Черната роза

38.

Със силно биещо сърце Тес скъса маската от лицето му.

— Джак, о, Джак, какво ти се е случило? — зъбите й изтракаха при вида на побелелите му изострени черти. Устните му образуваха една твърда линия, очите му бяха като стъклени.

— Получих едно топче, момиче. А може би и повече, боя се. Някой… чакаше в горичката. Спрях при бялата градина. Нямаше време…

— Шшт — заповяда Тес дрезгаво, полуповдигайки го и полувлачейки го нагоре по стълбите, за да влязат в къщата. Тя трябва да намери топла вода и чисти кърпи. Сега, къде ги беше оставила последния път?

— Остави, момиче. Моето време изтече. Просто ме остави да поседя за минута. Трябва… да си взема дъх. Имам да ти казвам неща.

Пръстите му се впиха в рамото на Тес, когато се облегна с цялата си тежест на нея. Потискайки ридание Тес успя да го настани на канапето до прозореца.

Пръстите й трепереха, тя свали наметалото му и замръзна като видя разкъсаната му риза, преди толкова фина и бяла, а сега почерняла от кръв. Все повече изтичаше всяка секунда, гъста и тъмна, от дупката в гърдите му.

Тес изстена накъсано, поклащайки се. НЕ, НЕ! — умът й крещеше отново и отново.

— Загърни ме — с плаща около мен, момиче — Джак промълви през стиснатите си зъби. — Трябва да ти кажа…

Очите му намериха лицето й. Той потрепери силно и след това устата му се затвориха в твърда линия. Когато той заговори отново, го правеше с огромни усилия.

— Седни, Тес. Слушай ме сега, тъй като имам малко останало време — Той поклати глава като видя протеста да се оформя на устните й. — Сега няма време за лъжи, момиче. Той беше твърде дяволски умен. Чакаше… кажи на Рейвънхърст — той спря с побеляло лице, борейки се за дъха си. — Рансли и още един. Внимавай… внимавай за крилото. Не се доверявай на никого.

Очите на контрабандиста се замъглиха за момент, но той поклати глава, борейки се с болките.

— Не е какъвто изглежда, твоя виконт.

Тес поклати глава, не искайки да чуе каквото и да било от това.

— Не говори по този начин, Джак. Ти ще… ти ще…

— Ще си отида скоро — той довърши. — Но аз не искам сълзи, чуваш ли? Имах добър живот. Имам редки спомени да отнеса със себе си, където и да отида. И най-добрите са от теб, момиче — още веднъж очите му потъмняха. — И от нея. Тя беше по-сладка от всяка жена, която съм срещал. Да, по-фино същество никога не е имало на тази земя — неговите пронизителни, тъмни очи се спряха на лицето на Тес.

— Аз й обещах да не ти казвам, но ще наруша това обещание сега. Ти заслужаваш да знаеш — пръстите му се обвиха около китката й, стегнато, почти плахо.

— Ти никога не си била негова, момиче. Не, ти си кръв от моята кръв, ти си плът от плътта ми. И аз те обичам от самото начало, когато ти си пое накъсано въздух. Моя сладка, сладка Тес. Моя, мое чедо.

Дъхът на Тес пресекна. Невъзможно! Сърцето й подскочи в гърдите. Главата й се завъртя.

И изведнъж всичко стана ясно. Това обясняваше толкова много неща — жестокостта на Едуард Лейтън към нея. Мълчаливата болка на майка й. Загрижеността, която Джак винаги беше показвал към нея.

— Никога не е имало нищо долно, девойко. Аз я познавах много преди ТОЙ да я беше забелязал. Но като глупак, аз смятах, че нашето положение много се различаваше и я оставих да се изплъзне. Когато разумът ми дойде и се върнах към нея, тя вече си беше отишла, принудена да се омъжи заради дълговете на баща си — той затвори очите си за момент и спазъм го разтърси. — Колко горда щеше да бъде от теб, момиче. Ти никога не му се поддаде нито на инч. Да, ти имаш всичкия огън, който тя искаше да притежаваш. Това беше най-малкото поне, което можах да направя за теб.

Хиляди въпроси напираха върху устните на Тес, но тя си даде сметка, че няма да има време да ги зададе.

Мъжът с посребрени коси изстена, борейки се със своята болка. След дълги минути очите му се отвориха.

— Виж… в комина на Ейнджъл. Писма — речник.

