Докато убивам, се надявам

26

Той бе паркирал голям стар мотоциклет „Триумф“ зад моя „Шевролет Севил“.

На ръкохватките висяха две каски. Едната — като захаросана червена ябълка, другата — като американското знаме. Сложи червената и ритна с крак стартера.

— Кой ви каза, че съм тук? Уенди ли?

Прокара ръка по четината си и направи опит да си придаде важен вид.

— Ние взаимно се пазим, господине.

Даде газ на мотоциклета, вдигна пушилка прах след себе си и се понесе над изсъхналите плевели. Скочих в автомобила и го последвах толкова бързо, колкото ми бе възможно. Изгубих го от поглед, минах покрай изоставената преса и след секунда го открих, устремен към селото. Минахме покрай пощенска кутия с неговото фамилно име, но той продължи към училищната сграда, където намали скоростта и даде десен мигач. На входната алея спря, започна да се върти на място и накрая изключи мотора пред стълбите на училището.

Изкачи се, взимайки по три стъпала наведнъж. Последвах го и забелязах дървена табелка близо до входа.

Шрифтът бе „Рустик“, буквите — прогорени в дървото. Също като на табелката „Ла Мар Роуд — частен път към Холмби Хилс“.

Гейбриъл отвори вратата и я остави да се люшка зад гърба му. Изтичах, хванах я и влязох в просторна училищна стая с високи тавани, напоена с мириса на боички за рисуване и подострени моливи. Върху светло боядисаните стени имаше плакати със здравни съвети и рисунки с пастели. Ябълки нямаше. На трите стени висяха черни дъски, под тях — „Указанията на Палмър по краснопис“. Над един огромен стенен часовник, който показваше 4:40, бе окачено американското знаме. Срещу всяка от черните дъски бяха разположени по десетина дървени чина — от старомодните, с тесни табли и места за мастилниците.

Учителското бюро бе обърнато с лице едновременно към трите групи чинове. Русокоса жена с молив в ръка седеше на бюрото. Гейбриъл бе застанал над нея, шепнейки. Когато ме видя, тя се изправи и се покашля.

Изглеждаше малко над четиридесетте, с къса, чуплива коса и квадратни рамене. Носеше бяла блуза с къси ръкави. Ръцете й, загорели от слънцето, бяха пухкави и завършваха с изискани пръсти с маникюр.

Гейбриъл й прошепна нещо.

Тя се изправи. Беше над метър и осемдесет и по-възрастна, отколкото ми се стори първоначално, към петдесетгодишна. Бялата блуза бе затъкната в дълга до коленете кафява ленена пола. Имаше тежък бюст, много тънка талия, която подчертаваше ширината на раменете й. Под тена имаше слой руменина — намек за същия коралов нюанс, който покриваше сина й, като безконечен слънчев загар. Лицето й бе продълговато, с приятно изражение, подчертано с грижливо положен грим, месести устни и огромни, лъчезарни очи, с цвят на кехлибар. Носът й бе изпъкнал, брадичката — с трапчинка, издаваща решителен нрав. Физиономия на честен и строг човек, преживял много бури.

— Здравейте — каза тя, без топлота в гласа. — С какво мога да ви помогна, господине?

— Исках да поговорим за Шарън Ренсъм. Казвам се Алекс Делауер.

Само като чу името ми, нещо в нея се промени.

— О! — възкликна тя с по-слаб глас.

— Мамо — рече Гейбриъл като я хвана под мишница.

— Всичко е наред, скъпи. Върви си вкъщи и ме остави да поговоря с този човек.

— Няма начин, мамо. Та ние не го познаваме.

— Всичко е наред, Гейб.

— Ма-а-мо.

— Гейбриъл, щом ти казвам, че всичко е наред, значи е така. Сега кротичко си върви вкъщи и се заеми със задълженията си. Старите дръвчета в лехата с тикви трябва да се поокастрят. Има и достатъчно царевица за люспене, ресите на тиквата също трябва да се привържат към колчета.

Той измуча и ме дари със страшен поглед.

— Тръгвай, Гейби — рече му тя.

Измъкна ръката си изпод нейната, хвърли ми още един убийствен поглед, после извади халката с ключовете и се затътри навън, мърморейки.

— Благодаря ти, миличък — извика тя след затварянето на вратата.

Когато вече си бе тръгнал, тя каза:

— Загубихме господин Лайдекър миналата пролет. Оттогава Гейб се мъчи да замести татко си, но се страхувам, че става прекалено грижовен.

— Добър син.

— Прекрасен. Но все още е само едно дете. Когато хората го видят за първи път, остават поразени от ръста му. Не могат да повярват, че е само на шестнайсет. Не чух да пали мотора, а вие?

— Не.

Доближи се до прозореца и извика:

— Казах да се връщаш у дома, Гейбриъл Лайдекър. Преди да съм се прибрала, лозите трябва да са подпрени с колчета или ще се разправям с теб, момченце.

