Черната роза

25.

— Не ми се подигравайте, сър — извика Тес диво, забивайки пръсти в студените си бузи. Огромни и втренчени нейните очи се взираха в безцветното празно пространство пред нея.

— Няма никаква подигравка в това, което казвам, моя малка. Погледни тук, върху масата.

Тес погледна и не видя нищо освен мрачна стена от тъмнина. Задавяйки се тя затвори очи, почувствала остър, безформен ужас да се стоварва върху гърдите й.

— Вие лъжете! Няма никакъв фенер — нито дори маса. Тук няма изобщо нищо!

Силни, гальовни ръце махнаха обърканите къдрици от челото й.

— Отвори очите, моя малка. Погледни ме! — заповяда капитанът.

Мигайки, вкаменила се от шока и страха, Тес направи както той каза.

И абсолютно нищо не се промени.

Стената от тъмнина пред нея не помръдна, а като че ли открито й се подиграваше. Ядосано и заплашително. Смъртоносно.

— Мили боже — промълви тя, чувствайки студените пръсти на страха да се впиват в гърлото й.

— Отново — заповяда грубият глас. — Погледни тук!

Тя премига. Дали сенките пред нея не се размърдаха леко?

— Аз държа фенера на инчове пред теб, моя малка. Нищо ли не виждаш?

Нейното мълчание беше достатъчно красноречив отговор.

— По дяволите! — промърмори французинът дрезгаво.

Занемяла Тес си припомни яростната експлозия, която я беше изхвърлила от водата. Пребледняла си спомняше тези дълги минути на ужас, когато тъмнината за първи път я беше погълнала. Изкарвайки въздуха от дробовете й, премахвайки светлината от очите й.

ОСЛЕПЯВАЙКИ Я.

„Не — мислеше си Тес диво. — Това не би могло да бъде!“ Тя потрепери, чувствайки сълзите да пълнят очите й, когато ужасната действителност за нейното състояние я обзе. Но като диво и гордо животно отказваше да покаже, на когото и да било, своята ужасна слабост.

— Оставете ме — промълви тя, чувствайки как самоконтрола й се изплъзваше.

— Мила моя… — неговият глас беше прегракнал, пълен с чувства, които той не можеше да изрази.

Този път Тес не го попита за непознатата фраза, която използва. Сега тя беше загубена за всичко друго, освен тъмнината и тежките като чук удари на сърцето си. От сухите й устни се отрони шепот:

— Отидете си. Просто си отидете. М-моля!

След малко чу обувките му да трополят върху дървения под. С леко скърцане вратата се затвори.

На студени, сърдити вълни сенките се стовариха върху нея. Тя се стегна, вече борейки се със спомените, със старите страхове.

Но този път знаеше, че ще се провали.

Затисна устата си с ледените си пръсти, зарови лице във възглавницата и се опита да сподави задушаващите я ридания.

Опита се и не успя.

Изправен срещу мигащата светлина на единствения фенер в каютата, високият брадат французин наблюдаваше мълчаливо и неподвижно. Гъстата брада не можеше да скрие каменното изражение на обветреното му лице. С присвити очи, капитанът на „Свобода“ пазеше мрачно мълчание и наблюдаваше кестенявата красавица на леглото му да затиска устата си с юмрук и да се предава накрая на дивите ридания, които като че ли излизаха от самата й душа.

„Невъзможно“ — мислеше си Андре, онемял от шока. Неговите големи ръце се свиваха в юмруци и разпускаха, пулсирайки от болка, където проклетото въже ги беше наранило. Но французинът отпъди собствената си болка твърде потресен от разкритията на последните минути, за да мисли за нещо друго, освен за ранената жена пред него.

Света Дево, тя не вижда нищо! Беше почти невъзможно да се повярва! И все пак голямата й мъка, разтърсващите я ридания бяха свидетели за този факт.

СЛЯПА. Неговата хубава, дива, морска чайка…

Очите на французина станаха черни и бездънни, докато стоеше облегнат на вратата на каютата. Тя беше твърде горда, както и той би бил, ако съдбата му поднесеше такъв удар.

Веждите му се намръщиха. Пръстите му го сърбяха да я прегърне и да я успокои, но знаеше, че в болката си, тя не би допуснала никой до себе си. Така че, вместо да направи това, което до болка му се искаше, капитанът се насили да се обърне и да седне в един износен фотьойл до вратата. През цялото време замрежените му очи бяха фиксирани на треперещото й тяло.

Постепенно нейната болка стана негова болка, нейният ужас негов ужас. С ожесточена концентрация се бореше да измъкне тъмните мисли от нея, да вземе отчаянието й върху широките си рамене, желаейки тя да намери утеха. С лице напрегнато от болката той се бореше срещу желанието да я притисне до себе си и да я успокои с топлината на неговото голямо тяло, да изгори страхът й в тъмните огньове, които копнееше да запали в нея.

