Черната роза

7.

Небето беше оловно сиво, покрито с черни облаци. Въздухът беше тежък и предвещаваше дъжд. Нощ в блатото.

Може би духове бродеха в тази мрачна тишина.

В тъмнината за миг проблесна фенер. Но той бързо угасна. Високо в дюните фигурата, която стискаше фенера в ръка, се спусна по подветрената им страна, като се извърна да хвърли остър поглед през вълните от пясък. Те се простираха на север до върховете над Рай и на изток преминаваха в огромните черни пространства на Ромни Марш.

„Там няма нищо“ — си каза Тес. — Но откъде идваше тогава това остро чувство на напрегнатост?

Далече отвъд канала дойде и отговора — присветна светлинка и също толкова бързо изчезна.

Изведнъж всичко се оживи. Иззад дюните излезе тъмна колона от човешки фигури и четиридесет контрабандисти с почернени лица запълзяха към брега по свличащия се пясък. Подредените платна на двумачтов кораб изникнаха пред очите на мъжете, осветени от слабата лунна светлина.

Над мочурището проехтя самотният писък на керкенез, почти задушен от скърцането на колона фургони, които лъкатушеха но източния склон на дюните.

Без да предупредят колите или кочияшите, маскирани изцяло в черно, от мантиите до триполите си шапки, те изскочиха от нощта. Лицата под шапката можеха ясно да се различат на лунната светлина, лица странни, с черни мустаци под остър нос. Само очите на конниците можеха да се видят през малки цепнатини на маските. Въпреки, че блестяха от диво въодушевление, беше невъзможно да се каже какъв беше цвета им.

— Още веднъж ви поздравявам за хубавата работа, която свършихте тази нощ, джентълмени — извика ездачът. Гласът му прозвуча изопачен и остър изпод маската му. Никой не можеше да познае как звучи наистина гласът му, но смехът, който прекъсваше думите му, беше ясен и сърдечен.

Лисицата! Името беше преминало през колоната, изговорено с гордост, благодарност и страх и четиридесет лица се обърнаха към ездача.

— Лисицата някога да е закъснявал, юначаги? — изсъска мъжът със странния си, неестествен глас. — Ха! Джафкащите кучета на Хоукинс трябва да ме догонят до дупката ми! — хуморът му изчезна, смесен от студената точност на командата. — Извадете лодките, мистър Джоунз.

Моментално петимата мъже, които стояха отпред, се отделиха от редицата и залазиха за да ги изровят от пясъка недалече от брега. След малко, като магия се показаха четири лъскави галери, а дългите им гребла бяха увити в платно за да заглушава ударите им.

— Като вземете товара, насочете се към Хайт, Листър Хайт — заповяда Лисицата. — Чака ви Уинчелси Бийч тази нощ, мистър Смит. Останалите върнете стоката тук за товарене!

По неизказано споразумение в мочурищата никога не се използваха истински имена. Така беше по-сигурно. Имена като Смит и Джоунз бяха достатъчни и всички го знаеха, най-вече Лисицата, защото мъжете бяха създания твърде склонни да развържат езиците си след чаша питие или преживяване с хубава жена.

Корабът се виждаше сега ясно. Платната му се отпуснаха докато улавяха течението. Надписът на мачтата блестеше на лунната светлина — „Свобода“.

Нито един от мъжете не откри каквато и да е ирония в тази дума. Нито пък почувства неудобство, че търгува с граждани от враждебна нация.

Това беше бизнес, в края на краищата, бизнес, който е пазил семействата по крайбрежието от глад повече от четиристотин години. Войните ще бъдат спечелени или загубени, нации ще се издигат или падат, но контрабандата винаги ще оцелява.

Фенер светна еднократно от палубата на френския кораб и получи същия отговор от слабата фигура, която се беше придвижила напред. Галерите вече бяха освободени от пясъка.

