Черната роза

8.

Когато стигна края на тунела, Тес се олюляваше, като се бореше отчаяно да се задържи на краката си. С лице, изкривено от болка, тя освободи тайното резе, което отвори тайната врата към стаята й. Тогава, с разтуптяно сърце, отправи тиха благодарствена молитва към хилядите тайни на Ейнджъл.

За пореден път те я бяха спасили. Страните й горяха когато почука на вътрешната врата. Чувстваше как потта се стича по овъгленото й чело и усети нещо топло и лепкаво над корема, вероятно кръв от мястото, където противният драгун я беше ритнал.

След минута се чуха забързани стъпки и вратата се отвори.

Бледото изплашено лице на Лети се появи на прага.

— Слава тебе, Господи! Щях да умра от притеснение за вас, мис.

Тес се опита да свали мокрото си наметало, но само се олюля.

— Вие сте ранена! — възкликна Лети.

— Тази свиня Ранели ме ритна. О, не се притеснявай. Той нямаше представа, че рита жена, а още по-малко, че той и мъжете му са толкова груби. Но Джак, Джак беше прострелян. Проклет да е Хоукинс — гласът й заглъхна, когато се наведе да разгледа засъхналата кръв и синините, които разкрасяваха ребрата й.

— О, мис, вие сте луда.

— Може би си права — през зъби процеди Тес. — Но ако наистина е така, то тогава това е много хубава лудост — тя вече сваляше мръсната си блуза и се протегна за ленена кърпа, с която да избърше саждите от лицето си. — Сега бързо слез долу, Лети. Имам нужда от една чашка от онзи хубав портвайн, който Джак донесе от последната пратка.

— Откажете се, мис, за Бога! Преди нещо ужасно да се е случило! — извика прислужницата почти в паника.

Тес се усмихна мрачно.

— Ще се откажа. Лети, при това с удоволствие. Но не и сега, когато съм толкова близо до всичко, към което се стремях. Стените на Феърли имат нужда от ремонт, а и покривът се руши. Съвсем скоро ще имам достатъчно, за да се справя с всичко това. Тогава…

Това, което щеше да каже Тес бе заглушено от чукането на сърдити юмруци по дебелата дъбова врата на Ейнджъл три етажа по-надолу. Двете жени замръзнаха в странна картина: Лети — протягаща се за кана вода, а Тес — събуваща чорапите си.

— Отворете! Митнически агенти на Короната! Искаме да видим собственика.

Тес се олюля за момент. Щеше ли този кошмар някога да свърши?! Тя чу гневния отговор на Хобхауз, който бе заглушен от сърдити бръщолевения.

— Мис Лейтън спи — настоя верният домоуправител, — и нищо на света не би ме накарало да обезпокоя съня й заради стадо добичета като вас.

— Може би ще предпочете да приеме капитан Хоукинс в спалнята си тогава — излая някой грубо.

Лети се извърна с побеляло лице към господарката си.

— Бързо, Лети, помогни ми да облека пеньоар — нареди Тес, — но да не е прекалено къс, за да не се видят синините ми. Слава богу, човек може да очаква да види една дама разчорлена, ако я събуди посреднощ.

Разтревожената прислужница усети как гласа на господарката й изтъня, почти истерично, което бе доказателство за уплахата й, но тя изчезна моментално.

— По-живо, Лети — каза Тес забързано, — синият муселин. Не трябва да карам посетителите да чакат.

Отговорът на прислужницата така и не бе чут, тъй като докато говореше, Лети бе напъхала глава във високия гардероб срещу вратата, откъдето след минута се появи с пеньоар, риза, плетени чорапи и сини кожени пантофи.

Лети помогна на Тес да нахлузи ризата, като се намръщи, докато наблюдаваше синините, които красяха гърдите и ребрата на господарката й. Клатейки неодобрително глава, подаде на Тес плетените вълнени чорапи. Въпреки всичко мис Тес беше красавица. Слабото й бяло тяло беше гъвкаво и силно. Тя досега трябваше да се е омъжила за някой добър човек и да е създала семейство, а не да се тревожи за селяните, Господ знае на каква цена!

А и освен това тази странна случка от миналата нощ, когато завари прозореца отворен и нощницата на мис Тес разкопчана от първото до последното копче. Беше ли успял Еймъз Хоукинс по някакъв начин да се сдобие с ключ от стаята на господарката? Лети потрепера при тази мисъл. Никой не беше в безопасност от този звяр!

