Черната роза

2.

Един изстрел излетя и като скимтеше ядовито мина край ушите на Тес. В отговор в далечината се чу гърмеж.

Отчаяна, тя се обърна и се понесе обратно в тесния тунел, където силни пръсти я сграбчиха и я отмъкнаха към тъмнината. Сърцето й блъскаше шумно, така че тя едва чу неговите думи.

— Остави това на мен — просъска Рейвънхърст.

Тутакси нощта експлодира в шумотевица и проклятия.

— Излез, мръсен предател! — измуча Еймъз Хоукинс ядосано. — Хванах те, господи! Твоята окървавена леш няма да струва и калта, върху която стоиш. Дигни си ръцете преди да съм се уморил да чакам и да ти изпратим няколко куршума да те накарам да побързаш!

Тес почувства как силните ръце освобождават раменете й. Тя видя Дейн да се придвижва към входа на тунела, където луната хвърляше танцуващи сенки върху тесен полукръг от митнически мъже и драгуни.

— Много до късно сте навън тази нощ, джентълмени — бронзовото лице на Рейвънхърст беше безизразно, когато премина от тъмнината към мъжете. Очите му се присвиха към тежката фигура, която седеше на централния кон.

— Инспектор Хоукинс, това ми харесва. Усилена гонитба на лисици, инспекторе? — попита той подигравателно.

Тумбестите ръце на митническия офицер сграбчиха конвулсивно юздите. Хитрата Лисица отново го беше направила глупак! И то пред този проклет арогантен лондончанин!

— Моите хора ми казаха, че са те спрели долу на кея, Рейвънхърст. Очаквах, че коня, който намерихме вързан при пътя, Ленд Гейт, е твой — малките очички на Хоукинс се присвиха. — Така че какво правиш тук?

— Просто се наслаждавам на нощния въздух, инспекторе. Това все още е разрешено в Англия, уверявам те — изръмжа виконтът.

— Върви където искаш — в Холборн или Хейдз, само да е по-далече от пътя ми — изръмжа Хоукинс. — Ще фанем моята Лисица и дявол да го земе този, който се опита да ме спре. Точно сега копелето е много близо, надушвам го! — той се поколеба малко. — Виде ли нещо друго докато беше натам, Рейвънхърст?

— Аз? — самотната гласна резонира с подигравателно презрение.

Хоукинс отреагира с псувня.

— Нема значение. Ше фанем проклетника до сутринта. И той ще се радва да види бесилката след като съм се позанимавал с него!

Инспекторът се изсмя със студен равен смях. Безцветните му очи примигнаха срещу едрия мъж пред него.

— Сега се махни от пътя ми, Рейвънхърст! Това е мой торф. Ще бъде ужасно срамно за един морски герой като тебе да се сблъска с некакъв инцидент в тъмната нощ, нали?

Рейвънхърст не помръдна дори и един мускул. Тишината се простря между тях, въздухът почти изпука от напрежение. Зад Хоукинс затанцува игрив кон. Някъде в полукръга един драгун нервно прочисти гърлото си.

С каменно лице виконтът остави тишината да се влачи докато положението стана смъртно обидно. Когато най-накрая проговори, имаше заплашителна нотка в гласа му.

— Не обичам нищо повече от добрата схватка, Хоукинс. Съветвам те да запомниш това. Запомни също, че намирам нощния въздух за освежаващ. Поради което се разхождам всяка вечер. Ще направиш гробовна грешка, ако се опиташ да ме лишиш от това удоволствие.

— Ако така си представяш удоволствието, тогава карай — изруга Хоукинс. — Сега се махни от пътя ми, защото изпълнявам кралска работа!

В следващия миг Рейвънхърст направи отмерена крачка назад, наблюдавайки в тишина как митническия офицер се измете към „Хай Стрийт“ и изчезна зад ъгъла.

Точно това чакаше Тес. Веднага щом чу че конете се втурнаха в движение, тя падна на коленете си. Нервните й пръсти бързо прелетяха по стената, търсейки неравна тухла точно над канавката. Тя почувства малката вдлъбнатина, измъкна тухлата и закачи пръстите си в металната халка, скрита под нея.

Сега започна борбата да повдигне скритата врата.