Един по един, всеки взе определения брой бурета със силно бренди и джин, сандъци с чай, тютюн и китайска коприна. Стоката беше натоварена. Храбрият екипаж се обърна бързо и се отправи към брега, където чевръсти ръце чакаха, за да пренатоварят новата стока във фургоните.

След по-малко от половин час фургоните бяха почти пълни. Галерите вече се бяха върнали за последния курс — едната до Уинчелси, а другата до Хайт. Другите две лодки щяха да бъдат скрити в скривалищата им под пясъците на Калебер.

Цялата маневра беше извършена с точността на военна операция. Всъщност Лисицата се гордееше с опитността на хората си и с точността на изчисленията. Особено, когато се отнасяше до нов вид контакт, както този с капитана на „Свобода“. Дори сега контрабандистът се ограничаваше да прави връзка с него само чрез посредник.

Да, Лисицата беше от хората, които обмисляха и най-малкия детайл, затова и имаше такъв голям успех в търговията.

Черният кон под него уплашено се изправи на задните си крака.

— Внимателно, Фенси — прошепна контрабандистът, като присви очи изучавайки хоризонта със соколов поглед. След като не забеляза никакво движение той погледна към трудещите се фигури. Очите му се спряха на човека, който държеше фенера и той навъсено започна да го изучава. Нещо изникна в съзнанието му, нещо, което не можеше да определи.

Стисна здраво юздите и изруга тихо. Какво го притесняваше в това момче? Но каквото и да беше то, не биваше да го разсейва от мислите му.

Точно тогава над дюните се изви писък. Изведнъж, като че ли от земята изникна колона драгуни.

— Спрете, в името на краля, говеда такива!

Но Лисицата вече беше на път.

— Дръжте се, момчета! — изкомандва той твърдо и властно. — Пазете главите си и бягайте през мочурището! Оставете стоката. Ще има много повече.

Докато говореше едрият мъж пришпори коня си между фургоните, като протягаше ръка за опора или издърпваше някой сред хаоса на отстъплението.

Първият митнически агент започна да пори дюните към брега, но контрабандистите бяха по-бързи. Те хукнаха на изток, където пясъкът свършваше и започваха тъмните контури на мочурището.

Поне галерите не бяха застрашени в морето — забеляза Лисицата със задоволство. Те щяха да бъдат натоварени и щяха да заплават към по-сигурно място — към заливи далеч на изток и запад.

Изведнъж Лисицата пришпори коня си напред. Момчето с фенера беше паднало на земята, този глупак Том Ранели го беше съборил.

Драгуните вече се насочваха към последните фигури, които се бяха разпръснали по брега.

Ругаейки тихо Лисицата се наведе, като се опитваше да стигне слабото тяло на пясъка. Главата на момчето беше отметната назад. Голямата му шапка беше килната настрани като откриваше слабо овално лице, крехки скули и големи, изплашени очи.

— Тес! — извика Лисицата с ужас. Сърцето му биеше болезнено бързо. — Господи, момиче, какви лудости вършиш?

„Какви наистина?“ — помисли си Тес обезумяла. Но тя твърде късно си задаваше този въпрос — приключението вече се бе превърнало в кошмар. Болеше я реброто, където онзи глупак Рансли я беше ритнал и тя едва можеше да се движи. Около нея мятащите се коне цвилеха сърдито, пищови гърмяха и хората на Хоукинс псуваха дивашки.

— Ето го къде бил Дяволът! — изрева дундестият митнически инспектор. — Петстотин лири за първият от вас, който го хване копелето!

Компанията изрева и всички започнаха да се блъскат.

— Хвани се за мен, момиче! — заповяда Лисицата и протегна ръка, като се опитваше да успокои Фенси. — Бързо!

Тес сляпо се изправи на крака. Тя почти беше уловила ръката, когато погледна нагоре, за да види големия, тъмен силует на Хоукинс, очертан на лунната светлина, с вдигната ръка, внимателно прицелващ се.

В Лисицата. А Джак бе твърде зает да й помогне, за да забележи това.