Отдолу се чуха протестни звуци. Тя застана на прозореца с ръце на хълбоците.

— Такова бебе е — рече тя с любов. — Вероятно грешката е моя. С братята му бях много по-строга.

— Колко деца имате?

— Пет. Пет момчета. Всички, освен Гейби, са женени и се отделиха. Подсъзнателно вероятно искам да го запазя мъничък.

— Хуквай — извика тя и отвори прозореца. Ревът на мотора изпълни стаята.

Когато тишината се възстанови, тя се здрависа с мен и се представи.

— Аз съм Хелън Лайдекър. Извинете, че не ви посрещнах както трябва. Гейб не ми каза кой сте и за какво сте дошъл. А само, че някакъв непознат от големия град слухти около дома на Ренсъм и желае да разговаря с мен. — Тя посочи към чиновете. — Ако нямате нищо против, моля седнете на някой от тях.

— Веднага изникват спомени — казах, свивайки се на едно място от първата редица.

— О, така ли? Посещавал ли сте такова училище?

— Имахме повече от една стая, но обзавеждането беше подобно.

— Къде бе това, доктор Делауер?

„Д-р Делауер“. Не й бях съобщавал титлата си.

— В Мисури.

— Значи сте от Средния Запад. Аз произхождам от Ню Йорк. Ако някой ми бе казал, че ще свърша дните си в такова заспало малко селище като Уилоу Глен, щях да си помисля, че е луд.

— Къде в Ню Йорк?

— Лонг Айланд. Хемптън — не е богаташки квартал. Родителите ми обслужваха безделниците богаташи.

Тя се върна към бюрото си и седна.

— Ако сте жаден отзад има хладилник, пълен с безалкохолни. Но се боя, че остана само мляко с какао и оранжада. — Засмя се и отново се подмлади. — Толкова пъти съм го повтаряла, че трайно ми се е забило в съзнанието.

— Не, благодаря. Обядвах обилно.

— Уенди е чудесна готвачка, нали?

— И прекрасна предохранителна система.

— Както вече казах, доктор Делауер, това е едно заспало малко селце. Всеки знае всичко за останалите.

— Това включва ли познание за Шърлий и Джаспър Ренсъм?

— Особено за тях. Те се нуждаят от специални грижи.

— Особено сега.

Лицето й помръкна, сякаш изведнъж някой го наряза на късчета.

— О, божке! — изхлипа и отвори чекмеджето на бюрото. Извади избродирана носна кърпичка и изтри очите си. Когато отново ги обърна към мен, скръбта ги бе направила още по-големи. — Те не четат вестници. Едва се справят с главните букви. Сега аз ще трябва да им съобщя.

Нямах какво да отвърна.

— Тя бе всичко, което притежаваха. И аз. Превърнах се в тяхна майка. Знам, че ще трябва да се справя с това.

Притисна кърпичката към лицето си, сякаш налагаше лапа.

— Моля да ме извините. Потресена съм както в деня, когато го прочетох — онова бе ужас. Просто не мога да повярвам. Тя бе толкова красива, толкова жизнена.

— Да, такава беше.

— За добро или за зло аз бях тази, която я отгледа и възпита. А сега тя си е отишла, унищожена. И най-вече сякаш никога не е съществувала. Такава проклета, грозна загуба. Като се замисля за това, ме обхваща ярост към нея. Което не е честно. Това бе нейния живот. Тя никога не ме е молила за онова, което й дадох, никога… О, не зная!

Извърна лице. Гримът й бе започнал да се размазва.

— Това бе нейния живот. Но тя остави много хора да скърбят.

— По-силно е от скръб. Тъкмо го бях надживяла. Нещо по-лошо е. Мислех, че я познавам като дъщеря, но през всичкото това време тя вероятно е таила у себе си много болка. Нямах представа — никога не я изрази.

— Никой не знаеше. Тя никога не показа истинската си същност.

Вдигна ръце и ги остави да паднат като ненужен товар.

— Какво е могло да бъде чак толкова ужасно, та тя да загуби надежда?

— Не знам. Точно затова съм тук, госпожо Лайдекър.

— Хелън.

— Алекс.

— Алекс — каза тя. — Алекс Делауер. Колко странно да те срещна след толкова години. По някаква причина усещам, че те познавам. Всичко ми разказа за теб — колко много те обичаше. Тя те бе приела като единствената истинска любов в живота си, макар и да знаеше, че никога няма да се осъществи, заради сестра ти. Въпреки това ти се възхищаваше толкова дълбоко за начина, по който си се посветил на Джоан.

Тя изглежда бе схванала шокираното изражение на лицето ми като болка, защото ме дари с поглед, изпълнен със съчувствие.

— Джоан — казах.

— Бедното създание. Как е тя?

