Черната роза

24.

Един по един сърдитите човешки гласове утихнаха. Една по една тъмните, проклинащи фигури се отдалечиха тромаво по пясъка.

Брегът утихна, оставен още веднъж на съществата, които най-добре го познаваха.

Двойка керкенези се спуснаха от тяхното гнездо във варовиковите скали, плъзнаха се по вълните и отплуваха на юг. Козодой започна да издава първите колебливи ноти на своята странна песен.

Вятърът беше пронизващ и въздуха потискащ, но за съществата от брега това нямаше никакво значение. Времето не беше техния враг, нито тъмнината. Само човекът беше враг.

Ангажиран в копаенето на дупка пясъчният гущер се спря с изправена глава. Неговият дълъг език се показа, движейки се бързо, докато душеше острия вятър.

Навътре в морето, някъде зад разбиващите се вълни, черна сянка се носеше по повърхността със слабо, приглушено пляскане. Безшумно тя се клатеше върху яростното мъртво вълнение, едва забележима в среднощния свят от море и облаци.

След няколко минути пясъчният гущер се върна отново към работата си. Останалото не го интересуваше.

Бавно тъмната сянка отплува на юг, навътре към средата на Канала където скоро беше погълната от неукротимата ярост на бурята.

Нещо не беше наред. Той усещаше това с всяка глътка студен въздух, която поемаше. Чувстваше го в рязкото подръпване на корабните платна над главата му и в пронизителното скърцане на пангоута под краката му.

Със стегнати крака и набръчкано чело брадатият капитан се взираше на север, където бързо движещи се мрачни облаци закриваха варовиковите скали на Англия.

— Света Богородице — промърмори той, като се наслаждаваше на резките бретонски думи. Тази вечер тяхната грубост подхождаше чудесно на настроението му.

Божа майко, нещо съвсем не беше наред.

Бързо, с грациозността на човек свикнал от дете с клатушкането на морето, суровият капитан прекоси палубата и започна да се издига по грот мачтата. Той знаеше, че нито плющящия дъжд, нито яростния вятър могат да го разтревожат. Това, което го тревожеше беше някъде там, в тъмнината, нещо, което не можеше да види, но можеше да го почувства с острия си инстинкт на моряк.

Яростна светкавица раздра небето на север и за секунда той видя призрачните извивки на английските скали. Не видя нищо друго. Никакви следи от лодки или галери с контрабанда. Никакви патрулни катери.

Гигантска вълна удари „Свобода“ отстрани и потопи мачтата. Сключвайки ръцете си около опънатото въже Андре льо Брикс кръстоса силните си крака около мачтата и зачака. По-късно, макар и много трудно, започна да се придвижва нагоре.

Дъждът шибаше лицето му, но той се придвижваше нагоре намалявайки разстоянието между себе си и брамстенга.

Светкавица експлодира във водата наблизо. Като чу цвъртенето и кипенето на водата, той благодари на Господ, че светкавицата не беше паднала 10 фута по-близо. Студените му пръсти напипаха въжетата на най-високата рейка и той вложи всичките си сили, за да се изкачи на хлъзгавата от дъжда мачта.

— Трудна работа, Падриж — изръмжа той срещу яростта на вятъра, предполагайки, че неговият първи помощник-капитан вече е извършил същото. Минута по-късно чу скърцането на корабните платна и на шпангоута, когато носа на кораба се обърна към вятъра.

Те отдавна вече бяха отминали средата на Ламанш. Бяха достатъчно близко, за да виждат призрачните очертания на английските скали. Очите на капитана се свиха изучавайки тъмнината. На него му се искаше да се беше сетил да вземе бинокъла със себе си.

Но Падриж, който се намираше по средата на кораба беше по-добре подготвен. Когато следващата светкавица разцепи нощта, първият помощник-капитан изучаваше мятащите се вълни с бинокъл в ръка.

— Там — извика той, — там към пристанището.

В същия момент Андре забеляза тъмната, вретеновидна сянка заобиколена от разпръснати парчета дърво и други отломки. Нима това са остатъци от конячени бурета? — чудеше се той. Ако това е така, защо са толкова навътре в морето?

— Боже Господи — промълви корсарят през изведнъж пресъхналите му устни. — Боже Милостиви.

След това започна да се прехвърля от въже на въже, летейки безразсъдно надолу към палубата, която се мержелееше осемдесет фута под него.

Кракът му още не беше докоснал палубата и гласът му прогърмя от такелажа:

— Падриж, бързо! Спускай лодката!

Първи дойде ревът на вятъра и след това трясъка на неспокойна и непокорна тъмнина. Постепенно Тес осъзна плесниците и люлеенето на яростното, безжалостно море.