— Зад теб, Лисица! — изкрещя тя, но предупреждението й дойде твърде късно. В същия момент изгърмя пищов и високият мъж падна върху седлото. Тес едва успяваше да си поеме дъх, но въпреки това стисна зъби и хвана големия кон за юздите.

— Остави ме, мила — прошепна Джак. — Отивай в Пет Левъл. Аз не мога да те защитавам сега — гласът му беше дрезгав. На бялата му блуза под черната мантия вече се бе очертало тъмно петно кръв.

— Не мога да те оставя — изплака Тес. — Не и така.

Лисицата се олюля на седлото като за малко щеше да падне. Тес се хвана за седлото и скочи зад клюмналия ездач, като го хвана здраво през кръста. Тя пришпори огромния черен кон като придържаше с ръка отпуснатото му тяло.

— Давай, Фенси! — изкрещя тя.

Този път мъжът не протестираше.

Сериозна, Тес се опитваше да успокои нахлулите безредни мисли. Проклятие! Морето беше зад нея, а галерите вече ги нямаше. А проклетите офицери бяха толкова близо…

Лисицата изстена тихо и Тес сви треперещите си пръсти. Нямаше време за паника, каза си, поемайки глътка студен въздух. Обзе я ледено спокойствие. Те никога няма да имат нея и Лисицата живи. Проклета да е, ако някога види приятеля си на бесилото.

Тъй като Хоукинс очакваше тя да бяга напред, пред хората му, Тес реши да направи точно обратното. С див крясък обърна коня и се запъти право срещу редицата мъже коленичили в пясъка.

Сърцето й подскачаше. Пришпори коня нагоре по склона, като пясъкът заглушаваше ударите от копитата. Сърдит залп изгърмя над главата й и тя инстинктивно се наведе, като повлече със себе и Лисицата, за да намали риска от вражеските куршуми.

Само десет ярда, изчисли Тес.

Драгуните, коленичили в пясъка вече презареждаха оръжията си.

— Размърдайте си задниците и стреляйте, глупаци такива! — изрева Хоукинс от прикритието си. В усърдието да презареди пушката си един от мъжете се препъна и митническият инспектор го ритна така, че той зарови лице в пясъка.

— Заловете ги и двамата, иначе ще станете за смях във вестниците.

Вятъра свистеше в ушите на Тес. Още пет ярда!

Един драгун се изправи и насочи пушката си за прицел. Времето като че ли беше спряло.

За секунда Тес се взря в дулото му, а имаше усещането, че е изминала цяла вечност.

— Сега, Фенси! — извика тя. Големият черен кон се изправи на задните си крака и полетя напред, прелитайки над главите на онемелите драгуни. Куршум изсвистя над ухото на Тес. Зад нея митническите офицери започнаха да викат безразборно докато тя прехвърли дюните. Когато се скри от погледа им рязко обърна на запад.

Точно след устието на река Ротър, която сега при отлив беше тясна, имаше малка пътечка водеща до криещите опасности канали на Пет Левъл. Денем беше трудно, но през нощта…

Тес не се двоуми. Нямаше избор. Поне беше сигурна, че никой няма да ги последва, защото тресавището криеше прекалено много задънени пътечки и прекалено тесни проходи, които внезапно завършваха в блатата.

„Не — помисли си тя, като сбърчи чело от болка, — дори и за приказното възнаграждение от петстотин лири страхливите офицери не биха рискували с Пет Левъл през нощта.“

Мъжът пред нея се раздвижи, изпъшка и се закашля остро.

— К’во направи, миличка? Господи, ако знаех какво се мъти в тая твоя малка главичка, щях да се занимая с тебе — изскрибуца Лисицата с подчертан диалект.

— Дори и да беше опитал, Джак — прошепна Тес, — нямаше да успееш да ме разубедиш.

Мъжът пред нея не отговори. Той отново отпусна натежалото си тяло в уморените ръце на Тес.

— О, Джак — прошепна тя дрезгаво, като се опитваше да го задържи изправен.

