Черната роза

39.

Луната беше високо, бледия сърп се движеше закриван от облаци, когато Тес зави по „Мърмейд Стрийт“. Мълчаливо тя забеляза, че влажна мъгла беше излязла от блатото, донасяйки море от пронизващ хлад и призрачна мъглявина, която оставаше капки по паважа.

Тя беше взела коня на Рейвънхърст без да се колебае за секунда, потресена от смъртта на Джак и ужасното разкритие за идентичността на Андре. Всяко сърдито потропване на копитата, всяка крачка напред, като че ли й се подиграваше.

ТВЪРДЕ КЪСНО, изглежда, че те казваха. ТВЪРДЕ КЪСНО. ТВЪРДЕ КЪСНО.

С побеляло лице тя чуваше шумоленето на невидими неща зад гърба й в тъмнината.

О, да, демоните бяха много наблизо тази нощ.

Джем, младият коняр, можеше да бъде извинен за страха, който го обзе, когато тя нахлу в тихата конюшня няколко минути по-късно, кестенявата й коса представляваше объркано кълбо около призрачното й лице, очите й тъмни езера от болка, самата Валкирия.

Вече знаеше какво трябва да се направи и това трябваше да стане скоро.

Десет минути по-късно Тес хвърли последните си дрехи в старата си кожена чанта и след това я затвори, молейки се да може да избегне срещата с Ашли. Някой ден тя може да му обясни, но не тази нощ, докато челюстите на Ада стояха отворени пред нея.

Тази нощ тя трябваше да мисли само за оцеляване. На каквато и да е цена.

— Мис Лейтън?

По дяволите! Тес замръзна без да обръща главата си. Гласът беше мек, повелителен и съвсем непознат.

— Моля ви… не си отивайте. Аз… аз имам да ви дам нещо.

— Отивайте си! — каза Тес безжизнено.

Гласът продължи решително, като че ли се страхуваше, че ако спре никога не може да започне отново.

— Това е нещо, което съм носила пет години и през цялото това време, то ме разстройваше — жената шепнеше накъсано. — Моля — вие трябва да го вземете.

Нещо от отчаянието в този стар глас проникна през мъглата от болка до Тес. Бавно тя се обърна мръщейки се на малката, с посребрена коса жена, която стоеше така изправена на вратата.

— Коя сте вие? Какво искате от мен? — попита тя уморено.

Лицето на дукесата на Кренфорд беше обтегнато от болка.

— Вие знаете моя племенник. Много добре, мисля — тъмните й очи пронизваха лицето на Тес и зад него, дълбоко във всеки ъгъл на измъчената й душа. — Вие бихте могла да бъдете всичко, от което той има нужда. Ако само… — ръката й измъкна от дълбоките гънки на полите й един плик, който тя подаде на Тес. — Ваш е. Аз сега знам колко жестоко се държах като го пазех от вас.

Тес не помръдна, взирайки се нямо в правоъгълника от тънка хартия. Значи това беше лелята на Рейвънхърст, Дукесата на Кренфорд. Преди пет години той беше говорил за нея с грубо, покровителствено отношение.

Ръцете на жената се свиваха и отпускаха на кръста й.

— Вземете го, моля. Дори сега той не знае, че аз задържах това писмо. Той го изпрати в навечерието на Трафалгар чрез един мой стар приятел от Адмиралтейството. Аз знаех, че трябва да е много важно за него, за да се възползва от семейните връзки, нещо, което той винаги много упорито отказваше да направи — слабите й ръце трепереха и за момент Тес се уплаши, че жената ще припадне.

Бързо се придвижи напред, съпроводи дукесата до стола и след това наля чаша с вода на страничната масичка.

— Изпийте това, ваша светлост — добави тя след моментно колебание.

Проницателните очи се вдигнаха, спирайки се на лицето на Тес.

Очи също като неговите. Мравки полазиха по гърба на Тес, носейки със себе си и вълна от заслепяваща болка.

Слаби, деликатни пръсти хванаха ръката на Тес.

