Докато убивам, се надявам

10

Порноклип.

Изследването на Круз.

„Проучване на границите на човешката сексуалност“

Лари се бе изсмял на това, но неловко. Работата му за Круз бе част от кариерата, която той наистина искаше да забрави. Сега обаче трябваше да му се напомни, отново. Телефонирах в офиса му в Брентууд. Използвах частната линия, която заобикаляше секретарката.

— С пациент съм — каза поверително той. — Ще ти се обадя след четвърт час, става ли?

И го направи точно в два и четирийсет и пет. Дъвчеше нещо и говореше между залъците.

— Вече домъчня ли ти за мен? Какво си намислил?

— Шарън Ренсъм.

— Да-а. Четох във вестниците. Забравих — вие двамата имахте връзка по-рано, нали?

— Тя бе на партито, Лари. Натъкнах се на нея, когато ти отиде да телефонираш. Говорих с нея в деня, преди да умре.

— Исусе! Депресирана ли изглеждаше?

— Не бе в добро настроение. Каза, че нещата не са както трябва. Но нищо сериозно, което би могло да задейства алармата. И двамата можем да преценим това.

— Да-а. Ние от старата школа.

Тишина.

— Шарън Ренсъм — каза той. — Нереално. Навремето бе страхотна.

— И продължаваше да си е.

— Невероятно. Не я бях виждал от училище, никога не се засякохме на някоя от срещите или съвещанията.

— Живееше в Ел Ей.

— Мистериозна дама. Тя винаги излъчваше много тайнственост.

— Лари, тя участваше ли в порнофилми?

— Не, когато аз работех там. Защо?

Казах му, че е била асистентка на Круз. И за порноклипа.

— Добре дошли в смахнатия Холивуд.

Не изглеждаше обаче да е много изненадан, което ме накара да направя коментар по темата.

— Затуй не съм изненадан. Някоя друга, може би, но не и тя.

— Това пък защо?

— Да си кажем истината, винаги съм мислел, че е странна.

— В какъв смисъл?

— Нищо просташко, но все пак у нея имаше нещо, което не пасваше. Като прекрасна картина, закачена на криво.

— Никога не си го споделял с мен.

— Ако ти бях казал, че гаджето ти нещо не е в ред в личностен план, щеше ли спокойно да ме изслушаш и да ми благодариш?

— Не.

— Точно така. Щеше да ми се обидиш до смърт, вероятно нямаше и да ми проговориш до края на живота. Не, хайде без шегички. Чичо Лари си държи езика зад зъбите. Първо правило на терапевта: „Когато не си сигурен, не казвай нищо“. А аз не бях сигурен. Не съм си правил труда да й поставям диагноза, просто бе едно впечатление. Освен това ти изглежда се наслаждаваше на дружбата с нея, а пък не те виждах женен за нея.

— Защо не?

— Просто тя не приличаше на жена, която иска да се жени.

— На какъв тип приличаше?

— На оня тип, който държиш до себе си, а тя ти съсипва живота. Сметнах, че си прекалено умен, за да се обвържеш. Излязох прав, нали?

Пауза. Той каза:

— Нека ти задам един въпрос, но не ставай агресивен. Биваше ли я в леглото?

— Не съвсем.

— Прави се, че участва, но не е така, нали?

Бях удивен.

— Какво те кара да го кажеш?

— Като говорехме за клипа, си дадох сметка на кого ми напомняше тя. На порноактрисите, които Круз използваше във филмите си. Срещах ги, когато работех за него. Онези момичета направо излъчваха сексапил, сякаш можеха да изсмучат кръв от скала. Но оставаш с усещането, че това е само лустро. Нещо, което се сваля заедно с грима. Чувствителността не бе част от тяхната същност. Те знаеха как да разделят чувствата от поведението си.

— Да отделят ли? Както в граничните случаи?

— Точно. Но не ме разбирай погрешно. Не казвам, че Шарън е била граничен случай, или че всички актриси са такива. Но и тя и те притежаваха нещо от качествата на граничните случаи. Попаднах ли в целта?

— Направо в десетката. Тя притежаваше типичните качества за граничните случаи. През всичките тези години не бях успял да си дам сметка.

— Не се самообвинявай. Ти все пак спеше с нея — заразен бе от любовна слепота. Аз не бих си и помислил, че точно ти ще й поставиш диагнозата. Но не съм изненадан, че е правила порнофилм.

