Черната роза

11.

— Сега, след като се освободихме от тази сврака, ми кажете тъжната новина, Хобхауз, защото виждам, че проклетото нещо далеч не е поправено.

Сивокосият прислужник на Тес бе коленичил до нея в кухнята и се взираше в „древната“ печка.

— Скарите са почистени, както и кюнците. Дяволски много време ми отнеха. Дори и комина отворих, но там нямаше нищо, което да го е задушило. Опасявам се, че този път проклетото нещо ме озадачи, мис Тес.

Хобхауз поклати глава и прокара покритите си със сажди ръце през косата си:

— Започвам да мисля, че дяволското чудо наистина е обитавано от духове, както твърдеше Едуар.

Тес въздъхна. Точно от това нямаше нужда — от обитавана от призраци печка! Която на всичкото отгоре беше и развалена — помисли си тя. Мътните го взели! Тъкмо когато вече почти се беше разплатила със смазващите я дългове…

— Разкарай се от пътя ми, глупако!

Без предупреждение Еймъз Хоукинс влезе през вратата зад Тес.

— А, значи ето ви къде сте била. Ще разговарям с вас, мис Лейтън — изръмжа той. — Насаме. Всички останали — вън!

Лицето на Хобхауз придоби сурово изражение. Той се изправи на крака и се взря в дебелия инспектор.

— Сега, само един момент — процеди през зъби той.

— Вън! — отвърна Хоукинс. — В противен случай ще окошаря още тук и веднага това гнездо на бандити!

Тес потрепера, усетила невероятна злоба в този глас. Чудеше се откъде извираше тази омраза и дали Хоукинс не се преструваше, само за да я изплаши, но така и нямаше желание да узнае отговора. Не и когато двадесет буренца с контрабандно бренди бяха горе в стаята й, където един достатъчно мнителен човек би могъл да ги открие.

— Какъв е проблемът, инспектор Хоукинс? — хладно запита тя.

— Разкарайте ги оттука. Тогава ще говорим.

Тес скришом се усмихна на Хобхауз и на двете кухненски прислужнички, които се измъкваха зад гърба на инспектора, зяпнали с широко отворени очи.

— Можете да излезете всички. Ще обсъдим проблема с печката по-късно, Хобхауз.

С подчертано нежелание преданият слуга изчака останалия персонал да излезе и тогава се оттегли безмълвно от стаята, като нарочно остави вратата след себе си открехната.

— Затвори проклетата врата! — изрева Хоукинс.

Хобхауз не изпълни заповедта му и затова инспекторът прекоси стаята и затръшна вратата с ритник.

— Няма нужда да чупите вратата — хладно каза Тес, но сърцето й заби като чук, когато се намери лице в лице с Хоукинс. Изведнъж тя се почувства много уязвима, спомняйки си за предната нощ, като се чудеше какво точно се бе случило тогава.

Но тя определено не можеше да попита за това Хоукинс!

За да прикрие уплахата си Тес се отправи към масата. Там, с лице придобило суров и непроницаем вид, се хвана за облегалката на един стол и се обърна към своя противник. Нещо й подсказваше, че най-добрата защита за нея в този момент беше обидата.

— Е, инспекторе? Сигурно сте доволен от себе си. Вашите хора не бяха пропуснали нищо. Сега нито една ленена завивка или кърпа в Ейнджъл не е останала здрава. Но съм убедена, че не сте дошъл, за да обсъждаме вашата грубост.

Хоукинс присви малките си кръгли святкащи очички.

— Мръсна малка кучка! — изръмжа той. — Кой го направи? Хобхауз? Или оня дребен французин?

— Нямам ни най-малка представа за какво говорите, инспекторе.

— Нима? За цицината на главата си говоря, ето за какво! Попречването на офицер на короната да свърши дълга си се счита за голяма обида и се наказва с бесилка, мис Лейтън. Бихте ли желала да почувствате как въжето се затяга около нежното ви вратленце, да усетите как краката ви ритат безпомощно и въздухът не прониква в дробовете ви?

— Още някоя заплаха, инспекторе?

— Заплаха, не, просто отбелязване на фактите — очите му потъмняха пресмятайки. — Мога да затворя Ейнджъл на минутата, знаете ли това?

Блъфираше ли?

— Вероятно имате основателна причина за това — ледено заяви Тес.

— Подозрение за укриване на опасен престъпник.

— Но това не е вярно и вие го знаете!

— Така ли? Ако не за това, то за укриване на бренди. Така устройва ли ви, мис Лейтън? 100 буренца, за да бъдем точни, незаловения дял от последния набег на Лисицата. Е, ние заловихме част от контрабандната стока, но още много пропуснахме. А тези 100 буренца са някъде наблизо, толкова близо, че даже ги надушвам, за Бога! — дебелите устни на Хоукинс се изкривиха в усмивка. — Затова смятам отново да огледам Ейнджъл. Нямам намерение да обърна всичко наопаки, разбира се, но…

— Вие вече го сторихте, мътните ви взели!

