Черната роза

17.

С тежка крачка, заслепена от ярост, Тес вървеше към Ейнджъл. Хобхауз я посрещна на стъпалата на страноприемницата, като я изучаваше с поглед, в който се четеше любопитство.

— Какво…

Тес повдигна бледата си, трепереща ръка.

— Не сега, Хобхауз, моля ви, в-вероятно по-късно — с побеляло лице тя мина покрай него и прекоси безупречно чистото фоайе.

В началото на стълбището тя се обърна. Връхчетата на пръстите й бяха побелели на излъсканите перила.

— Моля ви да ме уведомите, когато виконт Рейвънхърст се върне. На самата секунда — нареди тя властно.

Стенещ, Рейвънхърст помръдна, усетил остра пареща болка на лявото си слепоочие. Извърна се на една страна и след това отвори очите си, за да види само гъста, непрогледна мъгла. Откри, че бузата му е опряна на студената земя и че някой биеше барабан, много голям барабан в главата му.

— Какво по дя…

Той седна, като след ниско стелещата се мъгла се озова в един сив, студен свят. Веднага поднесе ръката си към пулсиращото кървящо слепоочие. Мястото където тежкият камък го бе ударил.

Проклинайки, прокара пръст по грапавата рана, покрита с гъста кръв.

Споменът за предателството на Тес нахлу отново в съзнанието му и той изруга още веднъж, но този път много по-живописно, Йезавел за сетен пет го бе изоставила.

Потрепери и ядосано избърса капка кръв от окото си.

Скъпо щеше да му плати тя за това нощно представление — закле се Дейн, като се изправи на крака. Мисълта как точно щеше да я накара да му плати го крепеше през целия път до града.

Два часа по-късно, прашен и намръщен Рейвънхърст пристигна в Ейнджъл. Хобхауз стоеше на стъпалата като неуморим страж.

Те не си размениха приветствени слова. Присвили очи се изучаваха в тишината.

Тес чакаше вътре на средата на стълбите и стискаше под мишница тежък вързоп дрехи.

— Няма нужда да придружавате виконт Рейвънхърст до стаята му, Хобхауз — хладно заяви тя. — Всъщност съвсем излишно е да проявявате каквато и да е любезност към този човек.

Пръстите й се свиха и тя захвърли чифт ботуши долу на пода. Те се стовариха върху излъскания мрамор с трясък на пищовен изстрел.

— Защото виждате ли, Хобхауз…

Купчина книги удари гърдите на Рейвънхърст.

— …Виконтът…

Тя запрати в лицето му няколко смачкани ризи.

— тъкмо…

Една кожена чанта се приземи някъде около краката му.

— … си тръгва!

Едно по едно, принадлежностите на Дейн падаха на земята докато той стоеше без да помръдне и наблюдаваше сцената онемял от ярост. Пийл гледаше притеснен няколко стъпала над Тес.

— Опитах се да я спра, ваше…

— Сега! — заповяда Тес.

— За Бога, аз… — така и не завърши заканата си Дейн.

С ледено изражение Хобхауз се премести от пътя на виконта.

— Бих бил повече от щастлив да отведа джентълмена навън, мис — домоуправителят присви очи. — Не искам да създавам неприятности, ваше благородие. Но с това не искам да кажа, че не бих провел няколко рунда с вас сега.

Дълги мъчителни минути четиримата стояха неподвижни във фоайето.

Тогава погледът на Дейн, впит изцяло в побелялото лице на Тес, стана безмилостен.

— Наслаждавай се на успеха си, докато можеш. Но те предупреждавам, че това няма да трае дълго.

И след тези думи си тръгна, последван от разтревожения Пийл.

Денят премина в дива, потискаща мъглявина. Тес даде инструкции на Едуар и Лети, прегледа новите ленени завивки доставени в Ейнджъл и определи менюто за следващата седмица. Провери подредбата на старото бренди в избата на страноприемницата, след което погледна счетоводната книга.

През цялото време беше хиляди мили далеч.

Мечтаеше за времето, когато беше млада и невинна. Когато светът изглеждаше свеж и красив. Вместо това сега този свят се бе превърнал в самия ад.

— Елате бързо, мис, нещо се е случило на Томас във Феърли — с намачкано облекло Джем префуча през кухнята докато търсеше Тес.

— Успокой се, Джем, тук съм — Тес се появи намръщена от килера и избърса ръце в престилката си. — Какво се е случило на Томас?

