Черната роза

35.

Беше почти средата на сутринта, когато виконт Рейвънхърст се смъкна уморено от коня си, с изтъркана кожена чанта под мишница. Пътуването от Дувър беше кошмарно. Той едва не беше прегазен от пиян кочияш, след това, за да станат нещата още по-зле коня му загуби едната подкова.

Лицето му показваше белезите на изтощението, с дебела набола брада, която подчертаваше линията на челюстта му. Последната му кратка среща направена на зазоряване с адмиралският агент в Дувър беше напълно безполезна, повдигаща повече въпроси, за които той нямаше отговори.

Рейвънхърст поклати глава поглеждайки с отвращение към опръсканите си с кал ботуши и прашно палто. Да, единственият светъл лъч през този ден беше, когато забеляза смайването на камериера си Пийл, при вида на неговото незавидно състояние.

Също както и шока на лицето на друг човек, спомни си Рейвънхърст мрачно.

Очите му бяха непроницаеми, докато чукаше нетърпеливо, знаейки, че закъснението беше негова грешка, и слугата му не знаеше кога ще се върне.

Вратата се отвори, за да покаже изненаданото лице на Пийл.

— Ваша, ваша светлост!

Начинът по който бяха произнесени думите биха могли повече да бъдат богохулство, отколкото обръщение, си мислеше Рейвънхърст като влизаше вътре. Без да каже нито дума, той отхвърли палтото си с помръдване на раменете си и го захвърли на стълбата, след това продължи нагоре по стълбите.

— Това е, вие се върнахте!

Невидимо за Пийл една черна вежда се повдигна въпросително.

— Твоето зрение остава все така остро, Пийл, факт, който ме радва, разбира се. Тъй като имах ужасна сутрин бих те помолил да прекъснеш излиянията си и да ми донесеш вода и кърпи в моята стая.

— Разбира се, милорд — непроницаемата маска на слугата беше отново на мястото си. — Незабавно.

Бърз е този човек, помисли си Рейвънхърст, решавайки че ще трябва да увеличи заплатата на камериера си. Дълги, бързи крачки доведоха виконта на върха на стълбата. На прага на спалнята си той се спря, спомняйки си как я беше видял преди две седмици — разпръснато стъкло по пода, чаршафите окървавени и объркани.

За момент седеше неподвижно, лицето му бе като непроницаема маска. Разбира се нямаше никаква следа от объркването. Пийл беше твърде сръчен, за да бъде обратното.

Само болезнените спомени, все още преследваха Рейвънхърст.

Той бавно прекоси стаята до отсрещната стена, спирайки се пред масивно бюро от махагон с медни орнаменти. Виконтът превъртя ключа в украсената с месинг ключалка, отвори едно чекмедже и извади малък предмет. Очите му бяха сурови, когато изучаваше гравираната игла за коса, която Тес беше изпуснала в тази стая преди две седмици в отчаяния си опит да избяга от него. Дейн я беше залепил много внимателно. ЗАЩО беше направил това, той отказваше да си даде сметка.

Несъзнателно пръстите му се стегнаха. Той се напрегна, потопен в болезнени спомени, опитвайки се да забрави начина по който косата й се беше разпръснала като кестеняв облак върху възглавницата му.

Начинът по който кожата й гореше срещу неговата мъжественост, толкова нежна и мека, жена, ухаеща на лавандула.

Начинът по който очите й го бяха молили, тъмни и уплашени, докато тя се извиваше под влиянието на лекарството на лейди Патриция.

Желанието го преряза, остро и настоятелно.

ЗАБРАВИ Я — дрезгав глас го предупреждаваше. ДОСЕГА ТЯ СЪС СИГУРНОСТ ТЕ Е ЗАБРАВИЛА.

С нисък, дрезгав вой, Рейвънхърст сложи обратно иглата за коса, след това затръшна чекмеджето.

Болка и още болка. Желание и измама. Защо не може да забрави? Още повече сега, когато знае, че спомените могат да му донесат само мъчение.

Той не можеше, дори когато знаеше, че съдбата им изглежда беше да си причиняват един на друг само болка.

Току-що беше свършил с бръсненето, когато леко почукване прозвуча на вратата зад него.

— Влез!

Лицето на Пийл беше непроницаемо подавайки му кремав плик.

— Това току-що пристигна, милорд.