Сърдит рев долетя от долният етаж и това безспорно бе гласът на Еймъз Хоукинс.

— Къде е нейната стая, мътните ви взели!

Очите на двете жени се срещнаха разширени от ужас.

— О, мис Тес, какво ще стане сега с нас? — извика прислужницата, кършейки ръце. — Със сигурност ще ни обесят всичките!

— Глупости, Лети! Ще се оправим — твърдо заяви Тес. — Сега престани да трепериш и ми подай нощницата.

Въпреки че говореше смело, пръстите на Тес трепереха докато нахлузваше синия муселин през главата си. Еймъз Хоукинс беше глупак, но въпреки това бе упорит и отмъстителен. Лисицата го правеше за смях вече прекалено дълго време и Тес знаеше, че това животно не би се спряло пред нищо, само и само да залови вечно изплъзващата му се плячка.

— Слез долу и кажи на Хобхауз да запали огън в малкия салон. Там ще приема нощните посетители. И го помоли точно след пет минути да донесе чай и шери.

Сивозелените очи на Тес проблеснаха пред разтревожения поглед на Лети.

— Не се притеснявай, Хоукинс не би посмял да ми направи нищо лошо под собствения ми покрив, Лети — пълните й устни се извиха в тъжна усмивка. — Поне не и докато Хобхауз стои на вратата.

След секунда усмивката изчезна, Тес изведнъж потрепери, припомняйки си предупреждението на нейния нападател в Нийдълс.

Да, Еймъз Хоукинс не беше човекът, който тя желаеше да срещне сама в тъмна нощ. И с божията помощ това може би никога нямаше да й се случи.

Пет минути по-късно хладнокръвната и елегантна Тереза Лейтън слезе по старинното стълбище и прекоси галерията към главното крило на Ейнджъл.

Гъстата й кестенява коса беше безупречно сресана. Сърдити пламъчета проблясваха в прекрасните й очи, а слабата й елегантна фигура беше скована от възмущение. И ако беше стиснала устни, то се дължеше на факта, че бе вдигната от леглото по този груб и невъзпитан начин.

Да, тя бе напълно готова за битката с Еймъз Хоукинс, но Тес ясно съзнаваше, че сега трябва да изпълни ролята си блестящо. Извика на помощ малко ярост, но не прекалено много, за да не изглежда подозрително.

Огънят припламваше в камината, когато тя влезе в тихата стая от предната страна на страноприемницата. Преценявайки по смеха, който идваше от края на коридора, Тес разбра, че Хобхауз е въвел Хоукинс и хората му в пивницата и че им бе предложил от най-доброто вино.

От най-доброто вино на Лисицата, поправи се тя и лека усмивка озари лицето й.

Само ако Хоукинс знаеше.

А може би наистина знаеше. Може би затова беше тук, за да я арестува — помисли си Тес, като сърцето й заби яростно.

„Стига!“ — каза си гневно Тес. Мъртвешки бяла тя се запъти към малка масичка, украсена с рози и си наля чаша портвайн.

Комфорт по нидерландски, помисли си тя, като хвана чашата с треперещи пръсти и я пресуши на един дъх. Остра кашлица напираше в гърлото й, но Тес се насили да преглътне сладката парлива течност, която изгори гърлото й и веднага след това в жилите й се разля приятна топлина. Сипа си още една чаша, но този път алкохолът бе загубил първоначалното си действие.

„Струва ми се, че започвам да харесвам този вкус“ — горчиво си помисли Тес.

На вратата рязко се почука. Тес тръсна рамене, извърна се и пое дълбоко въздух.

— Да? — за щастие гласът й не потрепери. Студено беше, отбеляза тя с голяма доза раздразнение.

Суровото лице на Хобхауз се появи на вратата.

— Мистър Хоукинс желае да ви види, мис — каза икономът с равен глас, който точно показваше какво мисли той за това обидно посещение.

— Отмести се, бе, мътните те взели! — Хобхауз беше изблъскан безцеремонно настрана, докато митническия влизаше в стаята.

Тес се взираше с повдигнати вежди в злобното и студено изражение на Хоукинс, като се стараеше да запази спокойствие.

— Ето значи къде сте била, мис Лейтън — провлачи офицерът, като хвърли бърз поглед наоколо. Погледът му се плъзна по шията на Тес, по покритите със син муселин гърди, като че ли се опитваше да си представи какво се крие отдолу под дрехата.

— Наредете му да напусне — остро заповяда Хоукинс.

— Няма да направя нищо по…

— Веднага! Или ще се наложи моите момчета да го изхвърлят!

