Черната роза

3.

Навън, под прозореца на Тес, мъжът в черно чакаше. Той стисна зъби докато горещите образи трепкаха пред очите му.

Тес бавно съблича изключителна рокля, поръбена с фина дантела — без съмнение подарък от удовлетворен любовник.

Косата й, червена и лъскава, разпиляна по голите й рамене.

Тялото й, толкова мечтано, пищно и бяло, по което пробягва слабата светлина на свещта.

Като горяща факла, желанието прокарваше огнена пътека към слабините му. Той проклинаше, неспособен да спре притока на еротичните картини.

Той вече можеше да достигне прозореца, но все пак нещо го спираше.

Грубите му ръце, покрити с белези се свиваха и отпускаха конвулсивно. С учестено дишане той си представи сочните й гърди, които жадуваха за неговия допир.

Тъмният пухкав триъгълник между нежните й бедра.

Копринените влажни устни скрити отдолу.

НЕ СТАВАЙ ГЛУПАК!

Виконт Рейвънхърст придоби сериозен вид, ярост изкриви чертите му. Кожата му гореше въпреки студения вятър, пот изби по челото му. Тя беше само една коварна малка кучка с курвенски манталитет, каза си той сурово.

Но образите все още не го оставяха на мира.

Тя ще посегне да вземе нощницата си сега. Ще го направи бавно, наслаждавайки се на полъха, разливащ се по голата й плът. Той почти чуваше шумоленето на коприната, фина и примамлива, която ще разкрие тръпнещите й гърди в цялото им великолепие.

Мъжът в тъмнината изруга тихо, изгубил търпение. Защото тя беше сама, само на няколко крачки от него, а той бе прекарал твърде много нощи в очакване на своето отмъщение.

Сега можеше да я има и по този начин щеше да се освободи от безкрайния неудържим глад, който го измъчваше от пет дълги години.

Рейвънхърст извади тънко парче метал от джоба си и го напъха между рамките на двете затворени крила на прозореца. Тогава, с леко завъртане на китката той освободи резето и прозорецът се отвори.

Като фантом стъпи на перваза и се промъкна в осветената стая. Надеждите му бяха оправдани — тя спеше, а дългата й коса се бе разпиляла по батистените възглавници на канапето. Но защо беше там? — почуди се той. И защо свещта гореше?

Рейвънхърст така и не потърси отговор на тези въпроси, заглушени от ожесточеното пулсиране на кръвта във вените му. Той бавно се наведе, пронизвайки я с жаден поглед, който попиваше красотата й. Сините му очи проблеснаха над очертаните под сатенената нощница червени зърна, докато уханието на лавандула се носеше около него.

Нейният мирис — точно като преди пет години, когато я срещна за първи път. Горчиви спомени нахлуха в съзнанието му — като че ли бе вчера.

Рози и лавандула. Свежият аромат на топлата земя след пролетен дъжд, невинен и чист.

Забрави ги! — каза си Рейвънхърст. Тази нощ и всичко свързано с нея не е нищо повече от една жестока илюзия.

Навън в мрака един клон изпращя по покрива. Жената на канапето се размърда неспокойно и придърпа с ръка покривалото към гърдите си. След минута тя протегна тънките си пръсти, като че ли искаше да достигне свещта на нощното шкафче. Една сълза се търкулна по бузата на Тес, като остави сребърна диря.

Лицето на Рейвънхърст беше напрегнато. Той проследи сълзата в мъчително мълчание. Без да мисли, прокара пръсти по извивката на лицето й. Усети пулсирането в слепоочията си, когато улови капката и я поднесе към устните си.

Затвори очи и вкуси солената сълза.

Тогава, с притворени очи, суровият виконт се загледа в спящата пред него жена.

„Проклета да си, Тес Лейтън! — изруга той с тиха ярост. — Проклета да си затова, че все още ме караш да те желая. След цялото това време. След като вече познавам твоето коварство.“

Тя все още го притежаваше, със заплахата да си проправи път към неговото наранено сърце.

Но този път нямаше да успее, защото този път Рейвънхърст нямаше сърце, а само една огромна зееща дупка.

Тя му беше причинила това и сега той трябваше да се разплати с нея. След пет мъчителни години на илюзии, Рейвънхърст щеше да вкуси от реалността.

Поривът на вятъра тласна прозореца и пламъкът на свещта потрепери. Със замъглен поглед Рейвънхърст коленичи и започна да разкопчава копчетата на нощницата й. Вбеси го това, че пръстите му потрепериха при допира с кожата й. Ругаейки, той се напрегна да се концентрира върху задачата си.