Рейвънхърст подуши въздуха подозрително.

— Какво, няма парфюм? Твърде рано е предполагам за billets doux — усмивката му замря като взе илика и забеляза паякообразното писане.

Явно Старецът се беше върнал към триковете си от тайната разузнавателна служба, помисли си Рейвънхърст, като се мръщеше. Все пак той предполагаше, че старата хрътка си има своите причини.

— Благодаря ти, Пийл. Това е всичко.

Камериера взе легена и кърпите, и тръгна затваряйки тихо вратата зад себе си. Веднага след като си отиде Рейвънхърст отиде до библиотеката и взе един стар протрит том от сонетите на Шекспир. За момент дългите му пръсти прелистваха страниците, докато намери това, което търсеше.

Очите му се стесниха. С лека въздишка отнесе отворения том до бюрото и започна трудоемкия процес по дешифрирането на кодирания документ на Адмиралтейството.

Би могло да бъде и по-лошо, мислеше си той. Следващата му мисия би трябвало да опресни гръцкия му с един от томовете на Омир.

Двадесет минути по-късно листа пред Рейвънхърст беше гъсто изписан. Виконтът прочете съобщението още веднъж с напрегнато лице.

Значи кампанията на полуострова се очакваше много скоро. Ако само нямаше толкова много въпроси, за които нямаше отговор и толкова много парчета от мозайката, които не съвпадаха.

Лицето на Рейвънхърст се напрегна, когато си спомни странния знак на дясната буза на мъртвата жена, която той беше прегледал по-рано този ден в Епълдор. Жлъчна течност изпълни устата му при спомена за бледите крайници, тъмните белези нашарили голата й плът.

През цялото време си мислеше, че би могло Тес да лежи там, безжизненото й тяло нашарено от кървави ивици.

Със сподавена ругатня Рейвънхърст остави кодирания документ и скочи на крака. Той беше направил плановете си, беше заложил капаните си и все пак…

Нещо не беше както трябва. Някъде дълбоко в ума си той чувстваше старото познато звънене, чувство, което той се беше научил никога да не пренебрегва. Той не можеше да спре сега, не и когато всичко водеше до неговия успех да залови неуловимата Лисица.

Когато минута по-късно виконта погледна през прозореца към далечните хълмове, очите му бяха напрегнати и уморени от безсънните нощи и нарушените обещания.

Тес беше стигнала до стъпалата на Ейнджъл, когато една набързо написана бележка залепена на една ограда привлече вниманието й. Тя се приближи, за да може да го прочете по-добре, лицето й потъмняваше докато четеше.

Сърцето на Тес биеше лудо, докато четеше неграмотно написаната бележка, познавайки, че Еймъз Хоукинс я е написал.

Със сърдити, треперещи пръсти тя откъсна бележката и я направи на твърда топка, след това тръгна към стъпалата на Ейнджъл с две червени петна на бузите си.

Как се осмеляваше Хоукинс да сложи такава бележка пред самите стъпала на нейния хан?

С вдигната високо глава Тес мина през двойните дъбови врати и покрай интимната малка стая за закуска, чийто прозорци гледаха към „Мърмейд Стрийт“ — единственото нещо, което виждаше пред очите си беше тази лошо написана бележка.

Ако Еймъз Хоукинс искаше война, той щеше да си я получи — закле се мълчаливо Тес!

Три чифта очи блеснаха от изненада, когато красавицата с кестенява коса се изкачваше ядосано по полираните стъпала на Ейнджъл.

ЗНАЧИ МАЛКАТА ВЕЩИЦА СЕ ЗАВЪРНА ВЪПРЕКИ ВСИЧКО, мислеше си лейди Патриция Ленъкс, клатейки остатъците от чай в чашата си от китайски костен порцелан. Виждайки, че дукесата на Кренфорд й се усмихва през стаята, тя отговори с учтив поздрав, но топлината не проникна в острите й смарагдови очи.

ДА, АЗ ЗНАЯ КЪМ КАКВО СЕ СТРЕМИШ ТЕС ЛЕЙТЪН, ВЪПРЕКИ, ЧЕ СЕ ОПИТВАШ ДА СЕ ПРАВИШ НА БЕЗРАЗЛИЧНА. НО ТИ НЯМА ДА ГО ИМАШ, ЧУВАШ ЛИ? ТОЙ ВИНАГИ Е БИЛ МОЙ. АЗ ЩЕ ТЕ НАУЧА НА ТОВА МНОГО СКОРО — С УДОВОЛСТВИЕ ЩЕ НАБЛЮДАВАМ ЛИЦЕТО ТИ КОГАТО ТОЙ ТЕ ИЗМАМИ.

