Черната роза

Епилог

Те се ожениха след две седмици в старата църква на върха на „Уочбел Стрийт“ при оглушителния звън на камбаните над блатото в равнините. Беше в разгара на лятото, дърветата облечени в алени цветове, тревата ярко зелена. Въздухът беше кристално чист и синьото небе безоблачно, пътувайки безпрепятствено по целия път до Франция.

Може би стигайки дори до един скалист, обветрен полуостров в Бретан, където висок кораб се поклащаше на котвата си и неговия екипаж зает с кърпенето на платната.

Всички хора харесват добрия скандал; и почти толкова и добрата сватба. Така че не беше изненадващо, че този ден целия Рай дойде при старата църква, за да почете едно събитие, което имаше изгледи да бъде и двете заедно.

Церемонията завърши, младоженската двойка пристъпи навън на слънчевата светлина. Шепотът престана и ръцете замръзнаха, когато двамата се обърнаха да се погледнат един друг.

Косата на младоженката разпиляна като бургундски пламък срещу малките перли, покриващи сатенената й сватбена дреха. Още по-ярък беше любовния поглед, който освети лицето й. Зеленият блясък в очите й спря по средата на думата не една матрона.

В сив облак от крила летяха на юг ветрилоопашатите гълъби.

Но мъжът до ръката на Тес не забелязваше нищо от това, целия му поглед, цялото му същество беше фокусирано към трептящата красавица до него. Изведнъж неговите дълги, мазолести пръсти се стегнаха, като че ли се страхуваха, че той може да я загуби, като че ли се страхуваше от тежестта на толкова много щастие.

Неговата нова жена видя и се усмихна, погалвайки го с нежни пръсти по тъмния кичур коса, който беше паднал над веждите му.

— Моя любов! — промълви нежно, усмихвайки се на огъня, който запалиха нейните думи в нежните му кобалтови очи. — Завинаги, кълна се!

— И аз ти се кълна в същото, сърце мое. Дори и морска битка в Дюнгене не може да ме отдалечи от теб сега — устата му леко се втвърди. — Нито дори най-превъзходния товар от коприни и бренди може да ме убеди да те оставя да се измъкнеш към пясъците на Кемб повече.

Тес направи малка физиономия на недоволство.

— Дори нито веднъж? Представи си как лъва реве когато е хванал на тясно жертвата си.

— Лош пример, любима, тъй като лъвицата извършва убиването, докато нейния мързелив любовник просто се облагодетелствува от нейните усилия. А ти, моя жено с остър език няма да правиш нищо по-тежко от това да ме храниш с чай и омлети в леглото през следващия месец — един мускул помръдна на широкото му чело. — Заедно с други вид усилия, разбира се, които съм ти ги запланувал от пет години. Да, мила, аз смятам да не ти оставя никаква енергия въобще, за да не можеш да се присъединиш към своите приятели с лоша репутация на блатото.

— В такъв случай аз трябва да бъда МНОГО заета — каза Тес лукаво, галейки с пръст извивката на пълната долна устна на Рейвънхърст. — Готов ли си за това, чудя се?

Ръмженето, което избухна от гърлото на мъжа й беше достатъчен отговор.

Звукът накара Тес да се усмихне широко, лъчезарно и свободно, като радостта й се излъчваше като слънчева светлина от сияещото й лице.

Зад гърба си те дочуха рязко кашляне.

— Още малко от това празнуване на стъпалата на църквата и дори моите значителни светски умения няма да бъдат достатъчни, за да ви спася от отлъчване от обществото — дукесата на Кренфорд, елегантна в сивия си сатен, стоеше на вратата на църквата, изучавайки ги сурово.

Само лекия блясък в нейните сини очи издаваше щастието й.

Тес беше първата, която се раздвижи, повдигайки дългите си поли и връщайки се назад, за да поеме ръката на старата жена за топло ръкостискане.

— Вие направихте толкова много вече, ваша светлост. Как бихме могли да ви се отблагодарим?

Очите на старата жена светнаха за момент и тя поклати рязко глава.

— Не съм очаквала благодарности. Не, просто се погрижи да се задържи в къщи този мой пъргав племенник. Той сега е под твой контрол, моя мила. Благодаря на Добрия Бог — нейните изящни пръсти се стегнаха върху пръстите на Тес за момент и тя преглътна сълзите си.

