Черната роза

16.

Пръстите на Тес потрепериха и тя придърпа към раменете си плътното вълнено наметало. На половината път по коридора към стаичката спря, за да изтрие сълзите, които замъгляваха погледа й проклинайки се за проявената слабост.

Защото знаеше, че слабостта е лукс, който не трябваше да си позволява.

В края на краищата това не бе по-различно от всеки друг път, когато Джак си тръгваше. Той щеше да се върне, беше й обещал. Но нали се бе връщал всеки път преди?

След като за последен път изтри бузите си, тя отиде до края на тунела, застана на прага на тихата каменна стая и започна да я изучава. Той не бе оставил нищо, нищо, което можеше да загатне присъствието му. Дори леката, едва доловима преди топлина си беше отишла с него от празната стая.

Това място бе студено, толкова студено и нещо друго — нещо, което Тес би могла да определи почти като зловещо…

Трепереща, вдигна фенера и се отправи към изхода на коридора, като през цялото време усещаше тъмнината, студена и изучаваща я, като тих, безмилостен враг, чакаща момента, в който нейният поддръжник ще я изостави.

Тя излезе от земята и почувства нощния въздух, чист и студен, да гали страните й. Ниско стелещата се мъгла обви краката й, когато се обърна да издърпа кожата, която отново щеше да закрие входа към тунела. Вратата бе солидна и никога не би могла да я помръдне сама, дори и с помощта на невидимата механична система. Но изобретателните ръце бяха подредили камъните преди векове, като бяха направили тънка фасада, която отлично пасваше на околните стени.

С леко изскърцване коридорът се затвори, за пореден път прикрит от любопитните погледи на хората. В следващия момент Тес чу тихо шумолене в мъглата, в най-отдалечения ъгъл на терасата. Сърцето й заби лудо, тя се извърна и замръзна на мястото си напрегната, опитваща се да различи отново шума във влудяващата я тишина.

Беше най-студения час преди зазоряване, когато целият свят още спеше, дори птиците бяха мъртвешки тихи. Тес духна пламъка на фенера, нежелаеща да предизвика допълнително вниманието, сега Лисицата я бе оставил сама и уязвима.

Чакаше пребледняла. Шумът не се повтори.

Водена от някакъв инстинкт, който самата не можеше да си обясни, Тес започна да се изкачва по стръмната полянка към мъглявото пространство, където бе бялата градина на майка й. Уханието на лилиите се носеше в чистия, смразяващ въздух, примесено с мириса на борови иглички и морска сол. Мръщейки се, Тес опита да усети отново спокойствието, с което бе запомнила това място, тук, под крилото на майка си. Но тази нощ това спокойствие й убягваше. Единственото чувство, което я изпълваше беше тягостна самота.

Зад нея мъглата се изви, протягаща кокалестите си пръсти.

— Образът на невинността — изръмжа нечий глас зад нея. Дъхът й секна и тя се извърна на секундата, а кръвта бучеше в ушите й.

Пред нея стоеше Рейвънхърст, черен фантом от черната нощ, а около дългите му крака се увиваха ледените ръце на мъглата. Изражението му бе студено и безизразно и единствено сребърните косъмчета по слепоочията разведряваха картината на мрачното му лице.

Беше ли видял? Какво знаеше?

Гърдите на Тес се повдигаха и спадаха неравномерно, докато се опитваше да се успокои. Нека той заговори пръв — мрачно си каза тя. Нека той сам се издаде до каква степен е проучил нещата.

Ледените му пръсти бавно погалиха бузата й.

— Да, наистина, самата беззащитност — внезапно пръстите му се свиха конвулсивно. — Сълзи?

— Това е само мъглата. Както винаги твоята развихрена фантазия.

— Каква безупречна лъжа, дори сега — отвърна Рейвънхърст почти на себе си. Той дълги минути изучава лицето й. — И така, мила моя, най-сетне завъртяхме кръга. Отново в тази твоя бяла градина. Точно както преди пет години. Вероятно това не е чак толкова дълго време, в края на краищата всеки си е мислил за малко по-различни неща през целия този период. Както виждаш аз мисля да затворя този кръг. Тази вечер. Това сега завинаги ще си остане между нас.

— Нищо такова няма да стане! Защо просто не оставиш нещата такива каквито са, точно както сторих аз?

Грубите пръсти на Рейвънхърст се свиха, впивайки се в раменете й.

— Мечтая си да го направя, но не сега — изръмжа той, като я придърпа към стръмната полянка от сребърно бели цветчета.

— Какво, какво правиш? — през дъх каза Тес, стараейки се да прикрие паниката си. Милостиви Боже, беше ли видял Джак? А тунела?

— Какво правя ли? — повтори безмилостно нападателят й. — Имам намерението да изтръгна истината от теб. Веднъж завинаги, на първо място бих желал да науча името на този мръсник.

— Ч-чие?

Тъмнината ги бе обгърнала, тежка и безмълвна. Единственият звук, който се долавяше беше лекото шумолене на листата под краката им.

