Черната роза

21.

Лицето на Рейвънхърст бе сериозно и непроницаемо, когато отвори дебелата дъбова врата откъм улицата. Пред него стояха около двайсетима враждебно настроени мъже, заобиколили къщата и с Еймъз Хоукинс по средата, в дебелите си пръсти стиснал голям пищов с месингово дуло.

— Я да видим защо се забавихте, Рейвънхърст — безцветните очи на Хоукинс се плъзнаха по голите гърди и босите крака на Дейн. — О, изглежда сме дошли в неподходящ момент. Много неподходящ — подигра се той, а устните му се извиха в озъбена усмивка.

„Да, би се радвал да поскастри малко това нагло копеле“ — помисли си Хоукинс.

— Моите хора са забелязали двама хулигани да се прехвърлят през оградата на градината ти. Носели са контрабандни бурета. Затова ще трябва да поогледаме наоколо.

Рейвънхърст изучаваше Хоукинс с леден поглед.

— Ако някой е минавал оттук, щях да зная това, инспектор. Сега, ако обичате, взимайте си вашите мъже и…

— Но аз не обичам, Рейвънхърст. Дошъл съм за обиск и това възнамерявам да направя. Махнете се от пътя ми!

Виконтът не се помръдна от вратата.

Бавно кръстоса ръце на гърдите си.

— Правите голяма грешка, Хоукинс. Тук няма никой друг освен мен. Сега се разкарайте преди да сте ме принудили да взема крайни мерки.

— Заплашвате офицер на Короната, така ли?

— Аз мога да задам същия въпрос и на вас.

— Вашата власт започва от брега на канала и свършва на другия му край и вие прекрасно знаете това! Но ние сме в Рай и заповедите тук давам аз, затова се отместете — изрева Хоукинс, — или може би ще предпочетете да погледате как моите хора ще насекат тази врата на трески с брадвите си.

Рейвънхърст се смръщи. За момент си помисли дали да обясни на инспектора какво точно може да направи с дръжката на една от тези брадви. Но бързо се овладя. Нямаше намерение да се разправя пред собствената си врата.

„Внимателно“ — помисли си. Присви очи докато бавно изучаваше Хоукинс. Накрая с безразлично повдигане на раменете отстъпи една крачка назад, със студена, подигравателна усмивка на уста.

Почервенял от ярост, Хоукинс го избута и се втурна в гостната, вече раздавайки команди на хората си. В средата на стаята инспекторът спря, а погледът му засия като се спря върху две редки вази от династията Мин до маса в стил Чипъндейл.

Червената му физиономия се разкриви в гримаса.

— Претърси мазето, Богс. Лоусън, заеми се с градината. Останалите разпръснете се и претърсете този етаж. Не искам нищо да пропуснете, разбрахте ли?

Изведнъж от горния етаж долетя силен трясък. Устните на Хоукинс бавно се разляха в грозна усмивка.

— Мисля да прегледам лично горния етаж.

Рейвънхърст си позволи лукса да се усмихне зад гърба на Хоукинс.

Но усмивката му се стопи като си представи как инспекторът ще разглежда полуголото тяло на Тес, защото тя ще има единствено неговата риза и нищо повече.

Но нищо не можеше да се направи сега по въпроса, а и планът му бе идеален във всяко друго отношение. Да, скоро щеше да я има за своя жена. Щом Хоукинс я откриеше в тази спалня почти гола, Тес ще бъде компрометирана без надежда за спасение.

Тогава малката вещица в леглото му няма да има друг избор, освен да приеме предложението му за женитба.

— Забавлявате гости, а, милорд? — ухили се инспекторът.

— Ще отговаряте пред инспектора в Дувър за това, Хоукинс — студено отговори виконтът.

— Няма закон, който да ми забранява да претърся къща, в която са забелязани контрабандисти. Познавам контрабандиста щом го зърна.

— И аз познавам безсмислиците, когато ги чуя.

— И защо сте толкова раздразнителен, милорд? Да не би горе да има нещо, което предпочитате да криете? Или… НЯКОЙ?

Вече бяха стигнали пред вратата. Дейн бе напрегнат, наблюдаваше как Хоукинс се смръщи като откри, че вратата е заключена.

