Черната роза

15.

Час преди зазоряване Тес се промъкна в тъмния тунел под руините на параклиса. Единствен свидетел на това събитие стана самотен бухал, който бухаше тъжно от високите клони на един тис при върха на хълма. Луната беше слязла ниско и тъмните поляни се покриваха с гъста, бавно настъпваща мъгла, която запълваше празнините като океан морска пяна.

„Или като мрачните призраци на отдавна починали любовници“ — помисли си Тес, наблюдавайки бледите извиващи се форми. Като ледени спомени на мъртви желания.

Тя ядосано напъха маската в джоба си и се уви плътно във влажното си наметало, трепереща от пронизващия студ и мрачни чувства.

Сега трябваше да мисли за доста по-значителни проблеми.

На първо място, за Джак. Тя беше отишла във Феърли, за да смени бричовете си с рокля, защото ако той видеше маската й, просто не знаеше до къде ще се развихри яростта му.

— Джак? — Тес се придвижи към началото на тунела, като държеше фенера високо над главата си. Пламъкът хвърляше страшни отражения през стръмния коридор, чиито разпокъсани очертания се отразяваха върху стените на тясната стаичка на отсрещния край. — Спиш ли?

Мъжът върху сламената постеля се обърна. Лицето му бе изпито.

— Не, не спя, скъпа. Едва ли мога да си представя, че сънищата ми биха били приятни тази нощ — той се облегна на студената каменна стена и потупа мястото до него. — Ела седни до мен. Имам да ти кажа някои неща преди да си тръгна.

Значи той си отиваше. Бавно Тес постави фенера си върху един обърнат варел.

— Тръгваш ли? Тази нощ?

— Достатъчно съм добре, за да пътувам, мисля по-безопасно ще е да съм далеч оттук.

— Да, разбира се — промърмори тя. Нещо я караше да продължи да стои права и да не се подчини на желанието на Джак. Вместо това с рамене сковани от умора, започна да крачи през тясната стаичка.

Бе толкова спокойно тук дълбоко под земята. Въздухът бе студен, а разяждаща влага проникваше дълбоко до костите. Внезапно Тес бе залята от вълна на отчаяние. Стаята, като че ли я обгърна с огромните си черни ръце и започна да изстисква живителната й сила.

— Джак… — изведнъж проплака тя. Хвърли се в прегръдките му хлипаща и старият контрабандист бе достатъчно мъдър да я остави да плаче, като с нито една дума не прекъсна дългите й сърцераздирателни стонове. Джак отлично знаеше, че това бе болка, която се бе събирала с течение на дълги години. Той само я държеше близко до себе си, обгърнал я с ръце изтръпнали от собствените му несподелени чувства.

Най-накрая Тес започна да се поуспокоява, мракът като че ли я беше освободил. Подсмърчаща се облегна назад и изтри сълзите си.

— Каква съм глупачка, да цивря като хлапе и то за нищо. И все пак тука има нещо странно, много странно. Това място…

— Забрави, дете — рязко отвърна белокосият мъж, като я потупа по рамото. — Сълзите все някога трябваше да дойдат. Прекалено дълго ги криеше в себе си. Знам, че е странно, както каза преди малко, но аз знам какво имаш предвид за това място — гласът на Джак внезапно замлъкна. Той повдигна рамене и когато заговори отново гласът му бе подрезгавял. — Сега искам да ми кажеш истината относно твоите смели приключения.

Докато студените му очи изучаваха лицето й, Тес почувства, че я обзема моментна паника. Беше ли узнал той наистина до каква степен бе замесена? Беше ли осъзнал, че тя се бе оказала дотолкова безразсъдно смела, че дори влезе в неговата роля и даже точно пристигаше от последното си изпълнение през самата тази нощ.

Тя предизвикателно повдигна брадичката си готова да посрещне погледа му.

— Аз имах нужда от парите, Джак. За Феърли. И аз…

— За този твой безотговорен брат. Ето още едно нещо, което е доста необичайно. Той трябва да е тук и да се грижи за теб, вместо да прави точно обратното.

