Черната роза

18.

Дейн дълго стоя, вгледан в жената на ръцете му и с неподвижни пръсти на бузите й. Тя не отвори очи, нито изражението й се промени.

Мислеше за разкъсаното тяло на юнгата му, за огромната рана, която бе пресушила кръвта от младото му тяло.

Вълна от черна ярост го обля и за момент не виждаше нищо. Тогава отдръпна пръстите си от студената кожа на Тес, като че ли го бе опарила.

Не можеше да стои сега тук, разбра Рейвънхърст, не и в това състояние. Не знаеше какво би й направил, ако останеше.

Мръщейки се, той я положи на студения под и тръгна към вратата. Скоро се върна с балтона си в ръка. Бързо го разстла върху влажните камъни и сложи Тес върху него. Очите му бяха ледени, докато затваряше тежката врата зад себе си. След миг завъртя ключа.

В отчаянието си да бъде далеч от нея, изкачваше по три стъпала наведнъж, ругаейки на всяка крачка.

Пороят псувни не спря, докато Дейн не стигна до оскъдно мебелирания кабинет и пресуши две големи чаши бренди.

В яростта си не чу странните нечленоразделни звуци, идващи отдолу, от мрака на заключеното подземие.

Тес първо почувства косматите им тела, а след това боцкането на малките им остри челюсти. Те потъваха в нея в мрака, като оставяха дълги следи върху беззащитната й кожа.

МОЛЯ ВИ! НЯКОЙ…

Друга опипваща фигура удари крака й и тя се сви на топка.

НЯКОЙ ДА МИ ПОМОГНЕ!

Мракът се уви около нея, гъст и непрогледен, поглъщащ всеки звук. Беше усетила насекомите и ТАМ. В тунелите, където баща й я бе заключвал когато бе обземан от пиянска ярост.

ЗАПАЛИ СВЕЩ — помоли се тихо тя. — МОЛЯ ТЕ! САМО ТОЗИ ПЪТ!

Малките им зъби деряха кожата й; малките им крака се тълпяха по голите й ръце. В косата, в ушите, на клепачите й.

— Стига! — експлодира викът в мрака, дрезгав и ужасен. Собственият й вик — разбра Тес.

Треперещите й пръсти се пресягаха към студените камъни, в отчаянието да избягат от отровните същества, които бълваше нощта. Нещо падна на крака й, и тя посегна към него, като впи пръсти в кожата си, опитвайки се да отблъсне неумолимите нападатели.

Пръстите й се извиха докато дращеше — себе си, камъните под нея, влажните стени над нея.

Паяците бяха навсякъде, яростно, беззащитно множество.

НЕ… МОЛЯ ВИ!

И тогава започна да крещи.

Рейвънхърст имаше намерение да бъде сам по-дълго време, но след час пак беше пред вратата на подземието, напрегнат и решителен. Върху лицето му за миг се изписа разкаяние. Но скоро емоцията изчезна.

„Жената зад тази врата не заслужава съжаление — каза си Рейвънхърст. — Всичко, което й се случи, си го навлече сама на главата.“

Силна струя влажен, студен въздух го удари в лицето, когато отвори тежката врата и застана на прага в очакване на някой друг номер, защото знаеше, че никога не бива да подценява Тес. Наоколо се разтанцуваха сенки на светлината на блещукащата в ръката му свещ. Намръщен, той се зачуди, какво ли е станало с фенера, който беше оставил върху масата.

И къде, по дяволите, беше ТЯ? Да не беше успяла някак да избяга?

Вдигна свещта и затърси из сенките. Влезе вътре и затропа по старинния каменен под.

Тогава я видя, в отсрещния ъгъл на стаята, свита на топка. Дрехата й беше раздрана на гърдите й, а единият ръкав висеше само на конци.

Но Дейн го привлече странното й тананикане. Докато той я гледаше, Тес започна да се люлее, прегърнала коленете си. Очите й, забеляза той, бяха огромни; когато Рейвънхърст се приближи, те се взряха в неговите, немигащи, невиждащи и гледаха право през него.