Гласът на Тес се понижи. Това, което тя каза след това, беше предназначено само за ушите на дукесата.

— Има разлика, ваша светлост. Повече, отколкото можете да знаете. Що се отнася до писмото, това ще остане наша тайна. Това, което сте направили, сте го извършили от любов. Как бих могла да ви обвинявам за това?

Пръстите на дукесата потрепераха и една сълза се пророни от очите й когато Тес се наведе надолу да целуне нейните хладни бузи.

— Мое мило, мило момиче — промълви тя.

След минута Рейвънхърст беше зад тях, очите му потъмнели от загриженост, когато той хвана другата ръка на дукесата.

— Измисляш някоя нова дяволия вече, нали? И ти си женена едва от пет минути, моя жено. Както виждам, ще трябва да те държа изкъсо.

— Дръзко нахално пале — каза дукесата, измъквайки крехките си пръсти от неговите, потупвайки го с ветрилото си. — Това бедно момиче ще има много работа докато те опитоми както виждам. Сега вървете и двамата, тъй като имате много по-важна работа от това да стоите и да разговаряте тук с една стара жена.

Рейвънхърст се наведе, за да я целуне по бледите й бузи, тогава се изправи и погледна към жена си с целия огън на сърцето си, с цялата сила на жадуващата си душа, написана ясно върху лицето му.

Друга сълза се откъсна от окото на дукесата и се присъедини към другата на бузата й, когато наблюдаваше двойката да се обръща и да тръгва ръка за ръка по сивите, излъскани от времето камъни, където бяха минали преди тях толкова други нетърпеливи нозе.

— На добър път! — промълви дукесата, очите й внезапно пълни с горещи, солени сълзи. Подсмърчайки рязко, тя бръкна с ръка в чантичката, която висеше но ръката й и извади елегантна бродирана кърпичка.

С обърнато настрана лице тя се бореше през цялото време със сълзите, които заплашваха да се излеят по лицето й всеки момент. Хората се изливаха от църквата сега, техните приглушени коментари се чуваха като минаваха.

— … много, много красиви. Да, женитбата ще й се отрази много добре. Децата също, разбира се…

— … Лорд Ленъкс, на всичкото отгоре. Винаги съм казвал, че имаше нещо твърде излъскано в този човек…

— … Дяволът от Трафалгар, не знаехте ли? Но изглежда, че най-после се е установил. Такава булка като неговата няма да го остави да прави каквото си иска. Ще бъде голям глупак, във всеки случай, ако го прави с жена като тази, която го чака в къщи.

Дукесата подсмъркна рязко, протягайки се за носната си кърпичка с едната ръка и избърсвайки бързо очите си със другата. Изведнъж пред очите й се появиха лъснати до блясък черни ботуши.

Бялото парче плат беше повдигнато и подадено в разтрепераните й пръсти.

— Ако позволите да бъда толкова нахален.

Бавно старата жена се изправи, очите й се съсредоточиха върху високия, рус мъж, който стоеше до нея, широките му рамене бяха обхванати от бутилково зелен жакет, а бричовете му бяха с цвят на въглен.

— Ваша светлост! — неговите остри сини очи огледаха бързо лицето й, без да пропускат нищо.

— Лошо нещо — укора на дукесата остана неизяснен дали се отнасяше за носната й кърпа или за мъжа, който стоеше пред нея. С решително движение тя прибра обратно в чантичката си бялото парче плат. Тогава отдръпна назад глава като изучаваше мъжа пред нея замислено. — Тони Морланд — ти, млад хаймана!

Мъжът пред нея премигна. Само няколко души в Англия си позволяваха да се обръщат към него с такива думи, но дукесата на Кренфорд беше една от тях.

Тя знаеше това.

Усмивка освети чертите на лицето на старата жена.

— Не мисля, че сме се виждали от тази тъмна афера при лейди Херъуд миналата година. Ужасна сбирщина от хора. Но моя племенник не ми каза, че вие идвате — нейният тон даде да се разбере, че Морланд трябваше да й се представи веднага след пристигането си.

— Аз пристигнах снощи, боя се — Тони се изкашля леко. — Спешни дела, разбирате ли?