— На човека, който току-що излезе от умело прикритият коридор, за Бога. Кой е той?

Ръцете му стиснаха Тес, като пръстите му безжалостно се впиха в китките й.

— Това въобще не влиза в скапаната ти работа! Махай се от мен, ти долен мръсник! — Тес се напрегна яростно в ръцете му, ритаща и извиваща се, въпреки че видя безсмислието на борбата която водеше.

Устните на Рейвънхърст се извиха в подигравателна усмивка.

— Възнамерявам да свърша доста неща тази нощ, скъпа, но да те пусна не е едно от тях. Точно обратното — той се изсмя остро, като смехът му прозвуча грубо и гадно.

— Нямаш право да идваш тук и да ме шпионираш! Феърли е моята територия! Сега се разкарай оттук преди да съм…

— Преди да си направила какво, мила моя? Сега тук сме само ние двамата. И сега ще довършим започнатото, обещавам ти. А колкото до правата ми, нима забравяш, че аз съм новия комисар на Кралския военен канал? Земите на Феърли се разпростират по почти цялата му дължина и напоследък са провокирали моите подозрения, които се оправдаха, съдейки по милата сцена, на която току-що станах свидетел.

Потискайки една ругатня, Рейвънхърст притисна Тес към гърдите си, като оплете пръсти в косата й и изви главата й назад. Той се вгледа в бледото й лице, върху което очите й изглеждаха като тъмни сини сенки.

— Кажи ми името му, по дяволите?!

— Много добре тогава — въздъхна Тес, като съзнанието й усилено работеше, — той е един от хората на Лисицата. П-понякога ме снабдява с бренди и коприна — зъбите й започнаха да тракат. — Току-що имахме събрание по работа.

— Събиране по работа? — думите, произнесени от устата на Дейн звучаха нелепо. — Така ли го наричаш? Само това ли е достатъчно, за да легнеш в леглото му, само няколко бутилки бренди и една-две дължини коприна? Мили Боже, прекалено евтино оценяваш услугите си, Тес Лейтън. Познавам хора в Лондон, които биха платили цяло състояние и златни гвинеи, за да разкрачат нежните ти крака само за една нощ — пръстите му се впиха по-дълбоко в косата й. — Всъщност ти самата можеш да определиш цената си — остро прибави той, мачкащ гъстата ухаеща коса. — Да, за тази нежна, топла, блестяща плът, човек може да забрави всички скрупули. Стига да повярва, че е първият.

Изведнъж пръстите на нападателя й се свиха и я стиснаха толкова силно, че от пресъхналите устни на Тес се изтръгна стон. Внезапно Рейвънхърст се извърна и я натисна към ствола на стар дъб, чиито клони висяха над главите им. С лице потъмняло от ярост стисна китките й и ги притисна плътно към грубата повърхност на дървото.

— И ти ще знаеш отлично как да го убедиш, нали? Но той няма да е първият ти, нали така, моя сладка Тес? Чевингтън бе пръв. И колко дойдоха след него, мътните те взели?

Яростта му проряза съзнанието на Тес като нож. Тя диво се изви, отчаяно търсеща някакво слабо място, за да се освободи от Дейн.

Но мъжът със сурово лице пред нея нямаше слаби места.

— Стига с твоите номера, по дяволите. Достатъчно белези имам и без това — той вкара коляно между бедрата й, притискайки я към огромния ствол. — Сега ми кажи името на мръсника.

— Никога! — Тес се изви назад, без нито за минута да престане да се бори. — Нищо няма да узнаеш от мен!

Но китките му бяха здрави като стомана и тялото му бе обладано от черна ярост, която управляваше силата му.

— О, аз ще изтръгна името от теб, Тес. Заедно с всичко друго, което пожелая тази нощ — докато изричаше тези думи, здравите му бедра се притиснаха безмилостно към нея, като я долепиха плътно към дървото.

— Аз, аз не знам истинското му име. А колкото до това къде отиде, той никога не ми казва, така или иначе. Така е по-безопасно.

— Лъжкиня! — Тес усещаше тежестта на студеното му раздразнено тяло плътно долепено до нейното. — Защото той въобще не е един от хората на Лисицата, той е самата проклета Лисица! О, да, Тес, наблюдавах ви как се разделихте. Ти топлиш леглото му, мътните те взели. Кажи ми, целува ли те той така, твоят среднощен любовник?

Докато говореше Рейвънхърст бе долепил устата си до нейната, хапейки я се опитваше да разтвори стиснатите й зъби. Накрая Тес не издържа и от устните й се откъсна стон. Моментално устните му се отделиха и я лъхна гореща безмилостна вълна.

Той я прегърна хладнокръвно. Притисна я с безпощадно умение на експерт, учейки я колко безсмислено бе да му се противопоставя и колко лесно би могъл да накара тялото й да я издаде.

Тя чувстваше всеки инч от него, усещаше напрежението в горещите бедра, усещаше набраздените по китките му белези, също така добре, както острата кора на дървото, впиваща се в нея.