— Ставай, Тес — заповяда той сурово.

Тя не спря да се люлее, нито да тананика странната мелодия.

— Престани с този театър — Рейвънхърст коленичи пред нея и погледна дълбоко в очите й, изненадан, че те не потрепнаха при появата му. Той тихо изруга, грабна ръцете й и се опита да я вдигне на крака.

Тялото й бе неудържимо тежко. Стисна с пръсти крехките й кокали и я издърпа към себе си, все още чудейки се какъв беше този номер.

Тя направи гримаса.

— Погледни ме, Тес! — заповяда строго той.

Тихото мърморене продължи без промяна. Усещаше как дъхът й гъделичка врата му. Погледна я, ядосан и невярващ, с ръце обхванали китките й.

И тогава Рейвънхърст забеляза пръстите й — изранени и подути, кървящи. Всички нокти бяха счупени — черни от мръсотия и засъхнала кръв. Невъзможно! И все пак…

— СОЛЕЙ — дрезгаво прошепна той, съжалението се стовари като чук върху него. — Моето сладко, диво слънце. Какво ти направих?

При това познато обръщение Тес премигна. Някаква искрица на емоция блесна дълбоко в очите й, а после изчезна. Тя тихо се отдръпна от него, очите й — слепи от болка.

Тогава ръцете й започнаха да треперят. Изви се, за да махне нещо от рамото си.

Нещо, което Дейн не можеше да види.

— С-стига — заекна тя. — Боже, накарай ги да се махнат — тя вдигна поглед в търсене на нещо, но сляпа за всичко около нея, потънала в свой собствен свят.

— КАКВО да се махне?

Ръката на Тес отново се раздвижи и разкъса плата около шията си, а счупените й нокти се впиваха в бялата й кожа.

— КАКВО Е ТО?

— Паяци — изстена Тес. — Мили Боже, не можеш ли да ги видиш? — треперещите й пръсти замахваха във въздуха. — ТУК!

— Тук няма никакви паяци — ниско отговори Дейн.

— Върху мен… навсякъде — извика тя, борейки се в ръцете му. — Пусни ме!

Рейвънхърст стисна зъби, като погледна бледото лице на Тес. Очите й се отвориха широко — тъмни и ужасени. Раздраният ръкав на дрехата й се закачи на едно копче на ризата на Рейвънхърст и се откъсна като остави дрехата отворена.

Рейвънхърст колебливо покри с плата разголената кожа, като се насилваше да не гледа възбуждащата гръд с розова пъпчица. Изруга, защото почувства как го залива желание през всяка болезнена част от тялото му.

Как можеше в такъв момент да мисли за…

Тес се стегна в ръцете му и започна да трепери конвулсивно. Рейвънхърст обви с ръка шията й и я притегли към себе си, за да я стопли. Но тя се бореше яростно, с напрегнати мускули и блеснали очи, заковани в една точка.

Върху нещо, което само тя виждаше.

— Не се бий с мен, Тес. Аз само искам да ти помогна. — Дейн бързо съблече якето си и го наметна на треперещите й рамене. Кожата й бе почти посиняла под скъсания плат.

Стана й студено, много по-студено под горещите му пръсти.

— Позволи ми да направя това заради теб поне — прошепна той.

И тогава, без да чака съпротивата й, Рейвънхърст вдигна треперещата си пленница на ръце и я изнесе от тъмния й затвор.

Тя още не се бе стоплила, когато Дейн я сложи на леглото. Клепачите й потрепваха и тя се извиваше неуморно, мърморейки под носа си.

„Кожата й като лед“ — помисли си Рейвънхърст, като я покриваше със завивката, а след това и с още едно одеяло. Какво, за Бога й се бе случило там, долу? Дори досега тя не даваше признаци, че забелязва нещо около себе си, а само се взираше в свещта на нощното шкафче. Изви ръце, за да улови светлината.