— Все същото.

Кимна с тъга.

— Шарън знаеше, че състоянието й никога няма да се подобри. И макар твоето пълно отдаване на Джоан да означаваше, че ти никога не би могъл да се посветиш изцяло на друга, тя пак ти се възхищаваше. Ако не друго, то поне засилваше любовта й към теб. Говореше за теб като за светец. Чувстваше, че този вид семейна лоялност е толкова рядка в наши дни.

— Едва ли съм светец.

— Но си добър човек. А старото клише си остава все така валидно: „Рядко се срещат“. — На лицето й се изписа разсеяно изражение. — Господин Лайдекър бе същия. Темерут, инат датчанин, но със златно сърце. У Гейб има такава доброта — той е мило момче. Само се моля ранната загуба на татко му да не го направи по-груб.

Тя се изправи и приближи към една от черните дъски. Избърса с парцала няколко драсканици. Движението сякаш я изтощи. Върна се към стола си, оправи листове върху бюрото и каза:

— Година на тежки загуби. Бедните Шърлий и Джаспър. Ужасявам се да им кажа. Но това е мое задължение. Промених живота им, а сега промяната изкова трагедия.

— Няма причина да се самообвинявате…

— Моля ви — каза меко. — Знам, че не е разумно, но тази мисъл не ме оставя да спя. Ако не се бях намесила в живота им, нещата щяха да са по-различни.

— Но не и непременно по-добри.

— Кой знае? — Очите й бяха пълни със сълзи. — Кой знае?

Тя погледна часовника на стената.

— Цял следобед се занимавах с оценяване на писмени работи. Трябва малко да се поразкърша.

— И аз.

Когато слизахме по училищното стълбище, посочих дървената табелка.

— Ранчото на Блелък. Те не се ли занимаваха с корабостроене или нещо подобно?

— Стомана и пътно строителство. Никога не е била истинско ранчо. В началото на двайсетте години са се конкурирали със „Съдърн Пасифик“ за железопътния транспорт, свързващ Калифорния с останалата част на страната. Те съживиха Сан Бернардино и Ривърсайд с междуселищния път и купиха големи парцели земя от двата окръга — глухи селища по онова време. Платиха големи суми, за да откупят земята на Уилоу Глен от ябълковите плантатори, които се бяха заселили тук от времето на Гражданската война. В резултат се образува голямо имение, което те нарекоха ранчо. Но никога не засадиха или отгледаха нещо тук, просто го оградиха и поставиха охрана. А железопътната линия въобще не бе изградена — Голямата депресия. След Втората световна война започнаха да разпродават някои от по-малките парцели. Но няколко от големите терени бяха грабнати от друга корпорация.

— Коя?

Чукна се по главата.

— Някакъв авиационен концерн — онзи, който бе ръководен от смахнатия милиардер Белдинг. — Тя се усмихна. — А това, доктор Делауер, бе вашия урок по калифорнийска история за днес.

Стигнахме до игрището, промушихме се между люлки и пързалки, насочихме се към гората, която покриваше подножието на планината.

— „Магна“ още ли притежава земи тук?

— Много земи. Но те няма да продават. Хората се опитаха. За добро или за зло те задържат Уилоу Глен като забутано местенце. Повечето от старите фамилии се предадоха, разпродадоха на богати лекари и адвокати, които използваха градините за намаляване на данъците и ги изоставиха. Запушиха напоителните канали, никакво обрязване, никакво ашладисване. Мнозина от тях дори не си правят труда да дойдат и приберат реколтата. На някои места земята е изпръхнала и се е втвърдила като цимент. Малцината градинари, които останаха, се обезвериха и станаха подозрителни — убедени са, че това е част от някаква конспирация за съсипване на нещата, така че гражданите да могат да купят каквото е останало на ниски цени и да си направят кооператив или нещо друго.

— Така мисли и Уенди.

— Нейното семейство е ново, наистина са доста наивни. Но трябва да им се възхищавате, че поне се опитват.

— Кой притежава земята, където живеят Шърлий и Джаспър?

— Теренът е на „Магна“.

— Това всеизвестно ли е?

— Съобщи ми го господин Лайдекър, а той не бе клюкар.

— Те как са се заселели тук?

— Никой не знае. Според господин Лайдекър — аз все още не съм била тук — те се появили в магазина да си купят бакалски стоки. Това станало през 1956-та. Хората се опитали да ги заговорят, Джаспър махнал с ръка и нещо избоботил, а Шърлий се закискала. Очевидно било, че са изостанали в развитието си — деца, които никога няма да пораснат. Преобладаващото мнение е, че са избягали от някое заведение, може би са поскитали с автобус и са пристигнали тук съвсем случайно. Хората им помагали при нужда, но никой не им обръща голямо внимание. Те са безобидни.

— Някой все пак им обръща внимание. Петстотин долара всеки месец.