— Той никога не е знаел, трябва да ми вярвате. Това беше заради моето… моето проклето вмешателство. Аз мислех, че това ще го направи по-силен, по-защитен в идващия конфликт, ако той мислеше, че всичко между вас е свършило. Тогава нищо няма да го разсейва и да го прави уязвим. Затова му казах, че съм ви дала писмото лично и съм видяла как го късате и хвърляте парчетата в лицето ми — очите й се затвориха за момент. — Господ да ми е на помощ, аз мислех, че така беше правилно да постъпя. Как съжалявам оттогава до сега!

Лицето на Тес пребледня. Още един шок след толкова много други.

Пъстрите очи, така близки, сега се отвориха и изучаваха Тес умолително.

— Това променя всичко, не виждате ли? Той се опита да се свърже с вас — да обясни, да планира за бъдещето, което той силно желаеше, вместо всичко, което се случи. Да, моя мила, той ми каза дори за това. Той беше полулуд тази нощ, мисля аз и аз се страхувах, че мога да го успокоя само като ви отстраня от ума му завинаги. Изглежда съм била само глупава, намесваща се стара глупачка — очите на дукесата светеха от сълзите, когато тя притисна писмото към ръката на Тес. — Прочети го за себе си, моя мила. Прочети го сега, тъй като той се нуждае от теб — повече отколкото можеш да си представиш. Той е загубил всичко друго. Може би е близо да загуби и себе си.

Гърдите на Тес се повдигаха и спадаха неравномерно.

ОТВОРИ ГО — настояваше един мек глас. ОТГОВОРЪТ Е ТАМ, ВСИЧКО, НА КОЕТО СИ СЕ НАДЯВАЛА. ПРОЧЕТИ ГО.

Пръстите й се стегнаха върху плика от тънка хартия. Тя погледна надолу и видя нейното име изписано със силен почерк, решителен и твърд като човека, който го беше написал. Почерка на Дейн, болезнено познат.

Една сълза падна върху избелялото мастило, превръщайки го в сиво езерце.

Жестоко съблазнителна, надеждата се възпламени в нея.

С ниско ридание Тес пусна долу писмото и се отдръпна, като от края на Ада, изкушавана повече, отколкото можеше да си помисли, че е възможно.

— Не би могло да има никаква разлика — промълви тя. — Нищо не може да се промени. — Да се надява сега… да чувства отново… — тя прехапа устната си когато я обзе спазъм от съжаление. — Мили Боже, повече не!

Хващайки торбата си, тя се отправи към вратата, всяка стъпка й струваше много, лицето й опънато от напрежение.

— Н-не ме следвайте. Н-не… не правете нищо повече! Вече… е много късно, не виждате ли? За всички нас.

Придвижвайки се сляпо, Тес едва забеляза жената, която стоеше точно отвън в хола.

Толкова близо беше дошла до това да го загуби, мислеше си французойката, наблюдавайки красавицата с кестенява коса да минава през хола.

Тогава смарагдовите очи на Даниел се стесниха.

Но това беше нейния шанс, пуснат в скута й. Тя нямаше да го изпусне както тази глупава, упорита англичанка смяташе да направи.

С мрачно лице тя заби пръстите си като на граблива птица в дланта си докато не се показаха сълзи в очите й. Тогава, докато сребърните капки още блестяха там тя влезе бързо в тихата стая.

— Ваша светлост, простете ми — тя започна бързо с ръка на гърдите си. — Аз не мога да чакам повече. Аз трябва да говоря или да умра… — вопъл трептеше на алените й устни. — Не за мен. Не и дори за вашия племенник. Заради детето идвам при вас да ви моля за помощ. За НАШЕТО дете.

На площадката, където се беше върнала, след като остави бележка за Ашли, Тес се вкамени, лицето й стана смъртно бяло при думите на французойката.

Ако тя имаше някакви останали колебания, то тези думи ги оставиха настрана.

Сега не би могло да има връщане назад.

Правоъгълник от светлина се изливаше от кабинета на лорд Ленъкс, когато Тес пристигна с конете си един час по-късно. Тя бързо скочи от кабриолета си и предаде юздите на разтревожения Джем.

