Черната роза

34.

— Англичанке!

Тес се намръщи, с глава на възглавницата, търсейки сънищата си. Ах, но какви сънища — по-сладки отколкото тя си беше представяла.

— Трябва да се събудиш, моя малка — студени пръсти разтърсиха раменете й.

Тес промърмори протест, опитвайки се да ги отпъди.

— С-спя. ИСКАМ ДА СПЯ.

— Не сега. Ти трябва да се събудиш! — настоятелността на този нисък глас най-после проникна през дрямката на Тес и тя седна рязко.

— Ъъъ…

— Шшт! — беше Марте. — Ела навън — с треперещи пръсти старата жена наметна дебела вълнена роба около раменете на Тес. — Но трябва да побързаш!

Тес отхвърли назад дебелия облак на косата си и вкара ръцете си в драскащите я вълнени ръкави. Мръщейки се, се плъзна от леглото, чувайки Андре да мърмори и да се обръща зад нея.

Пръстите на старата жена я побутваха безмилостно, водейки я в кухнята. Под босите й крака каменния под беше леден и шока от това съприкосновение изчисти остатъците от съня на Тес. Докато Марте я сложи да седне на един стол, тя вече се беше разсънила съвсем.

За момент се възцари напрегнато мълчание.

Тес наведе главата си, напрягайки се да чува.

— Марте?

— Тя излезе, малката.

— Падриж? Какво правиш тук? — вече студен страх започна да се промъква дълбоко в сърцето на Тес.

— Дойдох за тебе, трябва да тръгваме незабавно. Тук вече не си в безопасност. Войниците са открили ранения си другар и са на път за насам. Льо Фур успя да се измъкне от дока преди няколко часа, и сега ме чака на далечната страна на острова. Но ние трябва да вървим веднага.

Всяка дума беше смъртоносна стрела, пронизваща сърцето й.

— А, Андре?

— Той никога няма да те пусне да тръгнеш, малката — гласът на Падриж беше остър. — Той ще ме убие като научи — наблизо се чу шумолене на дрехи. — А, ето те и теб, Марте. Помогни й да се облече. Аз ще чакам навън. Но побързай!

Като в транс Тес почувства, че става, грубите пръсти на Марте сваляха робата и я заместиха със здрава рокля от вълна.

— Вятърът ще бъде хладен, затова по-добре носи тази. Тя е една от моите — не е достатъчно добра за нежна кожа като твоята, но ще е по-безопасно по този начин. В случай, че биха претърсили вагона…

С приглушен, задавен стон Тес прехапа устните си, за да не заплаче, Марте закопча реда копчета и започна да я бута навън от вратата.

— Моята, моята русалка! — извика Тес.

— Добре, но побързай! — каза Падриж грубо, продължавайки да наблюдава пред вратата.

Беше там, където я беше оставила, на малката масичка до леглото на Андре. Тя я пусна в джоба на роклята си и се поколеба, заслушана в дълбокия, равен звук на неговото дишане.

Значи това щеше да бъде тяхното сбогуване. Никакви промълвени клетви. Никакви опити да бъдат спрени нейните сълзи.

Само тихо, мълчаливо сбогом, последвано от безкрайна, потискаща тъга.

ВЪРВИ ГЛУПАЧКЕ. КАКВО ОЩЕ ИМА ДА БЪДЕ КАЗАНО? ТИ ГО ИМАШЕ ЗА ИЗВЕСТНО ВРЕМЕ И ПРЕЗ ТОВА ВРЕМЕ, ТИ ПРИТЕЖАВАШЕ СЪРЦЕТО МУ НАПЪЛНО. БЪДИ ДОВОЛНА ОТ ТОВА. ТАКЪВ МЪЖ КАТО ТОЗИ НЕ БИ МОГЪЛ ДЪЛГО ДА СЕ ЗАДЪРЖИ. ТОЙ ТРЯБВА ВИНАГИ ДА СЕ СКИТА, СЛЕДВАЙКИ СЛЪНЦЕТО, СТРЕМЯЩ СЕ КЪМ СЛЕДВАЩИЯ ХОРИЗОНТ, КЪДЕТО НЕГОВОТО НЕОБУЗДАНО СЪРЦЕ ГО ВОДИ.

