпочиташе пред безнаказаната ирония на Рейвънхърст.

Този човек беше груб, беше зъл, беше…

Тя забави с поводите хода на коня и се усмихна приветливо на двойка възрастни дами, които някога бяха приятелки на майка й.

Той беше жалък, окаян и му липсваха добри маниери, но най-лошото бе, че беше опасен.

Тес още по-здраво стисна поводите. Слава Богу, че не бе я познал в тясната уличка, когато беше омазана със сажди. Но когато откриеше…

АКО откриеше — поправи се бързо тя, повдигна безразлично рамене и накара коня да забърза ход по Уинчелси Роуд към Феърли. С пламнали бузи почти прелетя през зелените пасища, по които пасяха безброй овце от Съсекс — картина, внушаваща вечно спокойствие и приказна красота.

Но Тес дори не я погледна.

Вместо това видя пред себе си чифт студени очи и обеща да отмъсти. Щеше да научи проклетия лондончанин на някои работи, първото от които беше, че тя не бе човек, който позволява да си играят с него.

Все още изпълнена с такива мисли, тя пришпори коня по алеята към Феърли. На половината път по склона спря и скочи долу, като захвърли поводите на стария слуга, който бавно се задаваше.

— Дай й да яде, Томас. Аз ще бъда в параклиса.

Благовъзпитаният старец не зададе никакъв въпрос, а просто поклати бялата си глава и промърмори тихо нещо, докато отвеждаше пъстрата кобила на Тес. Той беше във Феърли вече двадесет години — достатъчно дълго, за да знае за странностите, които се случваха на хълмовете зад обрулените от времето стени на стария манастир, а и бе достатъчно благоразумен да не споменава за тях.

Като всеки друг, старият прислужник бе живял достатъчно дълго край мочурището, за да знае, че тези които не задават въпроси, никога не биват лъгани.

Топлите слънчеви лъчи нежно галеха раменете на Тес, докато вървеше забързано към облените в светлина стени на параклиса, точно на върха на хълма. По-късно възнамеряваше да посети и господарската къща, но това щеше да стане след като видеше как е Джак.

Заобикаляйки висока, ожулена от времето стена, Тес се обърна, за да се увери, че никой не я наблюдава. Чак тогава, доволна от факта, че е сама се наведе и издърпа малък камък близо до основата на стената.

Чу се тихо изпукване и тънка цепнатина се отвори над камъка. Тес бързо промуши ръка и дръпна скритото отдолу резе.

Минута по-късно голям правоъгълен коридор се откри, след като в стената се отвори врата.

Студен, застоял въздух я лъхна от прохода. Далече долу някой се изкашля сподавено и след това долетя продължително стенание.

Джак!

С разтуптяно сърце Тес потъна в коридора, осветен от слаба светлина, който свършваше в каменна стая. В единия край на стаята, мятащ се непрестанно в треска, върху леглото от слама лежеше побелелият мъж, наричан Ромни Лисицата.

Безмълвна, Тес се свлече край приятеля си и хвана студените му ръце. Лицето му бе измъчено и бледо, забеляза тя, а очите му блестяха от треската.

— Тес? Ти ли си, момичето ми? — Джак примига с черните си очи и се напрегна да я погледне. — Разбира се, че си ти — добави той с половин глас. — Никой друг не знае тези тайни проходи, освен теб — и внезапно се сви, разкъсан от нов спазъм на кашлица.

Тес наблюдаваше безпомощно, неспособна да направи нищо друго, освен да опъне вълнените одеяла около него.

Най-накрая кашлицата затихна. Белокосият контрабандист бавно отвори очи, за да срещне погледа й с неговия — изпълнен с дива ярост.

— Сега, хубавице, възнамерявам да получа няколко отговора от теб. Какво, за Бога, си мислиш? Този глупак Хоукинс можеше да ни залови и двамата миналата нощ, а днес щяхме да увиснем на въжето! Или, може би бързаш да се видиш със Създателя си? — остро запита той.

Тес впи пръсти в одеялото.

— Напротив, Джак, възнамерявам да живея до дълбока старост. И също така да събера достатъчно пари, за да възкреся величието на Феърли. А междувременно държа страноприемница и трябва да изплатя дълговете на баща си. Можеш ли да ми предложиш по-добър начин да направя всичко това? — възрази тя, като в очите й се четеше предизвикателство.

Контрабандистът се намръщи.

— Но това не е живот за жена, Тес, а най-малкото за лейди като теб.

Тес само поклати глава.

— Мили думи, Джак, но кой ще плати за тези копринени рокли и кожени ръкавици? Кой ще издържа Ашли…

— Ашли?! — ядосано я прекъсна мъжът. — Господинчото трябваше да е тук и да ти помага, момиче, а не да се шляе с тези богаташи, университетски сополанковци и прочее. Прибери го вкъщи, Тес. Стига си е играл на маскарад.

— Не мога, Джак. Не и сега, когато съм толкова близо до това, което винаги съм искала.

— Близо до смъртта, с една дума. Не може ли да осъзнае това проклетата ти дебела глава?

— Това е риск, който съм готова да поема.