След доста удари на сърцето, пред нея зейна тъмнина. Тя стоеше пред входа на таен тунел, който се издигаше до стаята й в Ейнджъл. Това беше тунел, за чието съществуване знаеха само тя и още трима.

За нещастие нямаше никакво време да заличи следите от стъпките си или да разпръсне кал около входа. Беше само щастлива, че луната е слаба, а нейният преследвач нямаше фенер.

С разтуптяно сърце Тес залитна в тясната тъмнина, притегляйки вратата плътно след себе си. С изкривено от болка лице тя се опита да приглуши звъна на тежката метална плоча, когато я поставяше на мястото й.

Бездиханни секунди тя постоя неподвижна в усойната тишина. Над нея прозвуча приглушено проклятие, последвано от остър тропот на стъпки, които спряха точно над главата й.

С малко находчивост той можеше да открие тайната резка, помисли тя ужасена. След това би отместил тухлата и би открил вратата. Ако го направи, всичко щеше да бъде загубено!

Отгоре изскърца обувка. Силни пръсти блъснаха по вратата.

Със стегнати дробове Тес почака малко, без да смее да диша, като се молеше Рейвънхърст да не открие фалшивата каменна плоча, замазана с хоросан в рамка от желязо и дъб.

Най-накрая, след цяла вечност чакане, стъпките бързо се отдалечиха към входа на тунела. Едва тогава тя освободи спарения въздух, заседнал в гърлото й, което я болеше.

Твърде близко! И тя се държа твърде самонадеяно! Следващият път може да няма толкова късмет.

Тази нощ, с много въображение, би могла да се нарече късметлийска.

Следвайки с пръстите си влажната пръстена стена, Тес се запрепъва към слабата светлина горе, където топлина и сигурност й махаха.

В горния край на „Мърмейд Стрийт“, Еймъз Хоукинс разюзди устата си. Дълго и грубо той псува, ослепял от ярост.

— Къде отиде дявола — повтаряше той като докачи един нервен митничар, който стоеше наблизо, и го шамароса. — Е, Богс?

— Претършувахме доковете, но той не беше там, господине — каза мъжът с един миг закъснение, заради което получи нов удар.

Пръстите на Хоукинс конвулсивно се увиваха в поводите.

— Много добре тогава — малките му очички се присвиха, празни и напълно безцветни. — Виждам че трябва да опитам друг път.

Раменете на Рейвънхърст бяха настръхнали от студ, когато опъна юздите на Фараон пред стените на Ейнджъл, направени наполовина от дървени летви, близо до горния край на „Мърмейд Стрийт“. Той не обърна внимание на втренчените погледи на двама от Хоукинсовите патрули, поставени на улицата.

Древната сграда си беше точно каквато я помнеше отпреди пет години, с пълзящи растения и цъфтящи рози, с греещи прозорци, ярки и примамливи. Няколко заблудени капки се пльоснаха на калдъръма, когато Дейн премина под тясната арка и се отправи към обора в задната част на къщата.

Някакъв инстинкт го беше накарал да отмине стария хан, смушквайки Фараон преди час по тъмните гладки от дъжда улици. Оглед на вражеската територия? — питаше се сам той. — Или това беше само извикване към живот на старите спомени?

— Дяволска нощ, нали? — слабовата фигура се подаде от прозорците. — Стая ли търсите?

— Ако това е Ейнджъл, да — усмихна се намръщено Рейвънхърст. Той трябва да внимава да запази идеята, че е странник тук. Поне докато срещне любовницата на Ейнджъл. Изненадата винаги е била тактическо предимство.

— Така е и вие няма да намерите по-добро място на петдесет мили оттук — слабият дванадесет-тринадесетгодишен момък бутна черната си шапка над челото така че да застане небрежно килната. Той бавно прокара ръката си по гърба на коня на Дейн. — Отлично парче имате, господине. Ще се погрижим да бъде добре разтъркан, доста е изморен — той хвърли поглед към Рейвънхърст. — Изглежда и двамата сте — добави той.

Рейвънхърст скочи от седлото и като хвърли горе юздите прекрачи в обора. Там свали шапката си и изтръска дъжда от ръба.