Но всъщност, тракането на нейните зъби беше това, което я разбуди окончателно, последвано от люшкането на цялото й тяло, повдигано и запращано надолу вълна след вълна.

„Аз не мога да виждам“ — мислеше си тя, чувствайки как ужасът се надига, от разяждащата я тъмнина.

Размахвайки ръце се бореше да се запази на повърхността сред бушуващото море. Малко парче дърво мина покрай нея и тя го сграбчи отчаяно.

Изведнъж паметта й се върна — трясъкът на цепещото се дърво и заслепяващата експлозия, която я беше катапултирала от водата.

Но къде беше тя сега? Не виждаше нищо около нея, само една безкрайна, ужасяваща стена от тъмнина.

Една вълна се разби над главата й, задавяйки се си проправи път към повърхността. Въпреки воят на вятъра й се стори, че чу вик. Или само й се беше дочуло?

Студените й пръсти се държаха здраво за парчето дърво, което беше спасило живота й. Засега се задържаше на повърхността, но за колко време щеше да бъде така? Тес знаеше, че нищо не можеше да й помогне при такова море. Също така чувстваше, че силата й намаляваше. След няколко минути не би могла повече да се задържа. Раменете й трепереха и пръстите й вече се вцепеняваха.

Нещо я закачи по крака, нещо дълго и много могъщо.

Тес сподави риданието си.

Ритайки диво се прилепи към гредата, опитвайки се да плува сред огромните вълни.

Съществото отдолу в тъмнината, отново дойде бутайки кракът й.

Тес изпищя, когато раздираща болка мина през глезена й. Съществото я дърпаше надолу! Тя потопи главата си в мастилената вода борейки се да се освободи от смъртоносната хватка. Пръстите й бяха замръзнали и не чувстваше нищо.

Отново дойде жестоко дърпане и този път беше издърпана дълбоко надолу под повърхността. Белите и дробове горяха. Тя се насили да употреби всичките си сили, за да излезе на повърхността. В пълната тъмнина, която я обграждаше можеше да определи посоките само по инстинкт.

Изведнъж лицето й се оказа на свобода. Тя почти се задави като диво поемаше въздух и веднага след това отново беше повлечена надолу, като нещо я дърпаше и за двата крака този път.

Ослепяла от страх тя риташе и се извиваше, борейки се срещу силата на невидимия си враг. Някъде чу да се плиска вода в дърво. Отново сред рева на бурята й се стори, че чува слаб вик.

— Има ли някой? — достигна до нея. Приглушен глас се чу сред яростта на бурята.

— По дяволите! — се чу груб вик, този път по-близо.

Тес чу плясък; раменете й бяха хванати от студени, гранитни пръсти.

— Ne me repoussez pas!7 — заповедта дойде на гърлен френски.

— Престанете! Престанете да се съпротивлявате! — този път командата беше произнесена на английски със силен акцент, който я правеше неразбираема, ако Тес не бе я разбрала вече на френски.

— Аз, аз съм хваната — извика тя на френски, благодарейки наум за уроците на майка си и за часовете прекарани с Едуар практикувайки френски. — Има нещо там долу. На моите крака.

Единственият отговор, който получи беше плясък на вода. Твърди ръце опипваха краката й стигайки постепенно до глезените. Изведнъж нещо се обви около краката й, причинявайки й изгаряща болка, и я повлече безмилостно надолу към дълбините.

Ритайки диво Тес се опита да стигне до повърхността, но хватката на ръцете се стягаше, повличайки я дори по-надолу.

„Нима той се опитваше да я убие!“ — си помисли ужасена.

Въздух — тя трябва да има въздух!

След това започна да се издига, невидимите ръце под нея я изтикваха към повърхността. Когато най-после главата й изскочи от вълните, тя беше близко до припадък.

Тя е била хваната от нещо, това ли каза той? Явно мъжът беше французин. Контрабандист, може би? Или може би моряк на някой от корабите на Наполеон, които чакаха невидими някъде в бурята?

Останалите му думи бяха удавени от плясъка на една вълна, която се разби над главата на Тес. Още веднъж беше повлечена надолу. Болката я блъсна като юмрук, когато нещо — може би въже, разряза разкъсаните й бричове.

Изведнъж беше свободна, давейки се и плюейки на повърхността. Белите й дробове изгаряха и тя поемаше благословените глътки въздух.

Но къде беше нейният спасител?

Тя се бореше да проникне през ужасяващата тъмнина, която я заобикаляше, но в бурята не можеше да различи нищо. Изведнъж пръстите й напипаха дебело въже, като това с което връзваха четиригалоновите бъчонки за коняк и ги потопяваха под повърхността, далече от любопитните очи.

