Черната роза

32.

Тес потрепери с побеляло лице като чу откровената ярост в гласа на французина.

Свършено, всичко е свършено, мислеше си тя, чувствайки че умът й става безсилен, като че ли всичко това, което се случи не беше нищо друго освен сън.

Или кошмар. Изведнъж й се стори, че е точно това, същите кошмари, които винаги беше имала, кошмара, който я беше преследвал след тези дни и нощи, които прекара заключена в тунелите на Феърли.

Мракът вече я беше обгърнал, когато чу тихото проклятие на Андре.

— Дори сега ти не можеш да го кажеш, нали! ТИ, ТИ! Кажи го! — неговите пръсти, както бяха впити в китките й, започнаха да треперят. — Упорито създание, мислиш си, че си в безопасност, че тези стени могат да те защитят. Но те само те заробват, англичанке. Кажи го!

Тес изхленчи, мислите й бяха объркани, когато се бореше да се откъсне от старите сенки. T-tu Vraiment.

ТИ. ТОВА Е САМАТА ЛУДОСТ.

Треперенето на пръстите му спря. С нисък, първичен вопъл Андре прие Тес отново в своите ръце, докато тъмната й като вино коса се разпиля по гърба й и се спусна към земята.

— Така, най-мила моя. Така бих могъл да те имам. Не в леглото, а в любовта. По дяволите, но аз ще те обичам, англичанке. Докато забравиш къде свършваш ти и започвам аз. Докато затрепериш и мълвиш — моето име. Не неговото — неговите пръсти се разтвориха върху ребрата й, притегляйки я в здравата люлка на бедрата му, където дори сега яростната линия на неговата страст стърчеше откровено. — Да започнем отсега. Кажи думите, моя малка. Кажи ми какво искаш, и как, и от кого.

— Toi, Andre. Aime-moi, — по някаква причина тя можеше да ги изрече сега думите, които той искаше, дори желаеше. — Обичай ме сега.

С тези обикновени срички всичко се промени. Огньовете в очите на Андре загоряха по-ярко, подхранвани не от гняв, а от отчаяно и яростно желание. Без да каже нито дума той започна да къса копчетата на гърба й.

Едно. Две. Смътно Тес броеше техните приглушени щраквания, кръвта й бушуваше. Три. Четири.

С ниско, глухо изръмжаване Андре впи пръсти в дрехата и разкъса останалите, след това свлече роклята от раменете на Тес, докато безупречната бяла красота на нейното тяло се разкри пред него.

— Но, М-Марте? — промълви тя.

— Тя си е отишла — приключи Андре. — И ние сме сами, моя красавице. Моя сладка дивачко — големите му ръце обхванаха пълните й гърди и галеха сумрачното им било, сега подпухнали и жадуващи.

— Вземи ме, Андре — Тес чу някой да прошепва, чудейки се на странния, дрезгав звук на този женски глас.

Нейният глас?

— Докосвай ме, цялата. С всичко твое — с трескави пръсти тя се впи в яката му, заплитайки се в копчетата, които разделяха техните кожи така безмилостно. Накрая, с нисък вопъл, се справи с тях точно така, както той беше постъпил с нейните.

Те паднаха с приглушено тупване върху зеленият килим в краката на Тес. Тя падна секунда по-късно, задъхвайки се от твърдото, горещо тяло на Андре изпънато срещу нейното. Пръстите й се сплетоха в бричовете му, ръцете му късаха облака кадифе от ханша й и го струпаха на измачкана купчина до нея.

Тя беше извън всякакви думи, извън всякакви мисли, движена от яростен, неназовим глад за него. Устните й можеха само да се отварят и затварят, езикът й само да гали, неспокойно и жадно.

Когато неговата уста се впи в нея тя хленчеше и хапеше, борейки се за още, винаги още, горещ език срещу език точно както кадифеният му ствол търсеше нейната мекота.

Когато ръцете му намериха топлият кичур къдрици в слабините й, Андре изръмжа, ниско и тъмно, заравяйки пръсти дълбоко.