„Затова ли стаята й в Ейнджъл винаги светеше докато спи?“ — зачуди се намръщено Рейвънхърст.

И ако е така, значи не можеше да се измисли по-голямо мъчение за нея от това, да я заключи долу, в тъмното.

Като гледаше бледото й лице, той разбра, че скоро няма да получи отговора. Междувременно тези рани трябваше да се лекуват.

Дейн напълни леген вода и го донесе до леглото. С несигурни движения разтвори дланта й и изми пръстите от мръсотията и засъхналата кръв. След като направи това, уви всеки пръст поотделно като за тази цел използва превръзката от собствената си глава.

През цялото това време Тес стоя напрегната, извивайки тяло, за да не се докосва до него.

Когато свърши, Рейвънхърст бавно се изправи и сви ръце в юмруци, гледайки разтрепераното тяло.

Преди пет години в селото бе чувал приказки за вечно пияния й баща и за странния живот, който Тес и брат й Ашли водеха в съборетината високо над морето. Тогава не бе обърнал внимание на тези странни истории, но сега се хвана, че започва да се двоуми.

Остро почукване на вратата долу отекна през почти празната къща. С недоволна гримаса Дейн зачака този долу, който и да бе той, да си отиде. Нямаше кой да отвори вратата освен него самия. Имаше намерение срещата му е Тес да мине без публика, затова бе изпратил и Пийл при роднини за два дни.

Отново се възцари тишина, само за да бъде отново нарушена от второ почукване, този път по-силно и по-настоятелно. Много скоро стана ясно, че посетителят няма намерение да си ходи.

Мръщейки се, виконтът хвърли поглед към бледата жена в леглото му, обърна се и заслиза по стълбите.

Когато отвори вратата, внушителна фигура, облечена в пурпурна мантия пристъпи на светлината на фенера. Ръце, покрити също с пурпурни ръкавици, хванаха китката на Рейвънхърст.

— Ето къде сте бил, милорд — измърка лейди Патриция Ленъкс с укорителен глас. — Вече почти се бях отказала да ви търся. Тогава Хобхауз ми каза, че сте напуснал Ейнджъл и сте се преместил във възстановената ви градска къща тук — лек полъх на вятъра подхвана пурпурната й мантия и оплете дебелото кадифе около краката на Дейн. Блондинката ахна и полетя срещу гърдите му като уви ръце около него.

Очите й блестяха игриво, когато изви глава нагоре. Леко разтвори устни.

Дейн не помръдна.

Посетителката му премигна и присви очи.

— Странно, Хобхауз изглеждаше изненадан, че ме вижда, защото мислел, че дребната Лейтън е на вечеря у нас тази вечер. Не мога да си представя откъде му е дошла тази идея — Дейн мълчеше, тя се отдръпна леко назад и извади от джоба на мантията си шише, завързано с панделка. — Моля, позволете да ви подаря този малък символ. В памет на отминалите удоволствия. И в памет на тези, които предстоят — и усмихната подаде предмета.

— Много мило от ваша страна — поклони се Дейн и пое подаръка, чудейки се защо никога преди не бе забелязал колко студени са очите й.

— Е, няма ли да ме поканите, да пийнем по чашка заедно? — попита лейди Патриция с щедра и подканваща усмивка.

— Бих искал да мога — меко каза Рейвънхърст. — Но получих съобщение от Лондон и, опасявам се, не бива да бавя отговора си.

— О, той може да почака, сигурна съм — нежно каза посетителката, примамливите й устни се нацупиха. — За малко поне.

— Опасявам се, че е невъзможно, милейди. Утре, може би? — добави той.

— Аз също се опасявам, че имам други планове за утре! — изведнъж очите й потъмняха и лека усмивка заигра по начервените й устни. — Но се надявам, че ще опитате подаръка ми, въпреки всичко. Мислете си за мен докато го пиете, чухте ли, милорд? Искрено се надявам да ви даде… топлина… докато изпълнявате скучните си задължения.

