Къщата й бе огромна, с островръх покрив и градинско осветление, кокетно украсена с белосани орнаменти и отделена от пътя от цъфнала градина. Мотоциклетът на Гейб бе паркиран край предната тераса, до стар шевролет пикап и „Хонда Акорд“. Тя ме преведе до страничната врата и влязохме в кухнята. Гейб седеше до масата с гръб към нас и белеше царевични мамули. Слушаше рап, който гърмеше от старовремски магнетофон почти с размерите на хондата. Пред него купчината от мамули бе стигнала до брадичката му. Работеше бавно, но съсредоточено, спазвайки ритъма на музиката.
Тя го целуна по главата. Той я погледна с нещастен израз, копнеещ за съчувствие. Когато ме забеляза, нещастието се превърна в яд.
Тя намали звука на магнетофона.
— Какво става с него? — попита момчето.
— Не се дръж невъзпитано, Гейбриъл! Татко те учеше на по-добро поведение.
Споменаването на бащата го накара да заприлича на малко, изгубено дете. Той се нацупи, взе един мамул, разкъса обвивката и лениво разнищи копринените жилки.
Майка му каза:
— Доктор Делауер е наш гост. Ще останете ли за вечеря, докторе?
Нямах нужда от храна, но бях гладен за факти.
— За мен ще бъде удоволствие. Благодаря за поканата.
Гейб измърмори нещо недружелюбно. Музиката гърмеше все така силно и заглуши думите му, но изражението на лицето му бе недружелюбно.
— Изчисти и сервирай масата, Гейбриъл. Вероятно храната ще върне добрите ти маниери.
— Вече ядох, мамче.
— Какво вечеря?
— Пилешки пай, остатъка от картофите, пюре от грах и тиквения хляб.
— Целия хляб ли изяде?
Момчето се ухили.
— Ами, да.
— А за десерт?
— Сладоледа.
— Остави ли малко на своята майчица?
Усмивката угасна.
— Извинявай, мамо.
— Няма нищо, миличък. Трябва малко да поотслабна, направил си ми услуга.
Той протегна ръце над купчината мамули и я погледна умолително.
— Виж колко съм напреднал с работата. Мога ли да поизляза довечера?
Тя скръсти ръце и се направи на строга.
— Е, добре. Ще довършиш останалото утре. А домашните подготви ли си?
— Свършил съм ги.
— Всичко ли?
— Да, госпожо.
— Добре. Пуснат си под гаранция.
Той се изправи, хвърли ми заканителен поглед, който означаваше „А ти да се пръждосваш оттук“ и направи цяло шоу, пукайки ставите на пръстите си.
— Престани, Гейбриъл. Ще си съсипеш ръцете.
— Извинявай.
Целуна го отново:
— Хайде, марш сега.
Той тръгна към вратата и изрече с неудобство:
— Ъ-ъ, мамо?
— Сега пък какво?
— Мога ли да ида в града?
— Зависи какво си решил да правиш там.
— Ръсел и Брад се обадиха. Дават един филм.
— Кой?
— „Топ гън“.
— Кой ще кара?
— Брад.
— Е, добре, щом няма да шофира Ръсел. Ясна ли бях, млади момко?
— Да, госпожо.
— Хайде. И да не излъжеш доверието ми, Гейб. Да си вкъщи до единайсет.
— Благодаря. — Той изтрополи навън, толкова щастлив, че е свободен, та дори забрави да ме погледне строго.
Трапезарията бе голяма и мрачна, а уханието на лавандула се бе просмукало в стените. Мебелите бяха стари, изработени от черен орех. Тежки завеси се спускаха над прозорците. По стените висяха поизбелели семейни портрети в овехтели рамки, запълваха празните пространства — една живописна история на клана Лайдекър. Някога Хелън е била красавица. На снимките тя винаги бе с подчертано благородна усмивка, която може би никога повече нямаше да се възкреси. Четиримата й по-възрастни сина бяха рунтави дангалаци, които приличаха на нея. Баща им бе с руса брада и огромен гръден кош, предтеча на Гейб, който пък бе започнал живота си като гологлава, розова, кривогледа лоена топка. Шарън не присъстваше на нито една снимка.
