Черната роза

40.

Скърцането на колела по набраздена земя я събуди.

Защо беше така суха устата й, чудеше се Тес? Защо е този металически вкус на езика й? И защо въздуха върху лицето й беше така усоен и неподвижен?

Внезапно споменът се върна. Симон, усмихвайки се леко. Огненото захапване на брендито?

Упоена.

Още веднъж тя се изви, дървените колела тропаха някъде над главата й. Къде беше тя сега? Тес се чудеше, отваряйки уста да закрещи.

Но не можеше, тъй като устата й беше завързана с дебело парче. Тя размърда ръцете си само, за да разбере, че бяха завързани заедно на кръста й. Вагонът се изви отново и главата й падна с голяма сила на дървения под.

Сълзи се пророниха от ъгъла на окото на Тес.

Орела — Симон Ленъкс.

Ужас я сграбчи, кръвта й изстина, както прилива на Ламанш през зимата. Как можа толкова да се излъже в този човек? След всичките тези месеци, тя нямаше и най-слабата представа за неговата ужасна двойственост.

Тес се намръщи от болката, връщайки се мислено отново в кабинета му и виещата се птица на пръстена му. Джак е знаел и се е опитал да я предупреди.

Но Симон Ленъкс беше убил Лисицата. И сега той знаеше, че тя беше видяла разобличаващия го документ с шифъра на бюрото му.

Отчаяно Тес се размърда в обвързалите я въжета. Но знаеше, че е безнадеждно. В завързването на възли, както и във всичко друго, което правеше Симон Ленъкс беше експерт.

Изведнъж колата се залюля и спря с остро изскърцване на спирачките. Някъде от дясно на Тес се чу изскърцване на седалка и след това приглушения тропот на крака.

Сърцето й биеше лудо, когато чу вратата да се отваря. Висока, тъмна фигура се очерта трудно различима от нощта.

Тес не се помръдна, правейки се на заспала.

Дълги пръсти се плъзнаха по веждите и бузите й, спирайки се на брадичката й.

— Събуди се, Тес.

Как може този мек глас някога да е звучал привлекателно? — чудеше се тя, продължавайки да се прави, че спи. Всичко, което може да отклони вниманието му и може би да спечели няколко секунди…

Пръстите при брадичката й се стегнаха до болезнено ощипване.

— Събуди се — този път думите бяха изръмжани.

Тес не можа да се пребори с треперенето, което премина през нея. Тя чу гласа на непознат човек, студен и ледено безличен. Гласът на мъж, който можеше да я убие без да се колебае нито секунда.

Тя въздъхна и размърда главата си, отваряйки бавно очи, сякаш току-що се събуждаше.

— Аааааа! — превръзката на устата не й позволяваше друго, освен да издаде остър, приглушен звук.

— Така е по-добре — каза кратко лорд Ленъкс. — Не смятам да те нося, драга моя. Независимо от всичко това, което сме ние един за друг — добави той с ироничен тон. Ръцете му я хванаха за китките, изправяйки я да седне. — Излез!

Мигайки, Тес стъпи долу, очите й се въртяха наляво и надясно. Само тъмнината я посрещна, ненарушена от каквато и да било светлина. Къде я бяха довели?

Псувайки тихо, Ленъкс я пусна да се препъва пред него. Имаше меко под краката й — трева? Не е пясък, помисли си тя. Не е брега тогава. Добър знак, тъй като Тес нямаше никакво желание да бъде заведена отвъд Ламанш във Франция.

Изведнъж друга смразяваща мисъл проблесна през ума й.

ТОЙ НЯМА ДА СИ ПРАВИ ТРУДА ДА Я ЗАКАРА ДО ФРАНЦИЯ. ТОЙ ИМАШЕ НАМЕРЕНИЕТО ДА СЕ ОСВОБОДИ ОТ НЕЯ ТУК.