С тих смях тя се обърна и влезе в чакащата я карета като разкри изключителния си крак, докато повдигаше копринените поли, за да се качи.

Вятърът подхвана аромата й на рози и го отнесе към Дейн и той притвори за миг очи.

„Много лошо“ — помисли си. Лейди Патриция Ленъкс бе жена, която знаеше как да стопли леглото на един мъж, ако не се лъжеше.

Не можеше да каже със сигурност. Бяха стигнали много близо до този етап, откакто подновиха познанството си преди няколко месеца в Лондон. Интересът на лейди Патриция към него е голямо ласкателство. Нежеланието да стигнат по-далеч бе от негова страна, предположи Рейвънхърст. Разбира се, красивата блондинка беше дала всеки знак за своето желание и то при всеки удобен случай.

Но със сигурност щеше да постави условия, той знаеше това. Може би това го задържа настрана, неспособен да се обвърже със жената със студените очи и горещата плът.

Виконтът повдигна рамене и изхвърли Лейди Патриция от мислите си и ги насочи към жената, която вече беше в леглото му. Все още люлеейки подаръка си, той изкачи стълбите.

Тес не реагира при появата му, не реагира и когато той я погали по челото. „Все още е много студена — помисли Рейвънхърст и метна още едно одеяло върху нея. — А и тази бледност беше неестествена. Може би някакъв алкохол щеше да помогне.“

Остави бутилката, за да извади ножа от ботуша си и го забоде в корковата тапа. Поспря, защото забеляза няколко малки дупчици по корка, но лентата изглеждаше непокътната. Най-накрая, след няколко опита успя да извади тапата, която се разпиля на малки парченца. Внимателно помириса отворената бутилка, опасявайки се, че съдържанието й може да се е развалило.

Но изпаренията, които погалиха носа му бяха богати на слаба, но приятна миризма. Въобще — отлично бренди, прецени той, като се чудеше дали не е от контрабандните пратки.

Ако наистина беше така, значи най-правилното решение бе да го предложи на жена на контрабандист, реши сериозно виконтът като повдигна главата на Тес и сипа малко бренди в устата й. Усмихна се като си помисли, какво щеше да каже лейди Патриция, ако видеше за какво използва Дейн подаръка й.

Спящата жена се разкашля и опита да се извърне, но Рейвънхърст обърна лицето й и я накара да преглътне. След миг пак вдигна бутилката.

Тя му се противеше, но Дейн я държеше здраво докато преглътне. Когато още веднъж вдигна бутилката към устните й, Тес размаха яростно юмруци, но само срещна широките му рамене. Рейвънхърст бързо хвана китките й и ги държа докато не преглътна, после повтори същото отново.

— Не! — изстена тя, като неуморно се мяташе. — С-спри!

— Шшт — отговори той, като остави бутилката и взе Тес в силната си прегръдка. — Тихо, Солей.

Но Тес продължи да се бори с него, и този път бе още по-напрегната.

— Накарай ги да се махнат — помоли тя. — Нека изгасне този огън!

— Няма паяци, Тес. Тук сме само аз и ти — измърмори той като галеше студената й кожа с груби пръсти.

След време, изглежда тялото й започна да се затопля. Слаба руменина изби но страните й. Значи брендито помага — реши той.

Отвори блесналите си очи. Тя отново започна неуморното люлеене. Кратки, отчаяни стонове се откъсваха от устните й.

— Не се бори с мен, Тес — прошепна Дейн, само за да усети отново как тя търка крака в неговите. Обзе го желание — първично и диво.

Ругаейки се обърна и се притисна в нея. За Бога, той я желаеше, искаше я топла и жадна като сега, с дългите бели крака увити около него. Искаше тя да стене, изпълнена с желание, докато твърдият му член потъва в нея.

— Отвори очи, Тес.

Тя безумно се мяташе срещу него, мърморейки под носа си. Увитите с превръзка пръсти се протягаха към гърдите му.

Изведнъж Дейн се стегна, взря се в ярката червенина на бузите й. Един образ изплува в паметта му, почти забравен спомен от тъмните месеци, които бе прекарал във Франция. Къде беше?