Удоволствието избухна в Тес на огромни, тласкащи я вълни. По някакъв начин той знаеше точно къде да докосва леко и къде да прониква яростно. Колко много жени, мислеше си тя смътно, беше докосвал по този начин? Само огромен опит можеше да го е научил как да я възбужда с такава безпогрешна сигурност, като че ли нейното тяло беше добре позната област.

Изведнъж тя се вдърви, борейки се с него.

— Не, Андре, не по този начин. Аз, аз те искам този път. Аз искам да те чувствам вътре в мен, да се обвия около теб когато дойде удоволствието — тя би могла да получи поне това от него. Да знае, че той е вътре в НЕЯ, мислейки за НЕЯ и за нито една от тези други жени.

— Мили славни Боже — с накъсан вопъл брадатият французин се дръпна, за да коленичи между бедрата й. Дори тогава тя не можеше да понесе той да се отдалечи и тя изви гърба си насочвайки се нагоре към него, докато устните й намериха солената линия на врата му.

Цялото тяло на Андре се втвърди, докато се бореше с безмилостното желание да се впие безжалостно вътре в нея.

— Господ ми е свидетел, малката, още малко така и аз няма да съм в състояние да чакам. Ще те взема тук и сега, без никакви предисловия, с всичките фанфари на пристанищна курва.

— Да, СЕГА — изстена Тес, не чувайки нищо от това, което той каза, освен една дума — нуждата му да бъде вътре в нея, потапяйки я в разтопено сребро.

Всичко, което ще й открие огъня, да потуши жестоките мисли за тъмнината, която се простираше пред нея винаги и завинаги, до края на дните й.

— Не — дрезгаво каза той, опитвайки се да не забележи сладките диви тласъци на ханша й под него, задавените хленчове, които се откъсваха от гърлото й, яростната страст, която изгаряше кожата й където телата им се срещаха. — Не — каза отново и знаеше, че губи.

— Андре — изискваше Тес, хапейки врата му. — Моля! О, сега! — гърбът й бе извит като лък, изправените й пъпки галеха гърдите му като малки, сладки цветни пъпки.

Някъде дълбоко в подсъзнанието си Тес се ненавиждаше за това, че откликва така безрезервно — и ненавиждаше него, тъй като знаеше как да я докосва така майсторски.

Но, като че ли тези мисли принадлежаха на друг човек, тялото не й принадлежеше и тя не можеше повече да го командва.

И тогава французинът й даде това, което двамата искаха. С тъмен вопъл той се изправи над нея и обхвана с две ръце ханша й.

— Не мога да чакам повече, моя малка. Ти. О, Боже, сигурна ли си? — гласът му беше дрезгав от отчаяните му опити да го контролира.

Нейният отговор дойде без думи, в дивото движение на ханша й и неспокойната арка на гърба й.

— Вземи ме тогава, морска чайко — извика той, тласкайки Тес към рая когато неговият горещ, изпълнен с кръв ствол проникна дълбоко вътре в нея. — Помни всеки гладен инч от моето тяло!

Тес го направи.

Диво. Яростно. Със сладко, безумно отдаване. Винаги искайки още — търсеща и извиваща се, впивайки пръсти в напрегнатите му рамене и обвивайки дългите си крака около кръста му, за да го привлече още по-близо.

Тогава нейният французин я поведе в бурята, точно както беше обещал, потъвайки яростно и отдръпвайки се в дълги дразнения от безкрайна, неповторима фикция, всеки твърд, разклащащ тласък я обвиваше в неизразимо, спиращо сърцето великолепие.

Тя трепереше, озовала се в странно, неспокойно море, следвайки всяка вълна до билото й и след това пропадаща надолу в замайващ басейн от удоволствие. По някакъв начин Тес намери светлина там, точно както Андре беше обещал, танцуващи фосфоресциращи неща, които се издигаха нагоре и обвиваха техните влажни, разгорещени тела.