Истеричен смях се откъсна от устните на Тес. Тя едва не беше удавена от контрабанден товар скрит под повърхността. Това беше често срещана практика по брега, когато биваха прекъснати от неочакваното появяване на патрулния кораб, групата на контрабандистите бързо се отърваваха от своя товар и след това го прибираха в удобно за тях време.

Дивият, писклив смях на Тес беше разнесен от вятъра; тя се чувстваше на ръба на истерията.

Нова вълна я повали, изтривайки всички следи от хумор в нея, оставяйки я слаба и трепереща от мисълта колко близко беше до смъртта.

Тя отново беше сама, нейният спасител беше все още някъде отдолу, давейки се след като я беше спасил.

Задавяйки се, Тес хвана края на дебелото въже и се гмурна надолу в ужасяващите дълбини. Слизаше надолу и надолу, чувствайки огъня в дробовете си и главата й готова да експлодира.

Вече смяташе да се връща когато почувства ръцете му, след това дебелото въже увило се около китките му, хващайки го в смъртна прегръдка.

Тес беше връзвала такива възли. Със сила породена от отчаянието вложи всичките си сили, за да развърже грубия възел.

Почти останала без въздух късаше дебелото въже, чувствайки как се разкъсваше кожата на пръстите й. Светкавици избухваха пред очите й, но тя отчаяно продължаваше борбата.

От страшната тъмнина около нея идваха приглушени, ужасяващи звуци. „Също както в тунелите“ — си помисли тя. Тук също смъртта пълзеше наблизо със студени, опипващи пръсти.

НЕ БИХ МОГЛА ДА СЕ ОТКАЖА ПРЕДИ ДА ОПИТАМ ОЩЕ ВЕДНЪЖ.

Въжето помръдна, възела се разхлаби слабо. С горящи дробове Тес дърпаше въжето, молейки се през цялото време.

Изведнъж въжето се освободи и водата се раздвижи когато французинът се устреми към повърхността. След секунда той се върна надолу, за да я изтегли със себе си.

Те се намериха свободни между бушуващи вълни и яростен вятър, но Тес никога не е била по-благодарна да почувства ужилването на студената вода по лицето си.

Без неговата помощ щеше все още да е хваната в капана на ледената тъмнина, там долу.

Тес си даде сметка, че отново се беше разминала със смъртта и потрепери при тази мисъл.

— Насам, Падриж — извика французинът с нисък и прегракнал глас.

Отдалече дойде викът-отговор и след това поток от гърлени звуци.

„Това не е френски — си помисли Тес намръщвайки се. — Не е и немски.“

Бретонски, може би?

Някъде отдясно на нея се чу ритмично пляскане на гребла. Без предупреждение беше хваната и измъкната от водата, ребрата й се блъснаха в парче дърво секунда преди да падне на дъното на лодката, борейки се и мятайки се като риба на сухо. Минута по-късно чу как тялото на нейния спасител цапна до нея.

Отново се чу тази странна, гърлена реч — бретонски, вече беше сигурна в това. Греблата загребваха надълбоко и тя чувстваше как лодката се издига и след това пада рязко надолу.

С треперещи пръсти Тес отмахна студената вода от лицето си, но в яростната буря не можеше да си помогне много. Треперейки, онемяла от студа разтриваше с пръсти глезените си, от които подводното въже беше откъснало голямо парче кожа.

Но тя беше все още жива — си каза Тес. Това беше най-важното. Изведнъж лодката се разклати лудо. Груби викове избухнаха наблизо и се чуха тежки стъпки по дървена палуба. Без предупреждение някой я хвана за ръцете, издигайки я нагоре докато падна на широки мъжки гърди.

— Света Дево! — чу се прегракнало възклицание. — За бога! Вие? — нейният спасител заекваше на развален английски. — Искам да кажа, вие сте ЖЕНА?

Тес не можа да не се засмее на искреното учудване мъжкия глас. Тя чувстваше звуците на езика си, ставайки по-гръмки и по-диви, докато изведнъж се усети, че ридае.

Следващото нещо, което усети беше, че е свита срещу мощното тяло на французина, обляното й в сълзи лице беше опряно на вълнения му пуловер и той я носеше през разлюляната палуба.

Капитанът на „Свобода“ преглътна една ругатня.

— Малката — промълви той шокиран и невярващ.

ТЯ беше тук? Но как? И защо?

Кръвта му замръзна при мисълта колко близко беше дръзката англичанка до смъртта, подхвърляна от коварните течения в средата на Ламанш и как за малко и той не сподели нейната съдба.

