Черната роза

14.

Гръм и мълнии!

Гъстите руна на охранените овце, осеяли пасището, изглеждаха сребърни на лунната светлина. Тес заби нокти в дланите си, опитвайки се да превъзмогне обземащия я ужас.

— Там, сър!

Осъзнала факта, че е ясна мишена в малката лодка, тя загреба яростно към едно островче гъсти тръстики и завърза лодката. С пресъхнали от напрежение устни Тес прехвърли крака през края й и се потопи до рамената в мрачните солени води на блатото. Трепереща при студения им допир, тя наведе глава и започна да плува под водата.

Освен полюшващите се тръстики около нея всичко беше спокойно. Но най-накрая ръката й докосна дъното. Тя уморено изплува до повърхността и показа главата си, като се придържаше близо до края на водното пространство, където бяха тръстиките.

Хората от бреговата охрана се придвижваха бавно по канала, оглеждаха всичко, като се страхуваха да не пропуснат и най-малката подробност. Само ругатните и ревовете на Хоукинс ги караха да продължат с издирването. Като все още наградата за главата й беше петстотин лири. Тес знаеше, че хората му нямаше да се откажат преди да са претърсили всеки канал или блато.

Трепереща тя се промъкна към края на езерото близо до брега, където овцете пасяха мирно, огрени от лунната светлина.

Толкова красиви, толкова зловещи?

Тес присви устни, нежелаеща да си помисли какво би й се случило, ако Хоукинс я открие.

Да заловят мъж-контрабандист бе достатъчно лошо, но ако тези хора откриеха, че плячката им беше жена…

Тя сви ледените си пръсти в юмрук и ги напъха дълбоко в джобовете си, като се бореше да превъзмогне ужаса, който бавно завладяваше съзнанието й. Ръката й докосна някакъв твърд предмет — голяма буца каменна сол, която Тес грабна от кухнята на Ейнджъл, за да я даде на любимата телица на Томас!

С пламенна молитва на устни Тес изпълзя от водата на брега.

— Е, глупаци? Всичко сам ли трябва да върша? — сърдития глас на Хоукинс процепи вятъра някъде зад нея.

— Май ни се изплъзнаха, мистър Хоукинс — дочу се непознат глас.

— Изплъзнаха ли? За Бога, тогава ще се наложи да стоите в дълбоките води на езерото докато не ги откриете отново!

Тес продължи да пълзи през ливадата към пасящото стадо, като опитваше с ръка пространството пред нея преди да се придвижи.

Когато беше все още на няколко стъпки от овцете, стадото се раздвижи надушило солта. Скоро животните я заобиколиха, като душеха и ближеха ценния бял кристал, който Тес стискаше здраво в ръката си.

И тя стоеше там, свита на кълбо в овчото царство, прикрита под гъстите им космати кожуси.

Молеше се с цялото си сърце, солта скоро да не свърши.

— Той бе тук преди минута, по дяволите! Претърсете проклетите канали, глупаци. И не очаквайте да си отидете преди да сте заловили мръсника!

Някъде зад нея долетя звукът на разплискани вълнички, причинени от няколко офицера, които се гмуркаха във водата.

Сърцето на Тес заби като чук. Ако беше останала на предишното си място сега щяха да я открият! Тя се сви конвулсивно и се примъкна по-навътре към средата на пухкавия кръг.

Хората на Хоукинс сега бяха само на няколко ярда, ръцете им цепеха водата. Само ако свършеше солта…

Един от мъжете се придвижи още по-близо и сърцето на Тес заби така силно, че тя имаше усещането, че то скоро ще се пръсне. Струваше й се, че е в тресавището от векове — векове изпълнени само с умора и студ. С лице изопнато от напрежение и страх се опитваше да задържи въздуха в гърдите си и да диша тихо, докато дробовете й изгаряха от болка.

— Ей го там!

Някой претича близо до нея. Тя чу шум от влачене на крака и след това плисък на вода.