И тогава тялото й, бяло и изваяно, се откри пред жадния му поглед.

„Неземно красиво“ — помисли си той. Много по-хубаво, отколкото си го беше представял. И още по-еротично, отколкото беше в мрачните му фантазии.

Гореща тръпка на желание го разтърси, карайки атрибута на неговата мъжественост да добие болезнено големи размери. Той изпсува, борейки се да обуздае треската, която тялото й му причиняваше.

Талията й, толкова тънка и крехка, го примамваше да я сграбчи в ръцете си.

Едри и сочни, с набъбнали тъмни зърна, гърдите й го привличаха неудържимо. Очите му я поглъщаха безмилостно, изучаващи сърцевидната бенка, която украсяваше дясната й гърда. А друга една красеше вътрешната страна на бедрото й, малко под триъгълника от преплетени кестеняви къдрички.

Капка пот се стече по челото му. С всяка изминала секунда пожарът във вените му се разгаряше, като усилваше агонията му. Дори сега не можеше да откъсне очите си от нея.

„Това е само илюзия“ — каза си той. Вътре, където се намираше нейната същност, тя беше грозна и студена.

И все още го измъчваше гледката на облите й гърди, налети и меки, идеално изваяни за да изпълнят мъжките му ръце. Само мисълта за тъмните петънца на гърдата и бедрото й беше достатъчна за да накара пулсиращият му член да набъбне.

Той я желаеше по всеки един начин, по който мъжът можеше да желае жена. Искаше да я докосва и да наблюдава как тя стене, извивайки се за да се слее с него отново и отново. Копнееше да я види влажна и жадна, докато той изучава тайните на прекрасното й тяло. Но най-силно желаеше да я почувства как тръпне и обвива снежно белите си крака около него, докато той експлодира вътре в нея. По този начин я желаеше тази нощ, в този момент. След това щеше да разкрие съкровените й тайни една по една.

— Тес — името звучеше като студена милувка.

Жената до него се въртеше неспокойно.

Рейвънхърст се наведе по-ниско със замъглени очи.

— Тес — повтори той, — аз се върнах. Точно както ти обещах.

Потрепвайки с мигли спящата жена продължаваше да бъде неспокойна.

— Събуди се, любов моя — дългите му пръсти проследиха извивката на ухото й, нежната линия на скулите й, копринената кожа на врата й. Неговият допир като на изкусен познавач — сигурен, поне Рейвънхърст смяташе така.

Той мрачно обмисляше плана си за тази нощ. Знаеше, че трябва да бъде безмилостен точно толкова, колкото беше и тя, когато убиха неговия юнга, припомни си Дейн. Точно толкова, колкото беше безмилостен Лисицата.

Да, тази нощ той щеше да използва всичките си оръжия срещу нея.

Той бавно коленичи, като внимаваше да не разбърка кестенявите къдрици разпилени върху облегалката на канапето. Тогава Рейвънхърст забеляза малката чаша на нощното шкафче. С леко навеждане той се протегна да я вземе. Поднесе я към носа си, след което леко подсмръкна. Лауданум. Значи това беше още един от нейните пороци, помисли си тъжно.

Погледна надолу и видя как миглите й потрепват, а вените й прозират под бялата кожа. Да, тя вече трябваше да е попаднала под влиянието на лекарството. Това щеше много да улесни задачата му. Той внимателно отметна гъстите къдрици от лицето й, вдъхвайки с гърди измъчващата го миризма на лавандула. Пръстите му се свиха опарени от огнените кичури.

До него Тес се намръщи. Черният воал на съня се вдигна за момент. „Не, невъзможно е“ — помисли си тя.

И тогава тъмното лице се появи пред нея, наполовина скрито в пламъци и мъгла. Както всеки друг път то я гледаше заплашително и с насмешка. Беше там, но всъщност го нямаше.

Тя изстена, като се бореше с повика на този груб, настоятелен глас.

— Трябва да ти предам нещо, любима.

Думите прозвучаха глухо, като че от края на някакъв дълъг тунел.

— Но преди това… — силните му пръсти проследиха извивката на устата й.

Тес се чувстваше прекрасно.

— Пусни ме да вляза — заповяда дрезгавият глас.

Загрубели палци се прокараха по вътрешната част на чувствените й устни.

— Вземи ме в себе си. Тес, целият.

— Не — прошепна тя отчаяно, като се отдръпна бързо опиянена от мистериозния глас, завладяна от магията на тези умели, силни пръсти.

— Не, не!

— Шшт — отговори мракът.

