Черната роза

22.

НЕ МИСЛИ. НЕ СИ ПРИПОМНЯЙ. Тес бавно изкачваше стълбите към стаята си, повтаряйки думите при всяка крачка.

ЗНАЧЕНИЕ ИМА САМО „СЕГА“.

Опитваше се да си втълпи, че е истина като повтаряше изреченията отново и отново наум.

Когато най-накрая стигна стаята си, тя посегна с вкочанените си пръсти към копчетата, като отчаяно се опитваше да свали дрехата — НЕГОВАТА ДРЕХА — като че ли допира с нея изгаряше пръстите й. Когато накрая разбра, че няма да може да се разкопчее с превързаните пръсти, тя отскубна копчетата с едно дръпване и се измъкна от ризата. Със сподавен стон я сви на топка и я хвърли колкото можеше по-надалеч.

Дори тогава усети допира му, пръстите му. Твърдият напрегнат член. Спомени нахлуха в съзнанието й — всеки по-жесток от предишния.

Небръсната му брада драска бедрата й.

Жадната му уста изследва тялото й, пречупвайки я под властта си, показвайки й пълното удоволствие и жар, бездиханното щастие.

И така докато всеки нерв закрещи, всеки инч от тялото й замоли за избавление.

Тес опря юмрук на треперещите си устни и потисна надигащия се в гърлото й вик. За да потисне ужасните спомени, които заплашваха да я удавят.

Помисли си за всичко, което й бе сторил.

Помисли си за това какво точно го бе МОЛИЛА да направи.

Лудост, точно като преди пет години. Като да се отървеш от един кошмар и да дойде друг. Или да бъдеш хванат в капан, в тялото на извратен непознат.

ТИ, МОЯ МАЛКА ДЪЩЕРИЧКЕ, СИ ЕДНА ПРОКЛЕТА, МАЛКА КУРВА. СЪЩО КАТО ПРОКЛЕТАТА СИ МАЙКА.

— Не! — изкрещя Тес като запуши с ръце ушите си, защото чуваше безмилостните думи на баща си дори сега.

ХВЪРЛЯШ СЕ НА ВСЕКИ МЪЖ, КОЙТО СРЕЩНЕШ. ЗАЩО ТОГАВА ДА НЕ БЪДЕ МЪЖ ПО МОЙ ИЗБОР?

Тес зарони сълзи. Изведнъж се върна към тези горчиви седмици преди пет години, мъчителни седмици, през които баща й я бе притискал непрекъснато, заплашвайки я с всякакъв вид наказание, ако не стане ПО-ПРИЯТЕЛСКА НАСТРОЕНА към неговия гост.

Защото дебелия червендалест лорд Чевингтън бе почти на възрастта на баща й; той бе спечелил значителна част от състоянието на баща й на покер. И тогава Лейтън му бе задлъжнял с петстотин лири.

По тази причина, студено бе съобщил Едуард Лейтън, дъщеря му трябвало да задоволява нуждите на гостенина.

Тес бе опитала. Господи, бе опитала да изпълни това. Но всъщност не бе разбрала какво значи това, не и отначало. Не докато графът не започна да опипва гърдите й с потните си ръце и да си пъха езика между устните й.

И тогава, пребледняла, тя го бе избутала и побягнала.

Наказанието на баща й бе светкавично и жестоко. Трябваше да бъде заключена в стаята й, бе съобщил той, без посетители и без храна докато не отстъпи.

Бе устояла. Една седмица бе минала и слугите й бяха носели тайно по малко храна, когато можеха. Две седмици. Три…

Тогава баща й бе открил друг начин. Бесен, той бе замъкнал Тес в каменните подземия под параклиса, без никакви надежди за нея да избяга. Тес, невиждаща погледна през прозореца, припомняйки си тормоза, който бе последвал.

Без светлина, без какъвто и да е човешки звук под земята.

Само звуците на нощта. Само нощните създания с гърчещите се тела и малките остри челюсти. Само паяците…

— Господи — прошепна тя в тихата стая, пренесена в тези кошмарни дни, които бе прекарала в мрак. Последната следа от цвят изчезна от лицето й. Всичко се връщаше сега ясно и жестоко.

Бяха минали часове, дни, може би Не можеше точно да каже. Там долу времето бе различно, неизмеримо. Или може би то просто не съществуваше.

Когато бруталният непознат, т.е. баща й, бе дошъл накрая да я вземе, я бе открил тиха и погълната, в безопасност в своето убежище, което си бе измислила.

Най-накрая ще бъде изпълнителна — триумфално си бе помислил Лейтън, само за да открие, че няма нищо такова.

Тогава се бе усмихнал — много жестока усмивка, която се разтегна, когато отправи следното предупреждение — щом ТЯ няма да слуша, тогава скъпият й Ашли ще понесе същото наказание.

Миг след това Лейтън бе имал удоволствието да види как лицето на дъщеря му бе побеляло и как буйния й дух бе пречупен. Защото Ашли, Тес знаеше, нямаше силата да издържи такова мъчение. Тя бе оцеляла, но той никога не би могъл.