Гледаше тези превързани пръсти, които ровеха под ризата му, снежно бели върху гъстия мъх.

Ша д’Ор — сети се той и присви устни. И тогава го заляха спомените, като че се бе случило вчера.

Студените и влажни ръце, пламналата кожа, забързаният пулс. Туптенето на сърцето му, заплашващо да изскочи.

Също както вероятно и нейното биеше сега.

Нощта се върна отново, с целия си вледеняващ ужас. Неприятна гледка за наблюдател, но неописуемо ужасна за самия извършител, а и тогава бе самият той.

Както и Тес в този момент.

Значи в брендито е имало и нещо друго, за Бога, нещо, което освобождава задръжките. Нещо, което изгаря човек отвътре, докато от него не остане нищо друго освен едно треперещо тяло.

Най-вероятно, корени от Ориента.

Горчиви, възбуждащи билки, които могат да превърнат и най-твърдото човешко същество в лудо, отчаяно животно.

И всичко това бе дело на лейди Патриция! Невиждащ Рейвънхърст погледна жената, която се мяташе върху леглото му. Само по някаква случайност това не бе той в момента, хванат в задушаващата прегръдка на опияняваща страст.

Точно както му се бе случило в Париж преди няколкото дълги месеци.

— Шшт, Тес — дрезгаво прошепна той, с очи потъмнели от грозните спомени. — Позволи ми да те освободя от този огън.

Потънала в пушек и пламъци, Тес се извиваше под него с кожа горяща, а после ледена, с напрегнати мускули, а тялото й — извън контрол.

Страх я обзе, когато почувства как краката на паяците маршируват по всяка част от тялото й. Тя се люлееше неспирно, измъчена, с разранена кожа, поглъщана от хиляди огнени езици.

Господи, не! Не отново!

Кошмари. Още кошмари…

Тогава, като по чудо, нещо студено се разнесе по трескавата й кожа. Тя изскимтя, протягайки се към източника на тази благословена, охлаждаща влага.

Нещо… или някой бутна настрани ръцете й.

— Нека ти помогна — чу тя някакъв далечен, шепнещ глас. — Позволи ми да те освободя от пламъците.

Тогава неуловимата нишка бе загубена. Странни, остри думи я заляха, далечни езически песнопения, които се сипеха върху жадната болезнена плът като лек дъждец.

Тя се загърчи, с пламнали нерви и мускули, заключена в демонична прегръдка. Този път Тес разбра, че няма връщане. Този път покоят на нейното убежище я бе предал.

Тя усети как кръвта й кипи и ври в краката й, превръщайки я в някакво безумно, лакомо същество. Мили Боже, само да не е някое от тях. Само не някое от тези пълзящи нощни създания!

— Толкова… горещо — изохка тя.

Изведнъж оранжевите пламъци експлодираха, обля я огън — през вените й, подхранван от всеки агонизиращ удар на сърцето й.

Пръстите й се впиха в разкъсания плат. Повдигна крака, обезумяла и търсеща. Задушаваше се, отчаяна да приключи с това изтезание, жадуваща да се изтегне и да изпълни празнината в себе си.

По кожата й лазеха хиляди малки създания. Тя изкрещя дрезгаво — усещаше как я драскат малките им, ненаситни челюсти. Още и още от тяхната отрова проникваше в нея, разпръскваща хиляди малки пламъци живот. Шията, гърдите, бедрата й…

Някъде наблизо неясен глас шепнеше, но тя не можеше да разбере какво й казва. Още от благословената хлад обля бузите, очите, гърдите й.

Но не бе достатъчно, за да овладее тези развихрени пламъци, които заплашваха да я погълнат.

Точно както преди. Точно като в нощта преди пет години, когато бе най-брутално предадена. Когато надеждата й бе погребана.

— Недей… недей да ме нараняваш — изхленчи тя в мрака. — НЕДЕЙ… ОТНОВО.