ОТНОВО.

Със студена, едва забележима усмивка, русата красавица стана сред облак от поли с цвят на топаз, остави салфетката си на масата и се отправи грациозно към вратата.

От другия край на стаята дукесата на Кренфорд изучаваше оттеглянето на лейди Патриция. Жената беше наистина много красива. Беше лесно да се разбере, защо виконт Рейвънхърст е привлечен от нея.

Той винаги е имал слабост към красивите неща, дори като малко момче, и в последните години, си беше спечелил славата на познавач на женската красота.

Очите на дукесата потъмняха. Дори тя беше чула да се разправят историите за оперната танцьорка. След това имаше две похотливи близначки, които той беше измъкнал от копторите на Шордитч. Да, винаги е имало „приятелки“, които нетърпеливо й носеха слуховете за човека известен в добрите среди и жилищните квартали като „Дявола от Трафалгар“.

Деликатните пръсти на дукесата се стегнаха за секунда около чашата за чай, пронизана от болка. Ако само майка му беше доживяла. Ако само можеше да се върне назад часовника и да се направят нещата по различен начин…

Той беше загубил толкова много в тази проклета война — родители, брат и годеница. Не беше чудно, че беше станал толкова твърд. Ако беше научил, че…

Тънките пръсти потрепериха и чашата на дукесата се изплъзна.

Но нямаше връщане назад. Тя знаеше това по-добре от всеки друг.

Като мислеше за лейди Патриция Ленъкс, дукесата реши, че би била лоша съпруга за виконта. Празноглава, суетна и дребнава, тази жена имаше сочна хубост, която не отиваше по-далеч от копринената й кожа.

Виконтът беше човек с остър интелект, остроумие и добро възпитание и той изискваше много повече от една съпруга, реши дукесата. Но в действителност той търсеше ли си жена? Може би нейните източници грешаха и той просто търсеше временни удоволствия.

И все пак тук имаше нещо нередно, мислеше си дукесата, почувствала лек пристъп на страх. Тя не беше жена, която да дава полет на фантазията си, но почти можеше да почувства около себе си водовъртеж на емоционални подводни течения да се завихря около нея.

Спокойните й очи се присвиха. Целият й инстинкт й подсказваше, че Рейвънхърст имаше нужда от нейната помощ и раздразнителното момче щеше да я има, независимо от това дали тази идея му харесваше или не.

Междувременно той би бил глупак, ако беше вложил повече от това да се забавлява с властната блондинка и дукесата на Кренфорд знаеше, че виконт Рейвънхърст е бил глупак само един път в живота си. Това не беше грешка, която той би повторил.

На маса близо до прозореца, третият обитател на стаята внимателно мажеше с масло един чудесен пухкав сандвич и отхапваше по-малко с голямо удоволствие, деликатно отстранявайки малка троха от ъгъла на пълната й долна устна.

Главният готвач на Ейнджъл би трябвало да е французин, със сигурност реши жената, отхапвайки отново. Bien sur, никой освен французин не би могъл да прави подобни сладкиши.

Par Dieu, това място въобще не беше такова, каквото беше очаквала. Персонала беше превъзходен, стаите удобни и елегантни. Свежи цветя украсяваха полицата на камината й всяка сутрин и безупречно бяла салфетка на масата.

А какво да каже за загадъчната собственичка, която само преди минути Даниел зърна да минава през хола?

Много хубава, реши французойката — по farouche начин, разбира се.

Да, мис Лейтън беше сила, с която трябваше да се съобрази, реши Даниел. Тя беше огън в лед, жена, която би могла да бъде накарана да гори с рядка страст.

В ръцете на подходящия мъж, разбира се.

Но на английския виконт не би трябвало да му се позволява да стане този мъж.

Даниел не би могла да чака тук дълго. Тя беше внимателна с парите си, беше успяла да спести малка сума, но нейните източници не бяха толкова големи, че да й позволяват повече от едноседмичен престой тук.