И ВИНАГИ ЩЕ ПРИСЪСТВА СТРАХЪТ — ЗА ОПАСНОСТИТЕ, КОИТО ТИ МУ НОСИШ, ЗА ТЪМНИТЕ ТАЙНИ НА НЕГОВАТА ТЪРГОВИЯ, ТАЙНИ, КОИТО ТОЙ ТРЯБВА ВИНАГИ ДА КРИЕ ОТ ТЕБ.

НЕ. ТИ ЗНАЕШЕ, ЧЕ НЕ БИ МОГЛО ДА ПРОДЪЛЖАВА ДЪЛГО ТАКА. ВАШИТЕ СВЕТОВЕ СА ТВЪРДЕ РАЗЛИЧНИ. САМО КАТО ГО НАПУСНЕШ ПО ТОЗИ НАЧИН, ТИ МОЖЕШ ДА ГО РАЗСЪРДИШ И ДА ГО НАКАРАШ ДА ТЕ ЗАБРАВИ. В ПРОТИВЕН СЛУЧАЙ НЕГОВАТА СТРАСТ ЩЕ МУ ДОНЕСЕ СМЪРТОНОСНА ОПАСНОСТ.

— Ти трябва да вървиш, англичанке — гласът на Марте се повиши, станал пронизителен от страх. — Ако останеш, ще донесеш опасност за всички нас!

— СБОГОМ, МОЯ ДИВА ЛЮБОВ! — с побеляло лице и мълчалива, Тес му изпрати последното си сбогом от дъното на потъналото си в скръб сърце.

МОЖЕ БИ НЯКОЙ ДЕН, КОГАТО ТАЗИ ГОРЧИВА ВОЙНА СВЪРШИ И ЛАМАНШ Е СПОКОЕН И СРЕБЪРЕН КАТО ОГЛЕДАЛО, АЗ ЩЕ ВЗЕМА ЛОДКА И ЩЕ ДОЙДА ДА ПОТЪРСЯ ТОЗИ ИЗОЛИРАН ЪГЪЛ ОТ РАЯ. И ТЕБЕ, АНДРЕ ЛЬО БРИКС, ПРИБИРАЙКИ СЕ В КЪЩИ КАТО МОРСКАТА ЧАЙКА, КАКТО ТИ МЕ КРЪСТИ.

В сънят си брадатия французин стенеше тихо, прокарвайки пръсти по студената завивка.

— Trop tot — промълви той, потънал в неспокойни сънища.

ТВЪРДЕ СКОРО.

Не твърде скоро, си помисли Тес, вече давеща се в морето от самота, която се простираше пред нея до края на дните й.

ТВЪРДЕ КЪСНО. МОЖЕ БИ ВИНАГИ Е БИЛО ТВЪРДЕ КЪСНО.

Баща й се беше погрижил за това. Това беше единствения му принос към нея. И ако той не беше успял да разруши едно малко късче от надежда, един арогантен английски офицер най-накрая беше успял.

И сега Тес беше останала беззащитна пред нейната болка, тъй като французина, въпреки че го направи с добри намерения, разруши завинаги стените, които пазеха сърцето й толкова дълго.

— Мисли си за мен понякога, Андре льо Брикс — промълви Тес, избърсвайки първите горещи сълзи от бузите си.

След това се обърна и тръгна след Марте.

Каруцата беше малка и миришеше лошо, пътуването през разбитите пътища нетърпимо. Но „Свобода“ чакаше, точно както Падриж беше обещал, скрита в тясна пещера, в която никой, освен луд човек като Льо Фур не би се осмелил да влезе.

Дори с внимателното планиране на Падриж всичко беше на косъм. Тълпа от френски войници вече чукаха на вратата на къщата по времето когато те преваляха първия хълм.

— Не се тревожи за него — каза кратко Падриж. — Марте ще го скрие добре. Има пещера под скалите, за която никой не знае, освен нас тримата. Той ще бъде в безопасност там, докато, докато те забравят.