Помогнах в сервирането на масата с китайски порцелан, сребро и ленени салфетки, зърнах калъф от китара на земята близо до китайски шкаф.
— Господин Лайдекър — отвърна тя. — Независимо че непрекъснато му повтарях да го махне, накрая винаги се озоваваше тук. Толкова хубаво свиреше, че наистина не му се сърдех. Сега просто съм го оставила тук. Понякога ми се струва, че музиката е онова, което ми липсва най-много.
Настроението й съвсем бе паднало, затова казах:
— Аз свиря.
— Така ли? Ами разбира се.
Отворих калъфа. Вътре имаше стар „Гибсън“, произведен през трийсетте, поставен в гнездо от син плюш. Предмет на колекционерство, със запазени инкрустации, дървото — полирано, златното покритие на грифа и ключовете за настройка блестеше като ново. Излъчваше миризмата на мокра котка, която старите инструменти обикновено добиват с времето. Извадих китарата, дръннах по струните, настроих ги.
Тя се бе върнала в кухнята и извика оттам:
— Ела тук, за да чувам.
Пренесох китарата, седнах до масата и изсвирих с пръсти няколко джазови акорда, докато тя приготвяше пилето и миш-маш от картофи, грах, царевица, както и прясна лимонада. Китарата притежаваше топъл, богат тон и аз изсвирих „Ла Мер“, използвайки хармоничния цигански аранжимент на Джанго.
— Много хубаво — каза тя, но бих могъл да се закълна, че джаза, дори и топлия джаз, не бе по вкуса й. Изсвирих нещо мелодично в стил кънтри в „Сол мажор“ и лицето й се подмлади.
Сложи храната на масата — огромни количества ядене. Оставих китарата настрана. Настани ме начело на масата, тя самата седна от дясната ми страна и нервно се усмихна.
Заемах мястото на покойника, почувствах, че нещо се очакваше от мен, някакъв протокол, който не се бях и надявал, че ще извършвам. От това, както и от церемониалния начин, по който тя сервира храната в чинията ми, ме налегна меланхолично настроение.
Тя си играеше с храната и ме наблюдаваше, докато се насилвах да ям. Ставах все по-нещастен, но между залъците успях да й направя комплименти и изчаках, докато изнесе чиниите и сервира ябълков пай.
— Снимката от дипломирането, която Ренсъм са успели да загубят. Шарън не даде ли и на теб такава?
— О, онази ли! — Раменете й се отпуснаха, очите й се напълниха с влага.
Почувствах се, сякаш съм хвърлил спасен удавник обратно в ледената вода. Преди да мога нещо да изрека, тя скочи и изчезна в хола.
Върна се, носейки снимка осем на десет сантиметра, в поставка от кафяво кадифе. Връчи ми я, като че даваше някаква светиня и стоеше наведена над мен, докато я разглеждах.
Шарън, цъфтяща, с тъмночервена шапка и наметало със златен пискюл и ширит на раменете, черната й коса — по-дълга, разпиляна по раменете, лицето й сияещо, без никакъв дефект. Събирателен образ на цвета на американските колежанки, гледащи в бъдещето с младежки оптимизъм.
Дали си е представяла бъдеще, застлано с рози? Или просто такава е била представата на някой фотограф от студентското градче за вкуса на гордите родители?
В долната лява част на снимката имаше надпис със златен шрифт.
АБИТУРИЕНТСКИ КЛАС 74-ТА
„ЖЕНСКИ УЧИТЕЛСКИ КОЛЕЖ «ФОРСАЙТ»“
ЛОНГ АЙЛАНД, НЮ ЙОРК
— Това е твоята Алма матер нали?
— Да. — Седна, държеше в скута си снимката. — Тя винаги бе искала да стане учителка. Сигурна бях, че „Форсайт“ е най-доброто училище за нея. С достатъчно високи изисквания и безопасно място, за да я приюти от шока при навлизането в живота — седемдесетте бяха много тежки години, а тя бе водила доста затворен живот. Хареса й там, стана пълна отличничка, завърши с грамота за първенец на випуска.
По-добре от Леланд Белдинг…
— Тя бе много умна — казах на глас.