— Добре — рязко отвърна Тес, като отчаяно се стараеше да не удължава нито с минута настоящата среща. Само някаква нечовешка воля й помагаше още да се държи на крака.

Внезапно се почувства замаяна и се подпря на облегалката на близкостоящия стол. Очите й се затвориха за момент, след това отново се отвориха и потърсиха разгневения поглед на иконома.

— Можеш да ме изчакаш в предверието, Хобхауз.

Хоукинс слушаше внимателно инструкциите, намръщи се, след което затръшна вратата зад гърба на иконома.

— Няма ли да ми предложите да седна, мис Лейтън?

— Не виждам смисъл да го правя, мистър Хоукинс, защото нашият разговор ще бъде кратък.

— Не съм тук по собствено желание, мис Лейтън, а по заповед на краля. Да, на краля — повтори Хоукинс заплашително. — Аз трябва да заловя моята Лисица тази нощ и нито вие, нито който и да е друг ще ме спре. И ще започна с претърсването на всички стаи — безцветните му очи се спряха върху лицето на Тес. — Ще започна с вашата, мила моя, ако разбира се не ми дадете достатъчно добър повод, за да не го направя.

Тес усети, че се изчервява.

— Ваше право е да го сторите, наистина, но смятам, че само ще си загубите времето. Няма да намерите контрабандисти в Ейнджъл, инспекторе.

„Това поне беше вярно“ — помисли си Тес. Хоукинс никога нямаше да намери неговия човек. Не и ако тя бе в състояние да го спре!

Ядосан от нейното спокойствие, дебелият офицер се наведе по-близо. Повдигна с дебелите си пръсти кестенява къдрица от рамото й и я дръпна рязко, теглейки главата й напред докато тя застана само на няколко инча от лицето му.

— Така ли? — вонящия му дъх се разля около бузите на Тес и тя трябваше да се насили, за да не се отдръпне. — В такъв случай няма да имате нищо против да поразровим наоколо, нали? Навсякъде, по-точно — добави той с очи впити в пеньоара й. — Като ще започнем с вашата стая.

Тес се отдръпна като сви ръцете си в юмрук, за да не зашлеви подигравателното лице на Хоукинс. Мисълта, че неговите хора щяха да преровят дрехите й и личните й вещи я разяри, но тя не го показа, защото това й действие само би разпалило подозренията на Хоукинс. Той беше в правата си като кралски митнически инспектор и добре съзнаваше това. Тес само се молеше Лети да се е досетила да се освободи от мръсната риза и калните бричове.

— Мънди!

Вратата се отвори. Хоукинс грубо кимна на слабия човек, който стоеше отпред.

— Провери всяка стая, Мънди, като започнеш с тази на мис Лейтън — изръмжа той. — Сваляй завивките, изсипи чекмеджетата и опразни лавиците. Не искам нито едно нещо да бъде пропуснато, разбра ли ме?

Безмилостни зелени искри струяха от очите на Тес. Тя се завъртя, за да погледне лицето на Хоукинс и за момент усети, че е прекалено развълнувана, за да говори. Гърдите я боляха, а дебелият инспектор изглежда изпитваше специално удоволствие да я измъчва.

— Цялата тази грубост е напълно излишна — процеди през зъби Тес.

— Да не би да криете нещо, мис Лейтън? Аз винаги мога да накарам хората ми да се върнат. Тогава можем да отидем и да обсъдим нещата някъде… насаме.

— Нямам какво да ви кажа, инспекторе! Нито пред хора, нито насаме.

Дебелото лице на Хоукинс придоби отвратителен лилав оттенък. Ругаейки той хвана Тес за лакътя и я придърпа по-близо до себе си.

— Все още в търсене на лисици, а, Хоукинс? — съвсем нов ясен глас се чу от вратата, в който трептяха нотки на подигравка.

Тес замръзна на мястото си. Внезапно усети как остра болка прониза врата й и се спусна надолу по гръбнака й.

Напрегнато усещане. Тя бавно се обърна, като се намери лице в лице със сини очи, които лениво изучаваха зачервеното й лице. Сърцето й заби лудо. Тес се опита да прикрие изненадата си, като не показа нищо повече от слабо раздразнение.

— Мис Лейтън! — студени и непроницаеми, подигравателните му сини очи я оглеждаха.

— Виконт Рейвънхърст! — отговори хладно Тес. Тя повдигна високомерно брадичка, успяла да се освободи от Хоукинс и се отдръпна назад, за да пооправи нощния си тоалет.