Затова тя просто бе кимнала и се бе върнала в къщата, с нарочно безизразно лице, за да не направи удоволствието на баща си да види болката й.

И когато същата вечер лорд Чевингтън се бе върнал, за да сподели малка семейна вечеря, както бе обяснил баща й, Тес бе принудена да не се отдръпва от опипващите му пръсти и да се смее на отегчителните му духовитости.

Нощта бе станала мъглява и неясна за нея. Ястие след ястие и непрекъснато студеното лице на баща й пред нея, усмихнато и предлагащо още и още вино.

Това Тес бе приела в стремежа си към забрава, в желанието да не мисли за това, какво ще последва.

Докато накрая свещите бяха започнали да танцуват лудо и среброто да проблясва, докато в стаята бе станало непоносимо горещо. Изведнъж гласовете бяха станали далечни и приглушени и стаята се бе залюляла около нея.

Това бе всичко, което Тес си спомняше. О, да, моментите понякога проблясваха от някое ъгълче на паметта й, но детайлите бяха погребани дълбоко, заключени там, където тя не можеше да ги открие.

Може би така бе по-добре. Може би тя бе избрала да е така.

Погледът на Тес се спря върху собственото й бледо лице във високото огледало, върху мъката, изписана на него.

Тази нощ Дейн Ст. Пиер щеше да я чака в бялата градина на майка й, където често се бяха срещали през онези последни седмици преди той да замине за Трафалгар.

Но баща й бе приготвил изненада.

Следващият спомен на Тес бе как се събужда от някакъв шумен спор. Баща й крещи, а Дейн, с побеляло лице и невярващ стои наведен на прага.

Прекара трепереща ръка по челото си. Мили Боже, опитваше се да си спомни. Болката… шокирания и невярващ поглед на любовника й.

Виждаше всичко съвсем ясно, като че ли бе станало вчера. Щеше да отнесе този спомен до гроба си, Тес знаеше това със сигурност.

Видя и останалото, с ясната мудност на кошмар. След като се бе събудила, бе застанала седнала в леглото, мръщейки се на хаоса около нея, а после бе погледнала до себе си, за да види как Чевингтън хърка шумно до нея, а дебелото му голо тяло разплуто върху изцапания с кръв чаршаф.

НЕЙНАТА КРЪВ, бе разбрала Тес. Нейната болка.

Вцепенена, тя се бе обърнала, за да потърси погледа на Дейн, само за да се отвърне от яростта и ненавистта, които откри в него. Когато Дейн се бе обърнал, пребледнял, Тес не се бе опитала да го спре. Само безмълвно бе наблюдавала как той излиза от стаята.

От града.

От живота й, завинаги.

Може би дори се бе надявала да стане така, защото да го види отново, това значеше да отвори жестоките рани, които никога нямаше да бъдат излекувани.

Неподвижна, Тес изучаваше лицето, което я гледаше от огледалото и имаше чувството, че това бе нечие друго лице, нечие друго тяло. Някой опозорен, без надежда за изкупление на греховете.

Лице на курва — жена, която измени на любовника си по непростим начин.

Никакви обяснения не биха променили нещата и на Тес сърце не й даваше да започне. Някъде през дългите години, които последваха, тя бе зачеркнала всичко или поне го бе погребала толкова дълбоко, че спомените да не могат да я нараняват повече.

До този момент. Докато същото не се повтори отново.

Една сребърна сълза се отрони и запълзя по бузата й, но Тес не й обърна внимание. Сляпо гледаше раните по пръстите си, съдраните места по раменете и бедрата, съзнавайки, че лудостта на тунелите я бе обзела още веднъж в мазето на Дейн.

След това бе дошла друга лудост, когато я бе занесъл в леглото си.

Ужасена, Тес го бе преживяла отново, начинът но който той бе дошъл при нея с език, уста и зъби, отново и отново. Само за да я накара да открие, че това не е достатъчно, че тя трябва да го има по най-първичния начин.

Което и бе станало най-накрая, той бе навлязъл в нея с целия си огън и ярост, минало и бъдеще без значение в изгарящото удоволствие на първото им свързване.

Както трябваше да стане преди много време.

С изключение на това, че той сега носеше горчивината си като щит там, където някога любов го бе разкъсвала. И как можеше тя да го обвини за това?

Тес бавно се извърна от огледалото, с лице, пълно с болка и се потопи в димящата вана край леглото. С жестоки, наказващи движения започна да търка тялото си от главата до петите, като през цялото време осъзнаваше, че никога, никога повече няма да бъде чиста.

Розово-огнени облаци се носеха мързеливо в небето, оцветени от залязващото слънце, когато Хобхауз отвори предната врата на Ейнджъл и закрачи устремено по „Мърмейд Стрийт“. С каменно изражение изкачи старинните мраморни стълби на градската къща на Рейвънхърст и зачука с пиринченото чукче с форма на лъвска глава.

След няколко минути вратата се отвори. Върху лицето на Пийл се изписа най-голяма изненада.