Старата жена каза:

— Дойдохте за последната вечер за довиждане, нали? Добро бургундско и лоши жени, по всяка вероятност — тя се опита да изглежда строга, но не й се отдаде и завърши като изглеждаше стара и много деликатна кръстница от приказките.

Морланд се усмихна, след това се обърна, за да хвърли замислен поглед на новата виконтеса.

— Аз мисля, че Рейвънхърст си е намерил жената, която му трябва. Що се отнася до отпразнуването, то не беше нещо повече от една бутилка бренди и малко пури — усмивката му се разшири. — Бъдете доволна, че не бяхте там, ваша светлост. Лош навик, уверявам ви.

— Кой навик, жените, тютюна или брендито? — отвърна бързо в отговор дукесата. Веждите й се повдигнаха изведнъж. — И когато говорим за лоши навици, не бяхте ли погълнати твърде много от фарото в лейди Херъуд?

— Всъщност беше пикет. И мястото беше при лорд Лемингтън.

Дукесата махна небрежно с ръка.

— Почти същото, ти спечели доста пари от мен тази нощ, мое момче.

— Триста шейсет и една лири — промърмори Морланд.

— Значи имаш глава за картите, нали? И за други неща също, ако не греша — умните й очи изучаваха Морланд за момент. Защо момчето не се беше оженило досега? — чудеше се дукесата. — Тези неща с дълги крака и голямо количество руси къдри. Продължаваш ли да играеш и днес?

Изражението на лицето на Морланд беше самата невинност.

— За кои? Жените или картите?

— За картите, ти нахален млад празноглавецо.

— Бих могъл да си помисля за една игра, ако залозите са каквито трябва, разбира се.

— Надменно хлапе — изведнъж дукесата хвана Морланд за ръката. — Аз нямам нищо по-добро за днес — тя вече крачеше напред с прояснено лице, самочувствието й възстановено. — Аз съм сигурна, че този умен Хобхауз може да ни намери карти и маса за нас.

Морланд изпрати секретна усмивка надолу към побелялата й глава.

— Мисля, че да.

Той беше забелязал болката и самотата й въпреки отчаяните й опити да ги скрие. Наблюдавайки смеещите се младоженци как изчезват зад ъгъла, Морланд си мислеше, че разбира точно чувствата на дукесата.

Чувствата обхванаха продълговатото му лице. След това той повдигна леко рамене и обърна внимателните си очи към дукесата.

— Много добре, ваша светлост, но аз играя, за да спечеля, предупреждавам ви.

— Разбира се, моето момче. Защо някой би играл, освен, за да спечели?

Очите й се стесниха, докато тя проучваше красивото лице на компаньона си, умът й вече зает със своите пресмятания. Да, крайно време беше лорда да се ожени и да си има наследник. Неговият баща беше много нестабилен, но този млад мъж беше направен от по-твърд материал, реши тя.

Да видим, мислеше си тя, най-голямата издънка на Стетфийлд. Красива фигура — на него ще му хареса. Но не, това същество беше безкрайно скучно. Този човек никога не би търпял досадна жена.

Разбира се и несравнимата черноока Амелия Егремон, успеха на настоящия сезон. Много впечатляващо същество и можеше да говори на всякакви теми. Но все пак около нея имаше някаква студенина, която можеше да отблъсне мъжа.

Докато умът й беше щастливо зает с особените изчисления, дукесата на Кренфорд позволи на високия си компаньон да я хване под ръка и да я поведе към „Мърмейд Стрийт“.

Да, това беше чудесен ден за фаро, реши дукесата.

— Ожени се бързо, съжалявай бавно! — извика пронизителен глас, когато Дейн и Тес се обърнаха надолу по „Уочбел Стрийт“.

Зелени крила разцепиха въздуха и момент по-късно Максимилиан се приземи на рамото на Дейн. С наведена глава птицата се взираше във виконта.

— Карфици и игли, карфици и игли — извика папагала. — Когато мъжът се ожени, започват неприятностите му.

Рейвънхърст отхвърли назад главата си, смехът бучеше от гърдите му.

— За Бога, прав си, Максимилиан!

Зелени искрици блеснаха в очите на Тес.

— Надявам се да видя Едуар сега. Той предложи да прибави печени гълъби към менюто на Ейнджъл, но аз смятам да предложа нещо по-вкусно. Нещо със зелени крила и аленочервени гърди, ти лоша птицо!