Хванах я на тясно.

— Извини ме, не разбрах.

— Видях спестовната им книжка. Беше най-отгоре на скрина.

— На скрина ли? Какво ще ги правя тези двамата? Многократно ги предупреждавах да я скрият някъде, опитах се да ги накарам да ми я дадат, аз да я пазя. Но те си въобразяват, че това е някакъв символ на свобода, не желаят да се разделят с нея. Стават големи инати понякога. Особено Джаспър. Видяхте ли прозорците, облепени с восъчна хартия? Все отказва да сложи стъкла на бараките. Бедната Шърлий замръзва през зимата. Гейб и аз им носим планини от одеяла и завивки, а в края на сезона те вече са мухлясали. Студът май не притеснява Джаспър. На бедния човечец трябва да му се напомни, че е нужно да се скрие от дъжда.

Тя поклати замислено глава.

— Върху скрина. Никой от околността няма да им стори зло, но парите са твърде много. Особено за тези две беззащитни и доверчиви създания.

— Кой праща парите?

— Въобще не успях да разбера. Пристигат като по часовник на първо число всеки месец, изпращат се от централната пощенска станция в Лос Анджелис. Чисто бял плик, адресът се печата на машина, без подател. Шърлий няма ясна представа за времето, затова не може да обясни откога парите пристигат, само твърди, че е отдавна. Имаше един човек — Ернест Халверсон, носеше пощата, докато се пенсионира през 1964-та. Той твърдеше, че помни пликовете още от 1956-та или началото на 57-ма. Но междувременно преживя няколко мозъчни удара, откакто разговарях с него и паметта му не е добра. Всички от старите заселници отдавна са умрели.

— Винаги ли бяха петстотин?

— Не. Първоначално бяха триста, после четиристотин. Станаха петстотин след заминаването на Шарън за колежа.

— Грижлив благодетел. Но как се е очаквало от тях да се оправят с тази сума?

— Не са могли. Живееха като животни, преди да започнем да се грижим за тях. Тръгваха към града всеки две седмици с две или три двайсетдоларови банкноти. Опитваха се да си купят бакалски стоки — въобще нямаха представа как да развалят банкнотите или кое колко струваше. Хората тук са честни, никога не се възползваха.

— Никой ли не прояви любопитство откъде пристигат парите?

— Хората от Уилоу Глен не си пъхат носовете в чужди работи. А и никой не бе разбрал каква сума са насъбрали. Докато Шарън не откри — хиляди долари, натъпкани под дюшеците, или просто сложени в чекмеджета. Джаспър бе използвал няколко банкноти за своето изкуство — нарисувал бе мустаци на физиономиите, други бе сгънал във формата на хартиени самолетчета.

— Колко годишна бе Шарън, когато ги откри?

— Почти на седем. През шейсета. Спомням си годината, заради необичайно обилните зимни валежи. Онези бараки първоначално са били предназначени за складове, имат много тънък слой циментова замазка отдолу. Знаех, че ще са силно засегнати от пороите и затова отидохме с господин Лайдекър при тях. Разбира се, бе ужасяващо. Теренът бе наполовина наводнен, превърнат в блато, калта се стичаше като разтопен шоколад. Водата бе пробила дупки във восъчната хартия и шуртеше вътре. Шърлий и Джаспър стояха в кал до колене. Не видях Шарън и тръгнах да я търся. Заварих я в колибата, седнала, увита със завивка върху леглото, трепереше и крещеше нещо за зелена супа. Нямах представа за какво говореше. Взех я в прегръдките си, за да я постопля, но тя продължи да крещи за супата. Когато излязохме навън, господин Лайдекър сочеше с разширени очи голямо количество зелени хартийки, набити в калта и плуващи по течението на пороя. Пари, големи количества. Първоначално помислих, че са фалшиви банкноти — бях подарила на Шарън такива игри, но не. Бяха съвсем истински. Ние двамата с господин Лайдекър решихме да спасим повечето — изсушихме ги и ги подредихме в кутии от цигари — за по-сигурно. Първото нещо, което направих след спиране на дъждовете, бе да заведа Шърлий и Джаспър в Юкайпа и да им открия банкова сметка. Подписах се навсякъде, отделих малко за необходимите разходи и се уверих, че останалите са на сигурно място. Успяла бях да ги науча на елементарна математика, как да си разпределят бюджета, как да развалят пари. Щом веднъж успяваха да схванат нещо, те обикновено го запаметяваха. Но никога не можаха да разберат какво притежават. С помощта на „Меди Кал“ и „Службата за социално слаби“ те щяха да се чувстват прекрасно до края на живота си.

— На колко години са?

— Нямам представа, защото и те не знаят. Нямат документи, въобще не си знаят рождените дати. Властите дори никога не са чували за тях. Когато подадохме молба за социална помощ и за „Меди Кал“, ние приблизително пресметнахме възрастта им, измислихме им и рождени дати.