— Спри — изстена тя, проклинайки лауданума, който замъгляваше мислите й. Милостиви Боже, тази нощ сънят беше толкова истински. Как можеше да му се противопостави?

— Махни се, всичко, всичко свърши.

— Тази нощ не мога да спра, Тес. Тази нощ ще направя това, което трябваше да свърша още преди пет години.

Тогава Дейн се наведе над нея и устните му, твърди и безжалостни, прекъснаха ожесточените й протести. Той с наслаждение започна да пие от сладките им форми. Сърцето му биеше лудо. Внезапно отдели устни от нейните.

— Още — изръмжа той, като всмукна влажната й долна устна и впи зъби в меката плът.

— Спри! — лудо изви глава Тес, като се опитваше да избяга от сладкото изтезание. — Недей… Не ме докосвай! — паника изостри гласа й.

Този сън беше различен от всички други.

Но силните, груби ръце само я хванаха още по-здраво, като обгърнаха раменете й.

— Отдай ми се, Тес — мрачно промълви видението, като следваше устните й със силния си, гладък език. — Тук — прошепна той, когато дъхът му се смеси с нейния, топъл и влажен. — Тук… — неуморим и палав, езикът му потъна в топлата влага. — Навсякъде — изпъшка той.

Мили Боже, тя искаше това. Тялото й беше възбудено и готово за него. Но здравият разум я предупреждаваше. Тя като че ли знаеше, че ако се поддаде, ще бъде свършено с нея.

НО ЗАЩО? — обади се един безразсъден глас. В крайна сметка — мъжът беше само сън. Как може един сън да я нарани?

Тя отвори устни със задавено ридание и вече беше с една стъпка по-близо до забраненото, трепетно удоволствие, което той й обещаваше.

Видението изпъшка в отговор.

Тя е така проклето сладка… — като огнен пламък езикът му проблесна и без предупреждение се плъзна дълбоко в устата й, карайки я да потъне в океан от чувства.

— Още — каза той грубо. — Дай ми онова, което искам, Тес! Дай ми всичко!

Рейвънхърст отпусна раменете й. Тя усещаше, че сега може да избяга. Но не се опита, вероятно защото не искаше. Само изви шия, примамвайки го неумолимо, както е правено откакто свят светува. Жестът на жената, която иска мъжа и предлага меката си, възбудена плът като примамка на нейната силна половинка. Да, този път тя трябваше да разбере как ще завърши съня й.

Дейн се изсмя тихо и победоносно. Господи, тя не беше забравила и той щеше да докаже това тази нощ. Свивайки и отпускайки юмруци, той разучаваше лицето й. Погледът му се проясни. Леко и мъчително бавно галеше гордите й предизвикателни гърди. Тес задиша на пресекулки.

— Не! — извика тя, като се опитваше да се отскубне. — Ти си… ти си само сън!

Но жестоките устни над нея само се разтеглиха в жестока усмивка. Рейвънхърст разтвори дългите си пръсти и я хвана здраво.

— Да, скъпа, аз съм само сън. Но достатъчно истински сън, за да те накара да трепериш. Можеш да ме наречеш кошмар.

Тес безпомощно размаха ръце борейки се с мрака, с порива на страстта и най-вече със себе си. Срамно удоволствие пламваше навсякъде, където той я докоснеше, карайки тялото й да изгаря и играе под ръцете му. Като иска още и още.

„Довери му се, глупачке — прошепна тъмнината. — Довери се на удоволствието, с което те дарява.“

Толкова много време мина все пак. Толкова голяма част от живота й беше сън. Но беше ли това сън? Мракът нахлу в мислите й и Тес се изплаши, че полудява.

— Ма-махай се! — грубо каза тя.

Силните ръце не спряха нито за момент.

— Не мога — безжалостно изръмжа видението, съзнавайки предимството си. — Той ме изпрати при теб. Нося ти посланието му.

— Кой?

— Лисицата, разбира се — дрезгавият глас стана твърд — моя сладка любов, моя Солей.

Тес потрепери като чу това познато име. Спомени нахлуха в съзнанието й, неясни, но болезнени.

— Как?…

— Без въпроси! Той е в опасност и ти трябва да направиш точно това, което иска от теб.

— Господи… аз… кога го видя?

Мъжът над нея се намръщи. По дяволите, щеше да успее.

— Кажи ми истинското му име — гласът на Дейн беше напрегнат в очакване. — Само името, което знаеш, Тес.

— Но къде е розата му? — попита Тес, станала изведнъж предпазлива.

— Името — грубо повтори видението.

Мръщейки се тя разтърси глава, за да прогони тъмната мъгла от съзнанието си. Опита да повдигне клепачи, но те едва трепнаха.