Хоукинс повдигна рамене с безразличие.

— Колкото до ленените завивки… е, работата за краля изисква да сме съвсем съвестни, знаете — очите на Хоукинс станаха безцветни и в тях се четеше нотка на триумф. — И отново имам намерение да съм „съвестен“ докато не открия никакъв повод да продължавам да претърсвам.

Пламъци на ярост прогориха кръвта на Тес. Арогантна свиня, той искаше да срине Ейнджъл докато…

— Моето бренди е бутилирано още по времето на дядо ми, инспекторе. Ние не използваме контрабандни стоки тук и ще бъда много щастлива, ако успея да ви убедя в това — ръцете й стиснаха облегалката на стола като връхчетата на пръстите й побеляха.

— О, доказателствата ще са нужни, така или иначе. Можете да разчитате на това — изръмжа той. — И ще започнем от мазето. Само аз и вие самата — добави мрачно той. — Като наредите никой да не ни безпокои. Този път ще завърша това, което започнах предишната нощ — обеща той, с поглед впит в устните й.

Свирепостта, която прочете в очите му, я накара да потрепери. Представата й за това, какво възнамерява да прави с нея този звяр, когато останат сами в мазата беше доста ясна. Още от първия ден, когато дойде в Рай, Хоукинс вървеше по петите й, правейки й неприлични предложения за това как тя би могла да избегне всички тези проблеми. Доста дълго време беше успявала да го отблъсне, като се правеше, че не разбира за какво й говори.

Двата пъти, когато бе отишъл твърде далеч със заплахите си, наблюдателния Хобхауз бе пристигнал да осуети плановете му. И тогава, миналата нощ…

Какво се бе случило тогава?

Тес се опитваше да не показва какво мисли.

— Хобхауз ще ви заведе да огледате пивницата, инспекторе. За съжаление съм твърде заета със счупената печка, за да ви придружа.

В следващия миг калните ботуши на Хоукинс тропаха по пода.

— Тогава ще ви отворя много повече работа, преди да съм свършил с това място — изръмжа той. — А, да, и преди да приключа няма да са ви останали нито пердета, нито одеяла. Също и легла и столове! Хората ми ще обърнат всичко с главата надолу и след това ще го изхвърлят на улицата — той присви безцветните си очи. — Е, освен, ако се подчините на заповедта — протегна дебелите си пръсти към ръцете на Тес, като я избута до масивното дъбово бюро. — Ледената кралица, така ви наричат хората, но аз ще стопя този лед, за Бога! Ще ви го напъхам между краката и ще ви накарам да ме молите за още! — изрева той, а Тес усети неприятния му дъх.

Тя яростно се опита да се отскубне от опипващите я пръсти. Но Хоукинс заби нокти в талията й и я притегли към себе си.

— Кучка, сега ще ти покажа как трябва да се държиш — той дишаше тежко, мачкайки зърната й.

— Пусни… пусни ме, мръсно копеле! — изпълнена с гняв и болка, Тес се изви, но не можеше да надвие Хоукинс.

С трепереща ръка заопипва лавицата зад себе си, като отчаяно търсеше оръжие за отбрана срещу него. И тогава пръстите й напипаха касапския нож на Едуар. Дива ярост се изписа по лицето й и тя откачи сатъра. С разтуптяно сърце вдигна острието над Хоукинс.

На всичко бе готова, само тези ръце да се махнеха от нея!

— По поръчение на краля, а, Хоукинс?

Бавните думи секнаха яростта на Тес. Тя замръзна на мястото си стискайки дръжката на сатъра.

— Де, да бяха толкова точни всички митнически офицери!

Тежкият инструмент бе измъкнат от белите, треперещи пръсти на Тес. Хоукинс взе да ругае.

— Проклет да си, Рейвънхърст! Някой ден ще ме подтикнеш да направя нещо… — лицето му почервеня, докато се взираше в подигравателните очи на натрапника.

Рейвънхърст повдигна леко черната си вежда.

— По кое време ще имам щастието да ви срещна, Хоукинс? Готов съм по всяко време и на всяко място, по ваш избор — той се приближи, като хвана по-здраво сатъра. — Но дотогава ви съветвам да сте много внимателен, защото иначе ще ми достави голямо удоволствие да ви затворя устата веднъж завинаги.

Митническият инспектор се вцепени, изпълнен с ярост, но малко или много изплашен от студения блясък в очите на Дейн.