— Това е само лебед, глупаци такива? — изрева Хоукинс. — Придвижете се към ръкава, който води към морето. Ще завардим и заловим мръсника в капан.

Те започнаха да се предвижват на изток. Минута по-късно Тес чу как един от хората изруга тихо.

— Никога няма да заловим Лисицата — мрачно каза мъжът. — Полу-човек, полу-дявол, това е той. Проклетият му фантом знае всяко завойче в тези канали. Срамота! Колко грог мога да си купя с петстотин лири и колко много топли хубавици…

И тогава, за безкрайно облекчение на Тес, те се отдалечиха дотолкова, че тя вече не ги чуваше. Дълги минути чакаше без да помръдне, докато абсолютна тишина възцари над сребърните води на езерото и само вятърът шептеше в хълмовете на север. Дори и тогава остана неподвижна като си нареди да довърши наум броенето до петстотин, което бе започнала.

Чак тогава разбута уморено рунтавите овце и започна да си прокарва път през доволното стадо. Наоколо всичко бе тихо и от Хоукинс и хората му нямаше и следа.

В миг тя се изправи на крака и хукна да бяга. Ръцете и краката й бяха страшно мудни, а тялото й се обливаше ту от топли, ту от студени вълни. Докато прекосяваше бързо мократа поляна Тес се молеше дорестият флотски жребец да я чака до старата вятърна мелница, където Хобхауз го беше завързал на заздрачаване.

Тази нощ „Мери Мейдс“ беше препълнена с посетители. Пиянски смях се носеше в тъмния двор, когато груби ръце и още по-груби лица се опитваха да си проправят път вътре. Въздухът беше изпълнен с тежката воня на цигарен дим, алкохолни изпарения и потни тела, но джинът беше евтин, а жените струваха само малко по-скъпо.

Джордж Джоукис се усмихна доволно, изучавайки това шумно димно множество с примижало око по начин, доста странен за него. Дори и горните стаи бяха заети тази нощ, отбеляза той и кимна бегло на Бес, новото момиче от прислугата, което точно в този момент слизаше по стълбите, заглаждайки полите по пищния си ханш.

„О, хубавичка беше новата слугиня“ — помисли си Джоукис, и тази мисъл не му хрумваше за първи път. Не малко мъже бе привлякла тя в „Мери Мейдс“ и плешивият съдържател знаеше това.

Точно тогава външната врата се отвори шумно. Студен въздух нахлу в пренаселения салон. С порива на вятъра в залата с тежки стъпки влезе човек с висока фигура, широки рамене и тясна талия, увит в дълга, черна мантия. Непознатият постоя известно време на прага като лениво изучаваше посетителите преди да се отправи към един празен фотьойл в далечния ъгъл на отсрещната страна.

Дрезгави смехове и възклицания на възхита долетяха от веселото множество. Съзнаващ ефекта на своето присъствие, новодошлият свали ръкавиците си и с леден жест ги захвърли на масата пред себе си.

Изведнъж се възцари абсолютна тишина. Джордж Джоукис се намръщи, потното му чело се осея с безброй блестящи капчици. Какво, по дяволите, търсеше този военноморски офицер в място като „Мери Мейдс“? Нямаше ли достатъчно средства, за да отседне в Рай? Пивницата в Ейнджъл, известна с претенциите си за аристократичност, беше мястото, което би задоволило вкусовете му, но не и това димно заведение на края на тресавището, където хората обичаха да пият алкохол в неограничени количества и да споделят тайни, без да се притесняват, че някой може да ги чуе.

Когато той заговори Джоукис видя как Том Рансли се извърна по посока на новодошлия и сбърчи чело. Лицето на съдържателя побеля. Въобще не му се искаше да си създава проблеми, особено тази нощ, когато имаше петдесет бурета нелегално бренди и джин скрити в нишата под задното стълбище. Ако бързо не предприемеше нещо със сигурност щеше да възникне някакъв проблем между Рансли и този безцеремонен лондонски виконт.