Перата се наежиха, Максимилиан се размърда върху раменете на Рейвънхърст.

— Проклет французин! — извика той, след това полетя, петно от цветове срещу тъмните покриви.

От устните на Тес се изтръгна смях.

— Невъзможно същество — тя мърмореше, клатейки глава. — Той беше птица на Джак, нали знаеш. Те бяха много близки. Аз се страхувах, че никога няма да се съвземе след… след смъртта на Джак. Странно е, но аз понякога мисля, че…

— Не, не ми казвай — произнесе Дейн. — Не мисля, че искам да чуя.

Очите на Тес проучваха лицето му.

— Но ако не беше Максимилиан, който избяга и дойде във Феърли…

Пръстите на Дейн се стегнаха на кръста й.

— Не мисли за това, сърце мое. Всичко това свърши. Ленъкс го няма и проклетата му сестра е в немилост. Аз мисля, че тя е знаела само малка част от нещата, които брат й е правил. Но нищо от това няма значение. Да, сега за нас ще има само слънчева светлина и смях, обещавам. И повече никаква нужда няма да имаш да спиш на запалена свещ, надявам се.

Тес се усмихна, представяйки си как ще обича и ще остарява с този мъж през дългите щастливи златни години, които лежаха пред тях. Борейки се, споделяйки, грижейки се, сърцата им свързани безотказно — дори когато болеше да обичаш толкова много.

Да, Тес не можеше да измисли по-добър начин от този, за да прекара следващите шестдесет години от живота си. Въпреки че реши да не казва на съпруга си това.

Поне не още.

— Тес!

Точно в този момент братът на Тес тръгна към тях от другия край на улицата.

— Скоро целият град ще бъде по стъпките ни — промърмори Рейвънхърст, притегляйки по-близо Тес и поставяйки нещо като усмивка на лицето си.

Но тази среща беше важна, виконтът знаеше, чувствайки изведнъж напрежението в ръката на Тес. И ако младия хашлак я наранеше, за Бога, той щеше…

— Много съм щастлив, че успях да ви срещна! Тази проклета жена на Тредуел ме срещна на стълбите и не ме пускаше да тръгна. Преди това, изглежда никога нямаше време да… — очите на Ашли се присвиха, изучавайки лицето на Тес. — Аз съм голям глупак, Тес. След всичко, което си направила… Аз… аз не знам как да те помоля да ми простиш.

НО АЗ ЗНАМ, мислеше си Рейвънхърст. МНОГО БЪРЗО, ЗА ДА БЪДА САМ С ЖЕНА СИ. Но той не каза нищо от това, защото виждаше устните на Тес да потреперват.

— Аз сега разбирам — продължи брат й. — За нашето… за Едуард Лейтън. За Джак. За Бога, той беше добър човек, нали?

Тес се усмихна на Ашли само с лек намек на тъга в очите й. Тъй като Джак щеше винаги да бъде с нея, тя знаеше това. Винаги среброкосият контрабандист, който беше превзел сърцето й преди десет години.

— Такъв беше той, Ашли — каза Тес нежно, стискайки бързо ръката на брат си, безкрайно доволна, че тяхната битка беше свършила.

— Сега тръгвай — нареди елегантния млад мъж. — И каквото и да правиш, бъди щастлива! — очите му потърсиха очите на Рейвънхърст. — Вие ще се погрижите за това, нали, милорд?

АКО МОГА ДА НАМЕРЯ МИНУТА, В КОЯТО ДА ОСТАНА НАСАМЕ С НЕЯ, ЩЕ ГО НАПРАВЯ, мислеше Дейн раздразнено. Но усмивката, с която се обърна към Тес беше пълна с топлина и безкрайно обещание.

— Това ще направя, Ашли — каза той нежно, без да отделя очите си от лицето на Тес. — Това ще направя.

— Много добре, аз ще си тръгвам тогава.

Под пръстите си Дейн почувства, че ръката на Тес започна да се отпуска. Той се усмихна като я чу да въздъхва. Сега, ако можеше само неговите проблеми да се решат така лесно.

Изведнъж очите му се втвърдиха. Той изръмжа ниско проклятие.

— Какво има — попита Тес разтревожено.