— Така сме ние. Този мой беден звяр има абсолютна нужда от топла ясла и отлична порция овес. А, дяволски неприятно е навън в тресавището тази нощ.

— Вие дойдохте от Джибитския край, нали? Минахте ли край ветрената мелница?

Виконтът кимна като се чудеше на внезапното напрежение в гласа на момчето.

— И не видехте нищо? Нищо необикновено? — остро любопитство светна в черните му очи. Любопитство и още нещо.

Съжаление? Почуди се Дейн.

— Трябваше ли да видя нещо? Може да има няколко пътника, доста глупави, за да бъдат навън в такава нощ.

Раменете на момчето се свиха рязко.

— А — измънка под носа си, — дори Лисицата ще помисли два пъти преди да излезе навън в тази нощ.

Очите на Рейвънхърст се присвиха.

— Кой или какво е Лисицата? — попита той хладно.

— Никога не си чувал за Лисицата? Защо, всеки знае Лисицата! Получовек, полудявол е той. Идва като фурия от тресавището — като прилеп от ада! Всичките драгуни на Англия не могат да го фанат!

— Е, аз не минах покрай никого — нито човек, нито дявол — докато яздех през тресавището — каза Дейн като повдигаше подгизналите торби от седлото върху гърба на Фараон. — Може би това пъклено време държи всички вкъщи.

Младият мъж изпръхтя.

— Е, да се намокриш малко повече с дъжд, който чисти улиците наоколо. Не, нещо друго държи глупаците в къщи с треперещи сърца.

— И какво може да е то?

— Джентълмен, може би.

— Джентълмен? — гласът на Дейн беше преднамерено сдържан, но умът му работеше бързо. Всяка информация можеше да се окаже ценна, без значение колко незначителна можеше да изглежда. Месеците, прекарани в Испания и Франция, го бяха научили на това.

— Контрабандисти, както ги наричате — младият домакин хвърли внимателен поглед през рамо преди да се наведе по-близко. Гласът му стана нисък. — Мога да ви кажа нещо, господине. Нещо, което ще накара косата ви да се изправи. В края на „Уочбел Стрийт“ беше. Но изчезна като дух, спретнат като тебе, моля! Аха, полумъж е той, а другата част е чист дявол. Не можеш да го хванеш. Не повече отколкото странните светлини, които играят над тресавището в безлунни нощи — добави мрачно момчето.

— Никой ли не знае името му?

— Не — каза тайнствено конярчето. — Никога не е бил фащан. Нито ще го фанат. Както казах той е наполовина мъж, а другата…

Дейн се усмихна тънко:

— Да, зная — другата част е дявол.

— Ама вие не ми вервате? Е, аз съм го виждал с моите си очи мога да ви кажа какво видех да те заведем. Ще ви струва само гвинея. Ще ви заведем, защото виждам, че не сте оттук.

Младото му лице застина очаквателно, но беше прекалено простодушно.

Така, момчето си имаше доходен занаят, баламосвайки доверчивите пътници. Може би нещо трябва да се пробере от неговите шантави разкази. Но то никога няма да бъде чак толкова интересно.

— Вълнуващи разкази за отчаяна храброст в тресавището — гласът на Дейн беше твърд от недоверие. — Мога да помисля как по-добре да използвам парите си, благодаря.

Вратата в двора се отвори със скърцане. Момчето бързо прочисти гърлото си и се обърна да заведе коня на Рейвънхърст до една ясла отзад.

— А, аз ще се погрижим за сичко, господине, точно както вие искате — извика то високо.

— И по-бързо, Джем — едър мъж със сурови черти на лицето, облечен в черно, застана на тясната веранда в задната част на Ейнджъл. Той отправи проницателен оценяваш поглед към Дейн.

— Ако обичате, заповядайте оттук, господине — той се отдръпна назад, очаквайки с безразличие новия посетител, за да го въведе вътре.

Като разбра че не може да получи нищо повече от приказливия Ейнджълски коняр тази нощ, Рейвънхърст изкачи задните стъпала на хана. Стомахът му къркореше, когато влезе в широка, добре осветена кухня, цялата в движение. Зад вратата голяма птица с емералдово и аленочервено оперение изкрещя високо, полюшвайки се назад-напред върху дървената пръчка.