Смътно тя чу някой да стене. Тя ли е това? — чудеше се Тес. Или той? Тя не можеше да каже — те бяха така близко сега, пора срещу пора, нерв слят с нерв, инч срещу всеки напрегнат, облян от любов инч, заключени в едно цяло, което Тес не можеше да повярва, че е възможно.

Сърцето му бумтеше, също като нейното. Пулсовете им кънтяха, биейки в унисон с техните тела — о, сладко, напълно слети.

Огън, сенки…

Ритъм и контрапункт.

И винаги обгарящо удоволствие, когато Тес се плъзгаше надолу по вълната, за да се приземи в падината, всяко изкачване по-високо от предходното, когато тя беше напътствана задъхана и едва поемайки си дъх към планина от вода, която изникваше от нищото пред нея.

Безумна, празна, жадуваща да бъде изпълнена изцяло. От него. Сега.

— Андре? — пое си въздух тя, изведнъж несигурна, чувствайки див конвулсивен трепет да я разтърсва там където телата им се съединяваха.

— Да, така, моя малка. Кажи… о-ох, моето име.

— Андр… о-о-х-х-ххх.

Изведнъж обикновени неща като имена, страни и думи бяха забравени, когато голяма заслепяваща вълна от удоволствие се разби през Тес, оставяйки я безмълвна, карайки я да извие в дъга гърба си и да зарови палците си в меката зелена трева, и да хленчи.

Здрави ръце я притиснаха по-близо, вкусвайки с наслада дивото треперене, което я разтърсваше, пиейки малките, без дъх вопли от устните й.

Тя падаше…

И падаше…

И го намери да я чака.

— Аахххх! Толкова е сладко. Да, отново! Отново, моя дива сладка любов. Прегръщай ме така завинаги — със заключени устни и лице изпънато от напрежение, французинът започна да се движи отново, подпирайки се на лакти, изпълвайки я с огън и чудеса още веднъж.

Боже мой, но тя е красива, мислеше си капитанът на „Свобода“, смътно през пелена от удоволствие, чувствайки я как се свива и отпуска в нейния екстаз, чувствайки всеки трепет, преминаващ като огън през него с едно изключително сладко мъчение.

И все пак той все още се въздържаше; цялото му същество бе насочено към нейното удоволствие, изпълвайки я яростно докато тя не се изви на дъга и след това падна по гръб отново.

Борейки се със своето собствено освобождаване, той я наблюдаваше, докато оставилите я без дъх възклицания от удоволствие отмряха и тя прокара бавно пръсти нагоре по гърдите му, за да обхване напрегнатите му рамене.

— Андре? — промълви Тес, завладяна от съжаление, че той не беше с нея когато тя пропадаше в слънцето. Не, веднъж, а два пъти.

Единственият му отговор беше варварско, полусподавено ръмжене.

Мили Боже, той може би не я беше харесвал, си помисли Тес отчаяно. Твърде тромава, твърде — всичко! В края на краищата той беше познавал толкова много жени. Какво, ако…

Очите на Тес се разшириха, потъмнели от отчаяние. С побеляло лице тя се опита да се освободи, блъскайки го сляпо в гърдите му. Една самотна сълза се отрони под бандажа й.

— О-остави ме да си отида, по дяволите! Всичко е толкова лесно за теб, нали? Просто друга игра — просто още едно нещо за което ти и Падриж да се шегувате през свободното си време в морето!

Последваха още сълзи, плъзгайки се надолу по бузите й в студена яростна струя.

Накъсан звук, полусмях и полурев, експлодира от устните на Андре.

— Спокойно, и таз добра. СПОКОЙНО? Да се въздържам, когато целият горя от желание по теб? Когато всичко за което мисля е този сладък бляскав триъгълник и как ти обхващаш като в ножница всеки инч от мен?

Тес замръзна, чертите й се сковаха в нелепа изненада.

— Това не е? Ти си? — смеейки се силно, тя обърса влажните си бузи.

— Да, и отново да, мое неразумно морско създание. И сега, когато небесата отгоре са ми свидетел…

Андре не успя да свърши. Не с думи, тъй като изпънатото му тяло се умори от чакане и прекъсване, възнамерявайки да свърши останалото.