„Г-ца Нова Година и Г-н Коледа.“

— Подали сте молбата, когато Шарън е заминала за колежа.

— Да. Исках да прикрия всички следи.

— Как измислихте рождения ден на Шарън?

— Когато тя навърши десет, двете заедно измислихме дата. — Усмихна се. — Четвърти юли. Нейната декларация за независимост. Аз пък сложих 1953-та. Имах представа за възрастта й от лекаря. Разбрах го от рентгеновата снимка на костите, зъбите, ръста и теглото. Бе някъде между четири и пет годинки.

Значи тя и аз бяхме празнували различни рождени дати. Петнайсети май. 15-ти май 1975-та. Вечеря, танци и правене на любов. Още една измислица. Чудех се какво ли символизираше онази дата.

— Съществува ли някаква възможност да е тяхна биологична рожба?

— Не. Лекарят им направи пълни изследвания и установи, че Шърлий е почти напълно стерилна. Е тогава, откъде се е пръкнала тя? Известно време живях с кошмара, че е нечие отвлечено бебе. Слязох до Сан Бернардино и проверих вестниците от преди шест години в цялата страна. Открих няколко случая, които звучаха правдоподобно, но когато ги проследих, разбрах, че и двете деца са били убити. Така нейният произход си остана неясен. Когато попиташ Шърлий, тя започва да се кикоти и твърди, че им е дадена като подарък.

— Каза ми, че било тайна.

— Тя така си играе — измисля си тайни. Те наистина са като децата.

— Кое е преобладаващото мнение по въпроса за тяхната поява тук?

— Всъщност няма такова. Имайте предвид, че лекарят не бе абсолютно сигурен, че Шърлий не би могла и да зачене — „твърде невероятно“ бе неговата диагноза, затова предполагам, че всичко е възможно. Въпреки че идеята тези две нещастни души да произведат нещо толкова изключително е… — Тя се отвлече. — Не, Алекс. Представа нямам.

— Шарън вероятно е проявила интерес.

— Очаквате, че е любопитствала, нали? Но тя никога не узна за моето проучване. Дори и когато вече бе в пубертета. Знаеше, че е по-различна от Шърлий и Джаспър, но ги обичаше, приемаше нещата такива, каквито са. Единственият конфликт, на който станах свидетелка, бе през лятото, преди да замине за колежа. Наистина й беше много трудно — тя бе възбудена, уплашена и изпитваше страхотна вина, че ги изоставя. Известно й беше, че предприема гигантска стъпка и нещата няма да са вече същите.

Тя спря, наведе се, взе едно листо от дъб и започна да го върти между пръстите си. Небето между дърветата потъмняваше. Необезпокоявани от светлините на големия град, звездите светеха като карфички в мрака.

— Кога за последен път Шарън се върна тук?

— Много отдавна. — Звучеше като тайно признание. — След като вече се бе отделила веднъж, много болезнено бе за нея да се връща. Звучи безсърдечно, но положението й бе уникално.

Продължихме да вървим. Прозорците на училищната стая светеха в мрака. Правоъгълници с цвят на масло. Не бяхме стигнали далече, въртяхме се в кръг.

— Последното й посещение бе през 1974-та. Тъкмо бе завършила колежа, приета бе в университета и се преместваше в Лос Анджелис. Направих малко парти в нейна чест у дома. Господин Лайдекър и момчетата се бяха пременили в чисто бели ризи и вратовръзки, а аз бях купила нови дрехи за Шърлий и Джаспър. Като пристигна, Шарън изглеждаше прекрасно, истинска принцеса. Донесе подаръци за всички ни. За Шърлий дървен несесер, ръчна изработка, за Джаспър — комплект фини моливи от Англия. Подари им и снимка от дипломирането — облечена в черната тога и шапката с пискюла.

— Не я видях в бараката.

— Не, те успяха да я загубят. Както стана и с парите. Никога не са знаели какво имат и досега не им е ясно. Разбирате, че на Шарън не й бе тук мястото. Цяло чудо е, че е оживяла, преди да я открия.

— Шърлий ми показа писмо. Колко често им пишеше?

— Нередовно, а и нямаше смисъл. Те бяха полунеграмотни. Но на мен редовно се обаждаше, за да се осведоми как са. Тя наистина ги обичаше.

Хвърли листото.

— Толкова й бе трудно, моля ви да го проумеете. Тя наистина тежко преживя раздялата. Чувството за вина направо я съсипваше. Казах й, че е направила правилния избор. Каква бе алтернативата? Да остане за цял живот болногледачка ли? — Спря се. — О, толкова съжалявам. Това бе безсмислено.

За миг се изненадах от нейния срам.

— Джоан — сетих се.

— Мисля, че твоята вярност е прекрасна.