— Ще ми се да видя как ще стане това, Рейвънхърст — каза Хоукинс, като отстъпи към вратата и се обърна към Тес.

— Не съм приключил с вас още! Имайте го предвид, мис!

С тези думи той излезе от стаята, като проклинаше по целия път през коридора.

Тес потрепери слаба и потисната от обидата на Хоукинс. Бавно подпря гръб на китайското бюро с леко присвити в колената крака.

— Започвам да се питам, Тес Лейтън, дали не си луда! — каза Рейвънхърст, докато тъмните му очи търсеха бледото лице на Тес. Косата му беше мокра и гъстите къдрици се спускаха върху яката на безупречно бялата риза. Изглеждаше силен и хищен, владеещ изцяло ситуацията. — Нашият митнически инспектор става опасен. Някой ден няма да съм тук да те спасявам.

— О, я си отивай и ме остави на мира — изплака Тес със сълзи на очите. — Ти не си ми спасител, а напаст!

— А ти си голяма глупачка! — с бляскащи очи Рейвънхърст се приближи, докато твърдото му бедро застана на сантиметър от нейното. — Глупаците не живеят дълго, мила. Запомни това — дъхът му, топъл и примесен с миризма на бренди я погъделичка по бузите.

В съзнанието на Тес проблесна безумната мисъл, че иска да я целуне. Но Рейвънхърст стоя дълго наведен над нея, разглеждайки я с лазурните си очи.

След това протегна ръка и закачи сатъра на мястото му.

При движението платът на ризата му се опъна и под нея се очертаха напрегнатите му мускули. Погледът на Тес бе привлечен от триъгълника на врата му, където платът се разширяваше, за да разкрие мургавата кожа покрита с черни косъмчета.

В един миг телата им се срещнаха предизвикателно.

Беше му топъл и настоятелен.

Беше й студена и беззащитна.

„Кога щеше да свърши този кошмар?“ — отчаяно се запита Тес, като се опита да го отблъсне. В този момент усети студ и леко потрепери, като че Дейн бе погълнал цялата топлина от стаята.

Зад нея острието все още се клатеше и поскърцваше. Очите на Рейвънхърст потъмняха постепенно, докато полюшванията на сатъра бавно замряха. Погледът му бе твърд, той разглеждаше лицето й неочакващ нищо, още по-малко обещаващ.

Какъв ли бе опитът набраздил така дълбоко челото и устата му? — запита се Тес, но следващите му думи я накараха да се замисли защо въобще трябваше да й пука за това.

— Защо не се омъжиш за Ленъкс?

— Ти… ти си подслушвал!

Рейвънхърст се усмихна.

— О, малко.

— Тази работа е моя и само моя.

— Интересен подбор на думите, скъпа. Само от Ленъкс ли се страхуваш или от всички мъже.

— Ти, мръсен…

Рейвънхърст потисна една ругатня.

— Чудя се дали разбираш в какво опасно положение се намираш?

— Един брутален митнически инспектор не може да ме изплаши, Рейвънхърст — с неестествен глас извика Тес.

Тя почувства, а и видя напрежението на високия мъж. Той едва сдържаше нервите си.

— Но ти забравяш едно, скъпа — прошепна Рейвънхърст, устата му бе само на сантиметър от нейната. — Хоукинс не е единственият ти враг. Нито най-опасният.

Максимилиан, който до този момент бе наблюдавал сцената мълчаливо, изведнъж се размърда и тръсна глава.

— Стоп! — извика той. — Огромни вълни откъм подветрената страна! Внимавайте!

След миг вратата на кухнята се отвори широко с пронизително изскърцване, Рейвънхърст отстъпи назад, когато лорд Ленъкс влезе в стаята.

— Значи за втори път ви откривам тук. Хобхауз ми съобщи… — изведнъж усмивката му се вледени, защото видя високият мъж само на сантиметри от Тес.

Виконтът бавно се обърна и подпря дългото си тяло на печката.

— О, простете — каза Ленъкс, а гласът му охладня. — Не знаех, че сте заета.

Тес беше бясна. Отметна косата от рамото си.

— Не, вие не се натрапвате, лорд Ленъкс. Аз само… само имах малко работа с един наемател — тя бързо се отдалечи от Рейвънхърст. — Смея да твърдя, че не се познавате с виконт Рейвънхърст. Дошъл е да нагледа Кралския военен канал и ще бъде в Ейнджъл докато другите щабове се приготвят.

— Тук грешите, драга. Срещали сме с виконта преди няколко години — усмихна се Ленъкс, протягайки ръка към мъжа до печката. — Неочаквано удоволствие, Рейвънхърст. Дори тук, в тази дълбока провинция на Съсекс, сме чували за подвизите ви в морето.