— Всичко ще бъде наред, Джем, уверявам те. Лорд Ленъкс ще ме докара по-късно. — Пръстите й трепереха от двойния ефект на вълнението и изтощението, но Тес се радваше да чуе, че нейната несигурност не пролича в гласа й. — Върни се в Ейнджъл сега.

— Добре, мис Тес — той се намръщи още повече. — Ако сте сигурна, въпреки че не смея да си помисля какво ще каже господин Хобхауз когато…

— ВЪРВИ, Джем — този път това беше заповед.

Поклащайки глава, младежа се качи обратно на кабриолета и пришпори конете напред. Минута по-късно те завиха надолу по дългата, обградена с дървета улица, копитата им вдигаха призрачни вълни от мъгла, докато изчезваха в нощта.

Във внезапното мълчание, което настъпи след тяхното тръгване Тес изпита неистово желание да извика момчето обратно. Но беше твърде късно да променя решението си, знаеше тя. Със стиснати устни се изкачи по широките мраморни стълби и почука бързо.

Слуга със спящи очи се появи след няколко минути, изглеждащ очевидно недоволен от това късно посещение.

— Аз съм тук, за да видя Лорд Ленъкс — заяви Тес повелително, добре давайки си сметка колко странно изглежда нейното присъствие в такъв час.

Повдигайки гъстите си вежди слугата я огледа от горе до долу, от разпиляната й коса и прашно наметало до износената чанта, която стоеше до нея на стъпалата. Очите му бяха подигравателни.

— И за кой да съобщя, ако обичате? Ако приемем, разбира се, че негово превъзходителство си е в къщи, което аз не съм потвърдил.

Тес повдигна брадичката си по-високо, но тя потъна в нови съмнения. Какво ще стане, ако лорда не си беше в къщи? Какво ако той беше с компания?

Трябваше да бъде тази нощ! Ако тя не го направи сега, Тес знаеше, че никога отново няма да събере сили, за да го извърши.

Слугата не се помръдваше, отказвайки да го направи, докато не знае името.

— Мис Лейтън — отговори Тес студено. — Възнамерявате ли да ме държите да чакам тук цялата нощ? — попита тя.

Тъмните очи проблеснаха. Почти потайно, помисли си Тес, когато мъжът се обърна и я въведе вътре. Без да каже нито дума той я заведе до малка стая без прозорци, след това я остави, затваряйки внимателно вратата зад себе си. Но стъпките му, даде си тя сметка, се движеха в обратната посока на кабинета на лорд Ленъкс. Тъй като беше идвала тук за някои срещи или парти за танци, Тес беше запозната със стаите на този етаж.

Странен пламък от облекчение я стопли при мисълта, че тя можеше да отложи въпросите и това е което я накара да отвори сама вратата и да отиде да търси лорд Ленъкс.

Тъй като тя ставаше все по-слаба, Тес знаеше това. Бързо, преди да е променила мнението си тя тръгна надолу по тихия коридор.

Тя намери посоката лесно. Твърде лесно. Твърде скоро.

Тя повдигна слабия си бял юмрук, за да почука, студена топка на съжаление се стегна в нея, притискайки сърцето й болезнено. Продължавай, тя си каза рязко, очите й пълни с болка.

Далече надолу по коридора тя чу шум от приближаващи се стъпки.

Пръстите й хванаха студеното метално резе. Усмихвайки се насила тя отвори вратата на кабинета, с готово извинение на езика си.

С една странна яснота Тес забеляза елегантната мебелировка на стаята и мъжа седнал пред едно изключително красиво гравирано бюро от розово дърво, с писалка в ръка и няколко тънки хартии и пликове пред него. Той тъкмо слагаше червен печат на един от пликовете, използвайки пръстена си, за да запечата топлия восък.

Изведнъж лорд Ленъкс се обърна, русите му вежди издигнати рязко нагоре. Странно, помисли си Тес, но тя никога преди не беше забелязала колко светла беше косата му.

— Моля да ме извините, милорд, за това, че ви се натрапвам толкова късно вечерта.