Молеше се лодката да е все още между бурените на завоя на реката, където я беше скрила предния ден. Сви очи, търсейки завоя на Ротър, осветен в сребърно под лунната светлина.

Когато видя очертанието на гребло, Тес се свлече от коня и се втурна към прикритието от бурени. Раненият контрабандист се олюля върху седлото и Тес се втурна да го хване.

— Дръж се, Джак — с треперещи ръце тя дръпна сведеното му тяло от коня като едва се справяше със смазващата тежест. Времето беше ценно. Тес го влачеше и буташе към малката лодка. Зад нея, отвъд дюните долитаха виковете на преследвачите.

Когато товарът беше вече в лодката, Тес се обърна и плесна коня по задницата.

— У дома, Фенси! — заповяда тя.

Всички познаваха големия черен кон на Лисицата. Това щеше да спести време, от което Тес отчаяно се нуждаеше, защото твърде дълго време отне преместването на Джак в лодката.

Тес се отблъсна от брега, като се пресегна за греблата. Ребрата й изгаряха от болка при всяко движение. Със стиснати зъби се концентрира върху задачата да стабилизира лодката. За щастие имаше отлив и отсрещния бряг бе на не повече от десет ярда.

Лодката се блъсна тихо в брега. Отзад хората на Хоукинс се разпръскваха, за да претърсят пясъка. Изгърмя пищов.

— Тука бе, глупаци! Това е Лисицата! Тоя път не изпускайте копелето. Запомнете — петстотин лири за този, който ми ги доведе, живи или мъртви!

Лорд Рейвънхърст седеше пред пращящия огън, все още далеч от пълното забвение, за което пламенно бленуваше. Той размърда широките си рамене и неудобния старинен стол, който беше прекалено малък за него. Балтонът му висеше накриво върху облегалката на фотьойла, а дългите му силни крака бяха протегнати срещу огъня. Присвил сините си очи, той с интерес изучаваше полупразната чаша в ръката си.

Беше забравил колко студено може да бъде тук, на брега, дори и в началото на лятото. След месеците разточителен лукс в Лондон, влагата като че ли проникваше в костите му и причиняваше остра болка навсякъде. Слава Богу поне, че Хобхауз беше наредил да запалят огън.

Ставаше изнежен и ленив, помисли си Рейвънхърст.

Пламъците съскаха и пукаха докато Рейвънхърст изучаваше танца им. Постепенно цветовете започнаха да се смесват и бледнеят пред погледа му. Усмихна се. Може би бе по-близо до забравата, отколкото предполагаше. Все още с усмивка на устни той изпи брендито останало на дъното на чашата и си наля друго.

Да, беше забравил много неща за това място, неща като призраците, които обитаваха Чърч Скуеър и Уочбел Стрийт. Призраци с тъмни очи и копринени коси.

Сега Рейвънхърст осъзна, че не е достатъчно пиян.

Вятърът запрати дъжд в лицето на Тес и тя потрепери.

— Проклятие! — изруга тя наум, извръщайки поглед към Кембър. След минута тази игра ще свърши. Хоукинс ще я залови, а Лисицата щеше да увисне на бесилото.

Тогава Тес отправи благодарствена молитва, защото видя, че Юпитер чака точно там, където го беше вързала, скрит зад завеса от избуяли бурени.

Само ако можеше да качи Джак на коня!

— Събуди се, Джак! Ще трябва да ми помогнеш! — тя се наведе над отпуснатата фигура в лодката и махна маската му, като започна нежно да го пошляпва по бузите.

Господи, нека дойде в съзнание!

Като го подхвана за раменете, Тес опита да го изправи.

— Помогни ми, Джак! — помоли го тя.

Отчаянието в гласа й проникна през болката до съзнанието му.

— Ще опитам, миличка, но няма да ти помогна много. Бутни ме малко напред — измърмори той. Успя да се задържи седнал, олюля се за миг и се изправи. Със сурова решителност стъпи на краката си, подпомаган от Тес.

Те излязоха на брега и Тес сама не разбра как стана това.