— Глупости, аз съм четири години по-голяма от него и след смъртта на нашата майка, аз съм…

— Знам всичко, дете, но Ашли вече е голям човек. Настъпи времето, когато сам трябва да си стъпи на краката. А колкото до парите, ти отлично знаеш, че съм заделил достатъчно. Толкова често съм ти предлагал да ти дам… да ти услужа — той бързо се поправи, — с всичките гвинеи, които ти трябват, за да поправиш тази развалина.

— Само ще ти повторя това, което съм ти казвала и преди: Благодаря ти, но не. Имаме дългове вече към половин Англия, благодарение на увлечението на баща ми към покера. Не желая да прибавя и теб към списъка.

В този момент Джак се намръщи, а погледът в очите му стана студен и неразгадаем. Проницателни очи бяха това, очи, които бяха срещали предателства, толкова много от тъмните страни на човешкото сърце. Но това бяха неща, които Джак знаеше, че Тес никога не трябва да разбере.

— И аз приключих с тези луди гонитби с джентълмените, слушаш ли ме какво ти казвам? Това трябваше да бъде само една игра, не разбираш ли? Нещо, с което да запълваме празните часове тук, с теб и тази отрепка Ашли. Това не е нищо друго, а само една лудост, дете! Какво щеше да стане, ако Хоукинс те бе заловил последния път? Какво щеше да правиш когато този мръсник откриеше, че не си мъж, за какъвто се представяше.

— Но той не ме откри — остро отвърна Тес. Очите й се изпълниха е внезапна топлина. — Аз помогнах и на теб да избягаш, ако не си спомняш!

— След като почти не умрях от шока, когато те видях. Не, не съм забравил как ме спаси, момиче. И това е единствената причина, поради която още не съм те обърнал и не съм нашляпал нежното ти дупенце — изръмжа в отговор.

Тя долови страх в думите му и това омекоти следващата й реплика.

— Не се тревожи, Джак. Аз научих урока си. Трудно е да уловиш луната, отразена във водата — това последното бе напълно вярно. Тя все още трепереше при мисълта колко близо бе до смъртта, по-точно бяха, онази нощ в тресавището.

И колко близо бе стигнала тогава.

Но Тес се молеше Лисицата да не я кара да му дава обещания. Ако я принудеше да се закълне, как можеше да излъже? Самата тя не знаеше. Може би докато не настъпеше момента никога нямаше да разбере…

Лисицата тихо изруга.

— Доведи хлапака отново тук, където му е мястото, по дяволите! Нека да поеме част от товара, който тежи на плещите ти…

— О, Джак, нека не започваме отново с този спор. Вече сме обсъждали това преди. Ашли е там, където му е мястото, в света, за който е роден. И няма причина да не заеме мястото си в този свят, въпреки че смъртта на баща ни, ни остави дори без два шилинга, за да се съберем отново.

— Няма причина ли, казваш, Тес Лейтън? Е, да, наистина няма причина, освен тази, че нямаш друг начин да събереш пари да го обличаш в разкошни дрехи и да плащаш дълговете му, освен да се присъединиш към хората ми. Ако питаш мен, той ще свърши точно както баща ти.

— Но аз не те питам — рязко отговори Тес, като устните й побеляха от гняв. — Умолявам те, Джак — каза по-меко. — Нека не губим време в излишни спорове. Не и в тази нощ, когато ще си заминаваш — очите й проблеснаха, като в тях зеленото се преливаше със сивото. От погледа й струеше страх, който тя отчаяно се опитваше да прикрие. — Винаги се притеснявам, че ти няма…

Контрабандистът се усмихна закачливо.

— Да се върна ли? Стига си говорила глупости, момиче. Липсата ти на доверие в мен ме обижда. Да, точно така! Това би отнело много повече усилия, отколкото тези на Хоукинс и хората му да хванат Лисицата, дете. Аз съм наполовина тресавищен дух — добави той, като в гласът му прозвучаха отново обичайните нотки на самодоволство.

— О, Джак, престани да ме дразниш — Тес стисна с пръсти ръката му.

С подозрителен звук някъде между лекото подсмърчане на Тес и сърдитото й изсумтяване, красивият белокос мъж я погали по ръката.

— Ще ме видиш отново, обещавам ти. Но дотогава ще продължавам да те наглеждам отдалеч. И само, ако разбера, че отново си се заловила с тази игра в тресавището — сурово добави той, — тогава, за Бога, ще те накарам да съжаляваш, че Хоукинс не ме прати в подземното царство на Хадес онази нощ!