— Южната стена на манастира се е срутила върху него. Едно момче от селото случайно минавало наблизо и го видял. То в момента е в конюшнята. Да впрегна ли двуколката?

Тес вече тичаше към стаята си, за да се преоблече.

— Не, оседлай дорестия. С него ще е по-бързо. Лети и Хобхауз могат да ме последват с двуколката.

Когато пет минути по-късно Тес притича по стъпалата, тя носеше един вързоп чисти ленени завивки, мехлем и малка бутилка лаунданум. Хобхауз вече бе предизвестил лекаря, като го бе помолил да се отбие във Феърли, но на Тес и бе известно, че можеха да минат часове преди заетият лекар да може да изпълни молбата й. Знаеше, че трябва на първо време да направи сама всичко, което можеше за Томас.

Нямаше да може да поспи този ден, осъзна тя, като се стараеше да се концентрира върху пътя пред нея. Тогава пришпори дорестия и се понесе в галоп. Те скоро заобиколиха Гибетс Корнър и префучаха край старата вятърна мелница.

Тес присви очи, за да види нещо по средата на пътя. Беше една преобърната каруца, а водачът й никъде не се виждаше.

— Спокойно — извика тя на пъстрия кон, като го пришпори, за да отиде да погледне отблизо. Хвърли бърз поглед в канавката край пътя, като мислеше, че човекът може да е паднал там и че сега е ранен.

Без предупреждение една силна ръка хвана здраво глезена й и я издърпа грубо от коня.

Лицето й бе покрито с вълнена кърпа. Тес зарита и се опита да извика.

— Какво… — кракът й докосна нещо и тя трепна.

Тихи ругатни. Силни пръсти, впити в китките й.

Освободи се и се затича сляпо.

След миг усети, че пада върху каменистата почва. Звезди се завъртяха пред очите й и ушите й запищяха.

Тогава я погълна мракът — усоен и смазващ.

Точно като в кошмарите й.

Когато Тес отново отвори очи, бе настъпила нощта. Или поне така изглеждаше. Не можеше да е сигурна, защото вълнената кърпа беше все още върху очите й.

Седеше на стол — това поне знаеше със сигурност, защото го усещаше под себе си. НО КЪДЕ СЕ НАМИРАШЕ?

Наоколо цареше пълна тишина. Напрегна се да чуе нещо и накрая долови звуци от течаща вода.

„Почти като студената, влажна празнота в каменните тунели на Феърли“ — помисли си Тес. Мили Боже, не може да са я завели там със сигурност! Не и долу в тунелите!

С побеляло от напрежение лице, тя заопипва с крака каменния под, а същевременно се опитваше да махне превръзката от лицето си.

Какво от това, че беше тъмно? Какво от това, че беше заключена завинаги като пленница на мрака? Разтрепери се, тъмнината я притискаше. Но там имаше нещо. Невидимо и мълчаливо.

„ПРЕСТАНИ!“ — каза си тя като дърпаше вълнения плат от лицето си. НЯКОЙ ТЕ ДОВЕДЕ ТУК, ВСЕ ПАК. КОЙТО И ДА Е, ТОЙ ЩЕ СЕ ВЪРНЕ. Решително се протегна напред и усети студените плочи на каменната стена.

Тогава, като по магия, тя чу стъпки, последвани от завъртане на ключ.

Вратата се отвори с изскърцване и стъпките се приближиха. Топъл полъх обля шията й, шокиращ след влагата и студа.

След миг усети непознатата още фигура да се движи зад нея. Без предупреждение вълненото парче бе свалено от лицето й. Премигна и видя пред себе си голямо каменно мазе, съвсем голо, с изключение на стола, върху който седеше и една разнебитена маса, осветена от блещукаща свещ.

През няколкото мига, необходими на Тес, за да свикне със светлината, човекът зад нея стоя неподвижен. „Хоукинс?“ — помисли си Тес.

Повдигна заплашително рамене.

— Това е отвличане, да знаете! — равно каза тя, като все още стоеше с гръб към похитителя си. — Съдията ще бъде уведомен за това.

— Не ми се вярва, мила — застана пред нея Рейвънхърст, осветен от свещта.

Бялата му риза бе разкопчана на врата, набързо загащена в дебелите памучни бричове. Главата му бе превързана с дебела бяла лента. Превръзката, забеляза с удовлетворение Тес, бе цялата на капчици кръв.

— Хобхауз ще дойде да ме търси, да знаеш.