— Още малко, Джак — прошепна тя. — Не спирай сега.

Благодарение на силната си ръка мъжът се протегна към гърба на коня и се хвана здраво, издърпа се и го възседна. Тес веднага скочи зад него като придържаше със студените си ръце гърба му.

През цялото време отзад долитаха дивашките псувни на Хоукинс.

Само да стигнеха веднъж Левъл, щяха да са на сигурно място, помисли си Тес. Никой не може да ги последва през каналите и рововете нощем.

Ръцете й изнемогваха под натежалото тяло на Джак, но Тес знаеше, че не може да спре. Размърда се, за да го хване по друг начин.

Тогава напипа нещо топло и лепкаво.

Извика от ужас.

— Боже — прошепна, — Хоукинс ще ми плати за това, Джак. Обещавам.

Дъхът на Тес изведнъж секна, тя дръпна рязко юздите на Юпитер, защото за малко щяха да влязат в блато, от което нямаше да излязат и което сякаш изникна от някъде. Пръстите й побеляха върху повода. Нежно пришпори коня, заобикаляйки сребърната вода. Търсеше малката туфа трева, която сочеше сигурната пътека към Феърли.

Малки блата лъщяха отляво и отдясно. Толкова красиви, помисли си Тес, вече изтощена от болка.

И толкова опасни.

Когато стигнаха до стария вал, тя беше съставила отчаяния си план. Дръпна поводите докато се спускаха надолу. Потупа коня по шията.

— Върви вкъщи, във Феърли, Юпитер — заповяда тя, — следвай старата пътека, ти знаеш пътя.

Големият пъстър кон се обърна и изцвили, без да помръдне.

— У дома! — заповяда ожесточено тя.

Мъжът познат на мочурището като Лисицата, започна да мърмори нещо, като се опитваше да избяга от болката.

— Тес? — прошепна той и протегна студената си ръка, за да хване нейната. — Мила, няма да ти позволя. Вземи коня и ме остави тук. Няма да оцелея.

— Не мога да те оставя, Джак — отчаяно извика Тес. — Томас е в старата колиба на пазача. Той ще те наглежда докато се върна. Няма да се забавя повече от час-два, надявам се. Не се тревожи за мен. Познавам тези блата много добре!

Лисицата се олюля и за момент разхлаби хватката си. Тес моментално се освободи и плесна коня по задницата.

— Върви, Юпитер.

Големият кон се запъти на север, а Джак измърмори някаква ругатня под носа си.

— Когато ми паднеш в ръцете, мила, ще те накарам да съжаляваш за тази нощ. Само почакай! Почакай да видиш… — измърмори той.

Заканата му бе прекъсната от пристъп на остра кашлица, която разтърси отпуснатото му тяло.

„О, Джак, аз вече съжалявам!“ — помисли си Тес, като гледаше как Юпитер потъва в тъмните треви на мочурището. След миг и конят, и ездачът се скриха от погледа й.

Тогава, удовлетворена, тя се запрепъва към един тесен канал, почти целия скрит зад сноп водни растения.

Рейвънхърст чу леко почукване на вратата.

Сви очи. Може би ако го пренебрегнеше, натрапникът щеше да си отиде.

Мръщейки се изпи брендито от чашата и се загледа в огъня борейки се с тежестта на отговорностите, които всеки ден ставаха все по-големи. Дори сега като че ли чуваше тиктакането на часовник в главата си. Две седмици, напомняше му той. Остават само две седмици.

Почукването се повтори отново, този път по-настоятелно.

— Кой, по дяволите, е това?! — изръмжа, без да отдели поглед от огъня.

Вратата се отвори с леко поскърцване.

— Само Пийл, капитане — прислужникът на Рейвънхърст влезе тихо в стаята и прибра на място ботушите, които току-що бе лъснал.

— Не ме наричай капитан! — каза мъжът пред камината. — Не ме наричай повече така. Сега аз съм просто Дейн — гласът му стана по-твърд. — По дяволите и лорд Рейвънхърст.