Дейн бавно протегна ръка и пристъпи да отвърне на поздрава на Ленъкс, като повдигна тъмната си вежда при похвалата.

— Без съмнение подвизите ми са били преувеличени от разказвачите — обърна се към Тес. — Но се опасявам, че отнех прекалено много време на мис Лейтън. Ще се оттегля.

При тези думи той тръгна с тежки стъпки към вратата.

Тес ядосано откри, че й е трудно да откъсне очи от широките рамене на Рейвънхърст. Пребори се с тази моментна слабост и се обърна към Ленъкс с широка усмивка.

— Много мило от ваша страна да ме посетите отново толкова скоро, милорд.

— Това ми звучи като „много ми е неприятно, че идвате да ми досадите отново“.

— Познавате ме достатъчно добре, за да знаете, че ако го мислех, щях да го кажа.

Той се намръщи и взе ръката й.

— Но вие сте разстроена от нещо. Свързано ли е с него?

Тези думи върнаха Тес към подигравателния въпрос на Рейвънхърст — „Защо не се омъжиш за Ленъкс?“ — това я накара да посърне.

— Този мъж? Какъв интерес бих имала от това?

— Не зная как да започна — зелените очи на Ленъкс потърсиха лицето на Тес. — Надявам се, не сте променила решението си относно моето предложение.

Тес се стегна и това бе достатъчно.

Лорд Ленъкс се усмихна тежко и пусна ръката й.

— Тогава само потвърждава предложението, скъпа моя. Само не се бавете, защото ще дойде ден, когато вече ще съм остарял и очукан, с кичури бяла коса по слепоочията като Рейвънхърст.

След като той си тръгна Тес дълго стоя неподвижно край прозореца. Бузата й все още гореше, на мястото където я беше целунал Ленъкс на тръгване.

— Земя на хоризонта — забръщолеви Максимилиан. — Опасни плитчини.

— О, млъкни, досадно създание — сопна му се Тес. И ритна ядосано счупената печка, чудейки се как да си подреди деня.

Отговорът дойде по-рано отколкото го очакваше.

Някъде отгоре долетя дълбок тътен. След секунда големия железен отдушник се откачи и експлодира в комина върху печката, като причини порой от тухли.

Преди да си легне тази нощ Тес провери здравото резе, което Хобхауз беше монтирал съвсем наскоро. След това със странно разтреперани пръсти пусна лъскавото резе на прозореца.

Готово, каза си, никой няма да влезе в стаята тази нощ. Същевременно се чудеше защо сигурността на тези съоръжения не успокояваше странното й притеснение.

В открито море, капитанът на „Свобода“ наблюдаваше сребристите скали на север към Англия. Силните му крака бяха стъпили здраво на палубата, а вятърът духаше в лицето му, но той не усещаше солените пръски на морето.

Лицето й беше в мислите му. Тялото й караше кръвта му да кипне.

„Скоро, моя кестенява красавице“ — обеща той, а вятърът играеше в косите му.

Глупавите англичани с катера Ревеню, нямаше да хванат плячката си тази нощ. Да, „Свобода“ беше много по-бърз, за да могат такива като онези да го хванат. Добре обучения екипаж беше винаги готов да изпълни заповедите на своя капитан, като оставяше Андре ле Брикс да се наслаждава спокойно на собствените си удоволствия. А едно от тях бе да мисли за жената, чиято коса бе с цвета на разпенено бургундско, а очите й просветваха като на котка.

Често я бе виждал през изминалия месец, въпреки че самата тя не знаеше за това. Понякога той тайно излизаше от убежището си, изпълнен с триумф от успеха на последния набег, като от стройното му мускулесто тяло се носеше приятния мирис на море. С горда крачка вървеше по тесните улички и накрая заставаше под прозореца й, който беше крайната му цел.

Наблюдаваше. Чакаше.

Беше опасно, разбира се. Всъщност екипажа го считаше за доста смахнат, но тя беше жена, която подлудява мъжете, помисли си капитана на „Свобода“. А опасността само подсилваше възбудата му.

От седмици бленуваше за нея — една огнена жена. Умелите му пръсти щяха да я накарат да стене и да се топи като лед.

„Скоро, ма шери — каза твърдо той. — О, да съвсем скоро ще те имам.“

Два пъти през нощта Тес се буди, убедена, че е чула прищракване в ключалката или скърцане на дървения прозорец. И двата пъти стоеше вцепенена от ужас и очакваше неканения посетител да се появи.

Но това беше само вятърът, който се блъскаше в стъклата, карайки ги да треперят.

Така поне си го обясни тя, когато се пъхна под завивките и се взря в потрепващия пламък на свещта.

Само стария дъб, чиито клонки драскаха по покрива…