Рейвънхърст се ухили:

— Невъзможно, скъпа. Всички хора от персонала ти мислят, че си на задушевна визита на лорд Ленъкс и сестра му.

— Ти, мръсен, жалък… — Тес посегна яростно към лицето му, но той само отблъсна ръката й.

— Бях ти казал, че с теб не сме приключили още. Но скоро и това ще стане.

— А Томас? — запита Тес, въпреки че вече знаеше отговора.

— Томас в момента си похапва овнешко печено и кюфтета, ако не се лъжа. Забележително възстановяване, а? Трапезата му ще сподели и едно селско момче със шест пенса в джоба. Беше удоволствие за него да отнесе съобщение за Джем в Ейнджъл. Разбира се, нямаше никаква представа какво пише в бележката.

Очите на Тес сърдито засвяткаха!

— Мислиш, че си се погрижил за всичко, нали? Но аз ще викам. Ще викам докато някой ме чуе.

— Но, разбира се, опитай. Само че тези каменни мазета са удивително добре построени. И то по времето на Армадата. Да, те са съвсем непроницаеми и аз точно затова избрах тази къща.

— Къде си ме довел, негоднико?

— Това наистина не е важно за теб, скъпа. Това, което трябва да знаеш е, че си там, където никой не може да те открие. С изключение на мен, разбира се. И сега ти си изцяло под моя власт.

Тес се облегна на студената каменна стена, като наблюдаваше в недоумение как дългите пръсти на Рейвънхърст се плъзнаха към ризата му. Тя сляпо се взираше, не вярваше на очите си, че това се случва наистина.

— Ти нямаш намерение да…

Едно копче вече бе разкопчано, после още едно, разкривайки косматите му гърди.

— О, напротив, скъпа Тес. Ще имам името на Лисицата тази нощ, както и плановете за пратките. По един или друг начин ще разбера всичко, което ми трябва, бъди сигурна в това. Но дали по лесния или по трудния начин — този избор оставям на теб — още едно копче беше разкопчано. Студените му очи се взираха в лицето на Тес. Рейвънхърст започна да изважда ризата от бричовете си и нарочно правеше това бавно и мълчаливо.

— Но аз нямам никакъв избор в такъв случай и ти добре знаеш това! — извика Тес като започна да си дърпа ръцете и краката, които се нараниха от връзките.

Рейвънхърст не отдели поглед от лицето й.

— Кажи ми това, което ми трябва, Тес.

— Никога!

— Кажи ми името му — повтори похитителят й, — освен ако не искаш да си навлечеш гнева ми — той внезапно протегна ръка и обърна лицето й към себе си. — Разбираш ли какво ти казвам, Тес? Как ще разрешим въпроса?

— Ти си отвратителен и долен! Хоукинс поне е искрен в страстта си. Но ти искаш да маскираш твоята като задължение!

— Толкова е просто, наистина. Само няколко думи са достатъчни.

Тес отговори с гневен поглед.

— Подлец! Арогантен измамник!

Лицето на Рейвънхърст потъмня, но той не каза нищо. Силните му пръсти пуснаха брадичката й. Бавно разкопча и последното копче и съблече хубавата ленена риза от широките си мускулести рамене.

„Това е сън“ — каза си Тес, докато гледаше голите му гърди. Не можеше да бъде истина!

Но тогава Рейвънхърст посегна към копчетата на бричовете си.

— Все още ли имаш задни мисли, скъпа?

— Колко си зъл! По-зъл и от Хоукинс! Защото той поне не се преструва, че е по-различен от това което е — лъжец и говедо.

Тес видя как Рейвънхърст стисна зъби при тези думи. Някаква слаба искра на емоция пламна, а после изчезна от ясните му студени очи.

„Да — помисли си тя, — може би това бе начина.“

— Така ли се отнасяше с френските затворници? — упрекна го тя, като отчаяно се опитваше да го разсее. — Така ли насилваше жените за свое удоволствие? Хващаше ли ги за гърлото когато ти се съпротивляваха?

Рейвънхърст пак стисна зъби.

— Престани да плямпаш! Не знаеш какво говориш!

— Но зная достатъчно за теб, за да се досетя сама!

— Внимавай какво говориш, иначе ще почувстваш яростта ми сега!

— Изобщо не се страхувам от теб! — избухна Тес. — Ти си само един ръмжащ мъж от списъка ми с такива мъже, на които се е случвало да ме имат. Какво би могъл да ми направиш, че да се изплаша? — малката й брадичка се вирна заплашително. — Е, милорд?