Разстройство на граничната личност. Ако Шарън бе заслужавала такава диагноза, аз съм флиртувал с катастрофата.

Граничните пациенти са кошмар за терапевта. По време на обучението ми, преди да реша да специализирам с деца, бях лекувал много такива.

По-точно е да се каже, че се бях опитвал да ги лекувам. Защото граничните случаи никога не стават по-добре. На пръв поглед приличат на нормални, дори понякога супернормални. Захващат се с работа, която изисква голямо напрежение и успяват. Но те вървят по тесния път между лудостта и реалността. Не са способни да спечелват приятелство, да постигат вътрешни прозрения, никога не се освобождават от дълбокото, разяждащо чувство за безполезност и ярост, което неотменно се превръща в саморазрушение.

Те са хронически депресирани, определено склонни към пристрастяване, живеят от едно емоционално нещастие до следващото.

Никой не знае как и защо нормалните хора се превръщат в гранични случаи. Фройдистите твърдят, че се дължи на емоционално лишаване през първите две години от живота. Биохимиците обвиняват погрешно изградени връзки. И училището много не може да им помогне.

Веднъж Ада Смол ми бе говорила по въпроса. И това бе единствен път, когато долових яд в гласа й.

„Пази се от тях, Алекс, ако искаш да се чувстваш компетентен. Иначе всеки път ще те карат да изглеждаш глупак пред самия себе си. Дълго време упорито ще се трудиш да постигнеш напредък — месеци, а може и години и тъкмо ще си решил, че си успял да вникнеш в нечия душа, дори да постигнеш промяна, те ще ти се измъкнат в следващия миг. Ще има да се чудиш къде ли е грешката, дали пък не си сбъркал професията. Вината няма да е у теб, те ще са виновни. В един момент те могат да изглеждат страхотно, но в следващия — ще са извън строя.“

Извън строя. При тях най-често стават опити за самоубийство, в сравнение с всички останали пациенти на психиатрията. И най-често успяват.

— Изгубих доста от времето си в компанията на разни актриси — каза Лари. — Дори познавах по-отблизо някои от тях и започнах да ги разбирам — тяхната разнородност, как и какво правят. От гледна точка на граничните случаи промискуитетът — безразборните отношения са наполовина благоприятна адаптация, чудесен начин за разделяне — един мъж за приятелство, друг за интелектуална стимулация, трети за секс. Разцепване, разцепване, разцепване — елегантно и ясно. Ако не можеш да постигнеш интимност, със сигурност е по-добре, отколкото да си самотен. Да можеш да разделяш личността си е един от начините да не участваш духом в чукането из порнофилмите и да оставиш юнаците да се празнят по цялото ти лице, без да ти пука. Само една професия. Искам да кажа, как би могъл човек да се измъкне — сигурно да се върне в къщи и да сготви макарони с кашкавал или да попълва кръстословица? Момичетата си го позволяват. Казват, че като са пред камера, все едно че наблюдават отстрани някой друг.

— Дисоциация — казах. — Раздвоение на личността.

— Парекселанс.

Замислих се за разни периоди от живота на Шарън. Рутинния, напълно безстрастен начин, по който винаги бе правила любов. Отказът да живее с мен, с когото и да било. Спокойният разказ за смъртта на родителите й. Заела се бе с една насочена към хората професия, но се бе отклонила от правия път. Бе завършила висше образование, без да си вземе дипломата. Ужасната нощ, когато я открих със снимката на близначките.

„Аз съм тяхното единствено малко момиченце.“

Лъжите. Порноклипът. Да се хване с този мръсник Круз.

— Круз някога снимал ли е свои студенти, Лари?

— Мислиш, че той я е накарал да участва във филма?

— Логично е. Той бе неин научен ръководител. Бе и в порноиндустрията.

— И аз така мисля. Неговите не само че не бяха клипове, ами си продължаваха половин час, цветни и озвучени. Говореше се, че са в помощ на брачни двойки със сексуални проблеми, псевдодокументация с опровержение в началото на филма и един четец, с тембъра на Орсън Уелс, чийто глас се наслагваше над разговора, докато се включеше камерата. И още нещо — Круз използваше актьори и актриси. Професионални. Никога не съм виждал студент в някой от филмите му.

— Вероятно има филми, които ти не си гледал.

— Сигурен съм, че има. Но има ли доказателство, че той ги е снимал?

— Не. Само вътрешно чувство.