— Не е много далеч, мила моя, само над онова възвишение. Но ти не познаваш това място, нали? То е моята малка тайна — или поне беше до нощта, когато твоя баща дойде да души наоколо. О, той изигра картите си добре, трябваше да му призная това. Първо той ругаеше, след това се правеше на сърдит и след това ми предложи да използвам земята на Феърли, когато исках, без да ми бъдат задавани никакви въпроси. Но това щеше да бъде твърде опасно. Тогава стана въпрос за неговата красива, дебелоглава дъщеря. Ти беше нещо като трън в мен, признавам си. За теб също изкушението беше голямо…

Тес се залюля вървейки сляпо пред него в тъмнината и почти падна. С рязка псувня Ленъкс я хвана за раменете и я блъсна напред по росната трева. Очите й, постепенно привиквайки с нощния пейзаж откроиха в тъмнината сенките на няколко дървета. В краката й, лежащата ниско долу мъгла се извиваше като неспокойни, фантомни пръсти.

Безизразният глас зад гърба й продължаваше.

— Но тогава Лисицата се върна и аз открих вашия малък маскарад. Много смело, мила моя. Почти ти аплодирам. Дори Рансли не си даде сметка, че има Лисици. Но ти не можеше да се надяваш да ме излъжеш, тъй като познавам тези тунели, дори повече от баща ти — Ленъкс се изсмя тихо. — Да, тунелите бяха много удобни за наблюдение, да оставаш невидим — да откриваш тайните на нощта. Дори да си направя някои мои фантомни светлини.

Злоба се надигна в гърлото на Тес. НО ЛЕЙТЪН НЕ БЕШЕ МОЯ БАЩА! — искаше да изкрещи на мъжа зад нея. ЛИСИЦАТА БЕШЕ, ВЪПРЕКИ ЧЕ ТИ УБИ И НЕГО!

Само приглушено ридание проникна през дебелата превръзка на устата й.

— Да, всичко това трябва да е нещо като шок за теб, боя се. Но когато ти нахълта в моя кабинет, не ми остави никакъв избор. Разбира се, при всяко положение, това беше въпрос само на време. Аз щях да е победя накрая и да се оженя за теб с цялата нужна помпозност за случая. Тогава някой ден, докато правиш визити в града, ти щеше да припаднеш. Твоята кожа щеше да е побледняла. В началото твоите приятели щяха да говорят, че си в деликатно положение. Но ти ще ставаш все по-слаба, вместо по-пълна. Умът ти ще започне да блуждае и ти ще започнеш да си въобразяваш… о, ужасни неща. И тогава за моя вечна и съкрушителна тъга, ти ще си отидеш от мен завинаги. Ужасен удар, разбира се. И ужасно много загубено ценно време. Този начин е много по-чист. Не си ли съгласна, моя любов?

Тес потрепери при хладната му безличност. Нямаше никаква злоба в гласа му, никаква емоция от какъвто и да било вид, само вледеняваща действителност.

— Както виждаш, това е въпрос на бизнес, на завързване на отвързаните краища. Защото е достатъчна една следа и аз съм мъртъв. Ти най-добре би могла да разбереш това, имайки предвид опасното си превъплъщение. Да, много умно изпълнено. Дори моята сестра не можа да повярва на това, за теб. Мога само да се чудя какво стана с тази бутилка бренди, която тя връчи на Рейвънхърст. Тя съдържаше забележителна смес от билки и тонизиращи вещества, за да го наречем, вдъхновяване на неговите чувства. И тя беше там напълно готова да го успокои с коприненото си тяло готово и изцяло на разположение. Тя беше напълно понятно разгневена, когато той не искаше да пие. Аз също бях разочарован, тъй като можеше да научи много от него в такова състояние — добави Ленъкс замислено.

Неговите дълги, нежни пръсти неумолимо бутаха Тес нагоре по склона към тъмна кула смътно очертаваща се на нощното небе.

МАНАСТИРА! Той влизаше от обратната страна, даде си сметка Тес, посока от която тя никога не идваше, тъй като беше по-далече от пътя и пътеката минаваше покрай ферма с особено голямо зло куче.

Кракът й се спъна от един корен и тя падна напред в тревата. Болезнено ридание се промъкна под превръзката на устата й.

— Стани! — заповяда Ленъкс рязко. Когато тя твърде бавно му се подчини, пръстите му се впиха в нежната кожа на ръцете й издърпвайки я грубо на крака. — Ти сега не трябва да закъсняваш. Ние сме почти накрая на пътуването — безпощаден смях се изтръгна от устните му.