— ДЖАК!

Контрабандистът дишаше накъсано. Пръстите му започнаха да се отпускат около китката й.

— Не, Джак! Т-ТАТКО! — сълзите падаха като гореща киселина върху бузите й. Още не, моля ти се! Толкова много неща искам да знам. Толкова много неща тя не е казала.

Тя току-що го беше намерила и сега трябваше да го загуби.

— Шшт, момиче — каза нежно баща й. — Остави ме да си отида сега. Уморен… толкова уморен. И аз — имам странното чувство, че тя ще ме чака — гримаса стегна чертите на лицето му за момент. — Джоба на наметалото. Вземи го… нейно.

С безчувствени, треперещи пръсти Тес претърсваше наметалото, потискайки ридание при вида на гъстата кръв, която срещаше навсякъде. Дълбоко в джоба тя напипа очертанията на малък, твърд предмет. Мръщейки се, тя измъкна пръстен — една единствена перла, заобиколена от малки сапфири.

— Тя — много те обичаше, момиче. Помни това. И ако срещнеш любов — дръж я здраво. Не — ох — не я оставяй да си отиде, както ние направихме.

Тес се наведе по-ниско, прегръщайки го, докато сълзите й капеха по неговите бледи бузи.

— Обичам те, татко. Винаги съм те обичала.

Устните му се извиха леко, след това силен трепет премина през него, изпъвайки го като тетива.

— На добър път, моя дъще — той промълви. — Безопасно пристанище преди зазоряване, нали, Макс?

На рамото на Тес голямата птица се обади, бавно и протяжно.

Гигантът с посребрени коси потрепери още веднъж и не помръдна повече.

Рейвънхърст чу първия изстрел от мускета точно като заобикаляше хълма. Обръщайки се на седлото си, той се опита да определи посоката.

Отново се чу далечната експлозия, след това отново и отново.

По дяволите! Те идваха от Феърли.

С рязко проклятие той хвана юздите на коня и се върна обратно по пътя. Дори когато препускаше във вятъра, пръстите му се стегнаха с юздите, той се страхуваше, че е закъснял твърде много.

— Тес?

Тя не е била в тунела. Той отиде там първо, страхувайки се, че ще намери кръв по земята и безжизненото й тяло.

Вместо това той не намери нищо.

Отново промълви нейното име, стоейки в основата на стълбата към покрива на манастира. Никакъв отговор.

Той се отправи към смълчаната къща. Защо никъде нямаше светлина? Беше ли малката глупачка нарушила обещанието си, което даде на Лисицата и може би е тръгнала след него? Тези далечни изстрели за нея ли бяха?

Ръцете на Рейвънхърст се стегнаха в юмруци. За момент чернилка го заслепи. Тогава той поклати рязко глава.

По-бързо, по дяволите.

Той прогърмя надолу по склона, стъпките му като гръмотевица, очите му фиксирани в тъмната къща, която му се подиграваше с мълчанието си.

Той се изкачи бегом по стълбите и изтръгна резето. Защо няма светлини? — той продължаваше да се пита. Къде би могла да бъде тя?

Антрето беше обвито в тъмнина и той изпсува, спъвайки се в малък сандък точно зад вратата.

Изведнъж той се смрази, виждайки лек сив лъч в края на коридора.

Гърлото му се сви болезнено.

— Тес?

Все още нямаше никакъв отговор.

С пръсти върху мускета в джоба на наметалото му, Рейвънхърст се придвижи безшумно надолу по коридора към смътно очертаващия се правоъгълник.

Точно пред вратата той се спря, подготвяйки себе си за опасностите, които го очакваха, каквито и да бяха те.

Или така той мислеше.

Но нищо не можеше да го подготви за мрачната картина, която видя, когато прекрачи прага.

Среброкосия гигант, с пепеляви и неподвижни черти на лицето опънал се на кадифеното канапе. Една красавица с кестенява коса, с блуждаещи очи, свила глава в скута си мълвеше нежни думи за успокоение и окуражаване.

Думи, който Рейвънхърст разбра изведнъж, че Лисицата няма никога да чуе.

Студена вълна на съжаление го обля, изненадвайки го със силата си. Мъжът беше престъпник, той напомни на себе си, може би предател на неговата страна. Така, че защо чувства тази — празнота, да, това беше единствената подходяща дума. Като че ли нещо важно беше откраднато от света.