Прислужникът не отговори, защото знаеше, че това не е особено разумно при подобно настроение на господаря му. Пийл се запъти да разопакова последния куфар на Рейвънхърст, като се опитваше да не поглежда към полупразната гарафа на масата край господаря.

След като свещите бяха изгасени, той трябваше да се задоволи със слабата светлина, идваща от огнището. Но беше работил и при по-лоши условия, помисли си прислужникът.

Много по-лоши.

След няколко минути част от ризите бяха подредени в чекмеджета. Мръщейки се, Пийл се помайваше, като опипваше хубавите ленени тъкани.

Всичките ризи бяха чисто нови. Необличани. „Времената се променят — помисли си той, — и хората с тях.“ Също както капитана — виконта, поправи се остро Пийл — трябваше да се промени.

Прислужникът изучаваше приведената фигура на Рейвънхърст критично. Той имаше здраво тяло, с добре развити мускули, а широките му рамене се очертаваха ясно под ризата му. Нямаше я слабостта, която бе обзела офицера след завръщането му в Англия само преди три месеца. Тръпнещите раменни мускули и стегнатото тяло бяха резултатът от всекидневно боксиране и фехтовка. Когато имаше възможност, виконтът плуваше, Пийл знаеше това, но напоследък нямаше свободно време.

„Може би затова господарят беше станал толкова проклето мрачен напоследък. Затова и заради потока закодирани документи, които получаваше от Адмиралтейството — помисли си Пийл.“

Прислужникът присви очи и заклати глава. Утре също нямаше да се плува.

С безизразна физиономия прислужникът, който в крайна сметка не беше точно такъв, вдигна поглед.

— Ще искате ли да ви налея още едно бренди преди да съм си отишъл?

— Нямам нужда от болногледачка, Пийл — изстреля Рейвънхърст. — Дълго време сме заедно, но дори и помощта ти след Трафалгар не ти дава това право!

Прошареният прислужник тихо въздъхна. Нищо повече не можеше да направи за господаря си тази нощ. Поне докато виконтът пиеше, той можеше да спи.

Повечето нощи той просто сновеше напред-назад, обикаляйки като бясно животно.

Дълго време Рейвънхърст се концентрираше с мътен поглед върху огъня.

— Съжалявам, Пийл. Не заслужаваше това. Аз съм човекът, който трябва най-добре да го знае.

Дейн се изправи с несигурни движения и отиде до прозореца. Отдръпна белите завеси и се загледа в тихата улица. Устието на Ротър се протягаше на юг под лунната светлина. Различи една шхуна навътре в морето.

Още контрабандисти, без съмнение! Господ да убие душите им! Проклятието на цялото това крайбрежие!

Какво правеше той тук, все пак? — попита се Дейн. Той трябваше да е в морето на палубата на някой кораб, грубите дъски да скърцат под краката му и вятърът да свисти в платната над главата му.

Защо, за Бога, беше вързан тук, на сушата, когато се водеше война зад хоризонта?

Впи пръсти в белите надиплени пердета. Белите кичури, които се спускаха по челото му блестяха — сребро и абанос.

Да, време беше да се изправи лице в лице с това, което го притесняваше.

Защо съдбата бе отредила той да бъде опазен, когато толкова много други мъже, много по-добри от него, бяха паднали в боя?

Но, може би това няма значение, каза си той. Този живот си беше отишъл завинаги. Нелсън беше мъртъв. Семейството му също си бе отишло, отнесено от болест и нелеп нещастен случай в открито море. Той няма да може да излиза вече в морето, не и когато носеше отговорност. Един ден тази отговорност щеше да изисква от него да се ожени и да продължи рода Рейвънхърст.

Намръщи се при мисълта за студено съжителство заради продължаването на едно потомство. Но предположи, че ще се научи как да приема това, както се бе научил да приема много неща откакто се завърна.