— Какво ти е известно за клипа, освен че и тя участва?

— Говори се, че става въпрос за съблазняване между пациентка и лекар. Човекът, който ми го описа, също не го е гледал, а и копието изчезна.

— Значи, с други думи, ти ми разказваш информация от трета ръка — старата телефонна игра. Нали ти е ясно как се доказва тая работа. Възможно е даже да не е тя.

— Може би.

Пауза.

— Искаш ли да се опитам да открия нещо?

— Как?

— Бих могъл да се добера до някое копие. Стари връзки от времето на изследователските проекти.

— Ами, не знам.

— Да-а. Би могло да се окаже болезнено, забрави, че съм го споменал. О, светлината ми се включи току-що. Имам пациент в чакалнята. Нещо друго да имаш наум?

Борех се с чувствата си. Любопитство — не. Да си кажем правичката, Делауер, това е чисто воайорство, заклещен в люта битка със страх от научаване на вероятно по-противни истини.

Казах на глас:

— Виж дали не можеш да се докопаш до филма.

— Сигурен ли си?

Не бях, но чух собствения си глас да казва „да“.

— Добре тогава. Ще ти се обадя, веднага щом разбера нещо.

Обратно вкъщи направих опит да се свържа с Робин, но попаднах на майка й и бях принуден да изслушам доста неприятен за мен монолог. В това време звънецът на вратата иззвъня. Окачих набързо слушалката и докато стигна до вратата, пак се звънна. Погледнах през шпионката и видях познато лице — голямо, разлято и с широки пори, почти момчешко. Остра, черна коса, леко посивяваща, подстригана демоде, малко в стил „Кенеди“. Голям и гърбав нос, чифт святкащи зелени очи под надвисналите гъсти вежди. Бледа кожа, сега почервеняла от слънчевите лъчи. Носът — червен и белещ се. Целият този непривлекателен комплект — нацупен.

Отворих вратата.

— Четири дни предварително, Майло. Копнеж по цивилизацията ли?

— Риба — каза той, пускайки покрай ушите си въпроса, като придържаше метален съд, пълен с лед. Гледаше ме от упор.

— Видът ти е ужасен.

— Покорно благодаря. Ти самият приличаш на кисело мляко с ягоди. Поразмътен на дъното. — Направи гримаса. — Навсякъде ме сърби. Ето, взимай. Трябва да се почеша.

Напъха ми металното сандъче. Под тежестта му направих крачка назад. Пренесох го през къщата и го поставих върху кухненския шкаф. Последва ме и се пльосна на един стол, протягайки дългите си крака и прекарвайки две ръце по лицето си, сякаш се миеше без вода.

В сандъчето се мъдреха две огромни пъстърви, увити в прозрачно фолио. Наложи ми се да ги изпържа, докато Майло ми разказваше за преживяното по време на риболовния поход и пресушаваше бира след бира.

Сервирах му риба и половина, оставяйки другата половина за себе си. Налях две чаши с ледена вода и ги сложих на масата. Някъде ми се намираше бутилка бяло вино, но не бе изстудено. Освен това не ми се пиеше, а и последното нещо, от което точно сега Майло се нуждаеше, бе допълнителен алкохол.

Погледна водата, сякаш бе от помийната яма, но все пак я изпи. След като излапа на няколко хапки своята порция, той погледна към недокоснатата риба в моята.

— Искаш ли я? — попитах.

— Не си ли гладен?

— Ядох малко преди да се появиш.

Хвърли ми продължителен поглед.

— Добре, дай я насам.

Когато и последната половинка пъстърва свърши, той рече:

— Е, хайде сега, разкажи какво те измъчва.

Реших да споделя с него за Робин. Вместо това му разказах за Шарън, изпълнявайки поетото пред Лесли Уайнгардън задължение. Спестих и съблазняването на пациентите.

Слушаше, без да прави коментар. Стана и затърси десерт в хладилника. Откри една ябълка и я унищожи на четири хапки. Избърса лицето си и попита:

— Трап, а-а? Сигурен ли си, че беше той?

— Трудно е да бъде объркан с тази бяла коса и особена кожа.

— Да-а. Кожата. Някаква особена болест. Знаех името й, но го забравих. Някакво автоимунно състояние — тялото атакува само себе си, като унищожава пигментацията. Никой не знае какво причинява болестта, но в случая с Трап си имам теория. Този задник е толкова пълен с отрова, че собственият му организъм не може да понесе това количество мръсотия. Може да имаме късмет и той да си угасне постепенно от само себе си.