— Тя бе страхотно момиче, Алекс. Не че в началото някои неща не бяха постигани с тежка борба — например ходенето в тоалетната и всички правила за поведение. Но аз се бях заинатила и се захванах здраво с това — получих чудесен опит за времето, когато трябваше да възпитавам собствените си момчета. Но всичко, свързано с интелектуалната дейност, тя поглъщаше като гъба.
— Твоите момчета как се разбираха с нея?
— Нямаше ревност като между родни деца, ако това питаш. Тя бе много нежна с тях, любвеобилна, като по-голяма сестра. А и тя самата не бе застрашена, защото се прибираше у тях всяка нощ. В началото трудно понасях това. Толкова ми се искаше да я осиновя, да стане изцяло моя и да й осигуря нормален живот. Но Джаспър и Шърлий я обичаха по свой начин, а и тя ги обичаше. Би било неправилно да разрушавам техния мир, да открадна от онези двамата единственото прекрасно нещо, което притежаваха. По някакъв начин те бяха дарени с едно съкровище. Мое задължение бе да го ошлайфам, да бъде в безопасност. Научих я да се държи като дама, купувах й красиви вещи — хубаво балдахинено легло, но ги оставях там при тях.
— Тя никога ли не остана да нощува у вас?
Поклати отрицателно глава.
— Изпращах я у тях. Така бе най-добре.
Години по-късно, когато бяхме заедно с нея, тя сама се бе изпращала у тях. „Спя неспокойно навсякъде другаде, освен в собственото си легло.“ Ранни навици… ранна травма…
— Тя си бе щастлива точно както си бяха нещата, Алекс. Тя процъфтя. Затова и не съобщих на властите. Някой си социален работник от големия град щеше да дойде, да хвърли един поглед на Шърлий и Джаспър и да ги вкара в някое заведение до края на живота им, а Шарън щеше да бъде отгледана като бройлер в някой дом за сираци. Попълване на документи и бюрокрация — тя вече бе спала между пукнатите стени. Моят подход бе най-добрият.
— Първенец на випуска — казах, като почуквах с пръст по снимката. — Със сигурност така изглежда.
— Бе удоволствие да я учи човек. Подлагах я на големи натоварвания, докато стане на седем, после я записах в моето училище. Тя се справи толкова добре, че всъщност бе начело на съучениците си, готова бе да премине направо в трети клас. Но социалните й умения все още бяха недостатъчни — тя се срамуваше от децата на нейната възраст, свикнала бе да играе с Ерик и Майкъл, които все още бяха бебета.
— Как се отнасяха другите деца с нея?
— Първоначално като към чудачка. Имаше множество жестоки нападки, но аз бързо ги прекратих. Тя не можа да стане много общителна, не бе това, което би нарекъл популярна, но все пак се научи да се включва при необходимост. Когато пораснаха, момчетата започнаха да забелязват колко е хубава. Но тя не обръщаше внимание, най-вече се интересуваше да получава отлични оценки. Искаше да бъде учителка, да постигне самата тя нещо. И винаги бе начело на класа, без заслугата за това да е моя. Защото, когато тръгна в прогимназията и гимназията в Юкайпа, тя бе пълна отличничка, включително в подготвителния курс и оценките й от тестовете бяха между най-високите в училището. Би могла да се запише навсякъде където поиска, не се нуждаеше от мен за приемането във „Форсайт“. Така и стана — дадоха й пълна издръжка и стипендия за ученето.
— Кога промени решението си относно учителстването?
— В началото на последния курс. Наблегнала бе на психологията. С този произход, би могъл да разбереш, защо тя се интересуваше от човешката природа. Но никога не продума, че наистина ще става психолог, докато не взе участие в „Дните на кариерата“ в университета в Лонг Айлънд. Представители на различни професии седят на маси, представят се и дават консултации на студентите. Там се срещнала с един психолог. Професор, който наистина успял да я впечатли. А очевидно и той също се впечатлил от нея. Казал, че от нея ще стане отличен психолог, бил толкова настоятелен, че чак й предложил спонсорство. Премествал се в Лос Анджелис и й гарантирал приемането в университета там, ако тя пожелаела. За нея това било истинско издигане — да се види като лекар.
— Как се казвал този професор?
— Тя никога не спомена името му пред мен.
— И ти въобще не я попита?