Безшумно той отиде по-близо, очите му върху лицето, което сега лежеше без маска, лице познато по някакъв начин. Мръщейки се, Рейвънхърст изучаваше гордия нос на Лисицата, щедрата му уста, бледите му бузи.

Бузите му дори сега, обхванати от прегръдката на смъртта, не бяха толкова бледи като тези на Тес.

Пръстите на Рейвънхърст се стегнаха върху пистолета му когато безпощадна вълна от ревност го заля, изгаряйки го като киселина. Той отвори устата си, за да заговори, само, за да я затвори отново, чувствайки да го прерязва като с бръснач самопрезрение. Да ревнува от умрял мъж, за Бога!

Той не можеше да направи нищо за Лисицата сега, нито можеше да каже нещо успокоително на жената, страдаща до безжизненото му тяло.

Не, единственото нещо, което Рейвънхърст можеше да й даде беше интимността на няколко спокойни минути с нейния контрабандист, последните, които можеше да има.

Той се обърна, готов да си тръгва, когато пронизителен вик от тъмния ъгъл го стресна.

Смътна, овална сянка излетя от тъмнината и кацна на рамото на Тес с неясно очертани смарагдови крила.

Какво по дяволите, този проклет папагал, правеше тук? — чудеше се Рейвънхърст.

— Отивай си! — каза рязко Тес с пронизващи очи, когато накрая вдигна поглед от Джак. — Той спи, не виждаш ли? Той има нужда… от сън. Това е всичко.

Един мускул трепна в каменната линия на челюстта на Рейвънхърст. В този момент той прозря през гордата й външност болката и отрицанието. Твърде добре той знаеше какво чувства тя, тъй като кръвта на неин близък беше по пръстите й, безжизненото тяло със студена, голяма тежест в ръцете й.

Един спомен го застигна като експлозия на оръдие.

Той премигна, усещайки пушек да закрива очите му, чувайки ужасени викове, когато палубата се подпали.

Изведнъж видението си отиде, така внезапно както беше дошло. И той знаеше какво трябва да направи.

— Спи, да. Но той ще спи по-добре, ако го оставиш долу, Тес. Да, така — внимателно той повдигна безжизнените й пръсти от гърдите на контрабандиста. — Така е по-добре. На него така ще му хареса. Само малко… — много внимателно той повдигна главата на Лисицата и нагласи тялото на възглавниците.

Тес потрепери. Дълга въздишка се откъсна от стиснатите й устни. Бавно тя се изправи на крака, лицето й лишено от емоции, студена маска на перфектна перла. Изведнъж Рейвънхърст видя бледата сребърна линия на сълзи по бузите й.

— Той… той ми каза да не се доверявам на никой — промълви тя. — Може ти да си чакал в горичката? — ръцете й се свиха в юмруци. — Може би твоят куршум го повали? — гласът й се извиси до пронизителен вик. — Ти толкова дълго го искаше. Мили Боже, тази нощ ти накрая имаше своя шанс!

Изведнъж тя се хвърли срещу него, ръцете й нанасяха яростни удари върху раменете му, врата му и ръцете му.

Една вена пулсираше на слепоочието на Рейвънхърст когато пръстите й одраскаха бузите му, оставяйки бразди. И все пак той не помръдна, нито се извърна настрани, давайки възможност на яростните й нападения да го достигат безпрепятствено.

— Отиде си… отиде си, когато аз току-що го бях намерила — плачеше Тес хълцайки. Сухо ридание се откъсна от устните й. — О, Боже, защо не мога да умра и аз?

Пръстите на Рейвънхърст обвиха китките й и се стегнаха грубо.

— Да, той си отиде, Тес, но аз нямам нищо общо с това. И ти имаш целия си живот пред тебе — живот, толкова добър, колкото си го направиш сама. Остави го да си отиде. Той не би искал това от теб.

— Откъде ТИ знаеш, какво би искал той? — попита Тес, миглите й потъмнели от сълзите. — Той беше… той беше МОЯ баща!

Рейвънхърст си пое шумно дъх. Нейният баща? Очите му се присвиха изучавайки гордата линия на носа на Тес и безкомпромисната линия на брадичката й.

Да, тази жена беше наистина дъщеря на Лисицата, видя той сега, когато я разглеждаше подробно. И това значи…

Мръщейки се той се опита да потисне яростната вълна на надежда, която избухна през него.

