Докато убивам, се надявам

33

Чух звука на бъгито, преди да го видя. Пърхане от криле на нощна пеперуда някъде вляво от мен. Фарове осветиха пустинята, като затворнически фенер.

След миг вече бе до мен.

— Влезте, докторе. — Скрибуцането на Видал. Самият той шофираше.

Когато заех своето място, насочи фенерчето си към кръвта по ръката ми. Пустинният въздух я бе изсушил до кафява коричка.

— Повърхностна — съобщих аз.

— Ще се погрижим за това, когато се върнем.

Неубедителен.

— Чухте всичко — казах аз.

— Необходим е постоянен контрол. Тя има нужда от грижи и наблюдение. Вие сам го видяхте.

— Голям почитател сте на принципа „Виж и разкажи“. Заведохте Шарън да види Джоан, като се надявахте, че това ще я разубеди. Показвайки ми Шарън, вие искате да ми запушите устата.

Той потегли.

— Какво ви кара да мислите, че отново ще постигнете успех?

— Длъжен съм да опитам.

Пресякохме пустинята. Бяха се появили още звезди, обливащи земята с ледена светлина. Придаваха й гланц.

— Кога умря Белдинг?

— Преди години.

— Преди колко години?

— Преди момичетата да се съберат отново. Точната дата важна ли е?

— За Сийман Крос е била важна.

— Сега не става дума за Крос, нали?

— Каква бе диагнозата?

— Болестта на Алцхаймер. Преди лекарите да ни дарят с този термин, ние я наричахме старост. Прогресираща форма на склероза.

— Трябва да е предизвикала сътресения в корпорацията.

— Да, но от друга страна имахме време да се подготвим. Появиха се ранни сигнали — забравяне, блуждаещо внимание — но той винаги си бе ексцентрик. Неговата странност го прикри за известно време. Контактът му с Крос бе първото нещо, което ме накара да си взема бележка — то бе напълно извън стила му. Леланд винаги бе обсебен от мисълта за неприкосновеност на личния му живот, ненавиждаше всички журналисти. Промяната в характера бе показателна за нещо доста лошо.

— Като фазата на плейбоя, която предшестваше пълното му оттегляне.

— По-сериозно. Това бе постоянно. Органично. Разбрах, че той е оставил съзнанието си да му се изплъзне и вече искаше да бъде обезсмъртен.

— Нещата, описани от Крос — дългата коса, ноктите, олтара, откритото ходене по нужда. По онова време бяха станали истина. Симптоми.

— Книгата бе една фалшификация. Измислен боклук.

Продължихме да пътуваме.

— Белдинг е умрял в много удобен момент. А вие сте се изправили срещу Шарън и Шери.

— Природата твърде рядко действа по такъв благосклонен начин.

— Ако тя не го бе сторила, сигурен съм, вие щяхте нещо да измислите. Сега той ще остане една милосърдна личност в нейните очи. Никога няма да узнае, че е искал да я убие.

— Мислите ли, че ако разбере тази истина, това ще й бъде от полза — в терапевтично отношение?

Не отговорих.

— Ролята ми в живота е да разрешавам проблеми, а не да ги създавам. В този смисъл аз съм лечител. Точно като вас.

Аналогията ме засегна по-малко, отколкото очаквах.

— Грижата за другите наистина е била вашата задача, нали? Белдинг — всичко от сексуалния му живот до обществения имидж, а когато е станало трудно да се справяте, когато е започнал да ходи по нощен живот, вие сте били там, за да поемете административната отговорност. Сестра ви, Шери, Шарън, Уилоу Глен, корпорацията — това не тежи ли все пак на вашите плещи?

Въобразих си, че го виждам в тъмнината да се усмихва, сигурен бях, че докосва гърлото си и се мръщи, сякаш му бе твърде трудно да говори.

След няколко километра той каза:

— Взехте ли някакво решение, докторе?

— За какво?

— За по-нататъшно разследване.

— Всичките ми въпроси получиха отговор, ако това ви интересува.

— Онова, което искам да знам, е, ще продължите ли да ровите и да разрушавате онова, което е останало от живота на една много болна млада жена?

— Е, чак пък живот.

— По-добър от всяка алтернатива. За нея ще се грижат добре. Ще бъде пазена. А и светът ще бъде опазен от нея.

— А какво ще стане, след като вие си отидете от този свят?

— Има хора, компетентни хора. Цял куп на разположение. Всичко вече е отработено.

— На разположение ли? Белдинг бе каубой, той нямаше такива хора. Но след като умря, нещата се промениха. Щом като никой не произвеждаше патенти, наложи се да назначите съзидателна сила, да реорганизирате корпоративната структура. Това направи „Магна“ по-уязвима към външни атаки — наложи ви се да направите по-солидна основата на вашата власт. Най-голямата крачка в тази посока бе осигуряването на контрол и над трите щерки на Белдинг. Как накарахте Шери да се откаже от заплахите, че ще ви съди?

— Твърде просто. Заведох я на обиколка в централния офис на корпорацията — нашият изследователски и развоен център, най-висшето от предприятията ни, свързани с високите технологии. Съобщих й, че ще бъда щастлив да се оттегля и да я оставя да ръководи всичко — тя би могла да бъде новия шеф на „Магна“, да носи отговорността за петдесет и петте хиляди служители, хилядите проекти. Самата мисъл я ужаси — тя не бе момиче от интелектуален тип, не можеше да се оправя с една чекова книжка. Избяга от сградата. Настигнах я и й предложих алтернатива.

— Пари.

— Повече, отколкото тя би била в състояние да похарчи за няколко живота.