Ругаейки, офицерът направи крачка назад и ритна вратата с крак. Парчета дървесина се разхвърчаха и вратата се отвори с оглушително изскърцване.

Рейвънхърст стоеше напрегнат в очакване на яростния рев на Хоукинс.

Но той не издаде и звук.

Виконтът намръщено пристъпи вътре. Като че ли сънуваше — видя чаршафите, вързани за леглото, видя и полюшваните от вятъра завеси.

Рейвънхърст не вярваше на очите си: как Хоукинс прекосява, като тъпче разпръснати парчета стъкло по пътя към прозореца.

Двамата бяха сами.

Хоукинс подаде глава през прозореца и след като отново се обърна към Рейвънхърст, започна да се смее — ужасен, невъздържан смях, грозен почти колкото лицето му.

— Е — изрева той, — изглежда птичката ви е отлетяла, Рейвънхърст. Но не и преди да сте имали малко стълкновение, доколкото виждам — прекара пръст през голямо алено червено петно кръв върху белия чаршаф. Сви очи. — Девствена — измърмори той.

Дейн се намръщи. Далеч не девствена. Той най-добре знаеше това. Първо бе очевидец със собствените си очи, а след това получи вещественото доказателство на тялото й.

Но Хоукинс бе твърде зает, за да забележи малкото разсейване на Рейвънхърст. Инспекторът настъпи голямо парче стъкло.

Смръщи се и се наведе да вдигне нещо изпод леглото.

— Явно е оставила нещо — измърмори той като вдигна малка фиба.

Ухили се лукаво, докато я подаваше на Дейн.

— Голяма борба трябва да е била. Но аз харесвам жените с дух — блестящите му очи шареха по ядосаното лице на Дейн и след миг в стаята се разнесе неистов смях.

— Шокиран — ето как изглеждате, Рейвънхърст! Надхитри ви, а? Кой би си помислил, че ще се измъкне от прозореца? Явно не е оценила подвига ви?

Погледът на Дейн засвятка. Заслепяваща вълна от ярост го заля. Пръстите му несъзнателно стиснаха фибата.

Чу се пукване и крехкият орнамент бе счупен. Проклета да е! Но той ще си я върне, закле се Рейвънхърст. И когато това стане…

След миг чу, че Хоукинс му говори.

— Не си правете труда да ме изпращате, милорд. Мога сам да намеря пътя. Точно както ТЯ направи — шумният му смях отекна в коридора.

Дълго време Рейвънхърст стоя по средата на спалнята, вгледан в разпръснатите стъкла, които блестяха на пода.

Сляпо се взираше в изцапаната с кал кожа.

Малката проклета кучка! Да, беше дяволски умна. Трябва да е била доста отчаяна, за да предприеме такава стъпка. Краят на чаршафите се люлееше най-малко на — присви очи преценявайки разстоянието — двадесет фута над земята.

Рейвънхърст издърпа импровизираното въже и затвори прозореца като не усети как стъклото потрепери заплашително от силата му.

Сви юмруци, обърна се и заслиза по стълбите, за да провери задната градина.

Знаейки, че нищо няма да открие.

Знаейки, че тя си бе отишла, беше избягала от мрежата му още веднъж и сега може би му се присмиваше.

В този момент Тес бе много по-близо, отколкото Рейвънхърст предполагаше. Далеч не й бе до смях, докато седеше свита в килера, вслушана бездиханна в приглушените стъпки на босите му крака по стъпалата.

Стана! Похитителят й, както и Хоукинс бяха приели, че стаята е празна. Да, мъжете бяха по перченето, но жените бяха тези с истинския интелект!

Когато стъпките заглъхнаха, тя бавно се измъкна и пролази до прозореца, за да не я видят. Устните й се извиха в тържествуваща усмивка, когато видя високата фигура на Рейвънхърст да крачи към градината отзад.

Не чака повече. С дългата вееща се риза, тя се завъртя и се затича по стълбите.

Седнала в безвкусен копринен фотьойл край еркерен прозорец, гледащ към „Уочбел Стрийт“, мисис Нермион Тредуел правеше безцелни опити да завърши сложно ръкоделие, изобразяващо Мадоната с детето.

Изневиделица иглата се изплъзна и прободе пръста й. Тя изруга под носа си, след което бързо се огледа, за да се увери, че онова глупаво създание — Алисия Грабтрий, бе достатъчно далеч, за да не чуе.