Но първо имаше да се зададат хиляди въпроси и един предател да бъде сравнен със земята.

— Кой беше той? Каза ли ти Лисицата нещо? — питаше Рейвънхърст, дърпайки ръцете й настоятелно.

За момент Тес го изучаваше, очите и подивели и нефокусирани. След това, тръсвайки глава тя започна да се бори срещу него.

— Ти… ти ме нараняваш!

Изведнъж пръстите на Рейвънхърст се охлабиха, но той не я освободи.

— Мисли, по дяволите! Важно е. Ако не за мен, тогава направи го за него! За твоята страна. Аз ще хвана човека, който направи това, можеш да бъдеш сигурна, но аз имам нужда от твоята помощ, Тес!

Грубостта в гласа му накара Тес да премига, очите й изучавайки лицето му. Но тя не можеше съвсем да разбере какво казваше той. Гласът му изглеждаше приглушен, като че ли идваше от голямо разстояние.

Рейвънхърст си пое рязко въздух. Когато заговори отново, гласът му беше бавен и много ясен.

— Кажи ми всичко, което той ти каза.

— Аз… той… — един трепет премина през нея и тя притисна очите си.

За секунда й се стори, че усети слабия дъх на лавандула. Мириса на нейната майка…

Сляпо Тес разтърси главата си, отблъсквайки съблазнителното успокоение на този познат мирис. Пръстите й притиснаха очертанията на пръстена, който Джак й беше дал, сега намиращ се на сигурно място на средния пръст на дясната й ръка.

АЗ НЕ СЪМ ЛУДА — си каза яростно. АЗ НЕ СЪМ ЛУДА.

Когато отвори отново очите си, техните синьо-зелени дълбини бяха плувнали в сълзи, но студени и ясни.

— Тогава ще ти кажа. Той каза, че е бил Рансли и един друг. Не се доверявай на никой, каза той. Внимавай за… — веждата й се повдигна като се мъчеше да си спомни последното предупреждение на Джак. — Внимавай за крилото. Да, мисля, че той каза това — тя поклати глава. — Но би могло да бъде „пръстен“. Няма… няма никакъв смисъл.

Покашлянето на Рейвънхърст й показа, че и той мисли същото.

— И той не каза нищо друго? — гласът му беше дрезгав от разочарование, правейки го да изглежда още по-дрезгав, отколкото той искаше.

— Само още едно нещо — очите на Тес обвиняваха. — ТИ. Той каза, че ти не си какъвто изглеждаш. Какво имаше той предвид?

Устните на Рейвънхърст се извиха в самоиронична усмивка.

— Може би, че аз съм някой, на който можеш да разчиташ, въпреки, че ти се опитваш да го отречеш. Може би, че… — той изпсува дълго и приглушено, преглъщайки назад думите, които щеше да каже. Твърде скоро, помисли си той мрачно. — В едно нещо те уверявам. Лисицата ще язди отново. И той няма да спре да язди, докато не хвана човека, който стои зад това престъпление. Но първо… — пръстите на Рейвънхърст хванаха брадичката на Тес бавно повдигайки лицето й, за да срещне погледа му. — Аз трябва да го погреба, Тес. По-късно аз ще намеря свещеник… моята леля ще се погрижи за това, надявам се. Но засега, къде?

— В бялата градина — тя отговори меко. — Той би искал това. Това беше мястото, което тя обичаше най-много. Да, в нейната бяла градина… — гласът й изневери. Тя премига изведнъж, очите й пълни със сълзи докато проучваха лицето на Рейвънхърст. — Благодаря ти! — каза тя просто.

Това не бяха думите, които той очакваше да чуе, не представляваха дори една малка част от това, което би искал да чуе от нея, но бяха достатъчни.

Засега.

— Имаш ли…

— Ще намеря всичко, от което имаш нужда — каза меко Тес и след това си беше отишла.

Очите, които я изгледаха в гърба, бяха тъмни и призрачни, препълнени с мъка, която Рейвънхърст обикновено така внимателно криеше.

От всеки. Дори от себе си.

Той дойде да й каже, когато беше свършил.

Тя стоеше там, където я беше оставил, в износено кадифено кресло в средата на предния салон, стаята гола и странна с отдавна продадената си мебел.

Колко различна изглеждаше тази стая през нощта преди пет години, помисли си Рейвънхърст. Тогава свещите горяха в техните свещници и редица от прадеди гледаха арогантно от техните портрети върху покритите с коприна стени.