Но не го направи, защото капитанът беше наблюдавал много тази жена и познаваше цялата й гордост и упоритост. Знаеше, че сега тя не би приела това, което той можеше да й предложи.

Андре потисна една ругатня, големите му ръце се свиха в юмруци.

Колко много седмици беше дебнал, това безразсъдно същество, което толкова много приличаше на него. И все пак, тя винаги успяваше да му се изплъзне с изключителна находчивост.

Сега изглежда, че съдбата й беше подготвила капан изпращайки я в неговите мрежи. Не, той знаеше, че не може да намери някакво удоволствие в това, да я притежава сега. Защото англичанката не би му се доверила в този момент. Тя не би могла да стане непредпазлива, не и сега когато беше сляпа и ужасена.

ОТИДИ ПРИ НЕЯ — настояваше един дрезгав глас. — ДАЙ Й СВЕТЛИНА И ТОПЛИНА. ДАЙ И СИЛАТА НА ТВОЕТО ЯКО, ЗАГРУБЯЛО ОТ МОРЕТО ТЯЛО.

Но това беше последното нещо, което тя би приела.

И така, той стоеше пред нея мълчаливо, със стиснати устни. Ако тя имаше нужда от него, поне щеше да бъде там.

АЗ НЯМА ДА ТЕ ПРИТЕСНЯВАМ, СЪРЦЕ МОЕ — се закле мълчаливо човека със суровите очи. ВСЕ ОЩЕ НЕ, ТЪЙ КАТО, ТИ СИ СЪЩО ТОЛКОВА ГОРДА И УПОРИТА, ПОЧТИ ТОЛКОВА, КОЛКОТО И АЗ. ДА, АЗ ТРЯБВА ДА БЪДА ВНИМАТЕЛЕН С ТЕБ. ТРЯБВА ДА ТИ ДАМ ВРЕМЕ И СВОБОДНО ПРОСТРАНСТВО.

Да затвори в клетка такъв човек като нея, това би могло да я убие, Андре знаеше това. Така, че той щеше да даде на своята морска чайка свобода отсега нататък, докато свикнеше да разпознава звука на грубия му глас, докато започнеше да жадува за ласките на големите му силни ръце.

И тогава щеше да й даде всички тези неща, заедно с други, за които тя все още не съзнаваше, че има нужда от тях. Да, Боже Господи, със сила и безкрайно търпение щеше да накара тази упорита жена да го обича. Скоро тя щеше да носи белезите на неговата страст, така както той щеше да носи нейните.

Тя беше бурята в неговата душа, като бушуващите ветрове, които помитаха скалистите брегове на Бретан. Тя беше ярост и изтезание, но също така жизнена сила, кръвта във вените му, горещината в слабините му.

И той ще я има, Андре се закле, сляпа или не.

Но преди да укроти тази безразсъдна англичанка, знаеше че по някакъв начин трябва първо да я излекува.

Мина един час, след това друг. Капитанът мълчаливо чакаше, успокоен, че дишането на жената най-накрая стана тихо и спокойно. Риданията й стихнаха и тя заспа от изтощение.

Като тъмен пламък косата й се разпиляваше по възглавницата. Тази гледка изгаряше очите му, слабините му се втвърдяваха и подуваха, до болка му се искаше да прокара пръсти през щедрия огън на косата й.

Но не го направи, тъй като това щеше да развали всичко, което беше постигнал. Само чакаше, надявайки се, че милостивият Господ ще чуе молбите му.

По средата на това тъмно бдение, Андре чу бързи стъпки в коридора, след това почукване на вратата. Скочи веднага и с неочаквана грация за толкова висок човек, стигна до вратата и я отвори.

Той сложи пръсти на устните си, прекъсвайки русия гигант, негов първи помощник, по средата на изречението.

Капитанът посочи през рамо.

— Тихо. Тя спи — промълви той с гърлени тонове без да обръща внимание на любопитството на първия помощник-капитан. — Най-накрая, благодаря на Бога.

Нещо в тона му, накара Падриж льо Бра да се вгледа внимателно в лицето на капитана.

— Значи това е жената — каза той бавно. — Това е англичанката, чиито образ ви преследваше ден и нощ, която ви караше да крещите на екипажа и заради която се оттегляхте от нас за дни. Тя ви е омагьосала много силно, приятелю мой. Но същото направи вещицата Вивиан на Мерлин в гората на Броселинд и аз те заклевам да не забравяш какво се случи с НЕГО — добави мрачно льо Бра.