ЗАБРАВА. ПЪРВИЯТ ПЪТ Е ЗА ЗАБРАВЯНЕ, МОЯ МАЛКА.

О, Андре, аз не мога да го направя. Аз не съм силна повече, не както бях.

Спомените я задавяха, непоносимо мъчение.

СЛЕДВАЩИЯТ ПЪТ Е ЗА ГОРЕНЕ.

О, да, тя гореше. Той гореше ли също?

И ТОЗИ ПЪТ Е ЗА ЛЮБОВ… ГОСПОДИ, КОЛКО ЩЕ СЕ НАСЛАЖДАВАМ НА ТОВА ДА ТЕ ЛЮБЯ.

Свърши. Всичко свърши.

Падриж отдръпна намасленото платно покрито със зеленчуци и помогна на Тес да слезе от каруцата. Наблизо тя чу рева на прибоя и скърцането на дърво.

Преди да се усети, беше на палубата на „Свобода“, слушайки, тихите заповеди на Падриж и плющенето на платната, когато ги развиваха.

Боси крака тропаха по палубата, високо горе Тес чу вятъра да свири през въжетата.

И всеки звук беше тъжен, тежък от болката на сбогуването.

Времето минаваше като в мъгла. Пътуването беше бързо и безпрепятствено. Всяка вълна, която пресичаха и всеки повей на вятъра донасяше на Тес нова болка, защото тя знаеше, че те я отнасят надалеч от нейния спящ капитан.

Тя се молеше за светкавици и дъжд, да разкъсат платната и да препречат пътя й. Но тази нощ морето й се подиграваше, водещо спокойно и гладко към Англия.

Не беше само времето единственото нещо, което й се подиграваше по време на това агонизиращо пътуване. Някъде към средата на Ламанш тя почувства, че стомахът й се обръща и главата й кънти, тя, която никога не беше почувствала дори моментна морска болест в живота си.

Тогава една експлозия отекна в главата й — буря от безпощадни цветове и диви удари.

Тя се стегна, белите й пръсти се вкопчиха в студените перила на „Свобода“, докато нощта избухна в цветове.

Изведнъж Тес видя далечна стена от сребърни скали под кръглото, немигащо око на луната. С дрезгаво ридание, тя се обърна, търкайки пулсиращите си очи, невярваща.

Тъмнина, да, но изведнъж, това беше тъмнината на нощта, оцветена от хиляди сенки. Светло сиво. Тъмно сиво. Лъскав черен кехлибар.

— О, Андре — промълви тя съсипана. — Колко много щях да се радвам да споделя това с теб. Да се обърна и да видя всяка черта на лицето ти за първи път.

Вятърът развя косата й в див воал около бледото й лице. Нескрити, сълзите започнаха да текат надолу по бузите й.

— Толкова близко — толкова близко да мога да те видя.

Тогава тя се намръщи, изтривайки сълзите си с нетърпеливи пръсти.

Отново същото — лека белота на север, някъде близо до Уинчелси. Патрулен катер.

— Падриж!

Но бретонеца вече беше видял. Той изкрещя една заповед към Льо Фур, след това закрачи към парапета, където стоеше Тес.

Той беше голям и червенобузест, със светла коса, точно както Андре й беше казал.

— Боя се, че няма да имаме много време за сбогуване, малката. Аз ще те оставя близо да залива Феърли и ще изпратя двама мъже с теб. Повече не мога да отделя, боя се, не и когато този проклет английски катер скоро ще бъде по петите ми. Но Льо Фур ще дойде и ще се погрижи да бъдеш в безопасност — очите му се стесниха. — Какво има?

Сълзи се стичаха надолу по лицето на Тес. Тя беше загубила тази нощ нейния капитан и си беше възвърнала зрението. Тя мислеше, не, тя беше сигурна, че би предпочела да си беше запазила мъжа и да беше загубила зрението си.

— Нищо, Падриж. Просто, просто му дай това. Ще го направиш, нали? — с треперещи пръсти тя махна иглата за коса и я сложи в ръката на първия помощник-капитан. — Кажи му…

Да му каже какво? Какво имаше да се казва, когато тя трябваше да си отиде, а той да остане? Когато имаше войни и страни да ги разделят?