— Какво мислиш за присъствието му в къщата й?

— Кой знае? Нищо не би ми харесало повече от това, да го хвана в крачка, но това не ми прилича на криминално престъпление. Може би той и бившата ти приятелка са си ходели и той се е върнал, за да се увери, че не е оставил някакви доказателства. Съмнително, но ненаказуемо. Ако тя се е хванала с него, сигурно нещо не й е било наред.

— Какво ще кажеш за бързата продажба на къщата? Ами за близначката? Знам, че съществува, или поне съществуваше преди шест години. Ако все още е жива, тя е наследница на Шарън.

— Шест години са много време, Алекс. А и кой казва, че не са я намерили? Дел е бил прав — това си е работа на адвокатите. Със сигурност мирише на прикриване на фактите, но това не значи, че щом се покрива е нещо сочно, приятел. Това са рутинни неща, когато имаш работа с богатската сган. Само преди месец имахме кражба на произведения на изкуството в Бел Еър. Френски импресионизъм на стойност над тринайсет милиона долара изчезна ей така. — Той щракна с пръсти. — Извършил го бе някакъв шеф и се бе измъкнал в Монако. Попълнихме документите, помогна и доказателството, че са семейно наследство. Откриха картините. Няколко месеца по-късно босът преживя злополука с вряла вода. А и като си говорим за злополуки — миналата година през април тийнейджърката на един „известен производител“ горе в Палисадите се обидила на прислужничката, че изхвърлила някакво нейно списание. Набутала ръката на нещастницата в мелачката за боклук и премазала петте й пръста. Но слугинята се изметна и не попълни документите за повдигане на обвинение, пенсионира се по-рано — десет хиляди за всеки пръст — и се отправи обратно към Гватемала. Ами продуцентът на едно токшоу — всеки го познава, дяволски духовит и чаровен мъж. Номерът му бе да се напива и да вкарва жените в болница. Телевизионната компания прибави два милиона долара към заплатата му годишно, за покриване на щетите. Да си прочел нещо по някой от тези случаи? Да си ги видял в новините в шест? Богати хора в трудни ситуации, Алекс. Скрий го под парцалите и го дръж далече от съда. Винаги така става.

— Значи казваш да забравя цялата работа.

— Не бързай толкова, самотен скитнико. Не съм казал, че ще го забравя, но от егоистични причини — шансът да науча нещо за Трап. А има и нещо в тая история с филма, което ме заинтригува — Харви Пинкли, приятелят, който е получил съобщението за убийство. Той бе едно от момчетата на Трап по времето, когато бе в Холивуд. Първокласен подлизурко.

— Дел ми го разказа така, че да изглежда съвсем наред.

— Дел не го познава. Аз го знам. Освен това Дел е добро момче, но нашето приятелство напоследък нещо поохладня.

— Политика на участъка ли?

— Семейни проблеми — има неприятности с жена си. Той е сигурен, че тя кръшка. Това го превърна в недружелюбен човек, асоциален.

— Съжалявам да го чуя.

— И аз. Той бе единствен в отдела, който се отнасяше с мен като с човешко същество. И не ме разбирай неправилно. Не сме се хванали за гушите, но той няма да се занимава с чужди работи. Както и да е, време е за събиране на извъншколска информация. Не съм длъжен да давам отчет до понеделник, Рик или ще работи, или ще спи през целия уикенд.

Стана и започна да обикаля из кухнята.

— Бездейните ръце вършат работата на дявола, синко. Не аз ще укротявам сатаната. Само не очаквай нещо драматично, нали?

Кимнах, занесох чиниите в умивалника и започнах да ги мия.

Той ме доближи и постави огромната си мека ръка върху рамото ми.

— Изглеждаш ми тъжен. Съвземи се, докторе. Тази приятелка е била нещо повече от другарка май?

— Това бе отдавна, Майло.

— Но твоята физиономия, докато говориш за нея, показва, че не е била чак толкова овехтяла любов. Или има нещо в тая тъжна история, което не споделяш?

Той махна ръката си.

— Ти сам трябва да решиш, Алекс. Готов ли си да чуеш още гадости за нея? Защото от онова, което вече знаем, щом започнем да копаем, няма да изровим съкровища.

— Няма проблеми.

— Ъхъ — рече и тръгна да си вземе още една бира.