Тя беше инвестирала твърде много, за да се откаже точно сега, реши красавицата със смарагдови очи. Нейния мъжествен английски любовник си струваше риска. Навлажнявайки алените си устни, Даниел си припомни някои от техните страстни срещи в Лондон.

Нито дори вложените пари биха я отказали.

Устните й се свиха в бавна, чувствена усмивка.

О, да, Даниел ще хване в клопката Рейвънхърст и то скоро. Методите й не можеха да се провалят. Тя се надяваше, че виконта се наслаждаваше на оставащите му дни свобода.

Те ще бъдат съвсем малко.

Без да има представа за мястото си в тези различни размишления, собственичката на Ейнджъл се изкачи по стълбите към стаята си, благодарна, че никой не я спря по пътя.

Очите й бяха замъглени, главата й кънтеше от болка когато седна на леглото си и свали старото боне, което беше носила от Феърли. Не че някой я беше видял с тази шапка толкова демоде. Тя беше, все пак, ексцентричната мис Лейтън.

Тес стисна устни, очите й се отправиха към далечната синя линия на Ламанш. „С теб би било различно, Андре — си помисли тя. — С теб бих свалила полите си и щях да отида да ловя стриди покрай скалистия бряг. С теб бих обула бричове и бих се качила на върха на най-високата мачта. И някой ден малка главичка със копринена къдрава косица би могла да почива до гърдите ми.“

Нашето дете.

Тес потисна ридание. Тя не трябва да мисли за това, тъй като мисълта за нейната загуба би била твърде болезнена, за да може да я понесе. Изтривайки сълзите, които изскочиха на очите й, тя бръкна дълбоко в джоба си и извади скулптурата на французина. Бързо, като че ли докосването я опари, тя сложи предмета в задния край на масата за писане, където не би могла да вижда призрачната му красота.

Все още не. Докато не спре да боли. Което, помисли си Тес, би могло да не стане никога.

От хола се чуха приглушени стъпки, последвани от смях, който бързо заглъхна.

Някой рязко почука на вратата.

Тес въздъхна, искаше само да бъде сама. Тя все още не беше достатъчно силна, за да се преструва, скривайки болката си.

Още веднъж чукането прозвуча в тихия коридор.

— Кой е?

— Само вашият най-верен обожател, контесо!

Сърцето на Тес подскочи. Поемайки си въздух тя изтича до вратата и я отвори рязко.

— Ашли? Това наистина ли си ти, немирнико?

Тя не можеше да повярва. Младият мъж, който стоеше пред нея, носеше жилетка от кафяв сатен и зелен жакет, изглеждаше твърде висок и елегантен, за да бъде нейният брат.

С бърза, предупреждаваща усмивка, Ашли я бутна вътре и затвори вратата.

— Не бих искал да разгласяваме, че ме виждаш за пръв път, нали? Не и след като Хобхауз си създаде толкова главоболия, за да накара всички да мислят, че си прекарала последните две седмици в Оксфорд при мен — бледозелените му очи се присвиха. — Но защо…

Тес го прекъсна, дръпвайки го в стол до бюрото й.

— Първо ти трябва да ми кажеш всичко, Аш. Стаите ти удобни ли са? Намери ли приятни приятели? И какво става с учението ти?

Младият мъж се засмя кратко, очите му потъмняха.

— Това какъв вид разпит е? — виждайки, че веждата на сестра му се повдига ядосано, той вдигна рамене. — Е, добре, контесо, престани да се ядосваш за нищо. Аз не съм добър учен, но не смятам, че ти си очаквала, че ще бъда. Моите приятели са достатъчно добри. Що се отнася до моите стаи — аз ги виждам рядко, така че техните неудобства ме тревожат малко. Но аз искам да зная, какво правиш Тес. Предупреждавам те, нито една от твоите измислици няма да ме откаже, аз те познавам твърде добре, мила моя. Признавам си, че не можах да повярвам когато Хобхауз ми каза, че ти все още се занимаваш с дивите си маскаради.

Тес се обърна и започна да си играе с ножа за книги на бюрото, очите й бяха много внимателни.

— Какво точно ти каза Хобхауз?

За момент деликатните черти на Ашли се стегнаха.

— Ужасно малко фактически. Само, че си била ангажирана в някакъв таен бизнес, била си ранена и се укриваш някъде, докато се възстановиш — гласът му стана сух. — Странно, ти ми изглеждаш самото здраве.