— Сега е мъртва. Няма нужда повече да се плаща.

— Докторе, вие имате изключително наивна гледна точка за живота. Парите са средство. А корпорацията успя да оживее и ще оживее със или без мен, или когото и да е друг. Когато нещата добият определен размер, те се превръщат в постоянни. Човек може да изкопае езеро, но не и океан.

— Какъв е краят?

— Ритъм. Баланс. Всичко трябва да продължи да работи — определена екология, ако желаете.

След няколко минути.

— Не отговорихте на въпроса ми, докторе.

— Повече нищо няма да разравям. Какъв смисъл би имало?

— Добре. Ами вашият приятел — детективът?

— Той е реалист.

— Това е добре за него.

— Вие все пак ще ме убиете ли? Ще накарате ли Хюмъл да си свърши работата?

Той се засмя.

— Разбира се, не. Колко удивително, че все още имате такова мнение за мен. Не, докторе, не се намирате в опасност. Какъв смисъл би имало?

— Един ми е известен — семейните ви тайни.

— Последовател на Сийман Крос? Още една книга?

Отново смях. Превърна се в кашлица. След няколко километра се появи ранчото, съвършено и нереално като филмов декор.

— Като стана дума за Роял Хюмъл бих искал да знаете нещо. Той повече няма да работи в управлението по сигурността. Вашият коментар по повод смъртта на Линда ме накара да се позамисля — удивително какво може да направи неопитният поглед към миналото. Роял и Виктор бяха професионалисти. Нещастни случаи не би трябвало да стават при професионалистите. В най-добрия случай, те са проявили немарливост. В най-лошия… Дарихте ме с проникновение на стари години, докторе. Затова съм ви дълбоко задължен.

— Само теоретизирах, Видал. Не желая ничия кръв да тежи на съвестта ми, дори и тази на Хюмъл.

— О, за бога, ще престанете ли да бъдете мелодраматичен, млади човече! Ничия кръв не е заложена на карта. Роял просто има нова работа. Ще чисти курниците на пиленцата ни. Всеки ден трябва да изравя по няколко тона гуано. Той вече поостаря, кръвното му е много високо, но ще се справи.

— Ами ако откаже?

— О, няма да го стори.

Насочи колата към празната кошара.

— Вие дадохте снимката на мълчаливия партньор на Круз. Момичетата са били снимани ето там.

— Забележителни неща може да изрови човек от старите тавани.

— Защо? Защо допуснахте Круз да продължи толкова време?

— Доскоро смятах, че така помага на Шарън — помага и на двете. Той бе чаровник, притежаваше дар слово.

— Но изсмукваше пари от сестра ви, преди да срещне Шарън. Двайсет години шантаж и игра със съзнанието.

Остави бъгито да работи на празен ход и ме погледна. Целият чар бе изчезнал. Забелязах същата ледена суровост в очите му, която току-що бях открил в тези на Шарън. Гени… Колективното подсъзнание…

— Бъди такъв, какъвто е възможно, докторе.

Подкара бързо, спря бъгито и го паркира.

Слязохме и тръгнахме към верандата. Двама мъже в тъмно облекло и авиаторски маски чакаха изправени. Единият държеше тъмно парче еластична материя.

— Моля ви, не се плашете — каза Видал. — Това ще бъде свалено веднага щом стане безопасно и за вас и за мен. Ще бъдете закаран здрав и читав. Опитайте да се наслаждавате на пътуването.

— Защо ли не се чувствам в безопасност?

Още смях, сух и насилен.

— Докторе, беше ми приятно. Кой знае, може пък някой ден отново да се срещнем — на друго парти.

— Не мисля така. Мразя партитата.

— Да си кажем правичката, аз пък съм уморен от тях. — Стана сериозен. — Но при определени обстоятелства, ако има и най-крехък шанс да се изправим лице в лице, ще ви бъда много благодарен, ако не ме познаете. Да проявите професионална конфиденциалност и да се направите, че никога не сме се срещали.

— Няма никакъв проблем.

— Благодаря ви, докторе. Вие се представихте като истински джентълмен. Има ли още нещо?

— Лурдес Ескобар — слугинята. Истински невинна жертва.

— Във връзка с нея бяха направени компенсации.

— По дяволите, Видал, не всичко може да се поправи с пари.

— Парите не могат нищо да поправят, ако от това ще ви стане по-леко. По времето, когато тя вече работеше в Щатите, половината й роднини бяха изтребени от бунтовниците. Същата смърт, но без компенсации. Онези, които оживяха, бяха измъчвани, домовете им изгорени до земята. Връчиха им емиграционни документи, доведоха ги тук, предоставиха им бизнес, получиха земя. В сравнение със самия живот, разбира се, че не е достатъчно, но това е най-доброто, което мога да предложа. Някакви допълнителни предложения?

— Правосъдие би било по-доброто.

— Някакви предложения за усъвършенстване на правосъдието, които да съм изпуснал?

Нямах какво да му отвърна.

— Е, добре тогава, има ли нещо друго, което бих могъл да сторя за вас?

— Всъщност има нещо дребно. Едно уреждане.

Когато му съобщих какво бе то и точно как бих искал да бъде извършено, той така силно се засмя, че се задави от кашлица, която го преви на две. Извади носна кърпичка и изтри устата си, изхрачи се и още малко се посмя. Когато отдалечи кърпичката, коприната бе изцапана с нещо тъмно.

Опита се да говори. Нищо не се получи. Мъжете в тъмните дрехи се спогледаха.

Накрая каза:

— Отлично, докторе. Великите умове се движат в една посока. Сега, да си подадем ръка.