— Просто, просто му кажи, че аз няма никога да забравя.

— Отишла си? Отишла къде? — с потъмняло от ярост лице, брадатият капитан на „Свобода“ гледаше невярващо в Марте.

— Беше твърде опасно, ти трябва да знаеш това. Падриж дойде, докато ти спеше. Той каза, че те ще бъдат в Англия до сутринта, ако имат попътен вятър.

— Падриж направи това? — гласът му беше пресипнал от шока.

— Това беше единственият начин, Андре. Ти никога нямаше да я оставиш да си тръгне.

Старата жена казваше само истината, може би това нараняваше най-много от всичко. Неговата идея фикс беше довела тази англичанка тук, застрашавайки всички тях.

По някакъв начин тази констатация само направи Андре още по-сърдит.

С намръщено лице капитанът тръгна към вратата.

— Къде отиваш? — попита Марте.

— Да намеря лодка. КАКВАТО И ДА Е ЛОДКА!

Добре направено, мислеше си мъжът, с лице скрито в сенките. Много добре направено. Нито твърде много кръв, нито твърде малко.

Непроницаемите му очи се свиха, докато той изучаваше неподвижното тяло на жената и единствената черна роза положена върху окървавените гърди.

— Какво ще правим с Тес Лейтън — попита студен глас. — Какво ще правим, ако тя реши да навре любопитните си очи?

— Тогава тя също ще бъде елиминирана. За нищо не биваше да се позволява да се набърква в неговия план, нито дори хубавата мис Лейтън.

— А лейди Патриция?

Той стисна устни. Лейди Патриция трябва да бъде накарана да види светлината. Тя беше полезна, разбира се, но никоя жена не беше незаменима за него, както тя щеше скоро да научи.

Изведнъж студените му очи се изостриха. Пръстенът! Защо не го беше забелязал преди? Сподавяйки ругатня мъжът в сенките гледаше надолу в бузата на умрялата жена.

Това беше само малка грешка, но той не беше човек, който правеше грешки. Действително неговата предпазливост беше единственото нещо, което го беше държало жив толкова дълго.

Зад тънката врата се чуха пияни гласове.

— О, да, тя е тук, Дигби. Само пази панталоните си закопчани!

По дяволите! Няма никакво време да поправи грешката си сега!

С лице посиняло от гняв, високата фигура облечена отгоре до долу в черно свали мустакатата си лисича маска и се придвижи безшумно към отворения прозорец.

Те бяха само малки черни точки срещу променящата се игра на сиво и тъмночерно, където разпененото море удряше гордите английски скали. Льо Фур тръгна пръв, движейки се с лекота, която говореше, че тези места са му познати. По всяко друго време Тес би му задала хиляди въпроси, но тази нощ тя не каза нищо, концентрирала се върху това да може да се задържи на тясната пътечка, която се изкачваше от брега. Зад нея вървеше нисък, силен моряк, чийто глас познаваше от кораба. Скоро беше благодарна на неговото присъствие, защото когато се подхлъзнеше, той беше до нея, предлагайки й силната си ръка, за да й помогне.

Вятърът вилнееше из косата й, най-накрая премина през ръба на скалите и стоеше върху зелените ливади на Феърли. С всяка минута, която минаваше, зрението й се изостряше. Въпреки, че все още се чувстваше болката, Тес не обръщаше внимание. Сърцето й беше твърде пусто и студено, занемяло от мъка по нейната раздяла с Андре.

Обръщайки се назад, тя погледна към морето, точно навреме, за да види как „Свобода“ оставя преследващия го английски катер далеч зад себе си и потегля на юг, с опънати платна, към къщи.

Виждането на Тес се замъгли и този път беше от горещите сълзи, които падаха мълчаливо надолу по бузите й. Неподвижна, тя спря отчаяните си очи на тази летяща точка отправяща се към хоризонта.

Отнасяйки цялата й надежда и щастие с нея.

Зад гърба й Льо Фур се изкашля несигурно.

— Ние, ние тук сме твърде добра мишена, малката. Не се знае кой може да наблюдава.

Върната към действителността, Тес изтри очите си и сподави риданието в гърлото си.