Зелените очи се стоплиха.

— Мис Лейтън? — каза той, като че ли не вярваше, че видението пред него беше действително.

— Това е — каза Тес, като се надяваше, че е най-веселият й тон. Изведнъж чувствайки настойчивия му поглед тя прокара пръсти по библиотеката до вратата. — По някакъв начин сте променили стаята. Нови завеси, може би?

— Нови столове — бавно лорда сложи плика на бюрото си и стана грациозно на крака. — Ново бюро. Нови тапети. Но по някакъв начин — промърмори той, движейки се из стаята, — аз не мога да повярвам, че сте дошли в този късен час, за да разговаряме за моята мебелировка.

Гърлото й се стегна, като че ли топка застана в него. КАЖИ МУ, твърд глас настояваше. СЕГА, БЕЗ ДА ОТЛАГАШ!

Тя преглътна.

— Драга, имаш ли намерение да ми кажеш защо си дошла или аз трябва да гадая? — той протегна ръка към ръцете й, хващайки нежно китките й докато изучаваше лицето й.

Тес подскочи нервно, тъй като студения метал от пръстена му докосна кожата й. СЪВЗЕМИ СЕ, мислеше си тя.

Пръстите на лорд Ленъкс се стегнаха леко.

— Да, мила моя? — попита той меко.

Сърцето й започна да бие силно.

— Аз… аз… — Тес прочисти гърлото си. — За да ви видя, милорд. Това е, за да дам вашия отговор — най-накрая успя да каже тя.

Блясък на изненада премина през очите на Ленъкс.

— Не бих искал да има недоразумение, мила моя Тес. Тогава значи ли това, че аз ще бъда най-щастливия човек?

Имаше ли някаква формалност в тона му? Тес се чудеше смътно. Няма значение. Това беше част от невъзможните случки от тази нощ. Утре всичко ще бъде отново нормално. Да, утре…

Русите вежди се повдигнаха леко.

Тес се изчерви, давайки си сметка, че той все още чака нейния отговор.

— Да, искам да кажа, моя отговор е да. Аз ще се омъжа за вас, милорд.

Бавно лорд Ленъкс повдигна отворената й длан към устните си, очите му фиксирани в нейното лице.

— Мое мило момиче — промълви той галейки с устни кожата й.

Кожата на Тес настръхна, ту гореща, ту студена. Тя почувства нервен кикот да се надига в гърлото й и едва успя да го потуши. Хипнотизирана тя наблюдаваше как пръстите на Ленъкс се стягат, затваряйки дланта й, докато зъбите му докосваха чувствителната й кожа.

Лек трепет премина през нея. Тя погледна нагоре, за да види очите на лорда върху нея, остри от скритите желания.

— Да дойдеш при мен на лунна светлина. Ти разпалваш най-топлите ми чувства, мила моя, предупреждавам те. Аз съм чакал твърде дълго време, за да чуя тези думи — по-дълго отколкото ти знаеш.

— Т-това е така, но тази причина — защото сте чакал много дълго, затова аз дойдох, за да ви кажа незабавно.

— Много умно от твоя страна — устните на лорда правеха малки кръгчета върху дланта й. При всяко интимно движение Тес примигваше, болезнено давайки си сметка, че не беше Рейвънхърст, който я докосваше така.

Тя затвори очите си, уплашена, че той може да види черното отчаяние, което я обземаше. Но тя не смееше да се помръдне, дори най-леко, от страх, че ще издаде себе си. МИЛИ БОЖЕ, молеше се тя безмълвно, НЕКА ДА ГО УБЕДЯ. И НЕКА БЪРЗО ДА СВЪРШИ.

Тихият звук на неговото дишане накара Тес да отвори очи. Лицето му беше успокоено сега, огньовете грижливо потушени. Бавно той освободи ръката й.

— Ти ми доставяш удоволствие с твоя отговор, мила моя. И също стремителния начин, по който ми го съобщаваш. Да, ти ме правиш най-щастливия от мъжете. Действително, мисля, че случая е подходящ за пийване.