Гняв и страх го направиха ням за момент, неговите пръсти се стегнаха около тънкия й кръст.

— По дяволите! — тя разпали огньовете на яростта в него. Лицето му застина в каменна маска. По дяволите! Секунди само още и морето щеше да ги отнесе заедно.

„Но тя беше силна, благодаря на Бога!“ Да, благодарен е на Господ, защото всъщност тя го беше спасила, колкото и да беше наранена суетата му от това признание. Проклетото въже се беше увило около китките и гърлото му, докато го задави. Дори е сега чувстваше въжето около гърлото си.

„Ще бъда прегракнал около седмица“ — си мислеше капитанът с черен хумор, знаейки, че би могло да бъде много по-лошо. Сега той дължеше на тази жена живота си.

Откри, че по някаква причина тази мисъл не го безпокоеше. „Е, добре малката, затова аз ще ти се отблагодаря много“ — реши французинът, усмихвайки се мрачно в коридора пред кабинета си.

— Ма-малката? — промълви жената в ръцете м прекъсвайки неговата замисленост. Нейната емоционална буря беше отминала и тя погледна към него с побеляло лице и много изтощена.

„Но много смела — помисли си Андре, — тъй като прикриваше много добре страха си.“

— Ma petite — той отговори грубо. — Малка, моята малка.

— Вие, вие говорите английски? — попита Тес, като се опитваше да крие треперенето на гласа си.

— Un peu.8 Само малко. — Гласът му беше нисък и тъмен, съгласните му бяха твърдо произнесени и звучаха странно. — По-добре говорете на френски.

— Vous etes Breton?9 — попита тя.

— Oui, Breton10 — отговори уморено, изненадан, че тя откри това толкова бързо. Очите му се свиха. Беше умна. Той не биваше никога да забравя това.

Тес се намръщи, чувствайки грубият му, намаслен вълнен пуловер да драска бузата й. Значи той беше от Бретан. Тя не беше пропуснала да забележи моментното му колебание, нито умората в гласа му. Почти сигурно беше, че този мъж е контрабандист. Много негови съграждани от Бретан обикаляха моретата между Франция и Англия, тъй като каменистата почва на родната им земя не ставаше за земеделие.

Сега тя дължеше на този мъж живота си. Каква отплата би очаквал този корсар в отговор? Тес потрепери изведнъж и почувства мазолестите му ръце да се стягат около раменете й.

Под бузата й топлината на мощното му тяло се излъчваше, затопляйки замръзнала й кожа.

— Къде, къде ме водите — попита тя, останала без дъх. Тъй като нейният френски беше по-добър от неговия английски, реши да говори на френски.

Големите, загрубели от работа пръсти се разтвориха. За момент той не отговори.

— В моята каюта, мисля, малката.

Тес възкликна, стисна юмруци и го заудря диво по гърдите. Затова ли беше избегнала капана на морето, за да попадне в още по-голяма опасност.

— Аз ще ти платя, за да ме върнеш обратно. Английски златни гвинеи или френски луидори — каквито поискаш. Сто лири. Двеста. Само п-посочи твоята цена — каза тя грубо.

Гранитните пръсти на нейния спасител не се разхлабиха.

— Никаква цена, моя малка. Ние не се обръщаме назад. Ще има патрулни кораби, които ще кръстосват Ламанш тази нощ, дори и в това бурно море — добави той мрачно.

— Моля ви се! — плачеше Тес, паниката стягаше гласа й. — Вие трябва да ме заведете.

— Невъзможно! — думата беше като стена от гранит, отказът му остър и неотменим.

Мислите й се объркаха. Тес слушаше как обувките му тропаха върху дървото. Врата се блъсна срещу стена. Мястото в което я внесе беше неосветено и тя се намръщи, тъй като не виждаше нищо, никакви детайли от стаята или обзавеждане.

Той я пусна, гърба й потъна в нещо меко. Легло? Неговото легло?

Минута по-късно грубите пръсти я отпуснаха. Тя чу леко поскърцване наблизо.

— Моля — промълви тя, — запалете поне фенера.

Тес чу как остро си пое той дъх.

— Фенера? — попита той бавно.

— Не ме карай да обяснявам. А-аз не мога. Направете само това нещо за мен, моля ви!

Корсарят не отговори.

Тес почувства как кожата й настръхва, усети първото, леко докосване на малки, окосмени телца.

— Моля ви! — гласът й беше на ръба на паниката. Не й беше останала никаква сила, за да я скрие.

— За Бога, моя малка — каза французинът бавно, — аз току-що направих точно това.