— Прекъсни линията, Хобхауз — извика папагалът, разпервайки дългите си пера. — Ти, долен трюмов плъх.

— Тихо, Максимилиан — заповяда сурово обектът на тази реплика. — Намерихме го след като един катер се разби в скалистия залив Уинчелси — обясни той. — Надявам се, че ще ми простите, загдето ви преведох през задния вход, но изглеждахте като човек, който доста се е измокрил тази нощ.

— Така беше. Вие сте Хобхауз, нали?

Едрият мъж кимна, извеждайки Дейн от кухнята надолу по дълъг коридор, покрит с килим.

— Аз съм главният домоуправител тук в Ейнджъл — добави той с гордост в гласа. — Вярвам, че Джем не ви е тормозил с извънземните си истории. Той е добро момче, когато въображението му не се е развихрило.

Дейн вдигна ръка, за да го прекъсне.

— Няма нужда да ми обяснявате. Подозирах че е нещо от този сорт.

Миризмата на печена гъска и пресен хляб напълниха устата му със слюнка и той с умиление помисли за топлото легло, което го чакаше на горния етаж.

Черни очи проблеснаха над подгизналата му мантия.

— Пътували сте надалече, нали?

Рейвънхърст остана с ясното съзнание, че тези отракани очи не са отсъствали много.

— Изглежда цяла вечност. Бях на път от обяд. Аз съм Рейвънхърст, между впрочем — добави той. — Вие ще трябва да сте получили писмото ми.

Така ли му се стори или наистина очите на човека се присвиха?

— Разбира се. Очакваме ви, милорд. Да ви изпратя ли яденето горе в стаята?

Дейн кимна навъсено. Тази мисъл беше небесна след убийствените часове върху гърба на коня в дъжда.

— Както виждате, не съм в състояние да ви правя компания. Моят човек Пийл ме следва с карета и ще пристигне след час.

И да беше намерил нещо нередно в цялата уредба по пътуването на виконта, проницателният домоуправител на Ейнджъл щеше да внимава да не го покаже. Дългите години, през които угаждаше на прищевките на висшето съсловие, бяха приучили Хобхауз да не изразява учудване от каквито и да било ексцентричности, с които би се сблъскал.

А той се беше срещал с доста такива като слуга.

— Много добре, милорд — измърмори той, като се придвижваше бързо към стаята на виконта.

След като Хобхауз излезе Рейвънхърст свали уморено влажния балтон и издърпа подгизналите си ботуши. Намръщен, той пусна мокрите си вещи на куп и отиде до прозореца и дръпна намачканите бели пердета, за да се взре в нощта. Долу влажните павета лъщяха слабо на блещукащата светлина на фенера.

Раменете го боляха. Китката отново се обаждаше. Целият беше измръзнал и толкова гладен, че би изял и коня си.

Но не това го притесняваше наистина. Беше нещо друго, нещо, което го жегваше отвътре и го караше да настръхне. Под прозореца няколко камъчета се изтърколиха по паважа. Звукът отекна и замря в тясното пространство между сградите. Дейн присви сините си очи в изучаване на тихата улица.

В този момент усети, че гърлото му е пресъхнало и почувства остра болка между плешките.

Опасност. Някъде там, из ветровитите, измити от дъжда улици. Рейвънхърст знаеше това със сигурност. Инстинктите му се бяха изострили през кошмарните години на борба и никога преди не бе имал причина да се съмнява в тях.

Да, това, което усещаше в момента беше опасност. Неясна, студена и безлична. Очакваща го някъде в нощта.

Когато Тес стигна до стаята си, вятърът виеше почти като хала. Измръзнала и схваната от умора, тя едва успя да преодолее последните стръмни метри на влажния коридор.

Страноприемницата Ейнджъл съществуваше от 14 век и през дългите години този древен тунел със своите груби дървени стълби беше приютявал контрабандисти, дисиденти и други бегълци от кралското негодувание.