Бедрата му се стегнаха. Коремът му стана плосък.

Овлажнен и горещ, той се плъзна до дъно в нейното топло, трептящо кадифе — и едва не умря от блаженството, което тя му донесе когато започна да конвулсира около него отново.

Тес се задъха. Дори тогава въпроси изгаряха устните й.

— Но ти, не си, това е, ти не…

— Първият път може да се забрави, морска чайко. Вторият — ахххх, беше за горенето. Докато третият — французинът изстена когато умните й пръсти откриха надигналите се мъжки пъпки на гърдите скрити във валмо от къдрава коса. С нисък, съдбовен стон, те се преобърнаха като един; той я сложи върху себе си, обхващайки в шепи дупето й. Около тях нейната коса блещеше, падайки като тъмна завеса от пламък. — Този път е за любов, разбираш ли? Как би могло да не бъде така, мое сърце, когато ти ме изпълваш с хиляди слънца? Никога няма да спра да те искам така. Кожа до кожа — обзети от любов.

Но сега Тес беше тази, която НЕ СЛУШАШЕ; сърцето й бе обвито в пламъци, очите й разширени от учудване, пълните й устни извити в усмивка на болезнена красота.

Очарована от непрекъснатото чувство на неговото навлизане дълбоко в нея, екзалтирана от тъмните вопли на удоволствие, които той издаваше при най-малкото нейно движение.

Отнякъде дойде силният тътен на прибоя, резонирайки в ушите й, в кръвта й, в самото й сърце, така див и неукротим като мъжа, който се движеше срещу нея толкова яростно.

Този път, когато вълната започна да се повдига, тя почувства, че Андре се издига с нея, мърморейки любовни бретонски думи срещу врата и гърдите й, когато заедно избухнаха в пълната ярост на бурята.

Тъмнината стана светлина, за момент пустотата прие стабилна форма. Странен, фосфоресциращ лъч проникваше през тях, видим дори за слепите очи на Тес.

И тогава те потрепериха, техните молекули станаха тънки и се смесиха, посети нашироко и заедно над широките простори от облаци и вода, където яростната сила на любовната буря ги захвърли накрая.

Нещо го стресна, дълбоко в ума му. Някои забравени отговорности?

Французинът се обърна, мърморейки.

Полузаспал, бързият му ум премина през стотиците приготовления очакващи неговото внимание. Трябваше да се попълнят запасите на „Свобода“, фюзелажа да се освободи от полепналите морски животинки и от малките морски насекоми, които пробиват дупки; платната на брамстега да се зашият там, където бурята беше оставила оръфани цели парчета.

Нежна ръка докосна гърдите му, пробивайки си път през гъстата козина.

Дъхът на Андре се преряза рязко, огън премина през слабините му. Очите му се отвориха.

Бавно твърдите му черти се отпуснаха в усмивка пълна с първичен мъжки триумф, усмивка стара като мъжката част от човечеството.

Тя беше негова сега, Дева Мария, но с този огън тя го превзе. И колко е хубава, мислеше Андре, занемял от учудване. Всеки ден тя ставаше все по-хубава. Очите му бяха замъглени от страст когато той погледна надолу към кестенявата й коса, разпиляна върху възглавницата като сумрачен пламък. Едната й бледа ръка беше подпъхната под бузата й докато спеше, лекият мирис на лавандула я заобикаляше.

Така хубава, както и през деня, когато я видя за първи път.

И той я желаеше сега толкова силно, колкото я беше желал и тогава. Една вена биеше накъсано на слепоочието му, когато възбудата му стигна болезнени размери. Да, сега той не можеше да мисли за нищо по-приятно от това, да зарови пръсти в тази блестяща грива и да целува хубавата й кожа от врата до пръстите на краката, докато тя се събудеше под него, зачервена и хлъзгава от желание.

Но той не го направи, защото знаеше, че тя се нуждаеше най-малкото от почивка след изтощението на предишния час. И неговото кавалерско чувство го убиваше.