Жестока усмивка заигра на устните на човека пред нея.

— Ние се срещнахме с тази дама преди пет години, инспекторе, знаехте ли това? Тогава аз бях един прост лейтенант. Но дамата предпочита да не си спомня за това. О, тази хубавица е толкова непостоянна — добави той иронично. — Аз съм отчаян, мис Лейтън.

Тес повдигна рамене като отвърна на погледа му с презрение.

— Но пет години са доста дълго време, милорд. Доста неща могат да се променят за такъв период. Печелят се битки, сърца се разбиват и рани заздравяват.

Докато говореше, Тес се стараеше да не гледа неговото силно и здраво тяло, но това някак не й се отдаваше. Раменете му все още бяха най-хубавите, които някога беше виждала, помисли си с нежелание Тес. А и очите му — все още най-привлекателните. Среднощни очи, които сега бяха замъглени от сапфирени пламъци.

Безцеремонно оставяйки го да се наслаждава на прелестите й, Тес погледна свирепо човека, който някога обичаше със цялото си същество. Човекът, който разби всяка една нейна надежда за щастие.

Очите им се срещнаха. В смразяваща тишина те се оглеждаха един друг — двама смъртни врагове преценяващи силите си. И слабостите.

Тес бавно разтегли устните си в подигравателна усмивка. Точно в този момент се почувства щастлива, че душата й бе мъртва, че никога вече не можеше да изпита такава силна болка, каквато този мъж й бе причинил, когато си беше отишъл.

— Пет пари не давам за това дали сте се срещали или не! — изрева Хоукинс, вбесен от факта, че остана пренебрегнат през цялото време, докато траеше разговорът им. — И това, което казвам на мис Лейтън съвсем не ви засяга, Рейвънхърст!

— Напротив, инспекторе, живо ме интересува. Като гост на Ейнджъл, аз нямам никакво желание багажа и принадлежностите ми да бъдат преровени.

— Въобще не ме занимавайте със скапаните си прищевки, ясно ли ви е? — изсъска Хоукинс. — Сега не сме на вашия квартедек и това не е Средиземно море. Не ми пука ако ще и дук да сте — това е моят град и по-добре не го забравяйте!

Необезпокоен от думите му Дейн повдигна с палеца на крака си връхчето на ботуша си за езда и започна мързеливо да го изучава.

— Не се досетих, че сега Рай е под ваш контрол, Хоукинс. Нещата трябва доста да са се променили през последните пет години, много повече, отколкото бях очаквал — каза той иронично.

— Е, сега законът тук — съм аз! Точно тази вечер надуших контрабандисти на Кембър Сендс. Почти щях да заловя гнусната сган, но те се ометоха преди моите момчета да им устроят засада. Но единият е ранен, затова няма да е особено трудно да го проследим. Щукна ми, че такъв човек би се подслонил в Ейнджъл, например.

— Няма да откриете престъпници тук! — избухна Тес.

Погледът на студените сини очи пробяга но лицето й преди да се спре на Хоукинс.

— Не чухте ли какво каза младата дама, инспекторе? — виконтът лениво провлачи думите си. — Така че вашите хора могат да преустановят обиска си.

— Не съм ви молила за съдействие — го прекъсна Тес безцеремонно. И никога не би го сторила, защото този Дейн Ст. Пиер не беше човека, който тя познаваше преди пет години. Този беше груб, циничен и отмъщение беше завладяло мислите му. Напълно непознат.

Тя съвсем скоро щеше да му докаже, че за него нямаше място тук — нито в живота, нито в сърцето й.

Рейвънхърст тромаво се приближи и инсценира подигравателен поклон.

— Очевидно все още не сте забравила срещата ни в кухнята тази сутрин. — Докато говореше протегна ръка и застана неподвижен пред нея.

Съзнаваща факта, че мъничките очички на Хоукинс не пропускат нито едно тяхно действие, Тес с нежелание поднесе пръсти към ръката му. Дейн ги хвана безмилостно. По дяволите! Защо сърцето й заби така лудо при неговия допир?

Съзнанието й се замъгли и годините се върнаха назад.

„Забрави го! — каза си тя. — Забрави го преди да е станало късно.“

Внезапно Хоукинс яростно изръмжа.

— Да нямате предвид, че не сте чувала за виконт Рейвънхърст, героят от Трафалгар? Отстъпващ по храброст единствено на Нелсън в морето — той се засмя иронично.