Внезапно фенерът потрепери и почти угасна. Очите им се срещнаха, напрегнати, осъзнаващи, че времето за раздяла беше настъпило.

— Трябва да е почти зазоряване — тихо каза Лисицата. — Време е да тръгвам. Не ми се ще да си представя, че може да срещна някого по пътя тази нощ. Не и с тази все още незаздравяла рана.

— Къде отиваш? — Тес едва си поемаше дъх. Тя дори наруши тяхното съглашение да не си задават въпроси. Тъмните очи на контрабандиста я погледнаха с укор.

— Отлично знаеш, че не трябва да ме питаш такива неща, момиче. Това е по-добре да не го знаеш. По този начин… — той бързо се изправи и започна да събира нещата си. — Сега трябва да вървя — добави остро, като гласът му затихна приглушен, когато се наведе към ботушите и седлото.

„Толкова малко принадлежности“ — помисли си Тес отчаяна. Толкова малко часове, които Тес щеше да запомни, прекарани с този мил, нежен човек, който й бе повече баща, отколкото собственият й родител бе някога. И сега настъпваше агонията на очакването — никога да не знае кога или дали изобщо щеше да се върне.

— Не ме изпращай — гласът на Джак бе изпълнен с оттенъка на собствените му чувства, също така и с една твърдост, и Тес знаеше, че трябва да му се подчини този път.

Ръцете й лежаха свити на юмруци в скута й, а ноктите се впиха дълбоко в нежната й кожа, докато усети как кръв потече от дланите й.

— Д-добре.

Стъпките отекваха в тесния тунел, като звукът от скърцането им постепенно ставаше все по-слаб. В далечината се чу цвилене, последвано от тракането на копита по чакъла.

— Дяволски бързо — прошепна Тес в тъмнината.

И тогава осъзна всичко, той си отиваше. Може би завинаги. Как можа да му позволи да си отиде без дори да зърне лицето му за последен път?

— Джак! — извика тя, префучавайки през коридора след него.

Той вече се бе качил на коня и се бе обърнал на север към Доунс. Изражението на лицето му бе неразгадаемо, когато дръпна поводите на коня, който изпръхтя и сърдито замаха с копита във въздуха.

С приглушена клетва, той се наведе над нея и я пое в обятията си за последна бърза прегръдка. И тогава си отиде, като чаткането на копитата долиташе до ушите на Тес примесено с последното предупреждение на Джак.

— Запомни какво ти казах, момиче — каза той, — и помни също така, че Лисицата ще се върне. И то когато най-малко го очакват.

Преди Тес да успее да му отговори бе изчезнал, като че ли погълнат от бързо настъпващата мъгла и враждебната тъмнина отвън.

Мъглата се увиваше около краката на Рейвънхърст, като одеяло от призрачен сняг, докато се спускаше по хълма към параклиса, изпълнен с шума от приглушени гласове.

Те отново долетяха, бързи и напрегнати, този път последвани от цвилене на кон.

Той бързо прекоси и последната стъпка към разрушената тераса и там остана сразен от ярост при гледката на двете прегърнати неясни фигури в началото на стълбите.

Рейвънхърст не помръдна и дори на дишаше, чувствайки как кръвта му пулсира алено червена и изгаря вените му. Гърлото му пресъхна и той усети киселия вкус на пепел в устата си, неспособен да промълви даже една дума, дори когато покрития с тъмно наметало мъж на гърба на коня се насочи надолу по хълма през мъглата към брега.

Значи тук се срещаше Тес с него, измамна курва! Адмиралтейството бе право за това, както и за всичко останало. Жената със сигурност бе замесена с контрабандистите и какъв глупак бе той, че не желаеше да го повярва. Винаги дълбоко в него се бе надигала една нотка съмнение, една надежда, че тя не можеше да знае какво става във Феърли в нейно отсъствие. И през цялото време тя симулираше ангелска невинност пред него, а в това време споделяше леглото на проклетата Лисица.

Но, за Бога, не за дълго.

Рейвънхърст тихо се промъкна зад стената, наблюдавайки как Тес се обърна и изчезна зад ъгъла на параклиса. Тогава с лице скрито под гранитната маска на яростта, той скочи на влажната земя и се приготви да чака.