НАМЕРИ СИ НЕЩО, С КОЕТО ДА СЕ РАЗСЕЕШ, ГЛУПАКО — си каза той рязко, извивайки се от леглото, за да вдигне малко парче борово дърво и тесен нож. Скоро пръстите му летяха над дървото, измайсторявайки малка фигура, като момче той беше придобил това умение и не го беше забравил.

Но докато дялкаше, Андре откри, че трябва да се обърне с лице към въпроси, които преди това винаги беше успявал да избегне.

Въпроси за това, какво смяташе да прави по-нататък с хубавата англичанка. Въпроси за това, какъв вид негодник е той, за да я държи тук. Какво би могъл да й предложи? Само трудности и опасност, предшествани от няколко кратки часове на удоволствие.

Само лъжи и още лъжи.

Дори сега те бяха заобиколени от опасност, въпреки че тя не можеше да знае това. Тъмната му идея фикс го накара да поеме рискове, за които не трябваше дори и да помисля.

Имаше толкова много неща за които той имаше нужда да я попита, толкова много неща, които тя заслужаваше да научи на свой ред. Но той знаеше, че беше твърде скоро за това. Не и когато доверието й в него беше все още толкова слабо.

Брадатото лице на капитана се оживи от горчива усмивка. Слабо? По дяволите, то не съществуваше! Тя изглежда не се доверяваше на никой и нищо.

Колко ли дълбоко, чудеше се той, бяха свързани все още мислите й с нейния английски виконт?

Изведнъж той настръхна, сподавяйки ругатня.

Поглеждайки надолу видя, че ножът му се беше изплъзнал и кръв се стичаше по дланта му.

НЕПОХВАТНО НЕЩО НАПРАВИ, ПРИЯТЕЛЮ МОЙ, мислеше си французинът, избърсвайки алените следи с другата си ръка.

Кръв и още кръв.

Андре затвори очи, спомняйки си миналото с болезнена яснота. Да, той беше проливал кръв — не веднъж, а много пъти. Изглежда, че тези сърдити призраци го чакат — сега и винаги.

Очите му се отвориха. Може би повече от всеки друг той можеше да разбере нуждата на англичанката да спи на запалена свещ.

Би ли могло тази негова дивашка идея фикс да доведе до ново проливане на кръв?

Изведнъж той замръзна, целият му инстинкт на моряк застана нащрек. Отвън пред вратата се чу слабо скърцане на дърво.

Плъзвайки се от стола, той рязко отвори вратата.

— Извинявам се, че те безпокоя, приятелю — грубият шепот беше на Падриж.

— По дяволите, човече! Без малко щях да ти прережа гърлото! — мръщейки се Андре пусна ножа, който държеше. — Казвали ли са ти някога, че чувството ти за време е отвратително! — с кимване на глава Андре въведе първият помощник-капитан в хола, напълно несъзнаващ впечатляващата си голота.

— Нещо подобно беше и в Морле, когато жандармеристите ни нападнаха най-неочаквано. Мисля, че ти тогава каза нещо подобно. И разбира се, този ден аз попаднах на теб, дишащ тежко в купа сено с дъщерята на търговеца от Ване.

— ТЯ беше тази, която дишаше тежко, повярвай ми, приятелю мой. Да, аз бях забравил за това. Но какво е това толкова важно нещо, което те е довело тук сега?

Руменото лице на Падриж потъмня.

— Френски войници, цял отряд, проверяващи всеки съд в пристанището. Изглежда са си наумили да конфискуват всяко нещо, което изглежда, че може да плува. Аз не мисля, че ти би искал да загубиш „Свобода“, заради някои от Наполеоновите адмирали.

— Ти си прав, приятелю мой. Дай ми няколко минути и аз ще те последвам.

Мълчаливо брадатият капитан се промъкна в осветената от свещ стая и застана гледайки надолу към спящата жена, чиято протегната ръка бе обгърнала мястото, където той лежеше минути преди това. Гримаса изкриви лицето й.

— Спи, моя малка — промълви Андре. — Когато се върна, повярвай ми, ще те накарам да се занимаваш и с други неща, освен със спане.