За момент Тес не проговори.

— Става, става въпрос за очите ми, разбираш ли. Аз загубих зрението си след… падане. Всичко се случи толкова неочаквано, че… — тя заекваше, Тес знаеше това. Вземайки си дълбоко въздух тя се опита да бъде спокойна. — Звучи фантастично, зная това, но до миналата нощ аз не виждах нищо. След това, като че ли воал дръпнаха от очите ми — тя се засмя несигурно. — Аз самата трудно мога да го повярвам.

Ашли я изучаваше, седнал с кръстосани крака в ниско тапицирано с дамаска кресло.

— Има още, което ти не ми казваш, контесо? — каза той меко. — Аз те познавам твърде добре, за да ти повярвам. Какво се случи в действителност, докато те нямаше? И с кой прекара тези часове, възстановявайки се?

— По-добре е да не питаш, Аш. Има опасности — толкова много въпроси. Повярвай ми, аз щях да ти кажа, ако можех.

Елегантният млад мъж пред нея изглеждаше неубеден.

— Кажи ми поне кой се грижеше за теб. Трудно ми е да си представя Лисицата в ролята на болногледачка.

С вик Тес се извърна с ръка върху устата си. Очите й бяха сивозелени езерца от болка.

— Не ме питай нищо повече, моя любов. Аз, аз не мога да говоря за това. Все още не, когато белезите са още нови. Може би, никога.

Устните на брат й се извиха в тънка, самоиронизираща усмивка.

— Никога нищо не се променя, нали контесо? Ти винаги трябва да бъдеш силния, мълчалив пазач, а аз винаги слабия, глупав ученик, който трябва да бъде защитаван на всяка цена. Аз съм ужасно уморен от моята младенческа роля, чуваш ли? Само веднъж, защо не ми разрешиш да порасна? За Бога, аз имам врагове, които се отнасят към мен с повече уважение, отколкото ти! — той скочи на крака бъркайки надълбоко с юмруци в джобовете на жилетката си. — Когато ме видиш такъв какъвто съм — мъж, Тес, а не малко момче, тогава ще се радвам да продължим разговора. Дотогава — просто не си прави труда да ме търсиш!

Без да поглежда, той се обърна и излезе от стаята, оставяйки стреснатата, с побеляло лице Тес да гледа след него.

Беше ли вярно това? Наистина ли нейния брат беше пораснал, без тя да забележи? С очи втренчени в празния коридор Тес си задаваше въпроса как е могла да забърка такава ужасна каша от нещата, когато всичко към което се стремеше беше, да бъде добра.

— Нейна светлост, дукесата на Кренфорд — лицето на Пийл беше урок по непроницаемост, когато отвори вратата на кабинета на виконт Рейвънхърст.

Зад него стоеше деликатна, белокоса дама, тя се държеше изправено и царствено. Облечените й в ръкавици пръсти се стегнаха върху сива коприна. Неподвижни и мълчаливи двамата стояха и се изучаваха един друг.

— Мое мило момче — промълви накрая дукесата, голяма радост освети бледото й лице. Говорейки протегна ръце към него.

— Лельо Виктория — промълви Рейвънхърст, придвижвайки се напред, за да хване нежните й пръсти и да я доведе до стола. — Какво правиш тук, в Рай? Последният път, когато те видях ти беше обхваната от вихъра на сезона, като едва ти оставаше време за разнообразната ти благотворителна дейност.

— Какво правя тук, действително — хокаше го старата жена, докато тъмните й очи бяха спрени на неговото лице.

— Грижиш се за племенника си? — имаше белег на примирение в гласа на Рейвънхърст.

— Грижа се за племенника си.

Тъмните очи на Дейн изучаваха с любов набразденото й лице.

— Повече без дами за женитба влачени на буксир, моля те.

Дукесата издаде звук, който много наподобяваше сумтене.

— Една среща в Рейналх и ти никога не ме оставяш да я забравя. Предполагам, че една стара жена може да се погрижи за благополучието на единствения си жив родственик без да бъде наричана стара досадница.

Лицето на Рейвънхърст се озари от усмивка, която имаше незабавен ефект и смекчи острата линия на челюстта му.

— О, но аз много внимавах да не те нарека, ъ, стара досадница, лельо — палава светлинка просветна в очите му. — Щеше ли да има някаква полза, ако го бях направил?