— Тя ме е омаяла, нали? — промълви капитанът, като облегна уморените си рамене на стената на тесния коридор, затваряйки очите се. — Аз я намерих накрая, само за да открия, че… — очите му святкаха потъмнели от болка и гняв, — тя не вижда, нито мен, нито каквото и да е друго, Падриж. Най-милата моя, в името на Света Богородица, тя е сляпа — гласът му заглъхна. — Сляпа, моята малка — прошепна той.

Мрачно мълчание обхвана двамата мъже стоящи в тъмнината.

— Вие, вие сигурен ли сте в това, приятелю мой?

— Толкова сигурен, колкото съм сигурен в дъха си, в биенето на сърцето си — каза капитанът. — Защо би лъгала за такова нещо?

Русият гигант сви рамене:

— Жени! Какво знаят мъжете за тях?

— Тази жена аз я познавам, Падриж. Нея я познавам много добре. И тази жена никога не би лъгала за подобно нещо, можеш да ми повярваш — Андре тромаво вдигна ръка, за да масажира бодящите го мускули на тила му. Той се намръщи като се сети, че трябва да смени мокрите си дрехи преди да развие пневмония.

Първият помощник-капитан на „Свобода“ се намръщи, тъй като не хареса отчаянието, което беше легнало върху умореното, брадато лице на капитана.

— Света Богородице! — възкликна льо Бра, когато погледът му попадна върху ръцете на Андре. — Божа Майко, ти знаеш ли, че си се порязал?

При учудения въпрос на Падриж, Андре погледна свитите си на юмрук ръце. За пръв път забеляза пропитите с кръв ръкави на пуловера си. Това трябва да го е направило проклетото въже. Странно, досега дори не беше забелязал.

— И двете ти ръце, само ги погледни — каза грубо първият помощник-капитан. — Ела сега и ми позволи да почистя раните ти, преди да са се инфектирали.

Бавно Андре се стегна. Нещо тъмно и силно се обаждаше от всеки мускул на лицето и тялото му.

„Да, това са моите рани — помисли той. — Те ме болят сега, но времето ще ги излекува.“

Нейните болки, се боеше той, ще бъдат завинаги.

„Свобода“ се издигаше и слизаше непрекъснато блъскан от вятъра и вълните. Тес чувстваше някъде в очите си остра, непрекъсната болка, която скоро обхвана цялата й глава.

Сега умората стана неин приятел, дръпвайки завеса над чувствата й. Притискайки със студени пръсти очите си, тя позволи на изтощението да я обхване, и в един момент мрачните сенки отстъпиха пред тъмнината на съня. Дори когато потъна в сън, Тес беше преследвана от смътни образи.

Слабите, мъждеещи образи на хора и места, които знаеше, че никога няма да види отново.

С неуморна, едва потискана енергия, Андре льо Брикс крачеше напред-назад по измитата от вълните палуба, борейки се, да се съсредоточи върху управлението на „Свобода“ през бушуващото море.

— Обърни срещу вятъра главния брамстенг, льо Бра! — прогърмя той. — И внимавай за положението на кливера. Ние трябва да пресечем бурното море преди да стигнем до Морбихан.

Първият помощник-капитан веднага предаде заповедите на екипажа. Двумачтовата бригантина се отправи напред. Изчистената линия на носа разцепваше водата.

Гледката би трябвало да подобри настроението на капитана, карайки го да се гордее с блесналия, послушен кораб.

Но сега можеше да мисли само за жената, която беше долу, в неговата каюта. И той имаше достатъчно опит, за да знае, че ангажираността му с друго, би значела смъртта на всички при тази страшна буря.

Някъде напред лежеше островът на Уесан и скалистият му бряг се издаваше напред в морето, като пръстите на смъртта. По тази причина моряците го наричаха — Островът на ужаса.

Една грешка, едно погрешно изчисление и кораба, и екипажът ще изчезнат завинаги, смачкани срещу гранитните скали и коварни рифове. Костите им ще се натрошат като сламки, докато „Свобода“ ще се разпръсне на хиляди парчета.

Тъмнина.

Боже Мили, тя потъваше давейки се в нея.

За момент Тес не можеше да се движи, парализирана от страх и сънища, беззащитна срещу сенките, създавани от собствения й ум.

Задавеното ридание се изтръгна от устните й. Тя трябва да избяга! Всичко друго беше по-добре, отколкото да лежи заключена тук, оставена да умре в тази задушаваща тъмнина.

Изведнъж отговорът дойде при нея.

— Да, сигурно е така! Французинът я излъга! Той не е палил никакъв фенер — всичко това е било трик, за да я обърка!

Отгоре би трябвало да има светлина и въздух, и смях.

Да, горе.

Несръчно стана от леглото, почти падайки, когато една вълна блъсна странично кораба, разклащайки ГО диво. Тя се заклати, мъчейки се да балансира, когато обратната вълна ги удари отново.