— Тази ужасна жена Тредуел! С ужасния си син и ужасния си съпруг. Идват насам. За Бога, ако само каже една дума, аз ще…

Очите на Тес се обърнаха наляво и потайна усмивка се появи на устните й.

— Следвай ме — нареди тя, теглейки мъжа си към тесния отвор на алеята пред тях.

— Какво…

— Шшт, или те ще ни видят.

Там, в шепота на лекия летен вятър тя притисна гърба си към хладната, сенчеста стена на тунела Нийдълс и притегли мъжа си в ръцете си, навеждайки главата му, за да може да го целуне.

— Целуни ме, Андре льо Брикс или аз съм отдала сърцето си на непостоянен мъж?

Бръчка помрачи красивото лице на Рейвънхърст.

— Към какво се стремиш, жено?

Тес се усмихна загадъчно и погали устните му със своите.

В следващия момент Рейвънхърст забрави въпроса си и всичко останало освен топлата мекота на устните на жена му. С вопъл той зарови пръстите си в нейната коса и я притисна към твърдите си гърди.

— О, мила моя, колко ми липсваше. Аз ти казах, че не трябва повече да правим това, преди викария да не ни стегне в клопката си, защото не исках да ти давам шанс отново да ми избягаш. Но сега… — здравите му пръсти се извиха на гърба на Тес, галейки я, откривайки отново хилядите удоволствия от това, че просто я докосва.

Замаяна от своите желания, Тес остави главата й да падне назад, очите й замечтани върху бронзовото лице на съпруга й.

— Но аз не искам да избягам, моя любов — тя дишаше накъсано. — И сега след като СМЕ женени… — с наведена глава тя го изучаваше под спуснатите си клепки. Розовият й език облиза леко нежните й устни.

Рейвънхърст изстена, чувствайки желанието да го пронизва като нажежено острие.

— Мисълта за всичките неща, които смятам да ти направя, добавят инчове към моята анатомия, малката. Много болезнени инчове.

Тес помръдна ханша си, усещайки топлината на члена му.

— Недей повече, жено — промълви той предупреждаващо.

Със смях неговата зеленоока съпруга се изтръгна от прегръдката му и тръгна надолу по тунела.

— Какво в името на… — ядосания глас на Дейн силно звучеше, когато той се плъзна в сенките след нея.

Тес освободи тухлата за прикритие и отвори скритата врата на тунела си, повдигайки полите си и навлизайки в тъмнината.

Мъжът й се вмъкна след нея след минута с намръщено лице.

— Значи така, моята палавница ме измъква от преследвачите. Аз си помислих, че трябва да е нещо такова. Ти си много умна, почти вещица — очите на Рейвънхърст потъмняха, когато Тес протегна ръцете си към него, сладък глад горящ в блестящите й очи.

— Това беше най-краткия път, моя любов. И аз открих, че съм станала ужасно развратна и не искам да чакам нито секунда повече, за да правя всички неща, за които съм си мечтала.

Със силен вопъл, Рейвънхърст затвори вратата и след това се отправи бавно към жена си.

— Това ли искаш, морска чайко? Наистина?

— Разбира се, аз имах предвид да отворя стария комин, както каза Джак. Моята майка е оставила там дневник за мен, разбираш ли. Аз предполагам, че можем да се качим горе и…

Със силно проклятие Рейвънхърст я притисна срещу твърдото си тяло, очите му горещи и изпиващи.

— Ужасна жена си, жено. Ти можеш да изкусиш търпението и на светец! Ти знаеш много добре какво имам предвид.

— Наистина ли? — очите на Тес потъмняха от внезапна несигурност. — Ти би могъл да си избереш от множеството, Дейн. Аз съм сигурна, че има хиляди добре възпитани жени, които силно желаят да те имат. Ти знаеш, че няма да застана на пътя ти — само лекия трепет в гласа й издаваше чувствата й.

— Да стоиш на пътя ми? СТОИШ НА ПЪТЯ МИ? — изрева виконтът. — Аз не ИСКАМ никоя друга, за Бога! Една зеленоока, с коса с цвят на бренди, изкусителка — е всичкото, с което мога да се справя. ПОВЕЧЕ от това, с което мога да се справя, започвам да мисля — очите му се стесниха до тъмни ивици. — Да не би тази жена Тредуел да се е намесила отново? Да не би моята леля…

— Не, нищо от тези неща, моя любов. Само че…

Със сподавено проклятие Рейвънхърст притегли жена си близко и я накара да замълчи по същия начин, по който мъжете са карали жените им да замълчат от незапомнени времена. С твърди и жадни устни той взе устата й в своята, разделяйки я с езика си, изстенвайки когато почувства нежната горещина да му отговори.