— Но аз не съм, за Бога! Не и когато кръвта ти ще лежи на съвестта ми, защото аз те въвлякох в тази опасна игра.

— Ще тежи само на моята съвест, Джак — възрази Тес развълнувана. — Няма да отговарям пред теб или пред който и да е. Не съм твоя дъщеря, не забравяй — но тонът й леко омекна. — Въпреки че те обичам много повече отколкото собствения си проклет баща.

Пръстите на Джак потърсиха нейните. Дълго никой не проговори.

— Кога ти щукна тази щура идея? — запита най-накрая той.

— Преди около две години. В същата нощ, когато баща ми… — не довърши изречението си.

— В нощта, когато научи за смъртта на баща си — бавно каза Лисицата. — Имам чувството, че няма да стане, казвам ти. Е, беше ми приятно да доставям чай и коприна, за да помагам на теб и на момчето. Но това, не! — той прекара уморено пръсти през гъстата си бяла коса. — Бога ми, момиче, какво щеше да каже майка ти, ако разбереше в какъв живот съм те въвлякъл?

Тес само повдигна слабите си рамене.

— Тя би се радвала да разбере, че дъщеря й се стреми към Феърли, по единствения начин, който зная, защото всичко което помня за моята майка, е това, че тя обичаше това място толкова силно, колкото и аз.

Мъжът върху сламеника затвори очи и слаба усмивка озари лицето му.

— Така беше, Тес. Никога няма да забравя как тя с часове стоеше и засаждаше маргаритки и иглики в бялата си градина — тонът му внезапно стана по-остър. — Но тя не обичаше чак толкова Феърли. И никога не би ми простила ако…

Очите му се отвориха — блестящи и непроницаеми.

— Дай ми дума, че ще се откажеш. Не желая твоята кръв да тежи на съвестта ми. Не и когато съм вече виновен за толкова много неща.

Тес потрепери, осъзнавайки колко много неща не знае за този човек. Каква голяма част от живота му бе тайна за нея!

Джак обхвана китките й с ледените си пръсти. Опита се да се изправи на лакът.

— Дай ми дума, Тес! Сега! Никакви истории повече с хората ми. Няма да млъкна докато не получа честната ти дума — пръстите му я стиснаха.

— Не мога да се откажа, Джак. Не, не мога. Не още.

Лицето на контрабандиста потъмня от гняв. Минута по-късно, обзет от нов пристъп на кашлица, той се свлече обратно на сламеника. Ръцете му започнаха да треперят и я пусна, като впи пръсти в одеялото.

Тес наблюдаваше безпомощно, докато пристъпът отмина. Той лежеше неподвижно, със затворени очи, изтощен и отпуснат.

— Не се тревожи, Джак — прошепна тя като намести одеялото върху гърдите му. — Аз научих урока си. В бъдеще ще бъда много по-внимателна.

Но мъжът до нея не отговори. Той вече беше потънал в мъчителен, неспокоен сън, изпълнен с много по-жестоки призраци отколкото неговата хубава посетителка би могла да си представи.

Тес бавно се изправи, неспособна да помръдне от страх. Този път той, нейната Лисица, бе наистина зле. Винаги преди бе имал дяволски късмет, беше успявал да се измъкне на драгуните и на митническите офицери, изигравайки им някой неповторим номер в блатата. Да, някак си винаги предугаждаше ходовете им до най-малките подробности, а това беше нечувано.

„Но не и този път“ — помисли си Тес докато гледаше пепелявото му лице.

И всичко това заради нея. Ако не се бе върнал, за да я спаси, сега щеше да е добре и далеч оттук.

Проклятие! Тес ядосано избърса сълзите си. Но защо плачеше? Имаше ли смисъл да съжалява?

С влажен поглед тя коленичи под кръстосаните мечове в противоположния ъгъл на стаята.

За момент погледът й проблесна, когато си спомни как Джак първо я учеше да прескача ограда с коня си и как се възхищаваше на грацията и сръчността й. За Тес това беше отворена светла вратичка в суровото й самотно съществувание. Да, от деня, в който се запознаха преди много години, когато Джак беше докуцал ранен във Феърли, той като че ли я бе помел също като вихъра над канала, учейки я как да достигне радостите в живота. А, сега?

Намръщена, Тес се наведе да докосне гравираната сребърна дръжка на шпагата. Това бяха оръжията на дядо й, старателно скрити тук от баща й, който така или иначе щеше да ги е проиграл отдавна, както беше проиграл всичко останало ценно във Феърли.

Дори собствената си дъщеря.

Тес тихо извика и като погледна надолу видя как рапирата се вряза в пръстите й. Чертите й замръзнаха докато наблюдаваше как кръвта й бавно се стичаше от раната.

Никакво съжаление! Никакви кошмари повече! Баща й си бе отишъл и тя се бе освободила от тиранията му завинаги.

Като че ли насън, тласкана от нечии невидими ръце, Тес прекоси тунела и излезе на повърхността. След това пресече тясното каменно дворче и се изкачи по стръмните стъпала, които водеха към полуразрушения покрив на параклиса.