Тес се извърна блъскайки го. Но със завързани ръце не можеше да става дума за състезание. Псувайки, Ленъкс я блъсна напред, докато лицето й срещна грапавата кора на едно дърво.

— Ще съжаляваш много, ако опиташ отново, мила моя, позволи ми да те уверя. Аз твърде дълго съм бил обвързан с тебе, но няма да бъда повече, ако ми противоречиш по някакъв начин — говорейки Ленъкс я притисна напред движейки бузите й в твърдата кора на дървото докато Тес почувства, че кожата й беше обелена.

— Даааааааа!

Пръстите не се разхлабиха.

— Разбираш ли ме сега?

Тес продължаваше да рита движена от чист ужас и гняв.

Коляното се заби в гърба й, притискайки цялото й тяло срещу дънера на дървото.

— Спри да се бориш! — заповяда той.

Студеният метал на пистолет се впи във врата й.

Тес потрепери когато гърдите й бяха притиснати срещу грубото стъбло. Той беше твърде силен за нея, за да се съпротивлява, особено сега, когато знаеше, че той има пистолет. Трябваше да помисли за нещо друго.

С отпускането на раменете си тя спря да се бори.

Бавно пръстите на Симон се разхлабиха и коляното му падна.

— По-добре, мила моя. Много по-добре. Ние ще се разбираме заедно чудесно, мисля аз, докато помниш своето място в голямата схема на нещата, което е много по-ниско отколкото ти се иска да повярваш — добави той с късо, сухо излайване вместо смях. — А сега ние пристигнахме, както виждам. Което значи…

Изведнъж Тес почувства, че той й завързва широко парче плат през очите, стегнат във възел. Тя се извиваше яростно само, за да почувства пистолета да се опира в ребрата й.

— Помни какво ти казах — изсъска Ленъкс. — Ако искаш да видиш любовника си жив, това е.

Малки камъчета изшумяха в краката й, докато той я блъскаше по терасата зад манастира. Тес почувства студените пръсти на мъглата да се движат около глезените й. Мили Боже, да не би Ленъкс да е хванал също и Рейвънхърст?

Водеше я нагоре по стълбите, по които тя се препъваше стъпало след стъпало, вятърът фучеше между камъните. Черните пръсти на страха се впиваха в ума на Тес, сърцето й биеше лудо, когато тя се досети за единствения шанс да избяга.

Той смяташе, че тя не вижда и е дезориентирана под превръзката. Истина, и все пак не съвсем, тъй като дългите дни на слепота я бяха оставили с нова сила. Сега слухът й беше изострен, очертавайки обстановката по звуковете. Надясно тя чуваше леко ехо, където се издигаше наблизо стена, наляво пустата неподвижност на празно пространство.

Да, всичко беше така. Тя не беше забравила нищо. По някакъв начин трябва да се възползва от това знание сега, за да й послужи за нейните цели.

Вятърът я блъсна, влажен и студен и Тес си даде сметка, че беше зад ъгловите кули, в центъра на покрива. Внимателно изчисли разстоянието между порутената стена отдясно и падналите камъни някъде отляво.

Прегръщайки слепотата, пронизвайки тъмнината, точно както я беше учил нейния французин да прави на борда на „Свобода“.

Това беше единствения й шанс да оцелее.

Бързо Ленъкс я блъскаше напред, докато гърба й срещна стена.

Тогава той се протегна, за да развърже запушалката.

— Ти няма дълго да чакаш, мила моя. Той трябва да дойде тук всяка… а, това трябва да е Рансли сега, освен ако не греша. Да, перченето на този човек трудно може да бъде сбъркано. Той е станал почти неуправляем откакто му дадох този бизнес с това момиче в Епълдор. Боя се, че той се увлече по този вид работа.

— Р-Рансли е р-работил с теб? — устните на Тес бяха сухи и напукани, но тя се насилваше да говори, надявайки се, че това може да донесе скъпоценни минути на забавяне.

— Един неприятен човек — каза лорд Ленъкс, — но перфектен във всичко, което прави. За съжаление Лисицата беше единствения човек, от който Ранели се боеше. Така че работата по неговото елиминиране се падна на мен. Много просто, обаче. Аз просто трябваше да стоя в горичката и да наблюдавам. Аз знаех, че той ще се върне, за да те види рано или късно. Признавам, че не очаквах да видя Рейвънхърст. Хубавата Даниел беше полезна, но това не включваше да се рови за информация за теб. Но, разбира се, колко нехайно от моя страна. Ти не си се запознавала с любовницата на виконта.