Екстазът се превръщаше в мъчителна болка. Дъхът му я обгръщаше ту топъл, ту студен, странен и все пак някак болезнено познат.

Като искра от жив пламък, желанието се разля от устата му в жилите й изгаряйки треперещите й крайници.

— Точно така, любов моя — остро каза Рейвънхърст. — Харесва ми да слушам как стенеш отново за мен. Точно както на алеята.

— В-върви си, ти…

— Помисли си, че си ме изхитрила, прав ли съм? И ти почти успя. Но когато те видях в кухнята с брашно по лицето всичко си пасна на мястото. Да, ти беше шокирана да ме видиш отново, но ме желаеше онази нощ, нали? Въпреки че по всякакъв начин се опитваш да го скриеш, както от мен, така и от себе си, но сега ще сториш дяволски добре, ако ме вземеш.

— Не-е-е! Искам единствено да се освободя от теб. Завинаги! — с всяко движение, което правеше Тес, пръстите му се впиваха все по-дълбоко в нежната кожа на китките й, жестоки и болезнени. Стенеща, отчаяно зарита с крака отново и отново, докато накрая единият от ритниците й попадна в целта.

Рейвънхърст изрева яростно. Изведнъж беше свободна.

Дишаща тежко, тя се извъртя и се затича към малката горичка на върха на хълма. Там имаше тайна пътечка. Само ако успееше да стигне върха…

— Уличница! — ядосано изкрещя Рейвънхърст, като куцукаше след нея стиснал с една ръка пулсиращото си коляно.

„Още десет стъпки“ — каза си Тес.

Тя можеше да го чуе зад гърба си. Стъпките му отекваха яростни и несигурни. Тя почти прелетя над поляната като едвам докосваше мократа трева. Призрачната мъгла се извиваше образувайки странни форми около нея.

И ето, че неясният полукръг на бялата градина беше пред нея, леко сребрист, точно под тъмния дървен кръст на хълма.

Уханието на лилии се носеше от студения въздух и тя почти виждаше бледите венчелистчета на дивите рози, растящи редом с ниската оградка.

„Почти стигна, не изоставай!“

Вятърът прокарваше ледените си пръсти през косата й, която се вееше лудешки зад нея докато тичаше към горичката. Точно в следващия момент усети как я хващат груби пръсти на още по-груби ръце. Тя изпищя, когато те хванаха крайчеца на развяващото й се наметало, като я придърпаха назад и я задържаха неподвижна. Тес се задави, усетила как тънката връвчица на наметалото се впива в гърлото й. Отчаяно задърпа връзката, като се опитваше да развърже възела, който я правеше пленница на Рейвънхърст.

Но пръстите й се оказаха неочаквано тромави. Започна да се гърчи, задушена от липсата на въздух.

През пялото време той с тежка походка се доближаваше все по-близо до нея, като ръцете му здраво държаха края на наметалото и я придърпаха към него.

— Стига си бягала, Тес. Тази нощ кръгът се затваря. Между нас всичко ще се уреди веднъж завинаги.

С приглушено изсвистяване възелът се развърза и наметалото падна от раменете й. Тес диво се понесе към тъмните гори, като лицето й беше мъртвешки бледо. Но тя не бе достатъчно бърза. Този път безмилостния й преследвач не се хвана за дрехите й. Вместо това, сграбчи косата й в жестока хватка.

Хлипаща тя посегна към тези невидими пръсти, но срещна само подигравателна празнота. Тогава тези ръце обгърнаха тънката й талия, като я завъртяха, за да застане с лице към неговото.

— Така ли се бори и с Чевингтън? — изръмжа Рейвънхърст, като тъмнината на лицето му се бе сляла с яростта в една грозна маска. — Така ли започна онази нощ в къщата на вратаря, когато трябваше вместо това да се срещнеш с мен тук? По същия начин ли го предизвикваше?

В първия момент Тес не го чу, бе прекалено заета да рита, да се извива и да се бори.

— Кога престана да му се опъваш? Когато ти обеща да се ожени за тебе ли? Или златни гвинеи? — ръцете му безмилостно се извиха. — Кажи ми, по дяволите! Каква е цената на една курва?

— Престани — изплака Тес, отказваща да слуша жестоките му думи. Отказваща да се вгледа в спомените, които изплуваха далеч в съзнанието й.

Рейвънхърст обхвана по-здраво кръста й.

— Колко му струваше да се предадеш, кажи ми, малка прелъстителке?

— То… то не беше така!

Горчив смях се изплъзна от устните на нейния нападател.

— Ще ми се да греша, но няма да приема повече лъжи, за Бога, защото самият аз те видях онази нощ, Тес. Със собствените си очи те наблюдавах как се напрягаше и притискаше към него, така както майка те е родила. Да, ти бе изпълнена е безмерно желание и всеки инч от тебе копнееше Чевингтън да те люби онази нощ. Проклинам черното ти сърце за това.

Рейвънхърст за миг не помръдна, произнасяйки груба цветуща ругатня под носа си.