Той намери Марте в кухненския килер, подреждайки последните чисти съдове.

— Наблюдавай я, Марте. Аз няма да се бавя, но ако тя се събуди…

— Аз ще се погрижа за твоята жена — каза кратко старата слугиня. — Върви по-бързо преди Падриж да се е пръснал по шевовете от нетърпение.

В тихите нощни часове, които последваха, старата жена водеше юначна битка със съня, разхождаше се за кратко и след това сядаше, за да закърпи някои от скъсаните ризи на Андре. Когато клепачите й натежаваха твърде много, тя ставаше да се разходи отново.

По някакъв начин тя виждаше набръчканото, усмихнато лице на мъртвия си съпруг да плува пред уморените й очи. Преди Марте да го осъзнае тя беше заспала.

— Ти все още нямаш писмо от нея?

Лорд Ленъкс потъна в едно кресло, в предния салон на Ейнджъл. Разочарование разкривяваше красивите му черти.

Мълчаливо Хобхауз поклати глава, продължавайки да нарежда сребърни подноси, прибори за маса и безупречно чисти ленени покривки за чай. Графът въздъхна високо, поклащайки глава.

— Става въпрос за това, че тя беше обещала да присъства на нашия малък празник, който започва след два дни. Една компания ще дойде от Лондон и аз исках да я представя, разбирате ли — гласът му заглъхна.

— Тя не възнамеряваше да прави дълго пътуване, ваша светлост. Това знам. Извън това не бих се осмелил да гадая.

„Той е достатъчно хубав, безупречно красив — мислеше си икономът на Ейнджъл. — Ползващ се с уважение, с титла. И все пак мис Тес продължава да отлага да даде на лорд Ленъкс отговора, който той чака.“

Не би могла все още да тъгува за това копеле Рейвънхърст, нали? Този човек беше едно парвеню! Историите за неговите похождения, както на суша, така и по море — бяха достигнали дори до Рай. В Лондон, както Хобхауз беше чул, „Дяволът от Трафалгар“ все още фигурираше в голям брой от многото пикантни слухове.

Въпреки, че никой не смееше да му каже това име в лицето, разбира се.

— Ако чуете нещо, ще ми кажете, нали? — попита лорд Ленъкс, прекъсвайки замислеността на иконома.

— Разбира се, ваша светлост.

— А, Симон, ето ви и вас — лейди Патриция стоеше на вратата, оглеждайки стаята с малките си очи. За момент разочарование и сприхавост затъмниха смарагдовите им дълбочини. След това с рязко дръпване на тафтените си поли, тя влезе вътре и седна. — Ще ти бъда благодарна, ако ме изпратиш до в къщи, Симон, заради сигурността. Такива слухове се носят.

Русите вежди на лорд Ленъкс се повдигнаха въпросително.

— Слухове? Какви слухове, драга моя?

Лейди Патриция повдигна рамене и притисна бледите си ръце към облечените в коприна гърди.

— Боя се, че са възможно най-лошите. Изглежда, че Лисицата се е уморил от контрабандата и е започнал да напада беззащитни жени при блатото.

Раменете на Хобхауз замръзнаха. Какви празни приказки дрънкаше тази жена, по дяволите?

— Това е още един от слуховете на Хермион Тредуел, предполагам! — Лорд Ленъкс стана на крака и започна да обикаля малката стая с разсеян вид.

— Нищо подобно — възрази сестра му остро. — Аз го чух от самият викарий. И ние така приятно си говорехме — измърка тя.

„Да така и прасетата могат да летят“ — си помисли Хобхауз, пресягайки се да й предложи сладкиш.

Лейди Патриция отказа с небрежно махане на ръка.