Дъхът на Тес спря. Французойката в Ейнджъл, тази, която носи дете от Дейн. Ревността я прониза за момент и след това нещо друго, което тя разпозна като яростно съжаление. Тя се беше надявала на нейно собствено дете някой ден.

Сега изглеждаше, че беше загубила шанса си.

СПРИ, МОМИЧЕ. ТАЗИ ИГРА ТЕПЪРВА ЩЕ СЕ ИГРАЕ.

Тес се смрази, чувайки този дрезгав глас като ехо сред хаоса от мисли в главата й. ДЖАК?

Но Лисицата беше умрял. Със собствените си очи го беше видяла да умира. Никой не можеше сега да й помогне.

Дълбоко отдолу се чуха приглушени стъпки, прекъсвани от сподавени псувни. Малки камъчета се изсипваха върху плочите със сърдит звук.

— О-откога си знаел? — попита Тес. — За моя маскарад? — причиняваше й болка говоренето, но тя успяваше някак си със сух и дрезгав глас.

— Преди около шест месеца. Хоукинс искаше да те хване, да кажем отдавна, но аз го накарах да чака, тъй като ти все още беше полезна.

— Хоукинс? — гласът на Тес беше изпълнен с недоверие. — ТОЙ се е включил в това… това престъпление?

— Неговото допускане до моята малка тайна беше необходимо зло. Още една слаба брънка във веригата — каза Ленъкс, почти като че ли беше забравил за нейното присъствие. — Да, аз по-скоро мисля… — той прекъсна с недовършено изречение, когато тежките ботуши се чуха, че се изкачват по стълбите. — Така, че са тук най-накрая. Изпълнителен както винаги господин Рансли. Моите поздравления.

— О, това копеле не представляваше никаква трудност. Само че той не беше, където бяхте казали, че ще бъде. Хванах го на пътя за Рай и той беше твърде враждебен също. След няколко приятелски потупвания поправи маниерите си — добави мъжа, блъскайки напред своя пленник. — Завързах му очите точно както ти каза, Орел.

За дълги минути двамата мъже се взираха един в друг, умора и нещо по-тъмно, по-примитивно се четеше на лицата им.

Рейвънхърст изръмжа нещо неразбираемо под превръзката си и Ленъкс се засмя слабо.

— Това беше дълга и досадна работа, Рейвънхърст, но накрая моите планове са към края си. Тези последни седмици ти ме разиграваше твърде отблизо, нещо, което се безпокоя, че не мога да толерирам — зелените очи на Ленъкс се възпламениха, горящи лицето му.

— Дейн? — попита Тес несигурно, отчаяно искайки да разбере какво беше станало. — Какво… какво си направил с него ти проклета отрепко?

— Вашият виконт е малко замислен, драга моя. Но аз мисля да му сваля превръзката сега. Ще бъде забавно. Мисля, за няколкото минути, които ви остават — тези лишени от каквато и да било емоция думи шокираха Тес като покров.

— Да, има нещо много уместно в тази сцена, не сте ли съгласни? — се размисли Ленъкс. — ТОЙ има намордник; тя е сляпа. Точно както бяхте в Бретан, мила моя. О, да, аз знам всичко за тези дни. Тъй като бях там също, разбирате ли, зает с моите собствени дела. Въпреки че по това време не си давах сметка за идентичността на смелия капитан на „Свобода“. Жалко! — гласът му се стегна. — Сега тези задачи изискват моето лично внимание. Което, за съжаление за вас значи, че вашето по-нататъшно присъствие ще бъде определено досадно. Така, че трябва да бъдете, боя се, премахнати, приятели мои.

Тес се вцепени, когато чу, че Ленъкс се обръща леко. Гласът му стана студен и точен.

— Хвърли ги, Рансли. Първо момичето. Кавга между влюбени, тъжно ми е да призная, за съжаление, но такива неща се случват особено между двама толкова… дебелоглави като тези. И също има значение нестабилността на виконта. А, да, кошмари все още преследват Дявола от Трафалгар, боя се. За тях аз зная също, Рейвънхърст. Даниел е много добър източник на информация.