За Тес, всичко като че ли бе свършило, краят на бягането й сякаш бе настъпил. Най-накрая кошмарите й я бяха завладели и протягаха ледените си пръсти, за да проникнат в нежната плът на врата й.

Още видения, тъмни и влудяващи.

След това остра, раздираща болка.

Милостиви Боже, тя излъга когато каза, че Рейвънхърст греши относно това, което се бе случило в тази отдавна отминала нощ. Не зависеше от нея да каже дали бяха правили нещо, защото самата Тес не знаеше какво се бе случило през нощта.

— Да, в края на краищата, това бе отлично изпълнение. Приеми моите поздравления — продължи безмилостно Рейвънхърст. — Само себе си мога да обвинявам, че бях такъв глупак да не взема това, което ти даде толкова лесно на Чевингтън. Но разбира се аз бях джентълмен. Човек на честта. Щях да го получа само след като се оженехме — пръстите му се впиваха в плътта й като нокти на птица. — Как ли си се смяла на моята любезност.

— Ти… ти извърташ всичко! — извика Тес без дъх, като се опитваше да измисли достатъчно убедителен начин, за да обясни всичко.

Съзнаваше, че точно в този момент това бе невъзможно. Особено сега, когато Рейвънхърст изглежда въобще не желаеше да я изслуша.

— Цели пет години аз си лягах и смехът ти кънтеше в ушите ми, а спомените за копринената ти кожа ми се подиграваха. И всяка сутрин ме заварваше разтреперан от все едни и същи такива кошмари. Но вече не, защото тази нощ ще почувствам истинското, за Бога, и завинаги ще забравя мъчителните спомени.

Тес потрепера и застена, замята се от своите собствени спомени, които изместиха мъглата като смразяваща виелица.

В съзнанието й се появи спомен от грубата нежност на Дейн и всичките онези седмици, които прекараха заедно, вместо това, ужасът на неговото заминаване, докато тя се молеше да го запомни така, както една жена би запомнила един мъж, само така, както беше преди да замине за Трафалгар.

Образът му бе груб и брутален.

И тогава, най-напред, дойде споменът за онази кошмарна нощ в къщата на вратаря. Тес затвори очи, треперейки. Спомняйки си… Кръвта й пламна. Усети изгарящ я дъх и дерящи нокти. И най-лошото, нейното собствено тяло, жадно и агонизиращо, като някое измъчено, обезумяло животно.

Всичко това премина през мислите й само за миг, само отделни фрагменти проблеснаха в съзнанието й като последните пламъци на догарящ огън. Почувствала всичко отново Тес потрепери и затвори очи, неспокойна да се срещне с мъглявите образи, очи в очи.

Мили Боже, какво точно се бе случило тази нощ? И защо тя не можеше да си спомни нищо?

„Защото си прекалено слаба, за да понесеш голата истина“ — прошепна някакъв мрачен глас.

— Много трогателно, скъпа моя, но номерът няма да мине. Не и този път. Прекалено далеч отидохме, за да спрем сега — с мрачно изражение на лицето Рейвънхърст зарови пръсти дълбоко в червеникавата й коса.

Не толкова думите, колкото горчивия цинизъм в гласа му най-сетне върнаха Тес в настоящето.

— Пусни ме, мътните те взели! Всичко свърши, не разбираш ли?

Но Рейвънхърст продължаваше да я държи.

— Свърши? — повтори той горчиво. — Свърши? За Бога, мечтая си да беше така, скъпа! Ти знаеш ли как все още продължават да ме наричат в Лондон? Рейвънхърст, Дяволът от Трафалгар. Нелсън беше Ангела от тези дни, а аз наистина имах дяволски късмет онзи ден. Мен нищо, като че ли не ме нарани, докато наблюдавах през пушека как моите хора бяха разкъсвани на парчета пред собствените ми очи. Дори когато хванах запалена бомба на дека и я хвърлих обратно във водата, останах невредим. Ето затова ме наричат сега герой. Но истината е, че аз бях обречен да нося кръста си и да живея, докато моите момчета загиваха в боя — Рейвънхърст зарови още по-дълбоко пръсти в косата й. Придърпа главата на Тес назад, така че да погледне в очите й. — Моят кръст е да живея, Тес, като осъзнавам факта, че оцелях не заради храбростта, която проявих този ден в Трафалгар, а поради факта, че въобще не се интересувах от участта си.

Той присви очи и се вгледа в бледото й лице.

— Както виждаш, лесно е да си смел когато не те интересува нищо или по-точно никой. Особено самият ти. И затова трябва да благодаря специално на теб.

Тес не помръдна, а и да искаше не можеше, хипнотизирана от мъката в тези лазурно сини очи, ужасена от безмилостната му откровеност. Тя потрепери със сърце сковано от болка и съжаление. Но гордо изправи брадичка и почти на секундата поднови борбата си срещу тази й слабост. Защото този мъж бе неин враг и тя никога не биваше да забравя това.

Тес присви устни с лице изопнато от нов прилив на ярост.