— Дойде да ни спаси всичките от Бони, без съмнение истински герой — хладно заяви Тес, пренебрегвайки думите на Хоукинс. — Едва ли ни заварвате в най-доброто положение, милорд — пръстите му стиснаха нейните, като усети внезапно болка.

— О, не, аз съм доволен от това, което видях до момента, мис Лейтън — провлачи Рейвънхърст. С добре тренирана арогантност той се наведе и целуна ръката й. — Разбира се, възнамерявам да видя още много неща преди да си тръгна — прошепна мрачно той, достатъчно тихо, че Хоукинс да не успее да го чуе. — Неща като Ейнджъл и прекрасната му собственичка.

За неин ужас усети, че пулсът й ще се пръсне. Опита се да освободи ръката си, но пръстите само я стиснаха още по-здраво.

Виконтът се усмихна леко, като наблюдаваше как бузите й се зачервиха. Чак тогава той я пусна.

„Дяволите да ги вземат и двамата!“ — помисли си Тес.

С искрящи очи тя се извърна с лице към Хоукинс, който се мръщеше сърдито при настъпилото объркване.

— Ейнджъл почти няма свободни стаи в момента, инспекторе! Не вярвам да възнамерявате да обезпокоите гостите ми с вашия щур план. Като че ли някой от тях ще е скрил Лисицата под леглото си.

— Значи мислите, че всичко е на шега, така ли? Е, добре, съвсем скоро ще спрете да се смеете, когато видите този нещастник увиснал на въжето! — изръмжа Хоукинс.

— А аз за пореден път ви казвам, че ние в Ейнджъл не укриваме контрабандисти!

— Радвам се да го чуя, мис Лейтън. Много се радвам наистина, защото сам възнамерявам да се убедя в това — малките очички на Хоукинс просветнаха победоносно. — А за да осъществя намеренията си всичко трябва да е внимателно инспектирано. Има награда от петстотин лири за главата на този мръсник, нима забравихте за това?

„Да, за петстотин лири човек би се продал и на Дявола!“ — помисли си Тес. Трябваше да бъде предпазлива.

— Не, разбира се, инспекторе, как бих могла… Въпреки че парите не означават нищо за мен.

„Колко е вярно това“ — помисли си Тес.

— А колкото до вас — изръмжа Хоукинс, гледайки намръщено огромния мъж, облегнал се на рамката на вратата, — съветвам ви да не се бъркате в това, иначе ще смятам, че се опитвате да спъвате изпълнението на дълга ми.

— Сега пък заговорихте и за дълг! — ленивото изражение на Дейн изчезна на секундата, заместено от дива ярост. — Тогава запомнете, че тази област е под моята юрисдикция като комисар на Кралския военен канал. Ако изпълнението на това, което вие наричате ваша длъжност се сблъска по какъвто и да е повод с осъществяването на моята задача…

— Господа! Господа! — прекъсна ги Тес, като отчаяно се опитваше да сложи край на разговора. Искаше й се да си легне, погледът й се замъгляваше и тя беше на ръба на припадъка. — Сигурна съм, че никой няма намерение да пречи на правосъдието, мистър Хоукинс.

„Дръж се — каза си тя. — Само още няколко минути. Не можеш, да развалиш всичко точно сега! Прекалено много ще загубиш. Дръж се, заради себе си и заради Джак, който е най-добрият приятел, който някога си имала.“

Полите й изшумоляха, когато тя се обърна към бюрото и извади голяма връзка ключове от едно чекмедже. С леден поглед Тес поднесе връзката към Хоукинс.

— След като настоявате да извършите тази лудост, инспекторе, то аз ще се опитам да ви улесня. Ето ви ключовете ми. Добре дошъл сте да търсите каквото поискате. Сега, с ваше позволение, аз ще ви напусна.

С високо вдигната глава Тес излезе грациозно от стаята, като усети как двамата мъже зад нея я изпиваха с очи. „Почти свърши“ — каза си тя, докато пресичаше коридора и невиждаща потърси опора в парапета.

Тъмното стълбище пред нея изглеждаше безкрайно. Погледът й се затъмни. Като насън започна да се изкачва, като с всяко изминато стъпало ставаше все по-трудно. Най-накрая стоеше пред вратата на собствената си стая и се опитваше да освободи резето.

Тес прекрачи през прага, като затвори вратата след себе си.

Тъмнина… трябваше да запали свещ!

Не можеше. Беше твърде късно. Винаги беше твърде късно.

И тогава, много бавно, Тес се свлече на студения под.