Навън, в морето, платната на далечната шхуна потрепнаха за момент, а после изчезнаха на юг към Диеп, без съмнение, помисли си Дейн, като несъзнателно стискаше плата в ръката си.

Дали и сега не пренасяха златни гвинеи, за да хранят и подпомагат изтощените от войната Наполеонови войски?

Чертите на лицето му се изопнаха при спомена за последната среща в Адмиралтейството само преди няколко дни.

— Доста време ми отне да ви открия, Рейвънхърст — каза строгият, белокос старец с най-дистанциращия си тон. — Виното и проститутките са хубаво нещо. Ти знаеш това, разбира се. Но не мислиш ли, ме е време да се заемеш с живота отново? Раните ти трябва дълго да се лекуват, все пак.

„Само раните да бяха“ — помисли си горчиво Дейн, като се взираше в нощта. Прокара пръсти по грозните белези, набраздили дясната му ръка от китката до лакътя.

Дълги, закоравели линии, които ставаха ту сребристи, ту кърваво червени на светлината на танцуващия огън.

Може би Стареца беше прав. Може би точно от работа имаше нужда. Нещо, което да разсее мислите му от Трафалгар и Коруна. Бог му е свидетел — беше опитал всичко друго през изминалите месеци. Виното не бе помогнало, нито веселбата в Лондон.

Жените бяха помогнали, но само за малко. Скоро и те престанаха да го привличат, дори и чувствената Даниел.

И тогава Адмиралтейството го бе открило. Очите му помътняха като си припомни безцеремонния тон на Стареца.

— Този път е заповед — гладко каза строгият мъж. — Зная, че си бил освободен от служба заради тази неприятност със семейството ти. Лош повод да се прибереш вкъщи — той вдигна ръка, когато Дейн се готвеше да го прекъсне. — Не, остави ме да се изкажа. Няма да те пращам отново в морето, затова не питай. Това е нещо много по-важно, въпреки че разбирам от гримасата ти, че това не ти харесва. Този път се отнася за шпионин. Базата, изглежда е Феърли. Познаваш го добре, така че не ми казвай обратното — продължи неумолимо той, — бил е в рода Лейтън поколения наред. Но сега е само една развалина, за съжаление. Защото, както подочух, последният от рода Лейтън е бил абсолютен простак — проиграл парите си до последния шилинг, а след това се самоубил. Гадна работа, казвам ти.

Тогава адмиралът спря, като погледна надолу към куп листа подредени старателно в средата на бюрото му.

— Една дъщеря — Тереза Ариадне Лейтън. Освен нея единственият оцелял потомък е брат й Ашли. Момчето е възпитаник на Оксфорд и вече си е създало име сред компанията на немирниците — адмиралът изсумтя с негодувание. — Момчето е достатъчно нагло, че да започне да се занимава с контрабанда, без съмнение. Но би било дяволски трудно да го прави от такова голямо разстояние. А и е прекалено неопитно, за да бъде водач. Но човек никога не може да бъде сигурен…

След като се намръщи, прошареният офицер заговори по същество.

— Но както и да е, сега това е твой проблем, Рейвънхърст. Имаме причина да смятаме, че човекът, който се крие зад всичко това е Ромни Лисицата. Проклет да е неуловимият негодник… вероятно си чувал за него. Не трябва да разчиташ на помощ в Рай, защото нашият човек е далеч по-близък с тамошните хора, отколкото който и да е друг.

„Или по-близък с НЕЯ“ — запита се Дейн, задушаван от студените пръсти на яростта.

От другия край на стаята безмилостните очи на адмирала дълго и сурово го бяха изучавали.

— Намери Лисицата, Рейвънхърст. Хвани го на тясно и разбери дали той стои зад това шпионство и историята със златните товари. Ако е той — очите на адмирала нито за миг не се отделяха от лицето на Дейн, — тогава премахни този негодник веднъж завинаги. Не можем да си позволим виконт Уелингтън да хване Бонапарт, не и сега, когато нещата са стигнали до критичен етап на континента. Няма да ти кажа кога или къде, защото до тази информация имат достъп само неколцина. Но едно ще ти кажа, Рейвънхърст — използвай каквито начини пожелаеш. Давам ти карт-бланш. Само гледай с този контрабандист да е свършено. Завинаги.