— Ти ли ми говориш за храброст, ти, проклет подлизурко? Тогава се огледай, защото точно сега е война, тук в Кент и Съсекс! Това е война на болести и бедност, на разяждащ, безмилостен глад. Можеш да видиш отпечатъците, които е оставила върху изпитите детски личица или в очите на жените остарели много преди наистина да е дошло времето им — очите й святкаха и от тях струяха зелени искри. — Всеки ден и всяка секунда става една малка война, в която не можеш да победиш, но се борим по единствения начин, който ни е известен. И ако контрабандата е начин за някои, то аз бих им пожелала да са по-силни. И Господ да ни е на помощ, ако този остров загуби в битката, защото това ще означава краят на Англия много преди, която й да е от победите на Наполеон!

Един мускул трепна на напрегнатата челюст на Рейвънхърст. „Тя беше добра — помисли си той. — Дяволски добра.“

И тогава пред очите му се появи споменът за разкъсаното тяло на младия юнга.

Неочаквано грубите му пръсти потънаха дълбоко в червеникавата грива на Тес и се свиха.

— За Бога, ти наистина вярваш, че е така, нали? — извръщайки се той я повлече обратно към белите цветя. — Това твое изкривено разбиране, че си права, трябва доста да улеснява всичко това, което вършиш тук.

Тес се бореше обезумяла и всяко движение й причиняваше невероятна болка, която се плъзгаше по гръбнака и сковаваше жилите й.

— Откажи се! — нареди властно Рейвънхърст. — Не желая да използвам насилието като цяр за необуздаността ти. Не, ако не ме принудиш да го сторя, в края на краищата.

— Иска ти се, нали? Защото това би те накарало да се чувстваш по-силен или даже герой както сам се нарече. За бога, защо въобще се върна?

— Защо ли, Тес? — запита жестоко нападателят й. — Отлично знаеш, че въобще нямах подобни намерения. Не и след като видях какво стана в къщата на вратаря. Страхувах се, че ако те видя отново може би щях… — внезапно той изруга. — Не нещо много по-значимо ме принуди да се върна. Нито контрабандистите, нито дори шпионството биха го сторили, но златните товари бяха нещо друго. Златото използвано за храна и оръжие, за изтощените от войната Наполеонови войски, а аз знам от собствен опит какво могат да причинят тези оръжия. И всяка една златна гвинея се пренася във Франция от същия кораб, който те снабдява с бренди и коприна, скъпа моя.

— Каква е тази измишльотина, която ми разправяш?

— Това не е измислица. Дори сега нелегалният товар е на път на юг и ще пристигне на острова утре сутринта. Всъщност там ли отиде любовника ти? За да се увери сам, че товара е пристигнал благополучно?

— Няма никакъв товар. Никакво злато не се изнася от тези острови! — така поне трябваше да е, каза си Тес. Ако Лисицата бе планирал подобни пратки, тя със сигурност щеше да е чула за тях.

А щеше ли наистина?

— Очаквам отговор от теб. Като за начало, но не след дълго ще узная истината от теб, даже най-малките скапани подробности, защото в деня, в който тръгна с Лисицата беше деня, в който ти предначерта собствената си съдба, Тес.

— Какво те интересува той? — настоя тя горчиво. — Какво ти е сторил Лисицата?

— Затова попитай стоте моряка, които видях да загиват за един час в Трафалгар. Попитай за това невинния мъж, по-точно юноша, който загина в залива Феърли с прерязано гърло, с твоето име на устните. Сигурно ще можеш да ми обясниш това.

— В залива Феърли? Не знам нищо за този човек. Но знам едно нещо. Лисицата никога не би наранил момче, нито би предал родината си? — гласът й се извиси див и истеричен. — Ти си този, който говори измислици и ми внушава, че някакви извъртени лъжи са истини. Да не мислиш, че аз съм някой от твоя нещастен насилствено избран екипаж, за да се страхувам и да ме биеш с камшик докато се подчиня. На никой мъж няма да угоднича, предупреждавам те!

Рейвънхърст стегна хватката си, като я придърпа силно към себе си и усети пищните й форми, долепени до неговите гърди.

Горчива усмивка пропълзя по устните му като светкавица раздираща черно небе.

— Но ти знаеш толкова малко от методите ми, скъпа моя. Аз съм човек с неограничени възможности. Съвсем скоро ще разбера кои техники са за теб.

С лице като каменна маска, Рейвънхърст я придърпа надолу към ниската каменна стена, която ограждаше градината. Все още съпротивляваща се Тес падна в скута му.

— Предполагам искаш да започнем с това? — изръмжа той с груб неясен глас. Едната му ръка бе притиснала китките й, докато другата проследяваше гордата извивка на бузите й, след това се сниши и обхвана пълните й предизвикателни гърди. За разлика от гласът му докосването му бе леко, предизвикателно, нежно и възбуждащо. Всеки негов допир караше Тес да се задъхва, като че ли в нея пламваше внезапен огън.

— Ти, ти си луд!