Вдигнах с безразличие рамене.

— Не се оплаквам от своя избор.

— Да, Шарън каза, че е така. И това ми беше мисълта. Тя бе длъжна сама да взима своите собствени решения. Не би трябвало да е обвързана от някакво странно стечение на обстоятелствата.

— Кога ви разказа за Джоан?

— Около шест месеца след партито по случай дипломирането, през първата година в университета. Обади се да пита за Шърлий и Джаспър, но звучеше разтревожена. Стори ми се, че мисълта й бе заета с нещо друго. Попитах дали не иска да се видим и за моя изненада отговори утвърдително. Срещнахме се на обяд в Редландс. Вече приличаше на жена с професия. Добре облечена, пораснала. Но без настроение — един тъжен ангел. Попитах я за причината. Тя отвърна, че е срещнала мъжа на своите мечти, доста време отдели, за да те опише подробно. Казах й, че звучи прекрасно, но тогава защо е тъжна? И тогава ми разказа за Джоан, защо никога няма да се осъществи връзката ви, заради Джоан.

— Обясни ли какво е причинило проблемите на Джоан?

— Удавянето ли? О, да. Колко ужасно, а ти си бил малко момче, когато си станал свидетел.

Докосна ръката ми с успокояващ жест.

— Тя те разбираше. Изобщо не ти бе ядосана.

— Само това ли я безпокоеше?

— Това бе всичко, което тя разказа.

— Кога я видяхте после?

Тя хапеше устните си.

— Никога. Това бе последния път. Продължи да се обажда. Но все по-рядко. След половин година престана. Но получавахме картички за Коледа, пълни кошници с плодове. — Успя да се усмихне едва-едва. — Всякакви плодове, но не и ябълки.

След няколко метра продължи.

— Разбирах я. Мислех, че съм й помогнала да надмогне спомена за предишния си живот, от който продължавах да съм частица. Тя имаше нужда напълно да се откъсне. Години по-късно, когато получи докторската си титла, тя ми изпрати покана за защитата. Беше го направила прекрасно, накрая се бе почувствала достатъчно сигурна в себе си, за да поднови връзката.

— Ти отиде ли?

— Не. Пристигна късно — в деня след церемонията. Объркване в пощата, непрекъснато се случва по селата.

Никакво пощенско объркване не бе попречило на ежемесечните преводи на сумите за Ренсъм. Не казах нищо.

— През всичките онези години мислех, че я разбирам. Сега си давам сметка, че съм се самозалъгвала. Едва съм я познавала.

Тръгнахме към жълтите прозорци.

— Всъщност как се срещнахте с Шарън?

— Изявила се бе добрата, услужлива същност на моето старо момче. Бе скоро след женитбата ни, точно след като г-н Лайдекър ме доведе тук през 1957-ма. — Поклати тъжно глава. — Цели трийсет години. — Не продължи.

— Преместването от големия град в Уилоу Глен трябва да е било голямо сътресение за теб.

— О, да беше. След колежа получих учителско място в частно училище в Манхатън — деца на богаташи. През нощта давах доброволни дежурства в организацията за подпомагане на войниците — там срещнах господин Лайдекър. Той бе в армията, посещаваше безплатни курсове в „Сити Колидж“ на Чичо Сам. Дойде една нощ в залата. Имаше окаян вид. Завързахме разговор. Той бе голям красавец, много сладък. Толкова различен от надутите, повърхностни мъже, с които се сблъсквах в големия град. Когато заговореше за Уилоу Глен, сякаш ставаше дума за някакъв рай. Той обичаше земята — корените му бяха дълбоко сраснали с нея. Семейството му се преместило от Пенсилвания по време на Златната треска. Стигнали до Уилоу Глен. След два месеца вече бях омъжена, учителка в училище с една класна стая.

Стигнахме до каменната сграда. Вдигна поглед към небето.

— Съпругът ми бе необщителен човек, но много забавен. Прекрасно свиреше на китара, а пееше като в мечтите. Добре си живеехме.

— Звучи чудесно.

— И така си беше. Така стана, че обикнах това място. Хората тук са сериозни и скромни, дечицата бяха почти затрогващо невинни, дори нещо повече, докато не се сдобихме с кабелна телевизия. Но човек винаги прави отстъпки. Беше време, когато се гордеех, че съм интелектуалка, не че всъщност бях, но наистина обичах да посещавам поетични четения в Гринич Вилидж, обикалях художествените галерии, слушах джаз в Сентръл парк. Обожавах атмосферата на големия град. Ню Йорк бе прекрасно място в ония години. По-чисто, по-безопасно. Сякаш новите идеи се раждаха по тротоарите.

Бяхме стигнали до подножието на училищното стълбище. Светлината отгоре се бе посипала по лицето й, бе запалила огънчета в очите й.

Устните й се докоснаха до моите. Тя бързо се отдръпна и оправи косите си.