— Винаги бе потайна личност, казваше ми само онова, което искаше да знам. Бях разбрала, че най-лошият начин да разбереш нещо от нея, бе да я питаш. Искаш ли малко пай?
— С удоволствие, но наистина преядох.
— Е, аз пък ще си хапна малко. Жадувам за нещо сладко. Наистина копнея за това точно сега.
От половинчасовото разглеждане на семейните фотоалбуми не успях да науча нищо. Някои от снимките представяха Шарън хубава като дете, зашеметяваща като тийнейджърка, с майчинско отношение към момчетата. Когато казвах по нещо за снимките, Хелън мълчеше.
Към девет часа между нас се възцари някаква неловкост: като две деца, които бяха отишли по-далече от необходимото на първата среща, ние се отдръпнахме. Когато й благодарих за отделеното време, тя вече копнееше да види гърба ми. След пет минути бях напуснал Уилоу Глен, а след четиридесет и пет бях на магистрала номер десет.
Шарън — „Кралицата на лъжата“. Тя буквално бе израснала в калта, бе направила „нещо от себе си“ в изпълнение на Пигмалионската мечта на Хелън Лайдекър.
Тази мечта бе изтъкана от егоизъм — желанието на Хелън чрез Шарън да вдъхне живот на интелектуалните си фантазии. Но бе учудващо искрена за това. И бе изковала забележителна трансформация: едно диваче бе опитомено. Изваяно и излъскано до съвършенството на ученолюбието и доброто възпитание. До първото място в училищната класация. Първенец на випуска.
Но на Хелън никога не бяха дадени всички съставни части на мозайката, тя нямаше представа какво се бе случило през първите четири години от живота на Шарън. Времето за формиране на личността, когато се полагат основите и зидарията на характера и се втвърдяват.
Отново се сетих за оная нощ, когато я бях открил със снимката на мълчаливия партньор. Гола. Бе върнала развитието си в дните, преди Хелън да я открие.
В съзнанието ми изплува избухването на двугодишно момченце.
Ранна травма. Отприщване на ужаса.
Какъв е бил ужасът за Шарън?
Кой я бе отгледал през първите три години на живота й? Кой бе хвърлил мост през зейналата пропаст между Линда Лание и Хелън Лайдекър?
Двамата Ренсъм — те бяха твърде глуповати, за да й покажат какво е кола. Да я научат да говори.
Спомних си ги и двамата, как гледаха след мен и Гейб, докато си отивахме от калния двор. Едничкият им спомен от родителството бе едно писмо.
Вашето единствено малко момиченце.
Тя бе използвала същата фраза по отношение на друга двойка родители. Бонвивани от типа на Ноел Кауард, които никога не бяха съществували — поне в Манхатън, Палм Бийч, Лонг Айланд или Лос Анджелис.
Мартини в слънчевата стая.
Прозорци от восъчна хартия.
Двете реалности бяха на галактики разстояние — невъзможният скок между желаното и печалната реалност. Тя се бе опитала да прехвърли мост над онази бездна с лъжи и полуистини. Изфабрикувала си бе идентичност, слепвайки фрагменти от живота на други хора.
Дали се бе отървала от себе си в този процес?
Болката и срамът й вероятно са били ужасяващи. За първи път, откакто бе умряла, аз си позволих да изпитам истинска мъка за нея.
Фрагменти.
Откъс от Парк авеню, принадлежащ на родения в богатство Круз.
Историята на останалото сираче, вследствие автомобилна катастрофа, задигната от биографията на Леланд Белдинг.
Възпитано поведение и любов към ерудицията, получени от Хелън Лайдекър.
Без съмнение, тя бе стояла в скута на Хелън и бе поглъщала приказки за това, как „бездейните богаташи“ от Хемптън се държат благовъзпитано. Бе подчертала познанието си като студентка във „Форсайт“, шляейки се покрай високите порти на ширналото се имение на брега на океана. Колекционирайки духовни представи като парченца счупена мидена черупка — видения, които са й позволили да ми обрисува толкова живата картина на шофьори и подли гувернантки, две малки момиченца около басейна.
Шърлий. Джоан.
Шарън. Джийн.
Тя бе извъртяла историята за удавената близначка един път за Хелън, втори път за мен, лъжейки — онези, които уж обичаше — с лекотата, с която решеше косата си.