Лордът се обърна и отиде до малко бюро, от което извади кристална гарафа и две чаши. Нервно, Тес заключи ръцете си, опитвайки се да се съсредоточи върху нещо — каквото и да е — за да отклони вниманието си от чудовищността на деянието си, което току-що беше извършила.

Сляпо тя погледна настрани, очите й попаднаха върху тънката хартия върху бюрото на Ленъкс. Зад гърба си тя чуваше звъна на чаши, последвани от шума на изливаща се течност.

15 JUIN, беше датирано писмото. 15 юни. Значи той пишеше на някой, и то на френски. Очите на Тес се разшириха, когато отидоха по-надолу, виждайки числа след числа, без никакъв видим ред.

Може би някакви тайнствени финансови сделки, си помисли тя, премествайки погледа си към задната част на бюрото на Ленъкс, където стоеше един плик подпрян на мастилницата. Дебел и аленочервен, печата му привлече вниманието й, медальон с птица в полет.

Много красиво, помисли си тя, както всичко което притежаваше лорда. Беше ли възможно той да я желаеше по същия начин, като един предмет, който да прибави към колекцията си?

Пронизана болезнено от тази мисъл. Тес се намръщи леко и се наведе, за да повдигне малка нефритова фигурка от ъгъла на бюрото му.

— Отново се възхищаваш на моето обзавеждане? — устата на Ленъкс беше до ухото й, толкова близо, че тя подскочи леко.

— Просто… просто тази скулптура. Тя е много красива. Но вие винаги сте имал изключителен вкус, милорд.

Като насън Тес видя две пълни чаши поставени на бюрото му. Минута по-късно ръцете на Симон обгърнаха раменете й, устните му търсеха вената, която пулсираше на врата й.

— Наистина ли? — промърмори той.

Докосването му беше леко и закачливо отначало, но скоро стана по-настоятелно.

— И това ли е всичко, за което мислеше, мила моя?

Тес преглътна, опитвайки се да не мига. Очите й се движеха непрекъснато около стаята. Тогава тя разбра картината на печата. Това беше граблива птица с разперени крила.

Този път тя се вкамени рязко и непогрешимо. Сърцето й биеше болезнено в ребрата й. Но, тя трябва да греши. Не би могло да бъде…

Бавно Ленъкс се изправи, пръстите му нежно галеха раменете й. Без да бърза той я обърна към себе си с непроницаеми очи.

— Аз предполагам, че ще се върна скоро… — каза тя. — Тъй като аз имам… тъй като ние сме…

— Какво, ще си тръгнеш толкова скоро? И дори без да вдигнем тост за нашето бъдеще щастие? Не искам да чуя за това — усмихвайки се Ленъкс сложи хладкия кръг на чашата в ръката й.

Сляпо тя докосна чашата си до неговата, след това я повдигна, за да преглътне безвкусната течност, която би трябвало да бъде много фино бренди. Напитката потече по гърлото й като огън. Бързо тя отпи още.

Очите на лорд Ленъкс бяха топли, докато той изпразваше чашата си.

— Моя мила, мила Тес — мърмореше той, очите му не напускаха лицето й, докато тя изпразваше своята чаша.

Нежно той взе дългия, хладен ствол на чашата от несигурните й пръсти.

Тес премигна, олюлявайки се леко. Малки капки пот се показаха на веждата й.

— Аз не чувствам…

Изведнъж й стана много горещо, толкова горещо, колкото студена беше само преди минути. Стаята, завесите, лицето на лорд Ленъкс, всичко започна да се върти заедно пред очите й.

ПАЗИ СЕ ОТ КРИЛОТО, беше казал Джак. НЕ СЕ ДОВЕРЯВАЙ НА НИКОЙ.

Твърде късно тя разбра предупреждението му.

Спокойно Ленъкс си играеше с пръстена на лявата си ръка. Релефно изрязана блестеше птица върху златния пръстен. Птица в полет.

ОРЕЛ…

— Какво да правя с теб, сладка моя?

Внимателният въпрос беше последното нещо, което Тес чу преди да я покрие тъмнината.