— Уилоу Глен е културна пустиня — каза тя, качвайки се. — Член съм на четири читателски клуба, абонирана съм за двайсетина периодични издания месечно, но повярвай ми, това не може да бъде заместител. В началото карах г-н Лайдекър да ме води на концерти в Ел Ей, на Шекспировия фестивал в „Олд Глоуб“ в Сан Диего. Той го правеше, без да се оплаква, добрата душица. Но ми бе известно, че ненавижда тези пътувания — нито веднъж не остана буден до края на представлението. Накрая престанах да го принуждавам да изживява тези неща. Единствената пиеса, която съм гледала, е моята собствена — „Коледното шествие“, което децата представиха под акомпанимента на отдавна неакордираното ми пиано.

Тя се засмя.

— Поне на децата им достави удоволствие — тук те не са от най-изтънчените. В къщи ударението пада върху ежедневните житейски грижи. Шарън бе по-различна. Тя притежаваше ненаситен ум, просто обичаше да учи.

— Удивително, като се има предвид нейния домашен живот.

— Да, наистина удивително. Особено като се има предвид състоянието, в което беше, когато за пръв път я видях. Начинът, по който разцъфтя, бе фантастичен. Чувствах се привилегирована, че бях част от него. Независимо как се преобърнаха нещата.

Тя преглътна сълзите си, бутна вратата и бързо седна на бюрото си. Изчаках да се поуспокои.

— Как всъщност се срещнахте? — повторих въпроса си.

— Още с идването ми тук, започнах да чувам от децата за едно семейство „ненормални“ — това бе техен израз — живеещи зад изоставената преса за сайдер. Двама възрастни и едно малко момиченце, което тичало голичко и бръщолевело като маймунче. Първоначално помислих, че са ученически измишльотини, децата обичат да приказват такива неща. Но щом го споменах на господин Лайдекър, той отвърна: „Да, разбира се. Това са Джаспър и Шърлий Ренсъм. Те са малоумни, но безобидни“. Каза го с безразличие, сякаш ставаше дума за обичайния селски идиот. „Ами какво ще кажеш за детето?“ — попитах го аз. — „И тя ли е слабоумна? Дали е ваксинирана? Защо не са я записали на училище? Някой направил ли си е труда да провери наследствеността й, дали получава необходимата за подрастващите храна?“ Това го накара да спре и да се замисли, разтревожи се. „Знаеш ли, Хелън, никога не съм се сещал за тези работи.“ Засрами се, такъв човек си беше.

На следващия ден след училище тръгнах с колата по пътя, намерих изоставената преса и започнах да ги търся. Беше точно както децата го бяха описали: онези бараки — те бяха доста по-зле, преди да ги постегнем. В къщата нямаше канализация и електричество, нито газово отопление. Водата се вадеше със стара ръчна помпа и само бог знае какви микроби имаше в нея. Преди да доставим дръвчетата, наоколо бе само едно кално парче земя. Шърлий и Джаспър си стояха там и ми се усмихваха, вървяха по петите ми, но не протестираха, когато влязох в колибата. Вътре за пръв път се изненадах. Очаквах да намеря хаос, но всичко бе изтъркано със сапунена вода, изключително добре поддържано — всички дрехи бяха сгънати и подредени като в аптека, леглата — също. И двамата бяха много прилежни по отношение на личната си хигиена, макар да пренебрегваха зъбите си.

— Добре обучени — казах аз.

— Да. Сякаш някой им бе втълпил първичните правила, което подкрепя теорията, че са били в някое лечебно заведение. За съжаление това обучение не се бе разпростряло до отглеждането на деца. Шарън бе мърлява, онази великолепна черна коса бе толкова кална, та цветът й бе станал жълтеникавокафяв, цялата сплъстена, полепнала с бодли. Когато я видях за първи път, тя се бе качила на една върба, увесила се бе на един клон чисто гола и държеше нещо лъскаво в ръце. Гледаше втренчено надолу с онези огромни сини очи. Приличаше, разбира се, на маймунче. Помолих Шърлий да я свали долу. Шърлий я повика…

— Извика ли нейното име?

— Да. Шарън. Нямаше нужда да си го измисляме. Шърлий продължаваше да я вика, молеше я да слезе, но Шарън въобще не й обръщаше внимание. Явно бе, че отсъстваше всякакъв родителски респект, те не можеха да я контролират. Накрая, след като се престорих, че не се интересувам от нея, тя долази долу, стоеше на разстояние и ме гледаше изпитателно. Не, не уплашено, напротив, изглеждаше много радостна да види нова физиономия. После направи нещо, което действително ме изненада. Блестящият предмет, който стискаше в ръце, се оказа буркан с майонеза. Бръкна с една ръка вътре, извади пълна шепа и започна да яде. Мухите подушиха храната и я налетяха. Взех буркана. Тя изкряска, но не много силно — копнееше да се подчинява. Обгърнах я с ръка. Това сякаш й се понрави. Смърдеше отвратително, приличаше на подивяло зверче, чували сме за тях. Но като изключим тези неща, тя бе страхотна — онова лице, онези очи.