Как гордостта се беше провалила. И след това се чудеше дали думите се отнасяха за Тес или за него.

Лъч от сребро се промъкваше през голите прозорци без пердета, това беше единствената светлина в тази стая на сенките.

Лицето на Тес, когато той застана пред нея, беше прозрачно и странно непроницаемо.

— Една последна услуга — промълви тя. Ръцете й трепереха както лежаха в скута й.

Тъмните вежди на Рейвънхърст се повдигнаха. Странно напрежение го обхвана при тъмнината, която се събираше в очите й.

— Ти… ти каза, че мога да ти се доверявам. — За момент гласът на Тес се прекъсна и след това тя продължи бездиханно бързо. — Докажи ми го.

Тя стана, пръстите й се протегнаха към мускулестите му рамене, плахи отначало, след това по-смели. Имаше нещо диво в нейното лице, остро мъчение, което запали огньове в замъглените му очи.

— Мили Боже всемогъщи… — Рейвънхърст започна да диша учестено когато ръцете й докоснаха откритата кожа на врата му.

Огън. Мъчение след мъчение. Чисто, опияняващо удоволствие.

— Сега, Дейн.

Рейвънхърст изпсува мрачно. Той не можеше. Това би значело най-жестоко да се възползва от нея. Това би било много опасно. Би било…

Сладки и неописуемо меки, знаеше той, бяха нейните устни, които докосваха изпънатата дъга на врата му.

Той почувства грубо стягане в слабините, знаейки, че не би било нищо друго освен огромно удоволствие и болезнена радост да я люби сега, след горчивата им раздяла.

Да, неописуемо удоволствие да я има сега, да прекара мост през пропастта, която ги разделяше с неми, неразрушими връзки.

Трепет премина през него. Пръстите й го галеха по гърдите, откопчавайки първото копче на врата му.

— Тес… — промърмори той дрезгаво.

Като насън тя откопча първото кръгче от слонова кост, след това се наведе за следващото, знаейки, че не можеше да спре да мисли за това, което правеше. Това беше хазарт, който не почиваше на нищо друго освен на един неуловим спомен.

Хазарт и нещо много по-опасно. Но вече възпламеняването на кръвта й я правеше неспособна да мисли за каквото и да било друго.

НЕ ГО ПРАВИ! — викаше нейния объркан мозък, но нейното тяло я караше да продължава, нашепвайки много по-различна истина. Може би нейното тяло винаги е знаело истината, въпреки че, чрез предателския си разум тя се бореше да го отрече.

Сега тя си спомни. Часове на мъчение и удоволствие. Часове на доверие и споделяне.

Двама мъже. В действителност един?

Мазолести пръсти хванаха китката й, държейки я неподвижна.

— Защо… — с проклятие Рейвънхърст прочисти сухото си гърло и започна отново. — Защо правиш това, Тес?

Очите на Тес проблясваха, странни и котешки в осветеното от луната овал на лицето й.

— ЗАЩО? Наистина ли имаш нужда да ме питаш за това? — гласът й беше леко подигравателен. Много нежно тя се приближи по-близко до него, докато техните тела се докоснаха, докосване толкова слабо и съблазнително като първата целувка на влюбени.

— Спри, Тес — изстена Рейвънхърст, но при нейното докосване огъня в слабините му се възпламени извън контрол. Той до болка жадуваше да я повали под себе си и да я изпълни. Безкрайно и грубо и с изключителна грижа.

Докато нямаше повече никакви думи. Докато нямаше никакви въпроси и никакви ужасни отговори. Над всичко, без лъжи.

— Кажи ми — промълви тя, с отдръпната назад глава, косата й блестящ облак около тях.

В снопа лунна светлина острите, ъгловати черти на лицето на Рейвънхърст изглеждаха издялани от мрамор. Той не можеше. Той не трябваше — не дори сега.

Тес чакаше напълно замряла.

— Gwellan-karet15.

Думите изригнаха между тях с нежна сила, увисвайки като кама в напрегнатото мълчание, което изпълни стаята.

Тес се изсмя веднъж, накъсан, рязък звук.

— Или може би, Андре, сега когато зная твоята тъмна тайна, ти не ме искаш повече?

Грубите китки на Рейвънхърст сграбчиха китките й, докосване — брутално и все пак странно внимателно.