Тес чу тиха, сподавена псувня, последвана от разпръскване на чакъла и тогава Рансли изръмжа от болка, когато кости се срещнаха с кости. След това се чу друг сблъсък и този път Рейвънхърст изстена.

— Престанете, по дяволите! — извика Тес, кръвта й кипеше от отчаяно желание за оцеляване. След цялото страдание, което беше познала, тя отказваше да бъде прекратено съществуването й сега. Не от двуличен, аморален предател като Орела. — Така ли постъпихте с баща ми, хвърлихте го от този покрив? Той никога не е имал инцидент на гърба на коня, тъй като беше отличен ездач. Това беше нещо, на което се чудех винаги. — Тес знаеше, че трябва да кара Ленъкс да говори. Може би през това време Дейн ще успее да се съвземе от последните удари на Ранели.

Да, говоренето беше тяхната последна надежда.

— Наистина, мила моя, ти си толкова изобретателна — добави Ленъкс студено. — Говоренето няма да ти спести нищо. Но понеже това е нещо като последно желание предполагам, че трябва да отговоря на въпроса — той се засмя. — Не, аз просто сложих малка и доста лоша черупка, покрита с игли под седлото на коня. Той винаги предпочиташе това голямо черно животно и чудовището полудя, хвърляйки баща ти от скалите. Цялата работа беше свършена за няколко минути, оставяйки ми неприятната задача да го докарам по-близо до Феърли, тъй като откриването на неговото тяло толкова близо до отвора на моя тунел би било изключително неудобно. Да — добави Ленъкс замислено, — твоят баща умря така, както беше живял — потейки се и ругаейки до последния момент.

Устните на Тес се събраха в тънка черта, представяйки си тази последна сцена.

— Но той не умря.

— Глупости, мила. Аз го видях със собствените си очи. Аз го носех нагоре по пътеката на скалите, помниш ли?

Имаше ли намек за напрежение в гласа на Ленъкс? — чудеше се Тес.

— Но моя баща не умря тази нощ. Той умря само преди няколко часа.

— Какъв патетичен опит за измама е това? Няма да стигнеш до никъде с тези глупости, предупреждавам те.

Тес наклони глава, чувайки леко шумолене някъде близо до лявата й страна. Идваше ли Рейвънхърст най-после?

— Лейтън? — тя успя да се засмее студено. — Този човек не ми беше баща.

Тя позволи напрегнатото мълчание да продължи, представяйки си учудената физиономия на Ленъкс. Да, той беше човек, който не харесваше безпорядъка и изненадите.

— Не, моя баща беше човек с редки таланти и скрити умения. Той ме научи на всичко, което знаеше. Той беше Лисицата и това е неговия пистолет, който е насочен към вас от дясно на моя джоб — добави тя хладно.

— Ти си лъжкиня — но имаше неопределено колебание преди Ленъкс да заговори отново. Тес можеше да почувства студената ярост на погледа му върху нея. — Да, лъжкиня — това ти умееш до съвършенство.

— Ще трябва ли да направим нашия малък експеримент тогава? Не е честна сделката, със сигурност, тъй като аз съм заслепена от тази превръзка — добави Тес. — Но ти никога не си бил справедлив с никоя от твоите жертви, нали? Истинският отличителен белег на страхливеца.

— Животът с теб щеше да бъде интересен, мила моя — каза Ленъкс меко. — Аз почти съжалявам, че трябва да си откажа това удоволствие. Що се касае до експериментите, също трябва да откажа. Времето напредва и аз имам… инвестиции, да ги наречем… да защитавам — обувките му проскърцаха към нея. — Дай ми го — изръмжа той.

— Мисля, че няма! — сърцето на Тес биеше лудо в гърдите й. За Бога, къде беше Дейн? Защо той не й помагаше? Те имаха толкова малко останало време.

Тес застана неподвижно, чувайки лек шум. Беше ли това далечния тропот на конски копита? Томас, може би или Хобхауз?

— В този случай твоя приятел виконта ще отиде през ръба — по-скоро, отколкото бях планирал.

По дяволите! Изруга наум Тес. Този престъпник държеше всичките карти и той го знаеше. Но защо Рейвънхърст още мълчеше? Беше ли раната му по-тежка, отколкото тя си представяше?