Очите на дукесата светнаха.

— Нито на йота и ти добре го знаеш.

— Тогава трябва да има примирие. Ние ще пием чай и тогава ти трябва да ми разкажеш за всичко, което се е случило в Лондон след моето заминаване.

— Аз се надявах, че бихме могли да говорим за теб — каза дукесата, рязко прибирайки полите си. — Поне си напълнял малко, откакто те видях за последен път. Но не си спал добре — виждам го от бръчките около очите ти.

Рейвънхърст вдигна ръцете си протестирайки.

— Хайде, лельо. Аз съм почти на тридесет и шест години. Аз съм безнадежден случай вече.

— Никой не е ВЕЧЕ безнадежден случай — каза рязко жената. Очите й изследваха лицето му. — Много ли е опасно тогава? — тя попита внимателно.

Рейвънхърст се вкамени.

— Инспектирайки Кралския Военен Канал е много досадно, но терена едва ли може да се нарече опасен, лельо.

— Аз говоря за действителните ти цели в Рай.

Очите на Дейн бяха безизразни.

— И каква е тази мисия, мой драги стар драконе?

— Не ме заблуждавай, момче — лицето на дукесата беше се изострило от предизвикателството. — Аз имам своите приятели в Адмиралтейството, не забравяй това. Ти си тук, да инспектираш съоръженията толкова, колкото и аз съм за това тук. Ти си лъжец, мило момче. Ти си наследил остроумието на баща си и чара на майка си, а тази жена можеше с чара си да измъкне златото на най-големия скъперник. Боя се, че при теб това е смъртоносна комбинация.

Очите на Рейвънхърст потъмняха, когато го заляха тъжни спомени. Но чувствата изчезнаха толкова бързо, колкото бяха дошли и неговата маска от ленива незаинтересованост си дойде отново на място. Той се поклони на дукесата леко и хладно.

— Такъв комплимент е необичаен за теб, лельо. Трудно бих могъл да си представя какво би могло да последва.

Дукесата замълча сваляйки си дългите ръкавици.

— Ако те попитам за истината, би ли ми я казал?

Устните на Рейвънхърст плътно се затвориха.

— Аз се страхувах от това. Но, като глупачка, знаех, че трябва да попитам — веждата на дукесата се повдигна с досада. — Ако жената не може да говори всичко, което си иска, на стари години, тогава какъв с смисъла да се живее толкова дълго? — с освободени пръсти тя сгъна ръкавиците си и изучаваше втренчено Дейн с едната вежда повдигната властно. — Кога ще се срещна с нея?

— С НЕЯ?

— Тази жена с която името ти се свързва.

Един мускул се стегна при челюстта на Дейн.

— Може би ще бъдете достатъчно любезна да ме осветлите, ваша светлост. Боя се, че съм много изостанал от клюките на сезона.

— Лейди Патриция Ленъкс, разбира се. Според Лейди Джърси официалното обявяване се очаква всеки ден — дукесата се усмихна без да й убегне досадата, която се изписа на лицето на Рейвънхърст. ВСЕ ПО-ЗАИНТРИГУВАЩО, си помисли тя.

— Разбира се — лейди Патриция Ленъкс. — Колко нехайно от моя страна да не се сетя веднага.

— Наистина, Дейн, за кой друг бих могла да говоря? Не се опитвай да ми кажеш, че се въртиш около повече от една жена!

— Хайде лельо, със сигурност аз не мога да бъда държан отговорен за приказките на лениви хора с малки мозъци и дълги езици — устните му се свиха в самоирония за момент. — В края на краищата аз съм Дявола от Трафалгар. Без мен те няма да имат за какво да клюкарстват. Фактически те ми дължат някаква отплата за цялото забавление, което им доставям.

Тънките пръсти на дукесата се протегнаха, като че ли, за да го достигнат и след това се отпуснаха.

— Злочесто, вбесяващо същество.

— Бих могъл да кажа същото за вас, мадам — очите на Дейн се стесниха леко подигравателно.

— Така че нямаш намерение да ми кажеш нищо?

— Абсолютно нищо. Това би разрушило цялото ти удоволствие да откриеш сама истината.

Когато той говореше очите на дукесата започнаха да святкат с лек, порочен блясък.

— Да, мисля, че е така измамнико.