— Gwerhez vari16 — промърмори той, притегляйки я към гърдите си. — О, аз те искам, малката, и те искам откакто за първи път те видях да се криеш в розовата градинка във Феърли преди пет години, твоите очи, оживени от зеления огън, твоята коса като тъмен пламък около раменете ти. Мили Боже, никога не съм преставал да те желая.

Неговите думи падаха върху Тес, ослепявайки я под планината от болка и грубо предателство. До последния момент тя се надяваше, че е сгрешила.

Но повече не.

Тя отпусна главата си назад, див, задавящ я смях се изтръгна от устните й.

— Не, Тес — мърмореше той. — Недей.

Тя беше над него сега и тъмнината беше по-лоша от всичко, което тя беше познала през нейните дни и нощи на слепота. Тогава тя беше имала светлина, светлината на Андре и надеждата, която той й беше дал.

— Андре льо Брикс — каза тя. — Капитан и корсар. Само още една лъжа върху всички други. Мили Боже, ти не си по-различен от моя… от човека, който претендираше да ми е баща!

— Не е лъжа — промърмори Рейвънхърст. — Фредерик Дейн Андре Джордан Льо Брикс Сент Пиер. Моята майка беше Льо Брикс от Морбихан. Къщата беше нейна, Тес. И аз никога не съм водил там друга жена. Само теб — бързината правеше гласа му дрезгав.

Познат сега и опасно скъп, съблазнителен с всяка сричка, която произнасяше.

Буен смях разтърси нежните рамене на Тес. Дори сега той искаше да я убеди в своята невинност, след като разруши последната й капка надежда, изтривайки с един удар дългите години на нейното възстановяване. Накрая той беше направил точно това, за което се беше заканил френския корсар, даде си тя сметка смътно.

Той беше стигнал до душата й и беше откъснал сърцето от гърдите й.

То беше негово, Тес го знаеше сега. Дали на Дейн или на Андре нямаше никаква разлика. Сърцето й винаги е било негово.

Изведнъж тя се раздвижи, лицето й обляно от сълзи, които блестяха като сребърни, докато се извиваше и бореше, попадайки в лъча лунна светлина.

— Не ти беше достатъчно да предадеш един път, нали? Не, ти трябваше да повториш своята перфидност. Мръсен, гаден лъжец! Не, убиец, това си ти, защото ти уби Андре!

— Престани, Тес. Андре все още съществува. Той е едната част от мен, гласът на моята младост, радостта на капитана при своя щурвал. Но ти не можеш да го имаш без мен. Такъв е животът, Тес: доброто не може винаги да се отделя от лошото. Това е, което не можеш да приемеш, нали?

Тя не отговори, очите й бяха бездънни, тъмни от безкрайната болка.

— Това беше лоша игра — начин да се върнеш при мен и да получиш отговорите, от които ти имаше нужда за твоето гадно Адмиралтейство. Дори ако то — гласът й беше разрушен от ридания, — дори ако то означаваше да ме предадеш с разяждащото страдание на надеждата. Мили Боже, защо си ме научил да се надявам отново?

Незабелязано се разнесе шум от криле от близките сенки. Минута по-късно Максимилиан изплува от тъмнината в снопа лунна светлина, топка от алено червено и смарагдово и когато закачи главата на Рейвънхърст. Изненаданият виконт се наведе псувайки.

Незабавно Тес видя своя шанс и се възползва, освобождавайки се от здравата му хватка и вдигайки коляното си с всичка сила нагоре.

Също, както беше направила онзи ден в кухнята, Рейвънхърст се преви надве и рухна едва поемайки си въздух на голия под. Вълни от агония разкъсваха слабините му, но въпреки всичко той се бореше да говори.

— По дяволите, Тес. Охххх. Чакай…

— Твърде късно — тя извика диво, очите й изглеждаха сребърни от сълзите. — Андре… Дейн, каквото и име да си избереш сега, за да се криеш, няма значение! Ти ме предаде за последен път. Ще се постарая да нямаш друг шанс.

С лице, обтегнато от болката, виконтът я наблюдаваше да се олюлява, след това се обърна и тръгна към вратата.

— ЧАКАЙ… — той едва успя да промърмори дрезгаво.

Но Тес не почака и не можеше да почака. Обутите й в чехли крака излязоха от стаята, техния шум толкова мек, че не можеше да прикрие дивото ридание, което излизаше от стиснатите й устни.