Навън в тъмнината тропота стана по-силен, появи се ездач.

Гърлото на Тес пресъхна. Нямаше никакъв избор.

— Много добре. Остави го тук и аз ще ти подам оръжието. След това можеш да правиш каквото искаш с мен. За времето когато той ще може да се освободи ти и твоя скъпоценен златен товар ще бъдете надалече от тук.

Ленъкс се засмя тихо.

— Много хладнокръвно, мила моя. Винаги съм се възхищавал на жена, която знае как да изиграе лоша ръка, дори когато знае, че е безнадеждно. Сега дай ми пистолета и тогава ще разискваме съдбата на Рейвънхърст.

Тес поклати глава и се засмя.

— Трябва да ме смяташ за голяма глупачка, за да искаш такова нещо от мен. Без този пистолет аз съм безсилна.

Мълчаливо Ленъкс се приближи.

— Дори с този толкова много споменаван пистолет, който ще трябва тепърва да видя, ти си все още безсилна, мила моя. Тъй като един знак от мен и Рансли ще хвърли виконта през тази порутена стена — странно напрежение се прокрадна в гласа на Ленъкс. — За Бога, ти наистина го обичаш, нали? Толкова много, че би се отказала от всичко заради него?

— Това не е твоя работа, мисля аз — каза Тес открито. — Любовта е чувство, което едва ли можеш да разбереш. Аз виждам това сега. За мое най-голямо съжаление, откритието идва твърде късно.

Ленъкс издаде сух звук.

— Не укорявай за това себе си, мила моя Тес. Моите действия бяха много добри и бяха свързани с много по-достъпни същества от теб — ботушите му се придвижиха по-наблизо, разпилявайки малките камъчета между тях.

— Стой там — изсъска Тес. — Предупреждавам те, аз ще стрелям. Аз не виждам, но слуха ми е много остър.

— А аз започвам да се отегчавам от този маскарад.

Тес почувства малки капчици пот по кожата си под дебелата превръзка на очите.

— Би ли искал да рискуваш живота си в такъв хазарт?

— Вярвам, че да.

Кон изцвили някъде надолу по склона към голямата къща. Надеждата се промъкна в сърцето на Тес.

— Много добре. Тъй като не ми оставяш никакъв избор…

Изведнъж, с приглушено ръмжене, Рейвънхърст експлодира от стената, където Рансли го държеше. С рязък удар в незащитения стомах на неговия пазач Рейвънхърст се освободи и се извърна към Ленъкс.

След това не последва нищо, освен мълчание.

С побеляло лице Тес се напрегна, за да чуе най-малкия шум от движение. Той дойде минута по-късно, два чифта крака хрущяха по покритата с камъни повърхност в центъра на покрива.

Смътно тя чу вятъра да свири някъде над хълмовете. Някъде бухал изкрещя, късо и пронизително.

Сега не се чуваха удари на копита, даде си сметка тя, беше се възцарила тишина.

Тя диво се извиваше във въжетата, които я държаха пленница, въртейки се и опитвайки се да достигне превръзката на очите си. Но ръцете й останаха вързани, възлите така стегнати и неподдаващи се както преди. С къси, внимателни стъпки тя се движеше покрай стената, с гръб към студената стена, проправяйки си път към стъпалата.

Само ако можеше да стигне до Томас…

Зад нея ботушите скърцаха върху камъчетата, движейки се бавно в кръг. Никой от мъжете не говореше, погълнат от тази последна борба на живот и смърт.

Тес пресметна, че почти е стигнала стъпалата.

— Томас? — промълви тя.

Една ръка обхвана леко раменете й и след това я извърна.

— Благодаря на Бога — пое си въздух тя, облягайки се на това ниско, силно тяло.

Рамене твърде широки за Томас? Твърде здрави пръсти?

Тя почувства на врата си топъл, влажен дъх.

— Той добре ти го направи, нали, този Томас? Аз ще бъда още по-добър, красавице. Не се тревожи за това.

Вопъл се откъсна от гърлото на Тес, когато тези къси пръсти хванаха врата й. Мили Боже, това беше Еймъз Хоукинс, който я държеше — и Хоукинс беше един от хората на Орела!