— О, съвсем нормален съм, скъпа. Вероятно за първи път от много години. И знам всичко за тези игри, които ти и брат ти Ашли играехте.

— Какви игри? — прошепна Тес, печелейки време, за да успокои неравномерното си дишане. Тя мечтаеше пръстите на безмилостния й похитител да прекъснат мъчението си. Следващите си думи тя произнесе с леден глас, силно и отчетливо. — В края на краищата ние играехме толкова много.

Тес почувства как ръцете му се сковаха.

— За Бога, абсолютна дъщеря на баща си, доколкото разбирам. Става въпрос за онази игра, в която показваш колко бързо можеш да спечелиш нови завоевания. Играта, която включваше Чевингтън и мен онази нощ. Само че ти и Ашли не бяхте преценили нещата достатъчно добре и аз дойдох по-рано, отколкото ме очаквахте — лицето му придоби ледено изражение докато наблюдаваше как очите й се отвориха широко, отричащи, и в тях прочете ужас. — Не смей да отречеш. Чух всичко от устата на собствения ти баща!

— Моят… баща… ти каза това? — попита Тес сковано, като най-накрая започваше да разбира.

За себе си. За студеноликият мъж пред нея, коравосърдечен и безмилостен като самия Дявол.

— Е добре, той ми каза. Всичко за тези две очарователни деца. И това, което той пропусна, аз съвсем скоро го видях със собствените си очи. По същия начин ли стенеше за твоята Лисица, както преди за Чевингтън? — попита сурово Рейвънхърст. — Дереше ли плътта му с нокти когато влизаше в теб?

— Защо питаш? След като претендираш, че всичко ти е известно, то със сигурност трябва да знаеш и това. И след като си наясно с ужасната истина, значи нямаш повече причини да стоиш тук и да ме измъчваш с тези безсмислени въпроси — Тес благодареше на Бога, че гласът й не потрепери. Само да можеше да успокои развълнуваното си сърце…

— Имам само една причина, скъпа моя, и тя е името на Лисицата, както и имената на всички от хората му.

— Нищо няма да научиш от мен, чуваш ли? Нито сега, нито когато и да било, независимо от това какво можеш да ми направиш. Сега ме пусни! Или, кълна се във всички светии, ще ти издера очите при първия удобен случай, който ми се предостави.

Докато се навеждаше над нея смехът на Рейвънхърст прозвуча студен и някак жесток.

— Наистина ли смяташ, че имаш желание да ми издереш очите? Възнамерявам да те накарам да се чувстваш по-другояче. Да, накрая ще ме молиш да остана, още преди да съм свършил с теб — и като че ли да подсили ефекта на думите си той докосна с устни нежната кожа зад ухото й, като започна да я ближе и смуче. Миг по-късно зъбите му леко се впиха в ухото й, като го подложиха на същото блажено мъчение.

След секунда пръстите му се събраха около настръхналото й зърно. Огън, вместо кръв потече в жилите на Тес. Тя дишаше тежко, мразеше го и същевременно се страхуваше от безмилостния му допир, но вече някъде дълбоко в съзнанието си се молеше той да не спира.

Помогни ми, Господи, това не трябваше да става!

С приглушено стенание Тес започна да мята главата си наляво и надясно в напразно усилие да се отърве от безжалостните му устни.

— Да — прошепна Дейн във врата й с дрезгав глас. — Усещам дивото желание на пулса ти. Всичко, което твоите лъжливи устни се опитват да скрият от мен, твоето напрегнато тяло вече ми го каза. Ти ме желаеш, Тес. И преди да свърша с теб ще ми поискаш даже много, много повече!

Тес потрепери, изгаряна на клада от чувства, обзета от гняв, страх и някакво странно отчаяние.

Какво й бе сторил? Защо не можеше да прояви твърдост?

Как може някога да съм го обичала, не преставаше да си задава тя този въпрос. Този човек е мой враг и аз трябва да се боря с него. Този мъж е просто един безчувствен непознат.

Устните на Дейн атакуваха във всеки удобен момент. Той я хапеше със зъби безпощадно, а езикът му я къпеше в черен огън.

Около тях мъглата се издигна и отново се спусна на тихи призрачни вълни.

„Преди да съм свършил с теб.“

Чак тогава горчивото обещание на Рейвънхърст проникна в хаоса на мислите й. О, небеса, какво имаше предвид той?

Като в отговор дългите му пръсти се впиха в извиващите й се китки.

— Бий се с мен, дяволска котко — с дрезгав глас изрече той. — Бори се със зъби и нокти. Така ми харесва още повече, защото твоята ярост само усилва желанието ми. Но знай, още преди да е изгряло слънцето, ти ще мъркаш под мен и ще ме молиш за още, като в замяна ще ми предлагаш всичко, което пожелая, всяка тайна на нежното ти тяло — като изгарящ я огън езикът му се плъзна в чувствителната извивка на ухото й, като доказателство за думите му. — Всяко име от предателската ти шайка.

— Никога!