Псевдоблизначество. Проблеми със самоличността. Две малки момиченца, които ядат сладолед. Два огледални образа на близначки.
Псевдораздвояване на личността. Елмо Касълмайн бе сигурен, че Шърлий е родена като инвалид, което означаваше, че тя не би могла да бъде едно от децата, крито бях видял на снимката с назъбените краища. Но той се позоваваше на информация, предложена му от Шарън.
Или се самозалъгваше. Не че имах някаква причина да се съмнявам в него, но вече бях станал алергичен към предоверяването.
А кое доказваше, че жената инвалид бе наистина близначка? И въобще, че има някакви роднински връзки? Двете с Шарън имаха най-обща физическа прилика — цвят на косата и очите, които аз бях приел като доказателство за сестринство. Бях приел на доверие онова, което Шарън ми бе разказала за Шърлий, защото по онова време нямах никаква причина да не го направя.
Шърлий. Ако въобще това бе нейното име.
Шърлий, с две „и“ на края. Шарън бе повдигнала въпроса за двете „и“. Нарекла я е на името на своята осиновителка.
Пак символизъм.
Джоан.
Друго измислено име.
„През цялото време“ — бе казала Хелън — „си въобразявах, че я разбирам. Сега си давам сметка, че се бях заблуждавала. Едва съм я познавала.“
Добре дошла в клуба на заблуждаваните, даскалице.
Знаех, че начинът, по който бе живяла и умряла Шарън, бе програмиран от нещо, което се бе случило преди Хелън да я намери кикотеща се, омазана в майонеза.
Ранното детство…
Пих кафе, шляех се по затънтени алеи. Мислите ми се насочиха към Дерън Бъркхалтър и главата на баща му, която тупва на задната седалка, като кървава плажна топка…
Ранното детство.
Недовършена работа.
Мал бе сподавил още една победа — той бе купил нов мерцедес и Дерън щеше да израсне като богатско момче. Но всичките пари на света не биха могли да изтрият тази картина от съзнанието на двегодишното дете.
Замислих се за всички осакатени, изтерзани деца, които бях лекувал.
Крехки телца, захвърлени в бурята на живота като цветенца на глухарче. Сетих се за нещо, което един пациент ми бе казал. Горчивият коментар за сбогом на някога самоуверения човек, който току-що бе заровил единственото си дете: „Ако съществува Бог, той притежава отвратително чувство за хумор“.
Дали някакъв черен виц не бе определил първите години от детството на Шарън? Ако е така, кой бе комедиантът?
Едно провинциално момиче на име Линда Лание бе половината от биологическото уравнение, кой бе доставил останалите двайсет и три хромозома?
Някой холивудски неудачник, или пък някой женкар? Акушер, който в извънработно време скришом изчегъртва живот? Някой милиардер?
Седях в кафенето и дълго мислих. И продължавах да се връщам към Леланд Белдинг. Шарън бе израснала върху земя на „Магна“, живяла бе в къща на „Магна“. Майка й бе правила любов с Белдинг — момчетата от офиса го знаеха.
Мартинита в неговата слънчева стая?
Но ако Белдинг бе неин баща, защо я бе изоставил? Поднесъл им я бе на длан, в замяна на права за настаняване на неговата земя и книжни пари в неподпечатан плик.
Двайсет години по-късно — къщата, колата.
Повторно обединение?
Накрая бе ли я припознал? Направил ли я бе наследница? Но за него се предполагаше, че е умрял шест години по-рано. А какво е станало с другата наследница — другата малка любителка на сладолед?
Двойно изоставяне? Два мръсни парцала?
Разсъждавах върху малкото, което ми бе известно за Белдинг: обсебен от машините, точността. Отшелник. Студен.
Достатъчно безчувствен, за да унищожи майката на децата си?
Хипотетично. Глупаво. Изпуснах лъжицата си. Звукът проби тишината на паркинга за камиони.
— Добре ли сте? — попита сервитьорката, надвесена над мен с кана за кафе в ръка.
Вдигнах поглед.
— Да, разбира се. Добре съм.
Изражението й говореше, че това вече го е чувала.
— Още? — Приготвила бе каната.
— Не, благодаря. — Подадох й парите, станах и напуснах заведението.