— Пресвета Дево, но ти си сладка. Още, моя малка. Нека да умрем от тази сладост!

Със сръчни пръсти той започна да проучва редицата от малки копчета на гърба й. В същия момент Тес атакува перфектния възел на връзката на врата му. Сатенът шумеше срещу твърдото сукно, те се бореха да се освободят един друг, жадни за докосването на кожа срещу гола кожа.

— Моя сладка любов — въздишаше Тес.

— О, щастие! — мърмореше Рейвънхърст.

Направо там в хладния тунел, с елегантния си жакет, захвърлен в безформена маса в праха на земята, Рейвънхърст положи жена си под себе си и я изпълни с целия огън и сила на неговата любов, докато тя впи жадни пръсти в гърба му и захленчи.

— Да, морска чайко. По този начин… аххххх умирам!

— Сладки небеса, Дейн. Аз… охххххх, моля те?

И там, също в мрачния тунел, героят на Трафалгар с твърдото лице накрая се почувства в къщи със сладкото „Добре дошъл“, за което винаги беше жадувал. Оръдия, предатели и кораби бяха забравени, той мълвеше тъмни любовни думи на бретонски срещу кожата като слонова кост на Тес и откри, че тези тормозещи го спомени си бяха отишли, изгорени от огньовете, които горяха в очите на жена му, когато тя трепереше и се извиваше под него, завличайки ги двамата във вихъра на бурята.

Давещи се в любов.

Благодарейки на Създателя си, че им даде втори шанс.

Часове по-късно когато луната изпращаше сребърни лъчи и се показа зад хоризонта, старият Томас правеше последна обиколка, за да инспектира остатъците от разрушената стена на манастира.

Слугата се вкамени, гъстите му вежди се повдигнаха въпросително. Ето го отново смехът близо до бялата градина.

Той се извъртя с присвити очи. Но той не видя нищо, така както никога не виждаше нищо.

Сваляйки старата си шапка стария човек се почеса раздразнено. Страшни глупости, тези приказки за гласове и светлини.

Това беше само вятърът, въздишайки из горичката, разбира се. Да, не повече от ехото на старите камъни от падащи парчета чакъл.

С повдигане на рамене Томас тръгна надолу по хълма към къщата си.

Странно място е това, си помисли той за хиляден път. Поне младата господарка беше женена сега и нейния морски капитан няма да й остави много време да се скита тук в сенките. Да, сватба, която трябваше да стане отдавна, мислеше си стария слуга, усмивка осветявайки набръчканото му лице.

С очи, заети да търсят фенера на прозореца си, Томас не видя блещукащата светлина, която се издигаше над върха на хълма.

— Падриж и екипажа на „Свобода“ ти изпращат това, заедно със съжаленията си, че не са могли да присъстват на церемонията. Тя би била твърде опасна дори за такива мошеници като тях.

Луната се движеше през море от облаци, когато Тес и Дейн прекосяваха залените поля под разрушената стена на манастира, ръка за ръка, с лекия галещ летен вятър по лицата им.

С повдигнати вежди Тес взе кожената кутия, която Дейн й подаваше. Вътре, положена в гнездо от алено кадифе тя видя сложена висулка на тежка сребърна верига.

— „Qui voit Droix sa joie“ — четеше Дейн. — „Който види острова Гроа вижда собствената си радост.“ Дори триковете на Даниел не могат да ни отнемат това — очите му се присвиха изведнъж. — Леля ми каза за тези нейни измислици. Просто още една лъжа в големия й арсенал на лъжи. Ти знаеш това, нали, мое сърце?

Тес се усмихна на Дейн.

— Дукесата ми каза нещо подобно, въпреки, че й беше дяволски трудно. Вярвам, че това е било първия път в живота й, когато тя се е почувствала със завързан език.

Устните на Дейн се извиха от смях.

— Бих искал да съм бил там, за да чуя.