Дейн изруга тихо. Толкова е близо! Джон? Джеймз?

— Кажи му името!

— Отивай си! Не ме измъчвай повече! — бели и крехки, ръцете на Тес замахваха във въздуха.

— О, аз ще си отида, любов моя! Но първо ще получа името му. А после ще те имам и теб — засмя се мрачно Дейн.

Тя отчаяно се опитваше да отвори очи, взирайки се сляпо в лицето над нея. Сухите, ъгловати черти загубиха контурите си. Той. Винаги той. Но истински или въображаем?

Може би няма значение. Може би сънят и реалността са еднакво опасни.

„Не трябва да говоря — диво помисли тя. Не трябва да предавам Джак никога!“

— Кажи ми го, Тес. Довери ми се — изръмжа видението.

О, Господи, тя искаше да му го каже. Мечтаеше да разкрие тайните си, поне веднъж някой да поеме товара от плещите й.

— Някога ти се доверих — прошепна тя, — и тогава ти си отиде.

— Но се върнах, любима, заради тебе — Рейвънхърст сви юмруци. — Заради това.

Тес почувства тежестта на тялото му. Минута по-късно горещите му устни обгърнаха зърното й, като го смучеха и подръпваха пламенно.

Тя се изви зашеметена, напрегна се в очакване на нещо, което тя самата не познаваше. Глухо стенание се откъсна от пресъхналите й устни.

— Ти искаш ли да ми се довериш — прошепна тъмното видение. — Аз го желая не по-малко от теб.

Той беше прав, тя наистина изпитваше необходимост да го направи. Но Тес беше научила горчивия си урок, не биваше да се доверява на никого. Дори и на един сън. Особено на един сън.

— Кажи ми, Тес.

— Върви си — задъха се тя. — Прекалено късно дойде — устните й се раздвижиха, но от тях не излезе нито звук. Тъмните образи я заобиколиха.

— Кажи името му — настояваше гласът от нейното минало. Но този път тя едва го чу.

Въздъхна и завъртя настрани главата си като придърпа ръка към зачервената си буза. Постепенно престана да чува и вижда всичко. Тя спеше.

По дяволите. За пореден път го беше надхитрила, помисли се Рейвънхърст, като проклинаше тихо. Сграбчи я за раменете и я разтърси яростно.

— Събуди се, мамка ти!

Внезапно някой натисна дръжката на вратата. Рейвънхърст бързо се наведе и духна свещта. Чу се тихо почукване. Но високият мъж в черно вече се промъкваше към прозореца. Дръпна завесите настрани и провеси крак през перваза.

— Аз ще се върна, Тес Лейтън — прошепна той в мрака. — Ще се върна заради Тори, заради всички останали, които ти и твоята Лисица убихте.

В ключалката се превъртя ключ. Виконт Рейвънхърст се обърна, тихо затвори прозореца след себе си и леко скочи върху покрива. Студеният вятър развя дългите му коси. Горе пердетата помръднаха. Той замръзна на мястото си, виждайки как прозорецът се отвори и проскърца от течението. Прилепи се плътно към студените керемиди. По дяволите! Не беше успял да заключи добре резето.

— Но защо е така студено тук — промърмори женски глас. — И защо е отворен този прозорец? — тя повиши тон като пламъкът на свещта й хвърляше дълги сенки върху завесите. — Но мога да се закълна, че аз го затворих.

Дъхът на Дейн спря. Той чуваше жената там горе, точно над него. Усещаше я как се взира в тъмнината.

— Сигурно остарявам — чу я да си мърмори.

И тогава прозорецът се затвори с тъп звук. Нечии ръце дръпнаха пердетата. Отново всичко потъна в мрак. Тогава чу дълбоката въздишка на прислужницата.

— Милостиви Боже, мис Тес… — с бързи стъпки тя се отправи към канапето.

Рейвънхърст чу трясъка на счупено стъкло и реши, че жената трябва да е съборила чашата в объркването си. Той дълго време стоя неподвижен, обзет от вледеняваща, безразсъдна ярост. Очите му, по-тъмни от нощта, обещаваха отмъщение за спящата вътре лейди.

Далече зад тъмните покриви на Рай той виждаше тънката сребърна линия на Кралския военен канал, който се извиваше, за да се слее с брега при Хайт. Отвъд лежеше Ламанша, който му напомни задачата, довела го до тук.

— Следващият път — зарече се Рейвънхърст, — няма да има пощада. Следващият път щеше да получи това, което искаше от Тес Лейтън. А то бе всичко, което тя притежаваше.