Но тя не падна! Минута по-късно пръстите й търсеха, и намериха стената.

Предпазливо се придвижваше напред.

Към стълбите. Към светлината.

Мълчаливо проклинайки, Андре се бореше да проникне през хаоса от вълни и облаци пред него. Бурята беше някъде далече над него. Можеше да я почувства в протестиращите скърцания на дървенията, в плясъка на платната над главата му, в яростното порене на разпененото море от „Свобода“.

От палубата той дочу приглушен вик. Обърна се рязко и замръзна, съзирайки стройната фигура хванала се едва-едва за мачтата. Ръцете й се бяха оплели във въжетата, които пресичаха дългата хоризонтална греда, която излизаше от предницата на кораба.

— Тя излезе толкова тихо, че ние не я видяхме — извика Падриж, когато Андре изкрещя от наблюдателницата.

— По дяволите — промълви капитанът. — Самият дявол! Тя ще падне в морето всяка секунда. Никога не би могла да се съпротивлява на такава буря.

Краката му вече го носеха към носа.

— Дай ми едно въже, Падриж! — крещеше той през рамо. — Намали тези платна и дръж кораба, колкото се може по-устойчиво. Аз отивам при нея!

Дори когато говореше Андре пълзеше върху заливания от вълните прът, който се издигаше по диагонал на мачтата, където англичанката се беше прилепила към утлегара и пръските обливаха лицето й.

— Ела тук при мен, моя малка — каза дрезгаво. — Подай си ръката и аз ще ти помогна — през цялото време докато говореше, той се приближаваше по-близо, с опасност за живота си, към върха на гредата.

— Не се приближавай — извика Тес, с отсянка на лудост в гласа си. — Вие излъгахте! Ще има светлина, аз знам това сега. Само ако можех…

Точно тогава „Свобода“ се наклони рязко, повдигна се от огромна вълна и след това падайки надолу носът се потопи.

За дълги, ужасяващи минути жената изчезна от поглед. Андре отчаяно се придвижваше към края на пръта. Само няколко сантиметра повече…

Изненадващо голямата хоризонтална греда се откъсна от вълните и потоци вода заляха лицето му. Вкаменил се от страх, французинът видя как едната ръка на Тес се освободи. Тя висеше, краката й докосваха върха на мъртвото вълнение.

БОЖА МАЙКО, ДАЙ Й СИЛА! Като се придвижваше сантиметър по сантиметър над водата, Андре можеше да чуе задавените й ридания. ПОМОГНИ МИ ДА ПРИСТИГНА НАВРЕМЕ.

Вече беше над нея, дългите му пръсти обхванаха китките й и той я изтегли в утлегара.

Те нямаха никакво време за губене. Всеки момент можеше да се появи друга вълна, която щеше да ги завлече в морето.

— Не се бори с мен, моя малка — заповяда той дрезгаво, проправяйки си път обратно по гредата, обхванал с една ръка кръста й. — Времето не е подходящо да изследваш веригите на котвата. При по-добро море, аз ще ти покажа моя кораб, и то с удоволствие.

Но докато говореше, щастието му изневери. Той видя това от което най-много се страхуваше — гигантска вълна се надигаше от черната вода пред тях, като отмъщаващата ръка на Господ.

— Дръж се, морска майко! Дръж се здраво за мен!

С варварски грохот вълната се стовари върху палубата на „Свобода“. Хиляди галони вода се изляха върху капитана, пълнейки носа и устата му с такава бясна сила, че той беше почти откъснат от пръта. За цяла вечност тъмнина, Андре се бореше да задържи себе си и нея, на техния несигурен прът.

След това бяха свободни, студеният вятър жулеше лицата им.

Трябваше да скочат, той знаеше това. Това е рисковано при всяко положение, но следващият път не би могъл да удържи и двамата. И смъртта щеше да бъде там, очаквайки ги.

— Сложи ръката си около рамото ми! — заповяда той грубо.

Този път англичанката го послуша.

С лице опънато от напрежение, капитанът клекна, притискайки прасците си плътно към пръта. Бавно изтегли жената до себе си, докато гърдите й срещнаха бедрата му. Със стегнато тяло изтегли задушаващата се жена на колене, тогава изчака момента, надявайки се, че силата му ще стигне.

Друга гигантска вълна боботеше от тъмнината. Той почувства, че корабът се накланя.

Вятърът виеше в ушите му, сърдит и писклив, а също и отчаяните гласове на всички моряци погубени някога в морето. Отчаяни призраци, те се бореха сега с него, жадувайки да смъкнат долу живите, за да споделят с тях водният им гроб.

Но те няма да го получат, закле се Андре. Нито ще получат жената притисната в прегръдката му!

Молейки се на всички бретонски Светци за малко късмет, той освободи пръстите си от диагоналния прът и скочи.