— Да, изглежда, че млада жена от неговата енория е била нападната миналата седмица като се е връщала от визита при болната си майка в Епълдор. Тъй като е била местно момиче, добре запознато с тези места, тя не е мислела за безопасността си и е решила да пресече напряко през блатото. Много лошо решение, тъй като висока фигура с качулка и маскирана цялата в черно изскочила от тъмнината и връхлетяла върху нея. — Гласът й деликатно потрепери. — Той я изнасилил най-жестоко, каза викарият, и след това грубиянинът хвърлил нещо върху нараненото й тяло. Преди да се отдалечи, той й казал — „Вземи го и ме запомни“ — спомня си девойката. Когато я намерили няколко часа по-късно, говорейки несвързано, черна роза лежала до нея. Самият знак на Лисицата! — добави лейди Патриция триумфиращо.

Лорд Ленъкс се намръщи, спирайки да се разхожда.

— Викарият ти каза това?

— Няма и преди пет минути.

Мълчаливо Хобхауз се поклони и се оттегли от стаята с объркани мисли.

Не би могло да бъде! Джак никога не би направил такова нещо, си каза Хобхауз. Никой не беше намерил и следа от него, откакто напусна Феърли.

Лицето на иконома беше потъмняло от тревога, като излизаше от хола. Той беше така погълнат от тези изненадващи новини, че не чу веселия вик от предните стъпала.

— Защо си така умислен, Хобхауз? Не ми казвай, че си вложил парите си в облигации и си ги загубил всичките?

Намръщвайки се, Хобхауз погледна нагоре, секунда по-късно чертите на лицето му замръзнаха в комично слисване. Не! Това не може да бъде!

— Разбира се, няма нужда да се втурваш да ме целуваш, но аз се надявах на по-топло посрещане от това — строен, с кестенява коса, млад джентълмен стоеше, пляскайки чифт ръкавици от фина кожа в бедрата си, полагайки големи усилия всичко да изглежда като заучена небрежност. Той беше облечен по последната мода, като се почне от лъснатите му обувки от Хесиан и тесни бричове, та до жълтата бродирана жилетка и зеления жакет с тънка талия.

Хобхауз почувства, че кръвта му замръзва.

— Господарю, господарю Ашли — едва каза той. — Какво, какво правите тук?

— Правя? Дойдох, за да видя контесата, разбира се! — Името беше една стара детска шега между двамата млади Лейтън, наложило се поради способността на Тес да се обвива в ледено презрение, когато обстоятелствата го налагаха.

Което често се случваше, при този вид детство, което те бяха принудени да понесат.

Леко хихикане се чу зад гърба на Хобхауз.

— Да, господин Лейтън, какво правите тук? И къде, моля ви, кажете е вашата очарователна сестра?

— Сестра? Кое ви кара да мислите — оооххх!

По някакъв начин Хобхауз прекоси коридора преди Ашли да се усети и кракът му се заби в обувката на младия денди.

— Лейди Патриция чака завръщането на мис Тес от визитата при вас с голямо нетърпение — каза Хобхауз безразлично, обръщайки се леко, така че жената да не може да види предупреждаващият поглед, който той отправи към изненадания брат на Тес.

— Посещавайки ме? — натиска върху обувката на младия Лейтън се увеличи. — Ах, да, така е — на гости. Разбира се.

— Тогава къде е тя сега? — изсъска лейди Патриция.

— Кой?

— Вашата сестра! — гласът на русата красавица беше станал пронизителен.

— Моята сестра? О, вие имате предвид Тес. Значи, това е — по дяволите, ако зная! Както е с мен, на следващата минута я няма. Вие знаете какви са жените — добави той несръчно, повдигайки рамене.

— Не, боя се, че не зная — каза лейди Патриция. — А и аз не виждам как бихте могли ДА Я ЗАГУБИТЕ така лесно.

Израснал при баща, чиито прищевки бяха винаги непредсказуеми и много често жестоки, Ашли беше усвоил нещо от умението да импровизира. Сега отново си спомни тези уроци, за жалост малко позабравени.

— А, не бих казал загубване. Просто недоглеждане — внимателно каза младия мъж. — Да, да пукна ако не излязох и не я оставих във Феърли. Знаех, че съм забравил нещо — добави той със светла, закачлива усмивка.

Чувайки разговорите, лорд Ленъкс излезе в коридора, за да се присъедини към сестра си.