Дори и баща й не беше узнал за тайния проход. Тес се бе натъкнала на него случайно един следобед, след като беше опразнила стаята за основно почистване. В процеса на работа беше дръпнала скрито резе и бе наблюдавала в изумление как цялата библиотека се бе отворила като врата към тайния коридор. Откакто започна своята опасна игра на Лисицата, тя доста често бе имала един или друг повод да го използва.

Когато най-накрая пръстите й напипаха дървената рамка на вратата, скрита зад лавицата за книги в собствения й дом, Тес въздъхна с облекчение. С лице изпито от напрежение тя дръпна скритото резе. Тежката врата се отвори.

Загриженото лице на прислужницата й се появи пред очите й.

— Милостиви Боже, какво ви се е случило този път, госпожице?

Със сурово изражение на лицето Тес се олюля и започна да развързва наметалото си.

— О, мис Тес, откажете се! За Бога, откажете се! Това ще ви довърши! А и по-лошо може да стане — тъмнокожата прислужница почти извика.

— Ще спра когато съм готова и нито ден по-рано, Лети — гласът на Тес заглъхна докато изхлузваше ризата през главата си. — Твърде далече отидох, за да спра сега. Не и когато не ми достигат две хиляди, за да освободя Феърли и да го пригодя за живот.

Тя се наведе и замислено започна да събува бричовете си.

— Дълговете на баща ми трябва да бъдат изплатени и ти знаеш това не по-зле от мен. Освен това остават господарската къща и параклиса. От пет века Лейтъйновци са живели във Феърли и нямам никакво намерение да загубим къщата сега.

Като отритна мокрите панталони, Тес се извърна към разтревожената си събеседница, която с времето й беше станала добра приятелка.

— Това е всичко, което имам, Лети, не разбираш ли? Не мога да изоставя Феърли! Покривът тече, а парапетите се рушат, но това е единственият дом за мен. Много пари ще отидат за възстановяването му, а независимо колко ми носи страноприемницата, то няма да е достатъчно.

Притеснена от казаното, Лети подаде на Тес дебела кърпа.

— Не зная, мис Тес. Не считам, че е правилно през цялото време да обикаляте из тресавището с тази банда закоравели престъпници.

Тес бързо се изсуши, като трепереше силно.

— Опасявам се, че човек не винаги може да прави това, което иска. Много време ми трябваше да разбера това — Тес придоби суров вид и за момент пръстите й се впиха в дебелата материя. Може би прекалено дълго време.

Тя внезапно вдигна рамене и захвърли кърпата на пода, като се пресегна за бялата батистена нощница, която Лети беше поставила на леглото.

— А и Ашли трябва да бъде подпомаган в Оксфорд. Той никога не бива да разбере за това.

Лети изсумтя с недоволство.

— Изглежда, че на това място той само пие, играе на карти и се надбягва с двуколки с другите контета.

— А защо не? — възрази Тес. — За този свободен живот е роден той, в края на краищата.

— И вие сте родена за такъв живот — остро отговори Лети. — Простете мис, но кажете ми защо вие трябва да тичате из тресавището и да поемате Бог знае какви рискове, за да бъде това място винаги снабдено с бренди и чай за разточителни пътници — въздъхна дълбоко прислужницата. — Не е хубаво, това мога да ви кажа аз! Господарят Ашли трябва да е тук и да ви помага, да поеме част от товара от плещите ви.

— О, млъкни, Лети — отвърна Тес, но беглата усмивка смекчи остротата на думите й. — Само гордостта ми беше наранена тази нощ… А част от дяла ми в товара е сега на път за Лондон. Тези четиридесет бурета доброкачествено бренди ще ми донесат достатъчно, за да се разплатя и с последните търговци, на които баща ми дължи пари.

Лети поклати глава.

— Ами не ми харесва това, никак не ми харесва и всичките тези ваши приказки няма накарат мене да мисля различно.

Тес прикри усмивката си. Лети никога не допускаше граматически грешки, освен когато беше наистина развълнувана. Но прислужницата изглежда дори не забеляза. Тя намръщено подаде една чаша на Тес.

— Хайде сега, изпийте това, мис. Лауданумът ще ви помогне да заспите тази нощ.

Тес присви очи, изучавайки тъмната течност. Ръката й леко потрепери. Само два пъти досега, след изтощителни преследвания се беше оставяла Лети да я убеди да заспи по този начин. Но тази нощ лекарството изглеждаше много примамливо.