— Нахално младо кученце — скара се Тес, имитирайки тона на дукесата съвсем точно.

— Каква радост ми носиш, малката — каза дрезгаво съпругът й, като повдигна внимателно блестящата коса на Тес и постави сребърното колие около врата й. — И тези, също, са твои — каза той нежно, притискайки двете костенуркови игли за коса в нежната длан на жена си. — Боя се, че трябваше да поправя тази, която изтърва в спалнята ми. Изглежда ти си щедра с подаръците си, моя любов — ти остави своя символ на двама мъже — очите му потъмняха. — И двамата ти предложиха в отговор сърцата си — пръстите му се стегнаха, обхващайки ръката й. — Те и двамата съм аз, боя се, Тес. В морето аз съм жизнен и щастлив, твърде често ставам неспокоен на сушата. Да, боя се, че на брега, аз съм чудовище, сърце мое. И скоро Адмиралтейството ще почука отново с някоя спешна задача или може би с нова команда. Ще бъде ли твърде много, ако те помоля да се присъединиш към мен?

Пръстите на Тес очертаха деликатните контури на иглите за коса.

— Аз утре ще продам Феърли и ще те последвам на борда на „Свобода“, моя любов — тя не се поколеба, въпреки че сърцето й леко потрепери при мисълта да се откаже от тези стари развалини.

Но Тес не се нуждаеше от камъни — тя знаеше това сега.

— Предполагам, че твоят екипаж трябва да свикне с жена, която да ги безпокои между въжетата и платната.

Дейн изучаваше лицето й, все още неубеден.

— Нека просто да кажем — добави Тес, очите й блестяха лукаво, — че животът с Андре льо Брикс ще има, ъъъ, своите компенсации.

Един нежен пръст се спря в тъмния кичур коса на врата на Дейн.

— Много приятна компенсация.

Съпругът й изръмжа дълбоко в гърлото си, очите му станаха замъглени.

— Ти ме правиш безкрайно щастлив, gwellan-karet. И аз смятам да те задържа, всеки ден от нашия живот.

Устните на Тес се извиха.

— О, добре ще бъде да го направиш, милорд, защото аз познавам един смел френски капитан, който би бил твърде доволен да заеме твоето място.

Смях се появи на устните й, когато мъжът й я хвана в силните си ръце и започнаха да се изкачват по хълма към бялата градина.

— Дейн?

— Достатъчно с тези шеги, жено — изръмжа той. — Преди да свърши тази нощ аз ще те направя послушна жена.

И там до древната горичка, под немигащото сребърно око на луната той отново я направи своя жена. Не чрез църквата, но по стария начин на природата и земята, притежавайки я изцяло и безотказно, докато техния дъх не се смеси и техния пулс биеше едновременно, докато тя стана сърце от сърцето му и кръв от кръвта му.

Първият път беше за забравяне, Рейвънхърст промълви на жената в ръцете му. Вторият път беше за изгаряне. И третият, окъпан в сребърна светлина и огньове от блатото, беше завинаги.

Около тях се носеше тежкия парфюм на лилии и цъфтящ през нощта жасмин и, странно наистина, мириса на лавандула, въпреки че никъде наблизо не растеше на лавандула.

Завладени от собствената си радост, никой от тях не забеляза слабата светлина, която блещукаше около градината.

— Най-накрая, моя красавице — като че ли вятърът шептеше. — Да си ходим в къщи, момиче. Ние имаме дълги години пред себе си.

Сладък, весел смях потрепери във вятъра за момент, след това нежно затихна.

И с течение на времето порасна дърво в центъра на тази мирна земя и от това дърво порасна роза.

В хладните летни нощи, когато вятърът вее остро и настоятелно от пристанището, листата се вълнуват и трептят шептейки на вятъра.

И понякога, когато мъглата се извие от блатото като призраци на стари любовници, пътници се кълнат, че чуват далечен смях и долавят призрачния мирис на лавандула.

В точно такива нощи, когато дърветата са осветени от странни, трептящи светлини, които блуждаят над блатото, един славей идва да пее в гъстите клони на това дърво, гласът му неописуемо сладък и тъжен, така че всеки, който минава да забави стъпките си и да слуша в сънен захлас.

И розите под краката на птицата, човек почти би могъл да се закълне, са черни.

КРАЙ