— О, много се радвам да те видя отново, Лейтън. Но сестра ви не е ли с вас?

Ашли се опита, не съвсем успешно, да пропъди хладината от очите си, когато погледна към безупречния лорд.

— Оставих я във Феърли — каза той открито, уморен от тези разпити.

— Тогава аз ще я почакам — обяви лейди Патриция.

Хобхауз и Ашли си размениха бързи погледи.

— Хм, не мисля, че това е добра идея.

Три чифта очи се втренчиха в Ашли, питайки го защо.

— Ами, ъ… — за момент неговата изобретателност го изостави. По дяволите, той беше гладен и прашен, всичко го болеше от дългите часове пътуване в претъпканата карета. Не е честно човек да бъде обект на такава инквизиция пред прага на собствения си дом — изобщо не беше честно!

В този момент той можеше да мисли само за това, как да си събуе новите ботуши, които го убиваха на палците. Но очите на Хобхауз го гледаха умолително и Лейтън сподави ругатня.

— Ъ, защото е сърдита, ето защо.

— Сърдита? — вмъкна нетърпеливо лейди Патриция. — За какво говорите? — ГЛУПАКО, тя не каза думата, но все едно, че я беше казала като се имаше предвид презрението в гласа й.

Стройните рамене на Ашли незабавно замръзнаха в твърди, предизвикателни линии.

— Сърдита като стършел, за Бога. Не би искала да вижда никой. Не и за часове напред. Може би дори седмици. Ужасно лош характер има моята сестра. Да, по-добре ще е за вас да си отидете оттук, лейди Пи, ако знаете какво е добро за вас — с малка усмивка Ашли демонстрира милите си маниери, използвайки детското име, което сестрата на лорд Ленъкс винаги беше мразила.

— Моето име е лейди Патриция и ще ви бъда благодарна, ако го запомните — отряза блондинката с опасно зачервени бузи. — И аз не вярвам изобщо на вашата история!

— Моля те, мила — прекъсна я лорд Ленъкс, хващайки я с твърди пръсти за ръката. — Аз съм сигурен, че мис Лейтън ще се свърже с нас при първа възможност. Позволи ми да те изпратя до къщи сега, тъй като младия Лейтън трябва да се освежи след пътуването си.

— Но какво ще правим с Пиер? Той все още не е свършил разговора си с Едуар, за рецептата за pates garnis, за нашия празник в петък. Аз наистина трябва да я имам — добави тя рязко.

— Не тревожи хубавата си глава заради Пиер, драга моя. Той може сам да се прибере в Ленъкс Хауз, предполагам — отправяйки последно, учтиво кимване към Хобхауз и Ашли, графът започна да извежда сестра си навън, хванал я с една ръка за лакътя.

— Какво искаш да кажеш, Симон? — изсъска тя, звукът се чу напълно ясно, когато те се придвижваха към вратата.

— Достатъчно, Патриция — гласът на Ленъкс беше станал изведнъж рязък.

Много интересно, помисли си Хобхауз, чудейки се дали не беше сбъркал като сложи девойката в групата на неприятелите. Притваряйки очи той си отбеляза наум да не забрави да провери за този, с лице на копой, главен готвач на Ленъкс, преди да е измъкнал всичките най-добри рецепти на Едуар.

— Сега може би ще ми кажеш за какво беше всичко ТОВА, Хобхауз. И не ме заблуждавай относно тази бъркотия за…

Хобхауз хвана ръката на Ашли в здрава хватка.

— Не тук — каза предупреждаващо, изпращайки новодошлия към неговите стаи. — Боя се, че нещо се е случило — обясни меко. — Нещо, за което е по-добре да ти кажа веднага.

Погълнати от тихия си разговор, нито един от мъжете не забеляза, че не са сами. Зад тях стройна фигура отстъпи назад към сенките на килера. Там дукесата на Кренфорд остана, внимавайки да не вдига никакъв шум, докато проследяваше с поглед двете оттеглящи се фигури, с проницателни и много замислени очи.