— Едно име, Тес. Една сричка само — рязко каза той.

— Никога! — отсече тя.

Рейвънхърст се приближи.

— Ще ми кажеш името, Тес. Така или иначе.

Тес отстъпи назад и усети студените камъни зад гърба си.

Тогава той се надвеси над нея и я метна на рамото си преди тя да може дори да изругае.

— Щом отказваш да говориш, смятам, че трябва да намеря друг начин да ти развържа езика… — изрева той и я понесе към вратата.

Тес сви устни.

— Тогава ще ти кажа това, което искаш — извика тя, ритайки с крака във въздуха. — Лисицата? Това е кметът — мистър Тредуел, той… той има четирима помощника. Хобхауз — за него вече знаеш. Другият е Джем, а и Еймъз Хоукинс. Да, Хоукинс — тя се изсмя дрезгаво. — Не ми ли вярваш? О, да, аз ги познавам всичките. Всъщност бродя с тях из мочурището. И съм спала с всичките, чуваш ли? Споделяла съм леглото си с всичките! Да ти кажа ли какви любовници са?

— Престани, Тес! — раздразни се Рейвънхърст и впи пръсти в крака й.

— Да спра? Защо? Мислех, че искаш да научиш тайната тази нощ, милорд! Докъде бях стигнала? А, да, след това следват викарият и пекарят. Те двамата са пост на „Мърмейд Стрийт“.

— Престани, по дяволите!

— И след това е ред на капитана на драгуните — продължи тя. — Не трябва да го забравям, защото е толкова ненаситен… И толкова изобретателен в леглото.

Рейвънхърст залитна и спря, а пръстите му се впиха в бедрата на Тес като стоманени въжета.

— Недей Тес — изрева той.

— Искаш да кажеш, че не искаш да чуеш тайните ми? Само не ми казвай, че имаш слабо сърце, милорд! — Тес се изви и се вгледа с пламнал поглед в лицето на Рейвънхърст.

И се ужаси от омразата, която бликаше от него.

„НЯМА ЗНАЧЕНИЕ — каза си Тес. — ТОЙ Е НИКОЙ И НИЩО ЗА МЕН СЕГА. ТОЙ Е МЪРТЪВ ЗА МЕН, И АЗ ЗА НЕГО — СЪЩО.“

Насили се да затвори очи, защото не можеше да понесе презрението в погледа, на лицето му. Дори когато той я хвана грубо и я свали от рамото си, тя пак не отвори очи.

— Номера. Винаги номера — остро каза той. — Много добре, виждам, че ще си играеш тази игричка докрай.

Тогава Тес се отдръпна, за да потърси мястото, в което затваряше душата си. Тишината, която се бе научила да намира, когато не можеше да понася кавгите на родителите си или хленченето на майка си. Мястото, което посещаваше, когато баща й я заключваше в тихите, студени тунели.

Беше преди две години, бегло си спомни тя. Само се надяваше да си спомни как…

— Какво правиш? — попита Рейвънхърст, пръстите му бяха напрегнати върху студената й кожа.

Тес вече почти не усещаше допира му. Образите пред нея започнаха да се губят и размътват.

Отвори очи — две мътни, зелени езера върху бледото овално лице. Огромни и невиждащи, те срещнаха погледа му и загледаха през него.

В друго време и място.

— Погледни ме, дяволите да те вземат! — изръмжа Рейвънхърст, като хвана брадичката й и я повдигна. — Стига с тези номера!

Но Тес не отговори, всъщност почти не го чу. Дори не долови страха в гласа му.

Защото сега ароматът на рози и кремове бе изпълнил дробовете й. Вятър свистеше в ушите й. Пред нея беше бялата градина — хладна и закриляща.

„ПОЧТИ СТИГНАХ. ПОЧТИ НА СВОБОДА, КЪДЕТО НИКОЙ НЕ МОЖЕ ДА МЕ ОТКРИЕ. СВОБОДА…“

— Тес!

Дори грубият измъчен вик на Рейвънхърст не можа да я отскубне от опиянението. Защото сега тя тичаше по хълма върху гъстата оросена трева. Пред себе си виждаше тъмно зелени листа и рози, полюшвани от вятъра.

Тя не усети и когато Рейвънхърст я хвана за бузите. Не чу и накъсаното му дишане.

— Много добре, щом ще играеш тази игра. Ще ти дам малко време да премислиш. Може би една нощ долу на студа ще развърже лъжливото ти езиче — дрезгаво каза той.