Черната роза

23.

Хобхауз въздъхна дрезгаво от удовлетворение. Олюлявайки се той погледна неподвижното тяло на Рейвънхърст, проснато на студената земя пред него. Тогава икономът се обърна и закрачи несигурно по пътя към къщи, с усмивка на лице.

— О, не се притеснявай, той далеч не е мъртъв — каза той на Пийл, който се навърташе наблизо. — Съжалявам, защото заслужаваше да умре. Но нямам намерение да ставам убиец заради него. Да кажеш това на Рейвънхърст — каза хладно икономът, като вдигна посинения си юмрук пред лицето на слугата. — Кажи му, че съм казал да стои далеч от Ейнджъл изобщо и от мис Лейтън в частност — гласът му стана равен. — Или следващия път ще го убия.

Изтощеният борец навлече гордо черното си палто и намести скъсаната, мръсна риза. От слепоочието му бликаше кръв, а лявото му око бе затворено от отока, но той, като че ли не забелязваше това.

На вратата спря и бавно се обърна:

— Помисли си и ти, защото същото предупреждение важи и за теб, Пийл. Не си мисли, че не съм забелязал как се навърташ около Лети.

Прислужникът внезапно се стегна и това бе достатъчно уверение за Хобхауз.

При завръщането на иконома в Ейнджъл настъпи голяма суматоха. Окото му бе почти затворено, той се поклащаше на вратата на кухнята, като едва се държеше на крака. Скоро след това се радваше на трогващото внимание на Лети и на две кискащи се прислужнички, докато Едуард пъхаше скъпоценните си парченца лед в напоена с олио памучна торбичка за студена лапа.

Пръстите на Тес трепереха докато почистваше нараненото слепоочие на Хобхауз.

— Добре ще ви дойде да не можете да виждате една седмица — скара му се тя, като гласът й бе остър от тревога. — Никога не съм очаквала такова поведение, не и от вас, Хобхауз! Голям човек сте, а още се държите като непослушен ученик! Изглеждате ужасно!

Хобхауз погледна за момент печката е разсеян, хладен поглед.

— Но трябваше да видите как изглеждаше ТОЙ, след като приключих с него. Беше в безсъзнание.

Тес изведнъж подуши въздуха.

— Не ми казвайте, че сте пил, Хобхауз?

— Трезвен съм като клисар, мис.

— Е, тогава какво ви накара да…

— Това не ви засяга — долетя равния отговор.

Тес изведнъж се сепна, а ръцете й се напрегнаха върху челото на Хобхауз.

— Кой беше?

— И това не мисля, че ще ви кажа.

— Да не би… да… — гласът й заглъхна.

— Както вече казах, мис, нямам намерение да ви кажа името му.

Тес бавно се усмихна.

— Не сте го направил — прошепна тя.

Хобхауз се обърна към нея с изражение на огорчена невинност.

— Нямам никаква представа за какво говорите, мис Тес — но една усмивка в отговор на нейната заигра по устните му. — Само едно мога да ви кажа. Беше едно копеле, което вече няма да притеснява някои хора наоколо.

В това време Рейвънхърст седеше намръщен в кухнята на собствената си градска къща, докато стисналият устни прислужник притискаше парче сурово говеждо месо върху подутото слепоочие на господаря си.

— Ох! По дяволите, човече, внимавай къде слагаш това нещо!

— Моля да ме извините, ваша светлост — долетя отговорът.

Очите на Рейвънхърст проблеснаха. Пийл никога не го наричаше „ваша светлост“, освен ако не бе забравил добрите обноски.

— Кой ти даде тази идея?

— Един познат, лондончанин.

— Господарят му е голям кавгаджия, а?

— Моят приятел сам си е господар. Държи кръчма близо до Друри Лейн и клиентелата му понякога се оказва буйна.

— Е, проклетият му лек не действа, това му кажи от мен.

— Нищо не може да помогне на тази рана — каза Пийл, — освен, може би времето.

— Тогава защо слагаш това проклето месо на главата ми?

— Все пак трябва да се направи нещо, милорд. Сега, моля, престанете да се въртите като бясно куче.

— Казвал ли съм ти някога, че си задник, Пийл?

— Няколко пъти, мисля, ВАША СВЕТЛОСТ.

— Не ставай позьор, човече.