Изтривайки ръце в омацаната си престилка Джоукис махна бързо на Бес.

— Занеси бутилка ром и чаша на човека в ъгъла — прошепна той, като в гласа му потрепнаха нотки на напрежение. — И момиче, само искам да се увериш преди това, че чашата е чиста.

Бес също бе усетила трептящото напрежение в салона, когато с лакти си прокара път през множеството от потни тела и остави бутилка и чаша на мръсната масичка в ъгъла, където тъмнокосият непознат се бе усамотил. С широко отворени очи, изпълнени с любопитство, тя се вгледа в широките рамене и студеното безизразно лице и забеляза, че твърдата извивка на челюстта му беше в остър разрез с пълната му долна устна.

Господи, Боже мой, това се казва мъж, помисли си тя, почувствала топлата вълна на желанието да се разлива в жилите й. Но какво правеше този приказен лорд в бардак като „Мери Мейдс“ и то в такава нощ?

Трябваше да бъде или изключително смел или прекалено глупав човек.

Тя се наведе да напълни чашата му с добре заучено небрежно изражение на лицето.

— Ром, сър. Приемете уваженията на мистър Джоукис.

Рейвънхърст присви тъмните си очи, забелязал, че приготвената й усмивка беше само заучен жест. Той също така не пропусна факта, че пръстите й трепереха.

— О, каква неочаквана любезност. Благодарете на мистър Джоукис от мое име.

Ръцете на прислужницата потрепериха докато поставяше оловната чаша пред него и малко ром се изплиска по масата.

— Изпийте го бързо — прошепна тя, навеждайки се пред него да изтрие разлятото с мръсната си престилка. — И си вървете. Тези там не биха се отнесли любезно с вашето присъствие тук тази нощ.

Устните на Дейн се разтеглиха в широка усмивка и той небрежно подхвърли една гвинея на масата.

— Благодаря, пиленце. Оценявам твоята мила загриженост, но едно такова малко развлечение би ми било дори приятно. Ти само гледай чашата ми да не остава дълго суха. Останалото няма значение — добави той твърдо.

Клатейки глава Бес се обърна и отново с помощта на лактите си прокара път обратно до бара, като чувстваше топлината на златната гвинея напъхана дълбоко в джоба й. О, ангели небесни, с монетата тя щеше да си купи нов чифт обувки и една ширина муселин. Тя само се молеше красивият непознат да е чул предупреждението й. После повдигна рамене, като престана да мисли за него. В края на краищата той беше човек, който сам може да се грижи за себе си, дори и в такава отвратителна компания.

С мрачно изражение на лицето Том Рансли се извъртя целия, за да може да разгледа последния новопристигнал по-обстойно.

Както и да е, той вече нямаше да е първи. Мистър Джоукис го беше изпреварил. Усмихвайки се нервно съдържателят пристъпи към масата на Дейн.

— Приемете поздравленията на компанията, така де, ваше благородие. В памет на Трафалгар — гласът на плешивият съдържател внезапно се снижи. — Но ако нямате някаква определена цел на посещението си, вероятно няма да го приемете като негостоприемство, ако ви изпратя до вратата. Както сам можете да видите, тази вечер тук е доста пренаселено и няколко от момчетата са доста буйни след като са изгълтали чашка-две — очите му нервно обходиха стаята в двете посоки. — Ако разбирате какво имам предвид, милорд…

Дейн лениво облегна гръб на облегалката на фотьойла. Лицето му беше неразгадаемо.

— Отлично разбирам… мистър Джоукис, ако не греша. Но просто нещата стоят така, че аз наистина имам работа тук. Също така възнамерявам да се насладя на още едно-две питиета преди да се върна в тресавището. А и вие не бихте отпратили среднощен пътник, нали така? — погледът в тъмните му очи беше обезоръжаващ, но в него същевременно се усещаше и укор.