Льо Фур се обърна оглеждайки внимателно склона.

— Ще те върнем, но е по-добре да не се бавим. Слънцето ще изгрее скоро и ние трябва да срещнем една лодка.

— Как…

Льо Фур се усмихна слабо.

— По-добре е да не питаш, малката. Но бъди спокойна, ние ще се върнем обратно в Морбихан преди три прилива и отлива.

— Ще бъдете ли в безопасност?

Погледът на Льо Фур беше замислен.

— Не се тревожи за нас. Ние сме правили това и преди.

Той няма да й отговори, разбра Тес. Никакви подробности. Никакви имена, дати или места. Всичко това беше твърде опасно. Тя най-добре би трябвало да го знае.

Предпазливостта на Льо Фур само засили жестокото чувство на отдалеченост, което Тес чувстваше към Андре, още един пример за това колко далече един от друг бяха техните светове. Тя си даде сметка колко напразно беше да се надява, че някога биха могли да прехвърлят мост над пропастта, която ги разделяше.

Тес потрепери. Секунда по-късно пръстите й срещнаха полираните линии на русалката на Андре. Бавно я извади от джоба на роклята на Марте, където я беше сложила, за да съхрани по време на пътуването.

Красиво и нежно, създанието стоеше замръзнало в полулетеж, завинаги застинало в момент на неспокойна нерешителност — живеейки в един свят и мечтаещо за друг.

Болезнено красива. Неизказано тъжна.

Зад нея Льо Фур се обърна и промърмори нещо на бретонски на другаря си, който веднага изчезна в нощта.

Със силно биещо сърце, Тес се обърна, срещайки сенките.

— Тихо — прошепна Льо Фур без да се движи.

Докато двамата стояха и проучваха склона на север, висока фигура, облечена в черно, се отдели от скалите надясно от тях, част от самата тъмнина.

— Това не е нощ удобна за теб да ходиш далече, момиче.

С радостен вик Тес се обърна и се отправи към мъжа с черната пелерина, който чакаше с протегнати ръце.

— Кажи ми какво правеше на скалите, девойко! — гърмеше из стаята големия мъж с посребрена коса, обхванал раменете на Тес със силните си пръсти, като я сложи да седне на един стол. — Само че този път искам само истината от самото начало. Няма да търпя повече твоето мамене!

Една единствена свещ светеше в почти празния салон на Феърли. Завесите висяха на парцали и рояци от прашинки танцуваха по голия дървен под. Някъде навън в нощта един бухал бухаше, звукът беше нисък и пронизващо тъжен.

С нисък, спокоен тон Тес каза на контрабандиста това, което той искаше да знае. За всичко, от нощта, когато мъжете на Хоукинс я бяха наобиколили на брега до момента, когато той я беше намерил на скалите с хората на Андре до нея.

Тя не гледаше в него, докато говореше, страхувайки се, че може да прочете укор в очите му. Вместо това фиксира погледа си върху избелялата дамаска на канапето облегнато на насрещната стена.

Тя откри, че да разказва беше облекчение. Но имаше едно нещо, което Тес не каза на Джак, и то беше как е намерила любовта, само за да я загуби отново. Не, раните по нейното сърце ще си останат нейна тайна. Тя внимаваше да му казва само тези, които бяха наранили очите й.

С намръщено лице Лисицата се разхождаше напред-назад, пред нея, слушайки внимателно, прекъсвайки я няколко пъти, за да задава въпроси.

Когато свърши, установи че й беше олекнало малко. Бавно погледна нагоре към Джак.

Точици светлина горяха в очите му. Той руга дълго и ниско.

— Твърде малко беше за теб да се промъкнеш и да се присъединиш към моите хора. Не, ти трябваше да направиш нещо по-лудо. Ти трябваше да направиш твоите собствени курсове, присвоявайки моята роля, в името на всички светци — той рязко спря да се разхожда. Обърна се с лице към нея, с един сърдит въпрос в очите. — Защо, по дяволите?

Тес се вцепени пред този тъжен поглед. Тя преглътна веднъж с блуждаещи очи.