— Не, ваша светлост.

Рейвънхърст се отдръпна леко, въпреки че Пийл внимаваше как пипа по челото му.

— Всъщност, ако не беше толкова дяволски добър прислужник, щях да се отърва от теб още утре.

— Благодаря, ваша светлост — с леден глас отвърна прислужникът.

— Това, Пийл, не беше комплимент.

— В такъв случай оттеглям благодарностите си.

Дейн все още си мърмореше под носа, когато заглушени стъпки долетяха от другата страна на кухнята и прекъснаха словесната битка. След миг се появи лейтенант Тафт, с шапка в ръка и с овнешко изражение на лицето.

— Съжалявам, че нахълтвам по този начин, ваша светлост, но почуках няколко пъти и никой… — думите му заглъхнаха, когато погледът му попадна на грозните синини и рани по лицето на Рейвънхърст.

— Да не сте хванал някой от тях? — радостно попита той. — В мочурището ли бяха?

— Не, по дяволите, не съм хванал контрабандист, лейтенант.

— Но…

Като изруга, Дейн блъсна парчето месо, което Пийл все още се опитваше да сложи на челото му.

— Е, лейтенант?

— Сър? — младият офицер се намръщи, съвсем разсеян.

— Какво толкова спешно ви накара да нахълтате тук?

Офицерът се съсредоточи, тогава извади от джоба си малко намачкан плик с голям и много официален восъчен печат.

— О, да. Това току-що пристигна за вас. От Адмиралтейството, ако съдим по вида.

С леко потръпване Рейвънхърст разгъна дългото си тяло и се изправи на крака. Присви очи.

— Мисля, че сте прав, лейтенант. За първи път — добави той и отвори плика.

Мълчаливо извади тежък лист и започна да чете, като лицето му постепенно потъмняваше.

Дълго време не помръдна. След това сгъна обратно листа.

— Приготви ми чанта, Пийл, само най-необходимото. Достатъчно за… — погледна през прозореца към задния двор, — пет дни, мисля — все още разсеян, той закрачи и излезе от стаята.

— Но, сър…

Виконтът не отговори. Сви пръсти и смачка плика на топка.

Въпреки че покоят на нощта успокои малко хаотичните мисли на Тес, той направи чудеса със жилавото й здраво тяло. Пръстите бяха престанали да я болят и пулсират и тя откри, че силата й е изцяло възстановена.

Само виденията не си отиваха — черни ръце опипваха тялото й, заливаха я спомени за тъмен, див глад, който не можеше да бъде задоволен.

Изтезание, което не можеше да се опише по никакъв начин. Удоволствие, което не можеше да бъде понесено.

„КОШМАРИ — отчаяно си помисли тя. — ВИНАГИ ТЕЗИ КОШМАРИ.“

Навън задуха вятър. Високо над гористите хълмове една светкавица проблесна и изчезна в демонична извивка.

Време беше да върви.

Лицето на Тес, което се отразяваше в огледалото, беше бяло като платно, а очите й — тъмни езера. Дръпна черната мантия със студени пръсти, а след това измъкна маската и ботушите от заключения сандък до леглото й.

— Не отивайте, мис — каза Хобхауз, който стоеше на прага. — Времето се разваля. Повечето мъже не биха си подали носовете в нощ като тази.

Тес безмълвна се обърна към огледалото и обу ботушите. В същия миг усети, че нещо студено удря пръстите й. Медальонът на майка й, единственото бижу, опазено от алчността на баща й. Това бе амулет, чиято магия тя бе усещала че я закриля неведнъж.

Прекара пръсти през набръчканото чело на Хобхауз.

— Трябва, Хобхауз. Ти най-добре знаеш това. Ако аз не се появя… ако Лисицата не се появи, тогава моята сила да ръководя ще бъде безвъзвратно загубена.

Вдигна тежкия синджир и посегна да го прибере обратно под ризата си.

С глух звън сребърният орнамент падна на земята.

Тес потрепери от усещането, че студена тръпка полази по гърба й. Студенина и още нещо…

НЕ СТАВАЙ ГЛУПАВА, смъмри се тя докато се навеждаше да вдигне медальона. ТОВА Е ЗАЩОТО ПРЪСТИТЕ ТИ СА ВСЕ ОЩЕ БЕЗЧУВСТВЕНИ ОТ РАНИТЕ. ОСВЕН ТОВА СТУДЕНИЯТ ВЯТЪР СХВАЩА СТАВИТЕ ТИ И ТЕ ПРАВИ ТРОМАВА.