— Не, но…

— Вие сте добър човек — внезапно гласът на виконта стана рязък като кама.

Нервно поклащащ глава, собственикът се върна на мястото зад тезгяха на бара. Защо, по дяволите, проклетите благородници не си стояха там, където им е мястото? Нищо добро не можеше да излезе от това, мина му през ума. Ама съвсем нищо…

Миг по-късно Том Рансли се отдели от компанията си и с тежка походка прекоси тихия салон. Той спря пред масата на Рейвънхърст като дебелите му палци висяха затъкнати на гайките на широкия му кожен колан.

— Ние тук не обичаме аутсайдерите, капитане — изръмжа той. — Независимо дали са герои или не. Затова ви съветвам да изчезвате оттук.

Изражението на лицето на Дейн ни най-малко не се промени. Много бавно той вдигна очуканата оловна чаша към човека пред него, като нито за миг не свали очи от гневното му лице докато пресушаваше силния алкохол.

— За ваше здраве, сър — каза меко той.

— Вие не разбирате ли английски, мътните ви взели? Не сте желан тук! — острите думи разкъсаха въздуха.

Рейвънхърст леко се изправи в стола си, като остави празната чаша на масата пред себе си.

— Мистър Рансли, нали така? — гласът му бе нисък и някак измамно тих, но това беше тон, който екипажът на Bellerophon познаваше много добре. Всяко едно от момчетата би предупредило Том Рансли, че най-неразумно би било, ако той продължи да дразни капитана, когато последният е в такова настроение.

— Не съм желан от кого, мистър Рансли?

Но Том Рансли не беше чак толкова наблюдателен, нито чак толкова проницателен. Той не можеше да знае, че човекът, седящ пред него беше най-опасен точно когато заговореше с такъв мек тон.

— От мен, на първо място, а и от всички останали тук, всички до един! — изкрещя той. — Сега стана ли ви ясно?

— Абсолютно ясно. И все пак е доста зле замислено.

— Какво имате предвид?

— А вие как го разбрахте?

— Няма да си губя времето в раздумки с такива скапаняци. Разкарайте се, казах!

— Имам намерението да си почина още малко, мистър Рансли. Вие, разбира се, сте добре дошъл да се почерпите когато пожелаете — отвърна меко Дейн.

— Как не! — чертите на Рансли се свиха в жестока гримаса. — Виждал съм такива като вас и преди. Мотаят се из тресавището като задават всякакви въпроси и се бъркат в работите на всеки. Това не ни допада, предупреждавам ви! Или пък скапаната ви благотворителност. И сами имаме начини как да се оправяме тук и натрапници не ни трябват. Затова кажете на вашата приятелка от Ейнджъл, че нямаме нужда от излишната й храна или кърпените ленени завивки. Сами можем да се грижим за себе си и го правим. Чухте ли? Предайте това на вашата мис Лейтън когато се приберете. А това, ако сте благоразумен, ще стане на секундата — Рансли плъзна ръцете си по-дълбоко в джобовете си, търсейки дръжката на пищова.

— Мръдни само още един инч и си мъртъв! — заплахата беше кратка и зловеща. — А сега много бавно извади ръцете си от джобовете.

Рансли сподави една ругатня, забелязал за първи път, че ръцете на Рейвънхърст бяха скрити под масата. Контрабандистът сви устни в тънка, жестока линия. Той бавно вдигна лявата си ръка и разпъна пръстите си, за да покаже празната си длан.

— Много добре. Сега вярвам, че ще мога да довърша питието си на спокойствие, мистър Рансли — Дейн сбърчи гъстите си черни вежди. — И ако не възразявате нещо, смятам, че разговорът е приключен.

В този момент Дейн нямаше нищо друго в джоба си, освен една огризка от ябълка и две бучки въглен, но острото изражение на лицето му и неподвижната челюст нито за миг не го издадоха.