— В началото беше само шега, Джак — каза тя меко, намирайки че е почти невъзможно да си спомни, че първия път тя отиде като един от мъжете на Джак. — Предполагам, че беше заради предизвикателството. А когато склонностите на баща ми към хазарта и лошите жени обезкръвиха Феърли, беше заради парите. Тогава ми дойде идеята да заема твоето място. Вече знаех достатъчно за бизнеса, тъй като бях наблюдавала и слушала внимателно.

Джак мигаше при резките й думи, но не я поправяше. Как би могъл, когато тя казваше чистата истина?

— Аз се нуждаех от парите за Феърли, не виждаш ли?

— Ти малоумна ли си, тогава? Не си струва труда да поемаш такива луди рискове, дори и Феърли! Аз щях да ти дам парите. Всичко, което трябваше да направиш беше да ми кажеш.

— Каква е разликата тогава, дали ти ще спечелиш парите или аз? Аз не съм лицемерка, Джак. Никога не съм мислила, че и ти си такъв.

Мъжът с посребрени коси сподави една ругатня.

— Това не е същото, по дяволите, не виждаш ли? Ти си жена, млада и невинна. Ти имаш целия си живот пред теб, момиче. Някой ден ще се ожениш и ще имаш деца. Защо ще рискуваш всичко това за неколкостотин лири?

Тес потисна ридание.

— Женитба? — повтори тя, с горчив глас на ръба на истерията. Имаше само един мъж за когото тя би могла да се омъжи и сега тя никога не би могла да го има. — Не, не е за мен женитбата и дузина мяукащи деца, Джак — каза тя откровено. — Никъде в Англия не можеш да намериш мъж, който би могъл да ме задържи.

„Това, поне е истина“ — помисли си Тес. Единствения мъж, който можеше да я успокои, единствения мъж, когото тя обичаше беше далече, спящ в чудесно защитено пристанище, изпъстрено със стотици целувани от слънцето островчета.

Когато тя повдигна глава, Джак я изучаваше с присвити очи.

— Ако само… — пое си въздух той, прекъсвайки сам себе си с преглътната ругатня.

— Ако само какво?

Той рязко поклати глава, сребърната му коса светлееща на светлината на свещта, разпръскваше стари мечти.

— Нищо, момиче. Нищо важно.

— Значи ти искаш да запазиш своите тайни, а аз не! — Тес стисна устни. — Така ли ще бъде, Джак? След всичките тези години? — тя не можеше да скрие обидата в гласа си.

— По дяволите, момиче, това не е честно и ти добре го знаеш!

Тес повдигна рамене.

— Боя се, че не го зная — очите й блестяха. — Няма да те лъжа. Джак. Дори и заради теб аз няма да се откажа от контрабандата — тя не можеше, не и сега. Смъртоносният й маскарад беше единственото нещо, което можеше да откъсне ума и от дългите, горчиви години на самота пред нея.

— О, ти ще го направиш! Ако отново чуя, че си сложила маска и плащ в мое отсъствие, аз ще натупам задника ти така добре, че няма да можеш да седнеш цяла година!

Сивозелен пламък избухна дълбоко в очите на Тес, бузите й се зачервиха от упорита съпротива.

Но Джак не го забеляза, започвайки да се разхожда отново.

— Да, аз имам толкова много проклети неща за които да се грижа, освен да се тревожа и за теб, момиче. Не и когато един луд броди из блатото и напада всяка жена, която има нещастието да пресече пътя му. И оставя моята визитна картичка зад себе си, по дяволите! За Бога, аз ще насека копелето, когато го намеря.

Тес рязко си пое въздух.

— За какво говориш?

— Значи ти наистина не знаеш? Нещата не бяха много спокойни по време на твоето отсъствие — промърмори той мрачно. — Аз самият трудно повярвах, когато чух за първи път. Да, аз го отдадох на Хоукинс и на старите му бели — мръщейки се, той прокара голямата си ръка през косата си. — Лисицата сега е символ на терор. Вече три жени умряха от неговата жестокост, до всяка беше оставена една единствена черна роза. Мили Боже, колко още, докато хвана този разбойник?