Не вярваше в предзнаменования.

Наведе се и вдигна бижуто. Когато отново погледна огледалото, видя загриженото лице на Хобхауз, точно зад собственото си изражение.

— Не отивайте! — настоятелно повтори той. — Не тази нощ!

Тес сви устни.

Навън вятърът се блъскаше в покрива, блъскаше стъклата на прозорците и виеше заплашително.

Подиграваше се на опитите й да бъде смела.

Подиграваше й се за това, че не вярва в предзнаменования.

Изпълнена с решителност, Тес отметна кестенявите къдрици и пусна медальона под ризата си.

— Ще се върна преди зазоряване, Хобхауз. Кажи на Лети да се ослушва за мен в края на тунела.

Завъртя се с мантията и тръгна.

Той го забеляза след няколко минути. Когато блесна светкавица с неземна, ослепителна светлина, Хобхауз видя нещо лъскаво до леглото.

Наведе се да погледне отблизо.

МЕДАЛЬОНЪТ НА ТЕС! Синджирът трябва пак да се е плъзнал, докато е слагала мантията си.

Изтича към тунела, крещейки името й.

Но вече бе късно. Чу как далеч долу една врата се затваря.

Амулетът в ръцете му натежа и стана студен. Студенина, която пробождаше Хобхауз право в сърцето.

— Бог да е с вас, мис Тес — прошепна той към тъмния смълчан тунел.

Сто пъти по пътя до „Мърмейд Стрийт“ Тес си помисли да се върне. И всеки път се насилваше да прави обратното.

Много мъже разчитаха на нея, все пак. Семейства трябваше да се изхранват.

А НЯКЪДЕ ВРАГ СЕ СГОВАРЯШЕ С ВРАГОВЕТЕ НА АНГЛИЯ? — подигра й се един глас. — И НОСИ ЗЛАТО ДА ХРАНИ ВОЙСКИТЕ НА БОНИ?

Не, тя не трябва да мисли за това. Просто не е възможно да е истина.

Като че ли усетила настроението й, нощта стана дива и изсипа пороен дъжд. Нямаше я луната да й показва пътя или да направи нощта по-приятна. Само идващият от Ламанш вятър блъскаше и виеше.

Над главата на Тес се изви огромна светкавица и окъпа варовиковите скали на запад в неземен сребърен блясък. Тя набързо прехвърли плановете в главата си. Тази вечер товарът на платноходката бе китайски чай и френско бренди. Огромни галери трябваше да посрещнат кораба навътре в морето и да вземат обичайното количество бурета и сандъци. Само тази нощ Тес бе направила малка промяна в редовния план.

Тази нощ две групи бяха изпратени да поемат товара — едната на вала Димчърч, а другата — далеч на запад на каменистия бряг под нестабилните варовикови скали.

Тес бе много внимателна в инструкциите и към двете групи — всяка от групите мислеше, че другата чака да получи пратката си във вътрешността.

Само двама души от всяка група знаеха точните координати. И един от тези двама е предателят, който е казал на Хоукинс къде да чака предварително.

Две капки дъжд пролазиха по врата й и тя потрепери. Сви очи, напрегна се да пробие гъстия мрак, чиито сенки криеха хиляди опасности.

АМИ, АКО ПРЕДАТЕЛЯТ ВЕЧЕ БЕШЕ ИЗДАЛ ТАЙНАТА? — попита един студен глас. Дали хората на Хоукинс вече я чакаха?

Ако беше така, тя скоро щеше да разбере това. Поемаше страшен риск, но и необходим. Трябваше да знае на кого може да се доверява и на кого — не.

Мръщейки се, Тес спусна маската върху лицето си и се втурна през проливния дъжд. Беше скрила един кон на Пет Левъл за навръщане, но останалата част от пътя трябваше да мине пеша. „Една малка фигура бе и по-малка мишена за офицерите в засада“ — помисли тя сериозно.

Тогава вятърът подхвана мантията й и я оплете около краката й така, че Тес за малко да падне.