Белите пердета се полюшваха докато Дейн стоеше неподвижно, огрян от слабата среднощна светлина. Тъмните му очи бяха безжалостни и непроницаеми.

Дори и сега той се опита да се освободи от мрежите на Стареца.

— Какво ви кара да мислите, че аз по какъвто и да е начин съм заинтересован от вашите съмнения или от тази проклета война? — запита той безцеремонно.

— Значи не ме слушаш. А не те ли интересува човека, който спаси живота ти? — запита сурово адмиралът. — Спомняш си младият Гори, нали? Юнгата от Beuerophon, който загуби ръката си при Трафалгар. След Коруна момчето работеше на половин заплата. Морланд не ти каза това, нали? Нито последните думи на момчето: „Тя ме чакаше… Ейнджъл… Тес“.

При произнасянето на това име Дейн трепна, като сви ръцете си в юмруци. Лицето му беше като непроницаема маска. Горчива болка започна да гори вътре в него, болка, която завъртя мислите му в тъмен водовъртеж.

Да работиш с контрабандисти беше достатъчно отвратително, но да убиеш невинен седемнадесет годишен младеж…

Кучка! Хладнокръвна кучка!

Внезапно цялото значение на възложената му задача светна в нова светлина, вече не ставаше въпрос да защитава името на Краля и отечеството. Сега всичко стана дяволски лично. Дейн трябваше да отмъсти за невинния юноша, който някога беше спасил живота му, рискувайки собствената си ръка.

Сега трябваше да се изправи лице в лице срещу мъжа… или може би жената.

Да, закле се твърдо Рейвънхърст, той щеше да изпълни заповедта на адмирала. Щеше да пречупи Тес Лейтън без най-малкото угризение на съвестта.

— Разполагаш със шест седмици — продължи безмилостно адмиралът. — Съвсем скоро Уелингтън ще бъде задържан от контраатака в Пиренейския полуостров. Достатъчно е да знаеш, че не можем да си позволим каквото и да било да попречи на успеха на акцията. Без мен или теб може да мине, защото военната операция е гарантирана.

— Но на мен няма да са ми необходими шест седмици — отвърна сухо Рейвънхърст, като в гласа му се четеше заплаха. — Ще получите отговора за половината на това време — жестока усмивка заигра по крайчеца на устните му. — О, да, аз ще заловя Лисицата ви, адмирале, и когато го направя ще го накарам да съжалява, че се е родил.

И нея също.

Ръцете на Дейн конвулсивно стиснаха белите пердета, когато си спомни за жестоката клетва, която беше дал онзи ден в Лондон.

Зад него Пийл дискретно се изкашля.

— Ще желаете ли още нещо, милорд?

— Късмет, Пийл — промърмори Дейн, като леко сливаше думите. — Може би дори чудо!

— Чудеса стават, милорд — тихо промълви прислужникът. — А и Рай е такова място, където човек би повярвал, че магията съществува.

След като вратата бе безшумно затворена, Рейвънхърст продължи да гледа морето. С очи на познавач той проследи хоризонта, където бели пухкави облаци си играеха с вятъра.

Да, той щеше да получи тъмното си отмъщение. Може би то щеше да оправдае цялата горчивина, която последните пет години му донесоха.

Внезапно тишината на нощта бе прекъсната от виковете на няколко драгуни и множество митнически агенти се запридвижваха по тясната улица.

Значи хрътките на Хоукинс бяха надушили своята плячка. Рейвънхърст се извъртя, залитна и осъзна, че беше малко повече от леко пиян. Ухили се и захвърли балтона и ботушите си.

Какво от това, че се беше напил? Дяволски добре се чувстваше така!

Всъщност беше в отлично състояние, за да направи едно малко, свое разследване.