— Но ти никога не би могъл…

— Разбира се, че не бих могъл. Но някой се осмелява и използва моята маскировка, за да го направи. Тази отрепка е много внимателна. Той дава възможност да бъде видян, но никога много близко — само дотолкова, че да има свидетели на престъплението му. Дори този глупак Рансли се осмели да ме проверява с обиди днес. Той каза, че моята откровеност го кара да ми се възхищава повече от всякога — ниска псувня експлодира от устните на Джак. — Да ме унижава? За убийство, за грубото насилие над една жена? — рязко каза той. — Господ ми е свидетел, никога не съм мислел, че ще се стигне до това. Но това прави Хоукинс да изглежда като глупак, понеже се хвалеше наляво и надясно, че ме убил на брега — изведнъж чертите му се изкривиха в шок. — Не ми казвай, че това си била ти, момиче?

Тес просто повдигна рамене.

— Така и беше. Той почти успя да изпълни заканата си тази нощ.

С възклицание на изненада, Джак отиде до стола й и я повдигна рязко.

— Ти луда ли си, Тес Лейтън? — викаше той, разтърсвайки я силно. — За Бога, аз ще…

— Недей, Джак — Тес затвори очите си обзета от спомените за всичко това, което последва този обречен от съдбата курс. Спомни си огъня и яростта на французина, който беше спасил живота й, измъквайки я от бурните води на Ламанш.

Изведнъж сълзи потекоха по бузите й.

— О, момиче, недей така. Аз съм жесток непохватен човек, това е така със сигурност. Тихо сега, не плачи — той коленичи до нея, големите му пръсти я притеглиха към гърдите му.

Треперейки, Тес се отдаде на емоционалната буря, която се готвеше откакто Марте я събуди преди много часове.

— Какво ти направи той? — изръмжа Джак, след като нейните ридания отслабнаха малко.

Тес се вкамени.

— Кой?

— Това копеле, Рейвънхърст, разбира се. Аз знам какво се случи през нощта, когато лейди Патриция дойде да чука на вратата му, мъркайки като котка пред чиния с мляко, умирайки от удоволствие да го вкуси. Да, повече от един човек са те видели на следващата сутрин да си тръгваш от къщата на „Мърмейд Стрийт“.

Тес премига пред откровената ярост на лицето на Джак.

— То не беше… — Тес преглътна. — Той не е…

— Не ми казвай, че нямам чифт здрави очи на главата си, Тес Лейтън. Нито сега, нито преди пет години — той й отправи рязък, изпитателен поглед. — Да, ако този мъж е докоснал дори косъм от главата ти, аз ще…

Тес се отдръпна леко назад, избърсвайки сълзите си. Рейвънхърст беше докоснал много повече от косъм на главата й, помисли си Тес горчиво, и тя имаше смътна идея за това какво Джак ще направи, ако имаше и най-слаба представа за това.

Лъжи. Преструвки. Измама върху измама. Изведнъж се почувства уморена от всичко това, смъртно уморена.

— Рейвънхърст не значи нищо за мен, Джак.

— Ленъкс, тогава? Никога не съм го харесвал заради проклетата му изтънченост — твърде хладен и внимателен. Само ми кажи, какво ти е направил и аз ще…

Тес въздъхна леко.

— Нищо, Джак. Кълна ти се — тя прокара уморените си пръсти през очите си.

— Тогава кой…

— Няма значение. Той, него го няма. Аз няма да го видя отново, не, за дълго, дълго време. Може би… — гласът й се пречупи. — Може би завинаги. Така, че те моля да спреш тези разпити. От всичко, което каза разбрах, че ти имаш много по-важни неща, и по-добре да се занимаваш с тях, отколкото със състоянието на моето неуправляемо сърце.

Тес не би му казала повече от това. Андре трябваше да си остане нейна тайна, спомените за него да се заключат в сърцето й, грижливо, така че студеното неодобрение на другите да не може да удави слабия му пламък.

И там тя би скрила тъмния си страх — че открития французин беше в съюз със самия шпионин Рейвънхърст.

Изтривайки последната си сълза, Тес подсмъркна и се изправи.

— Кажи ми, вместо това, с какво мога да ти помогна?