— Какво мога да направя за вас, мистър Хобхауз?

— Можете да доведете виконт Рейвънхърст, това можете да направите за мен, мистър Пийл — изръмжа икономът на Ейнджъл.

— Виконтът е-ъ — зает в момента. Може да му съобщя…

Хобхауз не изчака да чуе прислужника. Избута Пийл с рамене и връхлетя в къщата.

— Покажи се, мръснико! — изрева той. — Или си толкова страхлив, че смееш да се изправяш само пред беззащитни жени?

Една тъмна фигура се появи на площадката на горния етаж.

— Отивай си, Хобхауз.

— Копеле! Проклето мръсно копеле! Ето какво си ти! Сега слизаш ли долу или аз да се качвам горе?

Рейвънхърст не помръдна.

— Нито едното, нито другото ме привличат — хладно каза той.

— И ти се наричаш герой?! — надсмя се Хобхауз. — Единственото, което виждам пред себе си е един нещастен кучи…

— Не ме предизвиквай, човече — изръмжа Рейвънхърст, — опитвам се да преглътна думите ти, но…

— Ще напусна когато си получиш заслуженото и нито секунда по-рано, подлецо!

Лицето на виконта потъмня. Заслиза бавно, всяка стъпка отекваше заплашително върху голите стълби.

— И какво ще стане, ако откажа да се бия с теб?

— О, ти ще се биеш с мен, мръсник такъв, ще видиш — и добави по-тихо. — Не зная какво си й направил, но тя няма никой, който да я защити. Ни майка, ни баща. Никой освен мен.

Рейвънхърст бе вече пред него.

— Смятам, че печелиш — и още докато Рейвънхърст говореше, Хобхауз се изви и стовари железния си юмрук върху челюстта на виконта.

Странното бе, че Рейвънхърст не опита да се предпази от удара, дори когато видя, че ще го сполети, така че юмрукът на Хобхауз се стовари с огромна сила.

Виконтът залитна, изруга и прекара ръка през пулсиращата си уста.

— Изглежда ще получиш това, което искаш — с кратко кимане към Пийл, виконтът се обърна и закрачи по коридора към задния изход като вървейки съблече зеленото си палто.

Излязоха в дългата оградена градина в мълчание.

С бързи, точни движения и Хобхауз съблече черното си палто, и започна да навива ръкавите на безупречната си бяла риза.

Рейвънхърст почака, лицето му — каменно и безизразно.

Тогава двамата мъже започнаха да обикалят в кръг.

Хобхауз пръв нанесе удар върху рамото на Дейн. Въпреки че бе по-дребен, той беше по-здрав и жилав, а и бе точен. Рейвънхърст не знаеше, че противникът му бе работил с най-добрия боксьор навремето — не друг, а самият Джентълмен Джаксън.

Виконтът бе по-силен и по-висок, но Хобхауз беше ветеран и по-добре обучен. Накратко казано — те бяха добре подхождащи си опоненти. Твърде си подхождаха, стана скоро ясно, след като удар след удар бе нанасян и връщан. Скоро лицето на Дейн бе цялото в кръв, докато Хобхауз можеше само да примигва и да се напряга да види нещо с подутите си очи.

Но нито единият от мъжете не се отказваше. Небето над тях избледня от оранжево към лилаво, а след това стана тъмносиньо. Един прилеп се стрелна в тъмнината с оглушителен писък.

— Иска ми се да те убия — измърмори Хобхауз като нанесе силен удар на виконта точно под лявото око.

Противникът му се олюля, закашля се и изплю кръв от устата си.

— Ти, Хобхауз, си „човек на науката“, преценявам. Учил си при Белчър, нали?

— При самия Джентълмен Джаксън — изръмжа Хобхауз с гордост.

— Това няма да ти помага дълго време, защото аз съм с двадесет години по-млад и с четиридесет паунда по-тежък от теб. Откажи се, човече!

— Върви по дяволите! — долетя киселият отговор на Хобхауз.

Рейвънхърст заби лакът в стомаха на по-възрастния мъж и Хобхауз изръмжа, залитайки от силата на удара. Започна нестабилно да се клати, опитвайки се да погледне през едното си по-здраво око.

Небето отгоре бе тъмносиньо, а след това потъмня до черно, докато накрая двамата обикаляха и си нанасяха удари, без да се виждат.

Пийл, разтревожен, стана свидетел на това как Рейвънхърст получи удар в диафрагмата и се стовари на земята.

— Излагате се, милорд — напрегнато каза прислужникът. — Какво достойнство има в това да се биете?

Без да слуша виконтът се изправи на крака.

Тогава юмрукът на Хобхауз се стовари върху слепоочието му, при което Дейн изръмжа от болка и звездички експлодираха в главата му, а земята се завъртя лудо под краката му. Един прилеп изпищя край главата му… а не беше ли вътре, в нея?

Къде бе отишъл глупакът сега? — зачуди се Рейвънхърст, напрягайки се да види нещо в тъмнината.

Но вече нямаше значение, защото земята се приближаваше към него.