Бавно отиде до просторната ъглова кула и се облегна на лакти на стоплената от слънчевите лъчи скала, като се вгледа в ивицата земя и море, ширнала се пред нея.

На юг беше Рай, а отвъд се разполагаше канала, чиито тюркоазени води се сливаха с безоблачното синьо небе в далечината. Този ден морето беше спокойно, само бели точици се забелязваха далеч, отвъд мястото, където канала се вливаше в Дънджинес. Само като присви очи Тес успя да забележи малката двумачтова платноходка, плаваща към Уинчелси. Имаше нещо в тази лодка, което я накара да се замисли за френския кораб „Свобода“, който зърна за съвсем кратко време миналата нощ.

Капитанът трябваше да е доста храбър човек, щом си позволяваше да предизвиква Кралската флота, при това в нейни води! Но храбростта имаше безброй лица и Тес знаеше това. Някои ярко се открояваха, като предизвикваха възхищение у всички. Други тлееха незабелязани в дългите нощи на болка и отчаяние, невидяни и неоценени от някого, освен от шепа хора. Такъв кураж имаха малцина, но на този кураж се опитваше да се научи Тес, докато се бореше да спаси тези оголени стени, към които таеше най-съкровена обич.

Дори сега тя не би могла да определи какво точно я влечеше към тази развалина. Дните на величието на параклиса бяха безвъзвратно изчезнали преди векове, а и Феърли не беше в по-добро състояние. От удобната си позиция високо на кулата Тес можеше да види врабчетата свили гнезда в стрехите на къщата и липсващите стъкла на широките двукрили прозорци.

Да, стените бяха се поддали на разяждащата ги влага и стълбищата бяха нестабилни, но това беше нейният дом, единственото място, където някога щеше да се чувства сигурна. Феърли беше в кръвта й и тя щеше да направи всичко, което бе по силите й, за да го спаси.

Още когато беше малко момиченце Тес молеше майка си да й разказва с часове, отново и отново, древните легенди. Разкази за това, как римляните построили морска крепост близо до голямото пристанище. Разкази за това, как в по-късните години норманите последвали примера им издигайки високо своите кули около римската зидана крепост. Тези творения някога създадени в морето сега отбелязваха местонахождението на блатата.

Внезапен страх пролази по гърба на Тес. Тя си спомни за най-старата от всичките легенди, меланхолична история, която винаги караше майка й да плаче. Тес много добре помнеше как сядаше със скръстени крака на плодородната черна земя, докато майка й работеше в градината си от бели цветя. Неподвижна и безмълвна Тес бе слушала милиони пъти историята за двамата обречени влюбени, които намерили края на дните си някъде в земите на Феърли.

Те все още продължаваха да се разхождат по парапетите, поне така говореха хората, в безлунни нощи, когато вятърът виеше остро и духаше откъм морето. Томас твърдеше, че е виждал призрачните им фигури няколко пъти, придружени от странни и далечни звуци на гайда.

Нова студена тръпка премина по гръбнака на Тес. Тъмнината проникваше в мислите й и тя потрепери. Как можеше да е толкова глупава? Това не беше нищо повече от една детска приказка, в края на краищата. А и тя не беше вече дете.

С леко повдигане на раменете тя се изправи, като погледът й пробяга с любов по смарагдените хълмове и след това се плъзна надолу към тюркоазените води на залива Феърли. Да, това беше нейното място. Това бе единственият дом, в който някога щеше да живее и никакви духове или митнически офицери, дори и онзи проклет бивш флотски офицер не биха могли да й попречат да го стори.

Тес стоя в кулата около два часа. През цялото това време Джак не се събуди, но най-накрая търпението й бе възнаградено. Бузите му взеха да придобиват цвят и дишането му се нормализира.

Осъзнавайки, че нищо повече не би могла да стори за своя приятел, Тес опъна одеялото върху тресящата се фигура и тръгна към изхода. Когато излезе от прохода остър писък над главата й я принуди да погледне нагоре, където снежен сокол се виеше грациозно, разперил дългите си бели криле в безоблачното небе.

Тес се закова на мястото си, хипнотизирана от съвършенството на устремения към морето полет на птицата. В този миг я прониза жестока завист — колко е хубаво да летиш така и да няма нито граници, нито тревоги!

Изведнъж Тес прецени, че откакто се помни, винаги е носила отговорност за другите. Години наред се бе грижила за немощната си майка, като я бе предпазвала от гнева на баща си.

И тогава бе дошло разорението на баща й и заплахата да загубят Феърли.

Соколът изчезна в далечината. Тес отпусна уморено рамене. За момент се почуди как би се чувствала, ако някой друг поеме товара от плещите й, ако почувства опората на силни ръце.

Но знаеше, че това няма да се случи. Поне не с нея.

И каква беше ползата от подобни мечти? Това бяха илюзии за хора със слаб характер. Не, тя нямаше нужда от нищо и никого. Добре бе научила горчивите уроци на живота.

Изведнъж си спомни чифт жестоки очи с цвят на бурно море.

Напрегна се. Ще ти покажа, проклети виконте, закани се тихо.

ВСИЧКО ЩЕ ТИ ПОКАЖА!