Съчувственият поглед на Джак си отиде, заменен от яростно раздразнение. Сребърните му вежди се повдигнаха в дъга.

— Не, девойко! Абсолютно нищо. И искам да си далече от Феърли, когато поставя капаните си, чуваш ли? — заповяда той с твърди и предизвикващи очи. Убиецът би могъл да бъде всеки от цяла банда мъже, всеки по-отчаян от другия. Създал съм си много врагове в живота си, знаеш нали. Да, мъже, които биха се спрели пред много малко неща, за да ме видят прострян долу в калта. Моя собствена грешка, може би — или грешка на съдбата — пръстите му се втвърдиха на нежните й рамене. — Но да бъда проклет, ако допусна да станеш жертва на техните пъклени планове!

Тес не каза нищо, уплашена от откровеното насилие в гласа му. Тя отново се сети колко много неща не знае за този човек, защото винаги е било така, както Джак е искал. Потрепервайки тя се чудеше за тези врагове, за които той беше говорил и за това колко ли тъмни бяха неговите тайни.

— Ти не си въвлечен в превозването на злато, нали, Джак? — тя трябваше да попита, тъй като въпроса я изгаряше отвътре, откакто Рейвънхърст й беше говорил за това. И разбира се, имаше предвид и този ужасен разговор, който беше чула в Бретан.

Контрабандиста се обърна със строго лице.

— Какво знаеш за товарите със злато от блатото Ромни?

— Почти нищо. Аз, аз само чух намеци за това.

Очите му се стесниха.

— Ти знаеш много повече от това, момиче, но виждам, че няма смисъл да те питам.

Тес му се усмихна в ледено мълчание.

— И също така няма смисъл да те питам за останалото, което се е случило през тези дни, през които си била във Франция. Да, ти не ми каза и половината, момиче, ти не се надяваш, по дяволите, че можеш да скриеш чувствата си от мен — добави той мрачно.

Линията на устата на Тес стана още по-твърда.

Джак изсумтя.

— Хобхауз и персонала в Ейнджъл са разпространили историята, че си отишла в Оксфорд да посетиш този нехранимайко брат ти, което е още по-глупаво от това, което ти ми разказа.

Тес можеше само да се усмихне на лоялността на своя иконом.

— Обратното, аз имах много приятно посещение. Ашли ми показа цялата Ботаническа градина, камарата Редклиф и църквата Св. Петер.

Очите на Джак станаха по-черни, святкайки ядосано.

— Аз почти съм решил да те обърна върху коленете си, момиче, затова не ме подтиквай да го направя.

Тес отвърна на ядосания му поглед с хладно предизвикателство.

— Ти също не ме предизвиквай, Джак. Аз съм уморена — думата излезе като въздишка. — Така уморена. Може ли сега де се кача горе да спя?

Лицето на контрабандиста изведнъж се отпусна, очите му се изпълниха със загриженост.

— Никога не поддаваш и на инч, нали? И аз не се учудвам на това, имайки предвид начина по който това копеле баща ти, се отнасяше с теб.

Тес не отговори. Единствения знак, че е чула дойде от побеляването на пръстите й върху облегалката на стола.

Сподавяйки ругатня, Джак махна примирително с ръка.

— Много добре тогава. Аз имам мои лични работи, които трябва да оправям. Ще се върна утре по залез слънце. Чакай ме при развалините. И тогава, Тес Лейтън, очаквам да получа някои отговори, предупреждавам те! — той се обърна и си наметна черната пелерина.

За един дълъг момент той я изучаваше, с непроницаеми очи, мустакатата маска се клатеше забравена от пръстите му.

— Утре при развалините. И се опитай, ако обичаш, да стоиш настрани от неприятностите дотогава, момиче! — с това последно изявление, Лисицата излезе от стаята.

Дълго след като си отиде, Тес стоеше взирайки се в празната врата. Вената пулсираше на слепоочието й, тя бръкна в джоба на вълнената рокля на Марте и извади оттам малката русалка.

Дълго време разглеждаше статуйката, а очите й бяха пълни с болка. След това бавно стана, повдигна мигащата свещ и тръгна механично към стълбите.