Намръщи се от отегчение, захвърли некадърно свършената работа и отиде до прозореца.

Изведнъж малките й кръгли очи се ококориха — не можеше да повярва на очите си. Гледката бе абсурдна. С остър вик тя се наведе напред и любопитството й бе наказано с внезапна болка в носа, който се сблъска с прозореца.

— А-Алисия! — извика тя, с ръка върху масивните си развълнувани гърди. — Лекарството ми! Веднага!

На отсрещната страна на улицата, седнал сам на маса край прозореца в „Трите херинги“, Еймъз Хоукинс пресушаваше втората халба бира.

Доволна усмивка се изписа на лицето му, като си припомни яростния поглед на виконта, когато видя, че птичката му е отлетяла. „Но коя бе тя?“ — запита се инспекторът като присви очи. Новата сервитьорка от „Dog & Dyck“6? Или някоя от Ейнджъл, може би? Не е Люси, бе сигурен в това, защото я бе пробвал няколко пъти и можеше да гарантира за отдавна отнетата й девственост.

Огледа се разсеяно през прозореца и видя как двама драгуни ходят наперено по улицата. Изведнъж скочи от стола си като разля бирата в бързината, за да се приближи до прозореца.

Бели, стройни крака, едва прикрити от вееща се бяла риза.

Женски бедра, за Бога! Адски красиви при това!

Тогава тя изчезна зад ъгъла, преди Хоукинс да може да отиде да погледне отблизо.

За момент той остана неподвижен, все така наведен напред, а върху червендалестото му лице бе изписано недоумение.

Тогава се размърда и обърна тежкия стол на земята, и се запъти към вратата.

Рейвънхърст изруга. В градината нямаше никой, както бе предполагал. Сви устни и се запъти обратно към къщата. На задната врата се спря, защото усети течение в коридора.

Намръщен прекоси помещението към отворената главна врата.

Замръзна на място, хванал се за рамката на вратата. И тогава, за първи път в живота си, Дейн Ст. Пиер — четвъртият виконт Рейвънхърст, се оказа без думи пред гледката на стройни женски крака но средата на „Уочбел Стрийт“.

ГОЛИ КРАКА! А собствената му ленена риза прикриваше извивките отгоре.

Устата му пресъхна. Една вена изскочи на слепоочието му. Вцепенен, той гледаше как Тес Лейтън се стрелва по паветата и изчезва зад един тисов храст край двама пияни драгуни, току-що излезли от „Трите херинги“.

По дяволите! Трябва през цялото време да се е крила в стаята му и само е чакала той да излезе. Била е вероятно в килера или под леглото.

И сега имаше невероятната дързост да тича през центъра на Рай, прикрита само от неговата риза! Изглежда още веднъж я бе подценил!

Присви очи и загледа храста, зад който бе изчезнала. Тези вейки сигурно нараняваха много лошо босите й крака, усмихна се той.

Тя бе достоен противник, Дейн трябваше да признае това, и много по-умна отколкото бе предполагал.

Но умна или не — скоро ще бъде негова. Това бе само въпрос на време.

Останала без въздух, Тес изтича през тясната пътека към Ейнджъл. Краката я боляха. Сълзи заслепяваха очите й, докато изкачваше стълбите към кухнята.

Когато бледият, загрижен Хобхауз отвори вратата след миг, за пръв път в дългогодишната си служба се отклони от етикета.

— Всемогъщи Боже! — извика обикновено сериозният иконом. Пое дъх преди отново да може да проговори, като плъзна смаяния си поглед от кестенявите й къдрици до голите й крака и стъпала. — Какво за Бога…

Изведнъж се сепна и по лицето му се изписа ярост.

— Ще го убия за това, мис Тес. Със сигурност ще убия копелето, само кажете, това ми стига — огромните му ръце се свиха в юмруци докато говореше.

Тес поклати глава, като се олюля преди да хване протегнатата ръка на Хобхауз.

— Мисля, че няма нужда, Хобхауз. Смъртта е прекалено хубаво наказание за тази отвратителна твар! — погледът й потъмня, а на лицето й се изписа горчивина. — Не, възнамерявам да измисля нещо много по-унищожително от просто убийство за нашият виконт.