— Отвори се за мен — прошепна той, като прокара език по извивката на пълните й устни. — Нека да те опитам. Дай ми от твоя черен мед.

От устните на Тес се изтръгна вик, който прозвуча почти като стенание и в този момент Рейвънхърст откри отвора и плъзна безжалостно кадифения си език по пълните й устни.

— За Бога, ти си сладка — шептеше той. — Още! — каза властно.

— Не, не прави това, Дейн — Тес осъзна, че ръцете й бяха върху напрегнатите му рамене, като ги мачкаха и се впиваха в плътта му.

Дали да го придърпа към себе си или да го отблъсне… тя отказа да си помисли.

— Колкото повече даваш, толкова повече ще взимам. Устните ти са като бренди, изгарящо жилите ми и преди да си отиде нощта ти също ще усетиш тази неповторима треска, обещавам ти!

— Дейн… — гласът й бе слаб, умоляващ.

— Милостиви Боже, с какво нетърпение очаквах да те чуя да стенеш по този начин, да чуя как името ми трепти на устните ти — той изръмжа като котка, дълго и ниско, като заглуши по нататъшните й протести е устните си. Влажен и топъл, езикът му си играеше с нейния, докато Тес започна да осъзнава, че никога нямаше да може да се освободи от него, независимо колкото и диво да се бореше. С него, а сега още по-яростно и със себе си.

Но тя губеше и двамата го знаеха.

С безпощадна прецизност Рейвънхърст се извъртя, като преценяваше предимството си. Миг по-късно напипа заостреното връхче под батистената й рокля.

„Лудост!“ — Тес тихо изпищя, с пламнало тяло и съзнание. В същия този момент тя се молеше този сладък огън никога да не загасва.

„Лудост!“ — помисли си Дейн и си спомни другата жена и другата нощ, изпълнена като че ли е чиста магия. Нощ, която той никога не бе успял да забрави.

Дъхът му спря когато жената до него изстена от удоволствие. Изведнъж батистената материя се оказва непреодолима бариера между тях. С приглушено изръмжаване той хвана деколтето на роклята й и с един единствен яростен замах разкъса тънката батиста. Сребърното й тяло се откри пред жадния му поглед.

— Исусе Христе, ти си красива — произнесе той с нисък глас, като по лицето му не трепна дори и една жилка. — По-красива си дори отколкото те помня. Мъркай за мен, дяволска котко — прошепна той и прокара език по напрегнатата й кожа преди да поеме с устни зърното й.

— Никога — изстена Тес, но дори докато говореше усети как опънатите й нерви експлодираха при допира на неговата изгаряща я плът. — Спри! — извика без дъх, обезумяла от нанесената й обида. Но той не спря и тя знаеше, че ще трябва да се моли за свободата си.

И то трябваше да го направи скоро, преди да се е отказала.

— Моля те, Дейн, умолявам те! Не е редно. Въобще не е редно!

Но мъжът със среднощните очи не я чу. Инч по инч той напредваше към целта си. Стъпка по стъпка я подчиняваше на своите желания, докато накрая само стъпканите останки на гордостта на Тес я спираха да не застене от удоволствие.

„Преди са свърша с теб.“

За пореден път суровата му закана се върна, за да я измъчва.

Тя не беше нищо повече от още един военен обект за този закоравял офицер, мрачно осъзна Тес. Нищо повече от още едно завоевание на собствена територия. Не тя не трябваше да се колебае, не трябваше да се предава нито за миг.

Ако по някакъв начин покажеше слабост, той не би се бавил и веднага би използвал това като оръжие срещу самата нея.

— Ти си луд! — извика тя в лицето му.

— Най-вероятно. Но аз ще получа това, а и много, много повече — внезапно Рейвънхърст замръзна, дъхът му едвам се долавяше, рязък и топъл в обгърналата ги тишина.

Но какво правеше той? Още веднъж ли искаше да го направи глупак?

С присвити очи я изучаваше, като се опитваше да изгаси пожара във вените си и да подчини горещото си жадно тяло на здравия разум, като прогони всички долни изкушения от съзнанието си.

Заради това, в което двамата се бяха превърнали през дългите години след онази омайна нощ, в която се срещнаха.

Да, тази нощ той щеше да й покаже как двамата могат да играят играта на желание и измама. А можеха да използват телата си за по-мрачна цел. Това бе урок, който тя бе научила преди много време, изглежда от собствения си баща-комарджия.

— Да, човек би дал цяло състояние, даже повече — прошепна Дейн и прокара пръсти по цялото й тяло, на което само преди миг се бе наслаждавал с поглед. Той галеше копринената й кожа, докато се бореше да успокои трескавите си мисли. — И би дал всичко, което му остане, за да те има още един единствен път.

Грубите му думи се завъртяха в трескавото съзнание на Тес като звуци без смисъл. Той толкова приличаше на човека когото тя обожаваше, със същите черти на лицето, с тяло също така диво и познато.

Откъде можеше да събере сила и да устои на това, което преди бе обичала така силно?