Да, защо не? Поне така нямаше да се събуди по тъмно, разбудена от кошмара на спомените.

— Хайде, изпийте го — настоя Лети.

Бързо преди още да успее да промени решението си. Тес надигна чашата и изпи неприятното съдържание. Да, това беше най-доброто решение. Лети беше права.

Вече капнала от умора, Тес потъна в канапето, което прислужницата й беше пригодила за легло. Може би както беше изтощена лауданума не беше необходим. Но Тес не искаше да рискува.

Не и тази нощ, защото някакъв инстинкт й подсказваше, че тази нощ крие опасности, далеч по-големи от тези, с които вече се бе сблъсквала.

В този момент силен порив на вятъра блъсна прозорците и огъна дърветата, като тънките им клони заскърцаха по покрива. Изведнъж една керемида се отчупи и полетя надолу, като се разби с трясък на паважа.

Студени тръпки полазиха Тес.

„Това е само вятърът, глупачке“ — каза си тя. Проклятие! Сигурно щяха да започнат да й се привиждат и лица на прозорците!

Но сега беше в безопасност. Нищо не можеше да й се случи тук.

Само сенките да не се движеха.

Само тъмните преследващи неща да не я гонеха в нощта.

Една неволна сълза се изтърколи по бузата на Тес и тя ядно я избърса с опакото на ръката си. „Моля те, Господи, не ги допускай до мен тази нощ“ — помоли се тя тихо.

Очите й бяха широко отворени, когато хвана ръката на Лети.

— Няма да забравиш, нали, Лети?

Прислужницата стисна студените пръсти на Тес.

— Сега не се притеснявайте за нищо, мис. Аз ще се погрижа за това, както винаги съм правила. Вие само побързайте да заспите, млада госпожице.

Тес въздъхна и бавно се отпусна върху сатенените, изпъстрени с цветя възглавници. Клепачите й тежаха неудържимо. Като тъмни воали дългите й ресници потрепнаха и се склопиха.

— Лети? — измърмори тя след минута. — Благодаря ти, че не ми задаваш въпроси. Тогава… както и сега.

Момичето хвърли разтревожен поглед на Тес. След като господарката й не отвори повече очи, Лети поклати глава и излезе тихо от стаята. На нощното шкафче свещта припламна.

В плен на студени, мъчителни сънища, Тес се въртеше, като отчаяно се пресягаше към светлината, която някак все успяваше да й се изплъзне.

Сенките, които се полюшваха в танц върху наклонения покрив на страноприемницата се материализираха и той изплува от нощта. Пристъпвайки уверено, като котка, той се промъкна към прозореца, който все още светеше високо горе.

Час-два оставаха до изгрев слънце и той видя, че останалите наематели още спяха.

Той тихо се придвижваше през враждебната тъмнина, с поглед, прикован към това малко квадратче светлина високо над стрехите. Вятърът виеше около него, хвърляше пясък в лицето му и удряше в прозорците, но нито за миг не се изпречи на пътя му.

Това беше детска игра за него, след дългите години, прекарани в катерене по корабните мачти в бурното море.

И сега прозорецът беше над него. Той присви тъмните си очи. Почти виждаше жената, която разкопчаваше редицата малки копчета, за да съблече пеньоара си.

Отмъщението му щеше да бъде сладко и дълго тази нощ, закле се той, като неумолимо приближаваше към целта си.

Близо до тъмната стена на Ленд Гейт Еймъз Хоукинс пришпори коня си и от устата му се изсипа порой ругатни. Малките му очички присвятваха докато той преценяваше силата на служителите на реда, строени около него.

— Изпратете постове в двата края на „Мърмейд Стрийт“, Лоусън. И си дръжте очите отворени, ясно ли е?

Внезапно червендалестото лице на митническия инспектор се разля в нещо като жестока пародия на усмивка.

— Колкото до мен, смятам да направя едно нощно посещение на притежателката на Ейнджъл. Все пак, не искаме да се случи нещо на госпожицата, нали така? С всичките тези гнусни бандити наоколо… — смънка той, изкривявайки устата си в неприятна усмивка.