Сложих я да седне на един пън, продължавах да не й давам буркана с майонеза и казах: „Това се яде с рибка или шунка. А не така“. Шърлий слушаше. Започна да се кикоти. Шарън започна да й подражава. Закикоти се и избърса мазните ръце в косата си. После изрече: „Аз го харесвам само“. Ясно като звънче. Това ме шокира. Бях предположила, че и тя е от „изоставащите в развитието си“, или говореше малко, или въобще не можеше да говори. Разгледах я по-внимателно и открих нещо — бърза реакция на очите й, начинът, по който реагираше на движенията ми. Определено бе по-развита от очакванията ми. Имаше и отлична координация. Когато я похвалих колко добра катерачка е, тя реши да ми покаже пак и се стрелна по дървото нагоре. Шърлий и Джаспър наблюдаваха и пляскаха с ръце. За тях тя си беше една играчка.

Попитах ги дали бих могла да я взема за няколко часа. Без да се замислят, те се съгласиха, въпреки че никога не ме бяха виждали. Липсваше органичната връзка родители — дете. Беше ясно, че са очаровани от нея, целуваха я и я мачкаха дълго, преди да тръгнем.

— Как реагира Шарън, когато я отведе?

— Не й хареса, но не оказа съпротива. Най-вече не й се понрави опита ми да я завия с одеяло. Много забавно — щом веднъж свикна с дрехите, тя отказваше да ги съблече. Сякаш голотата й напомняше каква е била.

— Сигурен съм, че е така — казах аз и си спомних за любовните сеанси на задната седалка.

— Всъщност тя се превърна в голяма почитателка на модата. Ровеше из моите списания и си изрязваше моделите, които й харесваха. Не можа да свикне с панталоните, винаги носеше рокли.

Рокли от петдесетте.

На глас изрекох:

— Как премина първото посещение у вас?

— Позволи ми да я хвана за ръчичката и се качи в колата, като че вече се бе возила на такова нещо. По време на пътуването се опитах да разговарям с нея, но тя само седеше и гледаше през прозореца. Щом пристигнахме вкъщи, тя клекна и се изака на алеята. Когато изохках, тя изглеждаше изненадана, като че правенето на тези неща си беше нещо съвсем обичайно. Очевидно бе, че никой не бе поставил никакви ограничения пред нея. Вкарах я вътре, сложих я да седне върху шкафа, измих я, започнах да реша масурите до момента, в който тя не запищя, като че я колеха. После я облякох в една от старите ризи на господин Лайдекър, сложих я на масата и й поднесох нужния обяд. Лапаше като хала. Слезе от стола и започна да прикляква отново. Завлякох я в банята, опитах се да й втълпя кое е правилно. Това бе началото. Вече разбираше, че се грижа за нея.

— Тя говореше ли гладко?

— Невинаги, което бе странно. Понякога от устата й се изливаха цели фрази, а друг път въобще не можеше да опише нещо простичко. Имаше огромни празнини в познанието за света. Когато се ядосаше, започваше да буботи и да обяснява с пръсти като Джаспър. Но не познаваше цялата азбука на знаците. Аз съм обучена на американската азбука на знаците, но нито тя, нито Джаспър я познаваха, въпреки че го бях научила на някои неща. Той притежаваше собствен примитивен език, когато изобщо си направеше труда да комуникира. Ето в такава среда се бе развивала тя, преди да я срещна.

— Оттам, та до доктор по психология — казах аз.

— Казах ти, че бе някакво чудо. Тя учеше невероятно бързо. Само за четири месеца непрекъснато обучение, тя започна да говори правилно, за три месеца се научи да чете. Тя бе готова за това. Празна чаша, очакваща да бъде напълнена. Колкото повече прекарвах с нея, толкова по-ясно ставаше, че тя не само не е „бавноразвиваща се“, ами е много талантлива. Изключително надарена. И предварително обучавана. От някой, който я бе учил да се вози на кола, да произнася цели фрази… а после оставил огромни дупки в познанието й за света. — Хелън бе престанала да говори и държеше ръка на устата си, дишайки тежко. — И всичко това за нищо.

Тя погледна към часовника на стената.

— Извинявай, но трябва да тръгвам. Ще пътувам с мотоциклета на Гейб. Той ми купи каска със собствени пари — как бих могла да му откажа? Бедното създание сигурно е извън себе си от притеснение. Бог знае какво очаква.

— Ще се радвам аз да те закарам.

Тя не отговори веднага.

— Е, добре. Трябват ми още няколко минути, за да затворя.