Лицето й пребледня, но тя вдигна брадичка. Няма да се върне нито тази нощ, нито която и да било друга! Тя ще му покаже на НЕГО! Ще видят всички!

И скоро ще научат, че Ромни Лисицата не се плаши от дъжда.

Те я чакаха точно под лабиринта от канали в края на Левъл.

Хоукинс и четиридесет мъже, въоръжение с мускети и пищови.

Някой наистина я бе предал, разбра Тес, но кой? Цапнатият в устата Рансли? Или Джон Дигби? И на двамата бе казано мястото под скалите. Но къде са допълнителните постове, които бе заповядала да поставят? Защо не са предупредили групата?

Като предпазна мярка, разбира се, тя бе сменила редовното място на срещата, така че малката платноходка да не се вижда при засадата. Нейните хора, малкото които са взети, ще бъдат хванати без товар. Но едва ли в Англия е престъпление хората да се срещат нощем на брега.

Но Тес бе забравила за свирепостта на Хоукинс.

— Стреляйте, момчета! — изрева той. — Колкото повече убиете, толкова по-добре!

Нямаше вече време за мислене, защото групата му се втурна напред с викове и ругатни. Тъмни фигури залазиха по брега, някои летяха по тесните извити стълби към високите скали, а други се заспускаха по деретата.

— Спрете ги, по дяволите! — Хоукинс се спусна към брега, грабвайки една кремъклийка. — Избутайте измета обратно в морето!

Две борещи се фигури се втурнаха към Тес. В схватката крака и ръце бяха оплетени, те тупнаха на пясъка близо до Тес, толкова близо, че тя трябваше да ги прескочи, за да не падне самата тя.

Това рязко движение бе грешка.

— Ето го, за Бога! — още докато говореше, Хобхауз насочи дулото на дългото си смъртоносно оръжие. — Откажи се, копеле, и може да те оставя да поживееш до утре сутринта!

Още драгуни заслизаха към брега, поздравени от триумфалния вик на Хоукинс. Скоро щеше да бъде заобиколена, разбра Тес. Завъртайки се, тя се отправи към единствения възможен изход — тъмните води на Ламанш.

— Огън, дяволите да ви вземат!

Един куршум изсвистя край ухото й, и още един. Тес изтича на зигзаг до брега, където вълните се разбиваха на капчици.

ДЕСЕТ ФУТА. ДЕВЕТ.

ДА, МОЖЕ БИ. БОЖА ВОЛЯ…

Нещо адски горещо се вряза в рамото на Тес и тя прехапа устни, за да не изкрещи. Сляпо продължи, залитайки към водата.

СЕДЕМ ФУТА. ШЕСТ.

— Хванете го! — изкрещя някой зад нея. — Петстотин лири за главата на проклетата Лисица!

Пясъкът под краката й стана твърд. Оттук тя почти виждаше редовете разпенени вълни.

Тъкмо щеше да се гмурне във водата, когато видя малка лодчица, скрита зад една скала на няколко ярда от нея. За част секундата забеляза дългите гребла и разпръснатите бурета по кърмата.

Но дори и така, плавателния съд не й даваше надежда за измъкване. Не и когато Хоукинс бе на няколко ярда зад нея. Не, тя трябваше да се гмурне надълбоко и да плува под вода, докато може да издържи без въздух.

И да се моли да не изпратят някой след нея.

Тогава вече беше във водата, поемайки последна глътка въздух, преди да се хвърли в пяната. Тя потъна дълбоко, заобиколена от мрака, който бе толкова студен, че тялото й затрепери. Но веднага овладя мускулите си, насили ръцете си да загребват надълбоко, а краката си да ритат с дива сила, породена от отчаянието.

Над главата си видя очертанията на полюшващата се лодка, чу заглушения гръм на пушка. „Почти свободна“ — каза си тя.

И тогава със заглушителен гръм тъмнината около нея експлодира в светлина, в милион блестящи слънца, в хаос от бликащи вълни и пламъци. Някаква неземна сила я изхвърли от водата и тя се завъртя във въздуха, а дробовете й останаха бездиханни.

След миг тъмнината се върна, заля я, загърмя в ушите й, проникна през очите й, процеди се във вените й.

„ТУК УМИРАМ“ — помисли си тя.

И това бе последната ясна мисъл на Тес Лейтън.