Но какво се бе случило и го бе накарало да се държи по този начин? — се чудеше тя, но здравия разум я върна отново на земята. Проклятие, какво я засягаше това, когато всичко, което имаше сега значение бе как да избяга?

Сега, преди предателското й тяло да я издаде още повече.

„Трябва да се боря“ — обезумяла си каза Тес, като се опитваше с последни сили да се измъкне от този безкраен океан от удоволствие, в който я бе потопил този див хищник, нямащ нищо общо с галантния лейтенант, който я бе ухажвал и спечелил сърцето й преди пет години.

Този мъж, внезапно осъзна Тес, бе мъртъв. А с него бе загинала и любовта й към него.

Сега всичко, което бе останало бяха мъчителните спомени на тази измъчваща буря, пародия на любовта.

— Пусни ме, ти безжалостен, мръсник! Точно факта, че си мъртъв, не означава…

— Мъртъв? — смехът на Рейвънхърст бе изпълнен с остра горчивина и той се смееше колкото на нея, толкова и на себе си. Ако не бе толкова ужасена може би Тес също щеше да усети безкрайната болка в дълбочината на гласа му. — Мисля, че наистина бях само до този момент, когато дойдох да видя какво представляваш в действителност — ръцете му се плъзнаха под кръста й и той я придърпа към напрегнатите си бедра, по които се разливаше пареща топлина на пулсиращо мъжко желание.

— Сега съм толкова далеч от смъртта, колкото само един мъж може да бъде, уверявам те.

— Ти, ти си самият Дявол. Изскачаш от нощта, като прилеп от ада! — извика тя, като напразно се бореше с желязната хватка на стоманените му ръце.

Внезапно усети как той се извъртя, плъзна се по тялото й и я притисна към каменната стена докато напрегнатите му мускули я премазваха върху неравните камъни, като се впиваха в гърба й.

— Тази нощ ще те накарам да съжаляваш, дяволите да вземат проклетата ти душа! — извивайки се тя се опитваше да се освободи от тежкото му напрегнато тяло. Но движенията й само още повече помагаха на Дейн да повдигне дрехите й.

Внезапно той вкара желязното си коляно между ритащите й крака.

— Продължавай да се търкаш в мене като котка и аз няма да се бавя да направя това, което искам от теб — грубо каза Рейвънхърст. — Ще го взема грубо и бързо, за Бога, точно тук, на тази стена.

Дишаща на пресекулки, Тес се изви в опит да се освободи от парещия мускул, впит в бедрото й, борейки се с дивата ярост на неговото желание.

„Мъртъв“ — помисли си диво Тес. Човекът, който бе обичала, единственият мъж, който някога щеше да обича. Беше си отишъл завинаги. Този звяр не бе нищо повече от една извратена отрепка, жестоката сянка на човек, след като цялата веселост и чест го бе напуснала.

— Дявол! — изпищя дивашки тя, извиваща се в железните му ръце. Със стон Тес наведе главата си към него и впи зъби в китката му.

От устните на Рейвънхърст се изтръгна кратка и прекалено цветуща ругатня. В същия този миг той натисна с ръце главата й, почти премазвайки я с напрегнатото си гневно тяло, така че борбата й само й причиняваше все по-мъчителна болка.

И на двамата по-точно, но Тес изглежда не забелязваше това.

— Каква, каква злина си намислил отново? — в очите му, по-тъмни от нощта, по-мрачни даже от самият ад, припламна подигравателно пламъче.

Очи, в които се четеше болката на всяка една неосъществена мечта на всяка една разбита надежда.

И точно това възнамеряваше да направи сега с нея Дейн.

— Просто удоволствие, скъпа моя, и то такова каквото гарантирам твоят надут контрабандист не е имал време да ти достави. Такова неземно удоволствие, след което ти с голямо удоволствие ще отговориш на моите въпроси.

Онемяла от жестоката му заплаха, Тес направи последен опит да се освободи. Отчаянието я правеше силна и тя хвана Рейвънхърст неподготвен за новата й атака. Изви се диво към свободната му ръка, като целта й бе мястото на дясната му китка, където пресичащите се белези бяха най-дълбоки.

Скованите й пръсти се впиха в резките, тя усети как той трепна и се изви назад от неочакваната болка.

Тес диво се нахвърли на другата му ръка, но дори и сега силите им въобще не бяха равностойни. Нощта трепереше около тях напрегната и задушаваща. Всичко наоколо бе тихо с изключение на шума от собствените им приглушени дихания, жестокото съскане и шумолене на борбата им.

И тогава Тес почувства как полита в пространството, свободна за един дълъг момент на делириум преди да се просне върху влажната почва на градинката под нея, с ръка върху голям камък отчупен от стената.

Тя като че ли знаеше, че това ще се случи, когато Рейвънхърст скочи от стената секунда по-късно. Тес беше вече готова.

С треперещо стенание тя захвърли кремъчния къс по главата му, който изсвистя с треперещо съскане в тъмнината и в миг почувства, как той се стовари върху нея.