Очите на двамата се срещнаха, мъгляво-кафяви изучаваха ледено-сини. Около тях възродилата се врява отново заглъхна и в салона за пореден път се възцари мрачно мълчание. Замръзнал на мястото си от гняв Рансли се опита да накара Рейвънхърст да сведе поглед.

И не успя.

— Защо не — изръмжа най-накрая той. — На мен хич не ми пука! Все пак вие сте герой и други подобни — проклинайки той изстреля тънка струя слюнка на пода близо до лъснатите ботуши на Дейн.

Рейвънхърст извика на помощ цялата си воля и самообладание и с мъка се въздържа да не отвърне на обидата му. Пръстите се свиха в джобовете му, мачкайки бучките въглен докато те се превърнаха в прах. Мили Боже, та той умираше от желание да стовари юмрука си върху беззащитното лице на мръсника!

Но не можеше. Той бе дошъл тук по работа на краля и задачата му бе твърде важна, за да бъде осуетена от момент на лично отмъщение — независимо колко привлекателно му изглеждаше.

Кръвта бучеше в ушите му докато оглеждаше лениво противника си изпод полуотворените си клепки.

— Но добре внимавайте, Рансли. Някой ден вятърът ще задуха срещу вас и плюнката ще се размаже по собственото ви лице.

— Как, ти… — ръката на Ранели бе почти до джоба му, когато двама от приятелите му го грабнаха и започнаха да го теглят обратно към мястото му в противоположния край на салона.

— Стига, Том — изръмжа единият от мъжете. — Достатъчно проблеми си имахме тази нощ. Нямаме нужда от повече.

След като седна на предишното си място, Рансли се освободи от хватката на приятелите си.

— Нямаме нужда от тази измет тук — изръмжа той. — Хайка проклети натрапници, ето това са те! Нека си се връща в Ейнджъл, да си играе на заек и лисица със Ледената кралица, вместо да ни се пречка. Въпреки че смятам, че той не е достатъчно мъж, та да й разкрачи краката — иронично каза пияният контрабандист.

— Рансли? — едва се чу.

В момента, в който Рансли се обърна, усмивката замръзна на зачервеното му лице. Твърд, безмилостен юмрук се стовари върху носа му. Кръвта шурна да тече по бузите и устата му. С леко ръмжене червенокосият контрабандист се извъртя и след това бавно се свлече на пода.

Кръвта на Рейвънхърст все още кипеше докато гледаше лежащия пред него мъж. Един мускул потрепна на челюстта му, той се бореше да превъзмогне вълната дивашка, заслепителна ярост.

Най-накрая обидата беше върната. Нравът беше едно от слабите места на Дейн и той го знаеше. И точно защото го знаеше, яростта му доста често се възползваше от това.

Но не и сега.

— Моля ви, капитане, няма нужда от повече — потното лице на Джоукис лъщеше пред Рейвънхърст. — За думите, които често казваме в гнева си после съжаляваме. По-добре си идете сега. Вярвам, че сам разбирате защо.

С ледено изражение Рейвънхърст се извърна и грабна ръкавиците си от масата. Ромът беше от евтиния, помисли си той. Велики Боже, той бе съвсем достатъчен да подтикне човек да се отдаде на чувствата си. Чист нощен въздух беше сега това, от което се нуждаеше Рейвънхърст, свеж и щипещ, точно като солената вода, откъдето идваше.

И може би, ако беше късметлия, би могъл да си представи, че е в квартердека отново, платната са издути от вятъра и дъските скърцат под краката му. Да, за Бога, тази нощ щеше да спи под откритото небе и щеше да се събуди на зазоряване от плискането на вълните в брега — едно доста тежко упражнение. Той знаеше точното място, където вълните щяха да подложат на изпитание неговата издръжливост.

Заливът Феърли.

С приглушена ругатня хладнокръвният виконт отвори рязко вратата и с тежка крачка потъна в нощта. Неговото оттегляне накара не един или двама да въздъхнат с облекчение.